Барбара Делински
Сълзите на гранита (2) (Страстите на Челси Кейн)

Глава първа

Сгушена удобно на кадифеното канапе, специално преместено в библиотеката, Челси Кейн оглеждаше русокосите, синеоки роднини на майка си и по-специално хищно извитите им носове. Реши, че независимо откъде произхожда, породата й сто на сто е по-добра от тяхната. Отвращаваха я арогантността и алчността им. Аби още не бе изстинала, а те вече бяха започнали битката кой какво да докопа.

Колкото до Челси, тя искаше само Аби. Но Аби беше мъртва.

Навела глава, Челси слушаше шепота на януарския вятър, съскането на Малерови, щракването на капака на джобния часовник на баща си, шумоленето на хартии по бюрото. По едно време се загледа в килима. Беше обюсонски^[1], елегантна плетеница от светлосини и кафяви нюанси. „Като гледам този килим, все едно гледам баща ти“ — обясняваше Аби със специфичния си жизнерадостен хумор и наистина Кевин бе самата елегантност. Но дали обичаше килима като Аби, тепърва щеше да се разбере. Трудно бе да се каже нещо за него. Не беше човек, който показва чувствата си. Дори сега, когато Челси вдигаше очи към него, за да потърси утеха, не получаваше нищо. Изражението му бе затрогващо печално, досущ като тъмния му костюм. Седеше на канапето до нея, но се беше усамотил в собствената си скръб. Така беше от смъртта на Аби преди пет дена.

Искаше й се да се премести до него, да го хване за ръката, но не посмя да наруши скръбта му. Можеше да я допусне до себе си, но можеше и да не го стори. Чувстваше се напълно опустошена и не посмя да рискува още едно отблъскване.

Най-сетне Греъм Фриц, адвокатът на Аби и изпълнител на завещанието й, вдигна първия документ.

— Чуйте последната воля на Абигейл Малер-Кейн…

Челси пропускаше думите покрай ушите си. Те бяха тъжно напомняне за жестокия край, продължение на елегантния ковчег с дърворезба, на добре претеглените думи на свещеника и дузините жълти рози, които щяха да бъдат трогателно красиви, ако не бяха ужасяващо тъжни. Не искаше завещанието да се чете толкова скоро, но Греъм се бе поддал на натиска от страна на Малерови, които бяха дошли в Балтимор за погребението откъде ли не и не искаха да идват пак. Кевин не възрази. Той рядко се противопоставяше на роднините на жена си, но това съвсем не се дължеше на слабост; бе изключително способен човек, но силите му се изчерпваха в болницата, докато се бореше за живота на пациентите си и вкъщи не се противопоставяше на нищо.

Аби го беше разбрала отдавна. Тя беше безкрайно състрадателна… Челси потъна в спомени. Сети се как Аби я къпеше с английска сол, когато боледуваше от варицела; как поръчваше килограми от любимия й черешов сладолед, когато й сложиха скоби на зъбите; как възбудено изпращаше копия от рисунката й, спечелила първа награда на една местна изложба до всички техни приятели; как й се кара, когато си проби по две дупки на ушите.

А после, когато здравето на Аби започна да се влошава — нещо типично за дълго страдалите от детски паралич, нещата се обърнаха и Челси й връщаше къпането, всичките прояви на безкрайна привързаност, раздаваше похвали или се караше и бе благодарна, че има тази възможност. Аби й бе дала толкова много. Да може да върне поне нещо, бе просто дар, особено като знаеше — а това бе все по-ясно и на двете, че на Аби не й остава много.

— … тази къща и къщата в Нюпорт завещавам на съпруга си Кевин Кейн, също и…

Къщи, коли, акции и бонове. Кевин нямаше никаква нужда от тях. Той бе преуспяващ неврохирург, получаваше максималната възможна заплата от болницата и прибавяше към нея доходната си частна практика. Той бе човекът, поел изцяло издръжката на Челси и бе настоявал да го прави. Аби се грижеше за всичко останало.

Често й се искаше Аби да не го беше правила, защото така само се подхранваше негодуванието на рода. Вуйчовците и лелите и смятаха, че не е редно Челси, като човек без тяхната кръв, да има свой дял от наследството. Но Аби настоя, че Челси е нейна дъщеря и трябва да се отнасят към нея като към всички останали внуци на Малер. И това бе така, поне формално. Тя имаше свой дял, който й носеше достатъчно високи лихви, за да живее много добре, дори ако решеше изобщо да не работи.

— На дъщеря си, Челси Кейн, оставям…

Челси бе архитект. На тридесет й шест, заедно с двама партньори, тя имаше фирма, която печелеше солидни поръчки по цялото източно крайбрежие. Освен това лично бе инвестирала в няколко внимателно подбрани проекта, та приходите й да са освободени от данъци, и преживяваше доста добре от спечеленото.

Може би, затова трупането на пари не я интересуваше много и тя почти не слушаше какво чете Греъм. Не искаше да наследява нищо от майка си, не искаше да признае, че е мъртва. Но, изглежда, нейните лели и вуйчовци нямаха такива проблеми. Вярно, опитваха се да изглеждат преситени и седяха изправили русите си глави и стиснали уж равнодушно ръце в скутовете си, но напрегнатостта около тънките им носове и сините им вечно неспокойни очи ги издаваше.

— … на брат си Малкълм Малер оставям…

Малкълм получаваше яхтата, Майкъл — пакарда, Елизабет — двата чистокръвни коня, Ани — къщата в Аспен. Но все още чакаха, а Греъм продължаваше да чете…

— А рубините…

Рубините. Едва сега Челси разбра какво чакаха нейните лели и вуйчовци. Не че нямаха бижута или яхти, или коли, или коне — но рубините бяха нещо специално. А Челси, която изобщо не си беше въобразявала, че някога може да сложи нещо толкова ефектно, дори не можеше да оцени тяхната стойност. Те бяха собственост на семейство Малер от шест поколения и по традиция се предаваха от най-голямата дъщеря на нейната най-голяма дъщеря.

Аби бе най-голямата дъщеря, а Челси бе единственото й дете. Но Челси беше осиновена.

— Върху този проблем размишлявах повече, отколкото върху който и да е друг четеше Греъм, — и реших да завещая рубините, както следва: сестра ми Елизабет получава обеците, сестра ми Ан — гривната, и дъщеря ми Челси — пръстена.

Елизабет скочи от стола.

— Не, това е несправедливо! Ако най-голямата дъщеря няма дъщеря, целият комплект преминава към следващата по старшинство дъщеря. Аз съм следващата дъщеря!

— Бижутата не могат да бъдат разделяни! — ужаси се Ан. — Винаги сме знаели, че трябва да са заедно. Какви ги измисля Аби?

— Сигурно нещо се е объркала — подметна Малкълм. Опитваше се вежливо да обезсили решението.

— Или някой й е въздействал — предположи Майкъл. Поредното благо обвинение.

— Един Малер никога не би разделил този комплект — настояваше Елизабет. — Всичко трябва да е мое.

Кевин се размърда. Съвсем леко, но като се има предвид, че досега не бе шавнал, движението му веднага привлече вниманието. С прегракнал от скръб, но изненадващо твърд глас той каза:

— Целият комплект трябва да се даде на Челси. Тя е най-голямата дъщеря на най-голямата дъщеря.

— Тя не е дъщеря на Аби — заспори Елизабет, — поне не в истинския смисъл. Тя не носи нашите гени и не може да ги предаде по-нататък. Освен това, погледнете я! Тя е жена, отдадена на кариерата си! Тя няма да има дете! Дори и да беше от нашата кръв…

Челси стана и тихо се измъкна през вратата. Не можеше да понесе думите на Елизабет. Повече от всички тях я преследваше мисълта, че не носи кръвта на Малерови. Години наред се опитваше да разбере чия кръв тече в нея, но Кевин отказваше да обсъжда въпроса, а Аби бе твърде крехка, за да й вади душата. Проблемът остана висящ. Аби бе нейна майка в истинския смисъл на думата. Със смъртта й Челси чувстваше загуба, душевното й равновесие бе разклатено, бе загубила опората си.

Аби я беше обичала. Въпреки физическия си недъг, тя почти я беше удушила с любовта си. Много пъти на Челси й се беше искало да й каже да се разкара, но Аби бе твърде нежна и Челси не би я наранила за нищо на света. Бе попаднала на добро място, когато я бяха осиновявали. Домът на Кейн бе като рай. Любовта го правеше спокойно и щастливо място.

И все пак тя бе любопитна. Искаше да знае защо са я осиновили, защо Аби не е могла да има собствени деца, как е била избрана. Искаше да знае къде е била родена, кои са истинските й родители и защо са я дали.

Аби беше й обяснила нещата толкова внимателно, че Челси го запомни завинаги; поради парализата си Аби не можела да има собствени деца, но тя и Кевин страшно много искали дете, а в същото време едно момиченце се е нуждаело от дом. Осиновяването било много дискретно и в тесен кръг. Аби твърдеше, че не знае нищо и Кевин се съгласяваше.

— Ти си Кейн — настояваше той, дори когато Челси беше най-напориста. — Няма значение откъде идваш, щом знаеш коя си сега.

Челси се доближи до огледалото в позлатена рамка, окачено над един шкаф във вестибюла. Беше висока и слаба като повечето Малерови и също така добре облечена, но тук приликите свършваха. Тя имаше зелени очи, а те сини; дългата й кестенява коса бе с естествени къдрици, за които лелите й завиждаха, само ако са модни. На седемнадесет години бе катастрофирала с мотоциклет и си беше счупила носа. Оперираха я и носът й, навремето чип, сега бе малък и прав. Благодарение на шината за зъби брадичката, която иначе щеше да е хлътнала, сега бе подравнена и допълваше идеално чертите й.

Тя бе привлекателна жена. Да го отрича щеше да е демонстрация на фалшива скромност, а Челси бе достатъчно пряма. Беше изминала дълъг път от парцаливото дете-цвете^[2] с чорлава, дълга до кръста коса и подчертани с грим очи до днес. Аби се гордееше с жената, в която се бе превърнала дъщеря й.

Сега Аби бе мъртва, а в библиотеката братята и сестрите й се караха за един комплект бижута. На Челси й бе болно. Ако не беше Кевин, тя щеше да се изнесе. Но не искаше да го оставя сам, толкова бе съкрушен. Беше очаквал смъртта на Аби години наред, но сега действителността бе прекалено сурова и той просто не я възприемаше. Челси можеше да го обвинява за упоритостта му относно тайната на нейното осиновяване, но не и за абсолютната му и безгранична любов към Аби.

Вратата на библиотеката се отвори. Бяха Елизабет и Ан.

— Ще се борим, да знаеш — заплаши Елизабет и почти я блъсна.

— Пръстенът трябва да остане в семейството — натърти Ан, докато вземаше кожените им палта от гардероба.

И без да кажат нищо друго, без дори най-малък жест за утеха, кураж или довиждане, двете излязоха.

Входната врата още не се беше затворила, когато от библиотеката Излязоха Малкълм и Майкъл.

Челси им подаде палтата.

Те мълчаливо ги облякоха. Малкълм си нагласи шапката и каза:

— Много добре се справи, Челси.

— Страхувам се, че не можах да вникна в подробностите — отвърна тя. Стоеше, отпуснала ръце. Подробностите изобщо не я интересуваха.

— Трябваше да го сториш. Абигейл те направи богата.

— Аз бях богата, още преди тя да почине.

— Благодарение на Малерови — Майкъл се цупеше на шофьорските си ръкавици и ги опъваше пръст по пръст. — Елизабет и Ан са ядосани и, честно казано, аз не ги обвинявам. Имат причина. Този пръстен струва много. На теб не ти трябват пари, не ти трябва и пръстенът. За теб той не може да има сантименталната стойност, която има за нас — той впи сините си Малерови очи в нейните. — Дори да си наполовина толкова идеална, колкото твърдеше Аби, ще ни го дадеш. Така ще е справедливо.

Челси си припомни партитата, които даваше майка й и на които присъстваха Малерови. Приятелите й им се възхищаваха. Те виждаха в Малерови хора, движещи се в най-елитното общество, близки с принцове и херцози из блестящите световни столици, хора, които говорят изискан английски с лекота. Но Челси никога — нито тогава, нито сега — не се бе очаровала от учтива реч, изразяваща неучтиви мисли.

Искаше й се да се ядоса, да негодува, но беше без сили. Колкото до наследството, то нямаше стойност на фона на смъртта на Аби.

— Не мога да мисля за това, наистина не мога — каза тя.

— Ако въпросът е пръстенът да се оцени — почна Малкълм, — няма проблеми. Документите са у Греъм.

— Въпросът е, че имам нужда от време. Да се съвзема.

— Не протакай много. Лелите ти вероятно ще заведат дело, ако не го дадеш доброволно.

— Стига вече! — изохка Челси, вдигна ръце и тръгна към кухнята.

Запъхтеният Греъм я завари да се подпира на плота под бакърените тигани.

— Ааа, Челси — пое си въздух той, — уплаших се да не си си тръгнала.

Челси го харесваше. Беше връстник на родителите й и бе станал адвокат на Аби след смъртта на баща си. От години присъстваше мълчаливо в живота й.

Пъхнала длани под мишниците си, тя го погледна умоляващо:

— Не започвай и ти, Греъм. Достатъчно ужасно бе да четем завещанието, докато мама още не е изстинала в гроба, но да се пазарим за него е направо отвратително. Искаха да се прочете — прочетохме го. Аз обаче нямам намерение да го гледам, да мисля за него или да го обсъждам, докато не мине траурът — Челси посочи вратата. — Те ще се върнат към живота си, като че ли нищо не се е променило, а може би наистина за тях нищо не се е променило, но за мен се промени и няма значение какво съм наследила или че съм станала е еди-колко си по-богата. Отказвам да оценявам живота на майка си в долари и центове, така че, ако си дошъл тук за това, по-добре го зарежи!

— Не съм дошъл за това — каза Греъм и извади от вътрешния джоб на сакото си някакъв плик. — Нося ти нещо.

Челси внимателно огледа плика. Беше стар и изтъркан.

— Ако е някое мухлясало удостоверение за собственост на акции, не го искам — каза тя, въпреки че пликът не изглеждаше официален. Беше малък, безличен и дори нямаше адрес на подателя.

— Хайде — подкани я Греъм и пристъпи към нея. — Аби искаше да го получиш.

— Беше ли включено в завещанието й?

— Не. Това е нещо частно, нещо между нея и мен, а сега засяга и теб.

Озадачена, Челси взе плика и усети, че тежи. Вътре имаше нещо. Тя го претегли на ръка и се вгледа в адреса.

Мастилото бе зацапало една странна драсканица, в която успя да разчете името на майка си. Под него имаше нещо още по-нечетливо.

— Изпратено е на баща ми — помогна й Греъм. — Това е адресът на неговия офис, нали той представяше родителите при осиновяването.

Челси знаеше, че е така, но все пак се стресна. Сърцето й спря за миг, след това се разтупка лудо. Очите й се втренчиха в пощенското клеймо. То също бе избледняло от годините, но бе по-четливо от драскулките под него. Датата бе 8 ноември 1959, мястото…

— „Норуич Ноч, Ню Хампшир“ — прочете тя.

— Норич — поправи я Греъм.

— Там ли съм родена?

— Да.

Беше смаяна. Да се чуди къде е родена й бе толкова присъщо, както да празнува рождените си дни всеки март. Но да се сложи край на загадката така изведнъж — да зададеш въпрос и просто да ти отговорят, бе невероятно. Норич Ноч. Челси държеше плика, сякаш щеше да я опари. Не смееше да посегне и да го отвори.

От другия край на стаята се чу печалният глас на Кевин Кейн:

— Какво е това, Греъм?

Очите на Греъм мълчаливо я подканиха. Тя преглътна, обърна плика, отвори го и измъкна стара, безброй пъти разгъвана и сгъвана хартиена кърпичка. Стара като плика. Челси внимателно я сложи на плота и я разгъна. Видя потъмнял, почти черен сребърен ключ, вързан с протрита панделка, навремето явно била червена, но отдавна загубила цвета си. Или поне приличаше на ключ — кръгче като миниатюрна валдхорна, с няколко извивки, и гладка тънка тръбичка, дълга колкото половината й палец.

Спомни си метронома върху рояла в дневната — нейното наказание през дългите години досадни уроци по пиано. Навиваше се с ключ почти като този.

Озадачена, тя вдигна очи към Греъм.

— Кой го е пратил?

Той сви рамене.

— Все пак ключ ли е?

— Аби мислеше, че е, но не беше много сигурна. Пристигна, когато ти беше на пет години — Греъм погледна Кевин и добави извинително: — Беше адресирано до Аби и баща ми нямаше друг изход, освен да й го предаде.

Челси проследи погледа му.

— Просто е трябвало да го направи — каза тя на баща си.

Масивната му фигура изпълваше вратата, очите му бяха уморени от товара, който се беше стоварил върху плещите му.

— Не — възрази Кевин.

Мнението му по този въпрос не се беше променило с годините: нито когато Челси стана пълнолетна, нито сега, след смъртта на Аби.

— Ти стана наша, когато бе само на осем часа. Ние те отгледахме и обичахме. Майка ти не искаше да знае откъде идваш. Не й трябваше да знае. Такива сведения бяха неуместни. И все още са. Всичко, което си днес, дължиш на нас.

Челси знаеше, че не е вярно. Тя нямаше нито чистата порода на Малерови, нито трапчинката на брадичката на Кевин Кейн, нито тънките му устни и румената кожа, а освен това и Малерови, и Кейн имаха изразени музикални наклонности, а тя нямаше абсолютно никакъв слух.

Но не искаше да спори с Кевин. В доброто старо време той се ужасяваше от мисълта, че тя може да намери истинските си родители, а сега не беше доброто старо време. Той страдаше. Тя също страдаше и неговото дистанциране съвсем не й помагаше. Не можеше да понесе мисълта да го отблъсне още повече.

Но не можеше да пренебрегне и ключа. Той лежеше в дланта й и тя прекара палеца си по него.

— Кой го изпрати?

— Аби така и не разбра — каза Греъм. — Получи го точно както и ти сега.

Челси остави ключа, приглади хартиената кърпичка и внимателно разгледа едната й страна, после другата. По същия начин постъпи и с плика. Нямаше нищо освен написаното отпред, нищо друго.

— Трябва да е имало бележка.

— Тя каза, че не е имало.

— Тя казваше също, че не знае къде съм родена! — възкликна Челси. От мисълта, че Аби я е лъгала, я заболя.

Но още по-тежка бе мисълта, че Кевин знае. Челси го погледна в очите.

— Знаеше ли, че го е получила?

Той бавно поклати глава. Премереността на жеста изразяваше гнева му.

— Щях да го предотвратя, ако знаех. Тя си имаше достатъчно проблеми, защо да се измъчва заради един ключ.

— Нямаше да има никакви проблеми, ако просто ми го беше дала — скръбно каза Челси.

— Ако го беше направила, ти щеше да избягаш.

— Заради един ключ? Та аз дори не знам какво се отключва с него!

— Но щеше да откриеш — каза той рязко. — Ти си си такава. Когато искаш да разбереш нещо отиваш докрай. — Тонът му се смекчи: — Това е едно от нещата, които майка ти най-много обожаваше в теб. Ти имаш смелостта, която й липсваше.

Челси се изненада.

— Тя беше по-смела от всички ни!

— Но не виждаше нещата по този начин. Беше свързана със семейството си както с шините за краката си. А ти пое своя път. Ти направи нещата, които може би тя е искала да направи. Ти търсеше предизвикателства и не отстъпи пред нито едно. Тя обичаше детето-цвете точно толкова, колкото и шампионката на клуба по плуване — той стисна устни. — Изглежда, това е причината да се измъчва с този ключ. Знаела е, че понеже си любопитна, ще хукнеш да търсиш някакви загадъчни родители, които дори не са те искали.

— Не е честно! — прошепна Челси. В гърлото й бе заседнала буца.

Болеше я заради Кевин, който се страхуваше, че друг може да измести него и Аби от сърцето й. Но я болеше и заради самата нея, защото последното нещо, което искаше да повярва, бе, че е жива единствено, защото когато е била зачената, абортите са били незаконни.

Повъртя ключа в ръката си и меко каза:

— Нямаше да избягам никъде. Никога нямаше да ви нараня, теб и мама. Вие сте моите родители. Това никога няма да се промени. — Така й се искаше Кевин да я разбере. — Просто винаги съм искала да знам за другите.

За Челси неизвестността бе дълбок емоционален проблем. Тя се съмняваше дали друг — освен някой осиновен също като нея, би разбрал какво е да си нежелан още от раждането си, изолацията, която усещаше на семейните събирания, непълнотата, която непрекъснато я измъчваше.

Но сега не бе време да размишлява върху подобни емоционални теми. Постави внимателно ключа върху хартиената кърпичка и я прегъна, както Аби очевидно бе правила много пъти. Пъхна малкото пакетче в плика, мушна го в джоба на копринената си рокля и погледна Кевин.

— Прав си. Сега това не е важно.

И сякаш за да му покаже, че Аби продължава да живее в нея, се обърна към Греъм с почти същото самообладание, което в подобни моменти би проявила майка й.

— Готвачът прави чудесни задушени пилета. Ще вечеряш с нас, нали?

За Кевин Челси беше ясна. Бе човек на действието. Когато дипломата от колежа не й стигна, за да влезе редовно в Принстън, тя буквално превзе Катедрата по архитектура с внушителната си папка рисунки. Когато реши, че иска първият й проект за апартамент да е мансарден и да няма равен в Балтимор, показа схемите и чертежите си на един от най-проспериращите предприемачи и заяви, че ще му ги предостави само ако той купи зданието, което тя има предвид. Когато с още двама партньори основа съвсем нова архитектурна фирма, разработи шокираща емблема и изпрати написани на ръка писма до всички възможни клиенти, които откри в тефтерчето си. Като се има предвид, че бе отраснала сред хора, с които дружеше родът на майка й или които се срещаха с баща й професионално, тефтерчето бе доста обемисто.

Сега потъмнелият сребърен ключ бе истинско предизвикателство. Отначало помисли да го пренебрегне, защото можеше да влоши отношенията й с Кевин, и то по време, когато не биваше да си го позволи. Но не можеше — нещо постоянно я караше да мисли за него, където и да го скриеше.

Норич Ноч й звучеше странно познато. Челси се питаше дали някаква мистична сила не я свързва с мястото на раждането й, или пък произнася наум тези две думи толкова често, че започват да се въртят непрекъснато в мислите й. От един атлас в библиотеката научи, че Норич Ноч е градче в югозападния край на Ню Хампшир, с население хиляда и сто души. В никой от другите справочници, които прелисти, не се споменаваше за него.

В телефонния указател на областта Кийн Питърбъро попадна на още данни — телефоните на кметството, на църквата и на болницата. И на трите места можеха да знаят нещо за раждането й. Поне така казваха вестниците, а тя бе прочела почти всички статии за осиновяването, публикувани през последните години. Челси знаеше, че напоследък, през деветдесетте, все повече хора търсят корените си. Социалните служители все по-често даваха информация за отношенията между истинските родители и осиновените им деца. На мода излизаха явните осиновявания.

Можеше да вдигне телефона и да се обади. Можеше да отлети до Бостън и да продължи с кола на север. Можеше да лети до Манчестър и да кара на запад. Можеше да тръгне и с кола направо от Балтимор, но не й се искаше. Не бе готова да направи нищо. Поне не толкова скоро след смъртта на Аби. А и Кевин бе толкова уязвим! И тази нова действителност, наречена Норич Ноч — трябваше й време, за да свикне със съществуването й.

Ключът обаче скоро се превърна в нещо като стар приятел. Челси го държа, оглежда и изучава нощ след нощ цяла седмица, а после взе паста за полиране и внимателно, за да не изцапа избелялата панделка, го изтърка, изплакна го и го изсуши. Ключът се оказа много красив. Валдхорната беше като истинска и съвсем запазена, само по тръбичката, която излизаше от мундщука имаше няколко тъмни драскотини. Докато го лъскаше Челси си представяше, че в облак дим и пара ще се появи джин и ще й каже всичко, което иска да знае. Но нощта бе тиха и не се яви никой.

Имаше много въпроси, толкова много въпроси. Основният бе кой е пратил ключа и защо. Тридесет и две години бяха много време. Бяха умрели хора. Положението беше се променило. Челси отново се запита кое е по-важно — ключът или пощенското клеймо. Норич Ноч. Толкова познато. Може би провинциално и очарователно, а може би мръсно, бедно и потискащо. Не бе сигурна дали иска да разбере. Не бе сигурна дали може да устои да не разбере.

Междувременно изкушението нарастваше. Колкото повече изучаваше ключа, толкова повече се съсредоточаваше не само върху перфектната му изработка, но и върху драскотините. Не бяха доказателство, че е употребяван — употребяван от хора, свързани по някакъв начин с нея.

Започна да фантазира както в детството си. В измислиците й истинските й родители винаги бяха бедни, но влюбени. Понякога бяха тийнейджъри, твърде млади и уплашени, за да я задържат. Друг път баща й бе женен, но отчаяно влюбен в майка й. Най-често бяха женени един за друг, но имаха вече седем деца и нямаха никаква възможност да издържат осмо.

Живя с последната история дълго време, защото мисълта да има брат или сестра, а може би седем братя и сестри, я правеше богата. Винаги беше искала да има брат или сестра. Беше молила Аби за това. Разбираше, че едно дете е предостатъчно за жена с неподвижни крака и крехко здраве, но не престана да иска брат или сестра. Според нея братът и сестрата се привързват така, както приятелите не могат. Бе израснала с тълпи приятели, но й липсваше другата, особената връзка. Понякога имаше чувството, че е изпуснала нещо много важно.

В такива случаи най-често се обръщаше към Карл.