Барбара Делински
Сълзите на гранита (14) (Страстите на Челси Кейн)

Глава тринадесета

Историческото общество на Норич Ноч беше къща от средата на миналия век, обзаведена като частен дом.

Когато Челси пристигна, Маргарет и две други жени седяха в столовата на тъмна махагонова маса, осеяна с боклуци, които й се сториха смътно познати.

— От Гилдията на производителките на кувертюри — каза Маргарет учтиво. — Много умно от твоя страна, че си събрала вехториите от таванската стая и си ги запазила. Откриваме цели съкровища.

Преди Челси да може да види достатъчно ясно какви са тези съкровища, Маргарет вече я представяше на другите и я подбутваше към салона, после изчезна към кухнята за чай, върна се с порцеланов чайник, наля на Челси и отново изчезна. Този път се върна с една нагъната като хармоника папка, претъпкана с пожълтели изрезки от вестници.

— Нашият седмичник по това време пак се казваше „Глашатай“ — обясни тя. — Тези документи са от времето, когато почина Кейти Лъв. Доколкото разбирам, си дошла за това.

Да, Челси беше дошла за това, но искаше да хвърли поглед и на документите, издадени около времето на раждането й. В библиотеката ги имаше, но в библиотеката нямаше Маргарет, която я порази като добър източник на информация. Челси бе решила, че щом Хънтър е точно на нейната възраст, под маската на това, че се интересува от раждането му, може да открие нещо и за самата себе си.

Маргарет се настани в един люлеещ се стол с папката в скута си.

— Ами, заповядай — каза тя и като че ли сметна това за достатъчно, защото замълча.

Челси вече знаеше достатъчно за тази жена, за да не се подлъгва от крехкия й вид. Маргарет Плъм имаше желязна воля. Тя стоически играеше аеробика, успешно ръководеше импровизирани вечери и разпродажби на вехтории и ревностно ненавиждаше Хънтър Лъв. Последното тревожеше Челси, която харесваше Хънтър, но в края на краищата Аби не винаги харесваше лекарите, които Кевин приютяваше под крилото си. Ако един от тези доктори се беше оказал незаконен син на Кевин, Аби щеше да бъде смазана. Не че Хънтър със сигурност беше син на Оливър. Но беше възможно.

Челси вдигна чашата чай към устните си и остана така за малко, за да усети аромата му.

— Манго? — попита тя.

— Кайсия.

— Чудесен е.

Винаги беше обичала чай, още повече, откакто я мъчеше сутрешното гадене. Той успокояваше стомаха й, имаше мекота и я ободряваше. Сега, когато първото тримесечие от бременността й беше изминало, гаденето беше намаляло. И все пак тя се радваше на мекотата и ободряването.

— Тук обичаме чай — каза Маргарет и кръстоса крака.

Беше облякла вталена памучна рокля с цвят на слива, която с високата си яка и дългите ръкави изглеждаше направо историческа, особено в сравнение с увисналата памучна туника и прилепналия клин на Челси.

— Особено през зимата. Дона ти е разказвала за нашите събирания на чай, нали?

— Да.

Те се провеждаха в библиотеката всяка сряда следобед от октомври до май, нещо като светски чай в Ноч, със сандвичи с краставици, бисквити с извара и резенчета моркови. Въпреки че на теория всеки беше добре дошъл, на практика работещите жени не можеха да идват и затова събиранията на чай в сряда следобед оставаха за хайлайфа на Ноч.

— Кейти Лъв също идваше на нашите събирания на чай — каза Маргарет самодоволно.

Тя наблюдаваше Челси отблизо, видимо доволна от нейната изненада.

— Но нали е била съпруга на каменоделец.

— Беше и художничка. Всъщност тъчеше кувертюри. Тя изработи много от нашите най-хубави неща и тъй като работеше с нас, пиеше чай с нас — тонът на Маргарет се промени. — Разбира се това беше преди случая. След това вече нямаше за какво да си говорим.

Челси отпи от чая си, опитваше се да се успокои. Все още беше малко стресната от начина, по който се бяха отнесли с Кейти Лъв и се питаше дали нейната собствена родна майка е преживяла същото. На Челси й се струваше жестоко това, че само жената се наказва за нещо, в което има дял и мъжът, но в нея говореше феминистката, жената, която възнамеряваше да има извънбрачно дете и нямаше намерение да се остави да бъде наказана за това.

— Кой е бащата на детето й? — попита тя.

— Дяволът.

Челси не обърна внимание на това.

— От каменоломната ли беше?

— Той беше дяволът.

— Някой с положение в града, някой, който вече е имал собствено семейство и жена?

Маргарет се втренчи в нея със затворена уста и очи, които казваха: „Вече ти казах кой беше той“.

Челси не вярваше в дявола, но не мислеше да спори с Маргарет. Имаше толкова много други неща, за които да попита.

— По времето, когато Хънтър е бил с Кейти, през онези първи пет години, когато тя го е държала под ключ, никой ли не е попитал за него?

— Не. Той трябваше да бъде даден за отглеждане.

Челси почувства лека тръпка.

— За отглеждане?

— Осиновяване — заяви Маргарет. — Тя каза, че е уредила нещата. Май е лъгала.

Тръпката на Челси позаглъхна.

— Това нещо обичайно ли беше, жените, забременели извънбрачно, да дават децата си за осиновяване?

— Не. Боклуците си пазеха техните, независимо от това дали са законни, или не. Кейти Лъв беше ни рак, ни риба.

— В какъв смисъл? — попита Челси.

— По-стара. Нямаше други деца. Даже мислеха, че е ялова.

Очите й се стрелнаха покрай Челси и се спряха на арката на салона. Челси се обърна, но там нямаше никого.

— И освен това — продължи Маргарет, — тя правеше кувертюри. Мислехме, че стои мъничко по-горе от другите. — След мимолетна пауза тя каза: — А ти откъде си?

Челси се вгледа в папката в скута на Маргарет. Искаше да знае какво се беше случило със съпруга на Кейти Лъв, защо хората от Корнър не й се бяха притекли на помощ и дали е имало други жени, правили постъпки бебетата им да бъдат осиновявани горе-долу по това време. Искаше да прегледа тези документи, но не и да говори за себе си — пък и не можеше да повярва, че Маргарет не знае откъде е.

В името на добрия тон тя каза:

— Аз съм от Балтимор.

— Там ли си родена?

— Не в самия Балтимор, но там е домът на семейството ми.

„Беше“ — помисли си тя с болка, защото на идващия Ден на труда там щеше да се нанесе ново семейство. Тя беше ходила за няколко дни миналата седмица, за да подреди нещата, натрупани от години в мазето, и вероятно щеше да има нужда от още едно или две пътувания, преди да приключи с това. Кевин беше там. Поговориха си, но разговорът не вървеше. Тя не посмя да му каже за бебето.

Не посмя да каже и на Джъд за бебето, което беше още по-нелепо. Той идваше в леглото й по няколко нощи седмично. Правеха си един на друг неща, които дори сега, само като си помислеше за тях, ускоряваха пулса й. Той познаваше тялото й прекрасно — като никой друг в живота й. Нямаше да усети неуловимите промени, защото се срещаха ежедневно, но те скоро щяха да проличат. Трябваше да му каже. Но се страхуваше, че той ще спре да идва, а искаше да идва.

— Кои са родителите ти? — попита Маргарет.

Челси пое дълбоко въздух и бавно изрече:

— Кевин и Аби Кейн. Майка ми почина миналата година. Баща ми е неврохирург, току-що се пенсионира.

— На кого приличаш?

Челси се усмихна. Спомни си как като отидеха някъде с родителите й, й задаваха същия въпрос в някой невинен и незначителен разговор. Беше взела отговора си от Кевин, той винаги отвръщаше така.

— Взех от баща си упоритостта и от майка си любознателността.

— Но на кого приличаш?

Все още усмихната, Челси вдигна рамене.

— Винаги съм била по-различна от родителите си — различни дрехи, различни прически, различно поколение. Съгласихме се, че просто съм си аз.

— Дона прилича на баща си. Виждаш ли приликата?

— Смешно е, но бих казала, че прилича на теб — тя виждаше приликата във формата на лицето и на устата.

Маргарет се усмихна.

— Тя е чудесна дъщеря. Винаги е мила и внимателна — веждите й се вдигнаха. — Беше голяма трагедия, голяма трагедия, когато загуби слуха си. Разказа ли ти за това?

— Не — каза Челси, — не исках да питам.

— Тя беше болна. Една инфекция, която хвана съвсем внезапно. Съвсем неочаквано, казаха всички доктори. Водихме я къде ли не, но никой не успя да направи нещо. Не можаха да направят нищо — тя продължи да се мръщи още малко, но след това се отърси съвсем леко и се изправи. — Винаги съм била по-близка с нея, отколкото с другите. Дона и аз мислим по един и същи начин.

Челси изобщо нямаше такова впечатление. Най-очевидният пример бяха възгледите им за Хънтър Лъв. В Дона имаше някаква миловидност, откритост, уязвимост, които се харесваха на Челси. Маргарет не притежаваше нищо от тях. Тя беше променлива. Беше странна жена. Челси не можеше да я разбере много добре.

— И така — каза Маргарет и обгърна кафявата папка пред корема си като че ли беше щит, — кажи ми защо дойде в Норич Ноч.

— Вече знаеш — засмя се Челси.

Започваше да й писва от тези наглед безсмислени любезности.

— Защо наистина дойде?

— Наистина дойдох да съживя гранитната компания и да спечеля от инвестициите си в нея.

— Ааа — каза Маргарет и кимна. — Всички мислят, че си вещица, знаеш ли?

Челси се отдръпна.

— Вещица ли?

— Защото живееш в Боулдърбрук. Мислят, че си общуваш с призраците.

— Там няма призраци — каза тя. Твърдо вярваше в това.

Имаше още телефонни обаждания от онази първа нощ, определено работа на някой шегаджия.

— Не си ли забелязала, че хората от града странят от теб?

— Мислех, че е, защото не съм тукашна.

— И това също — Маргарет повдигна брадичката си предизвикателно. — Ти никога няма да спечелиш, знай го.

Челси отново се обърка.

— Какво да печеля?

— Гранитната компания. Чух за сделката, която си направила. О, Оливър не ми е казвал. Той не обича да ме занимава с бизнеса си, но другите не са толкова внимателни.

Тя стрелна уплашен поглед към арката, която водеше към салона. Заради уплахата й Челси също погледна натам, но там пак нямаше никой и Маргарет продължи, без да се бави:

— Гранитната компания принадлежи на фамилията Плъм от поколения. Няма да ти позволят да я притежаваш.

За част от секундата Челси се върна в дома на баща си, когато Малерови твърдяха, че тя не е от тяхното семейство и не бива да притежава рубинения пръстен. Но мигът отмина и тя отново видя изплашената от промяната Маргарет.

— Може никога да не се стигне дотам — каза тя.

Но нещата се ръководеха от Джъд, а той беше добър и това означаваше, че резачите щяха да се справят с всяка задача, която Челси осигуреше, а това наистина беше чудесно. Една година беше всичко, от което тя имаше нужда. Дотогава щеше да е родила бебето и да има информацията, от която се нуждаеше, за да продължи да живее.

За да убеди Маргарет и може би, за да разхлаби ръцете, които така здраво обгръщаха папката, Челси каза:

— Повярвай ми, нямам лични планове за гранитната компания. Имам процъфтяващ бизнес в архитектурата в Балтимор. Ще бъда много щастлива да си изкарам парите и да оставя компанията на семейство Плъм.

— Ти не си единствената, която иска това — каза Маргарет, сякаш въобще не я беше чула. — Хънтър Лъв също го иска. След всичко, което съпругът ми направи за него, той иска още. Той е зъл човек.

— Не е зъл.

— Той е подпалвач. Знаеше ли това?

— Подпалвач?

Маргарет кимна вещо.

— Какво подпалва? — попита Челси почти като в обикновен разговор.

— Някои от най-хубавите къщи в града.

— Изгорели ли са?

— Не. Но имаше изгорели гаражи и бараки за дърва.

— Скоро ли?

— Преди няколко години. Видях те с него, Челси. На твое място щях да съм много внимателна. В него има нещо нечисто.

Челси беше видяла признаци на настроенията на Хънтър, но нито веднъж не се беше почувствала заплашена. Най-страшното, което се доближаваше до това да й причини беда, се беше случило онзи ден с мотоциклета. Да, той беше карал безразсъдно, но се беше подчинил, когато тя се почувства зле, което според Челси издаваше разкаяние, а не злоба.

— Бил ли е съден някога за подпалвачество? — попита тя.

— Не. Той е много умен. Никога нищо не беше доказано. Точно както със смъртта на майка му.

— Тогава как можеш да го обвиняваш за тези пожари?

— Защото е очевидно, че той ги подпали.

— Оливър също ли вярва на това?

— Да.

— И все още държи Хънтър в компанията? Това е глупаво.

Освен ако разбира се, Хънтър не беше син на Оливър, което също така обясняваше омразата на Маргарет. Лично Челси не вярваше, че Хънтър е подпалвач, както и в това, че е убиец.

— Има толкова много глупави неща в живота — каза Маргарет с поглед, втренчен в лицето й. Гласът й внезапно стана по-висок. Тя стисна папката по-силно. — Глупаво е, че родих дъщери. Ако имах син, нямаше да се случи нищо подобно. Синът ми щеше да поеме компанията и нямаше чужди хора да се забъркват в нея. Така трябваше да стане! — и по-меко повтори: — Така трябваше да стане.

— Маргарет, скъпа — чу се откъм вратата и Дотс, едната от двете жени, с които майката на Дона я бе запознала, влезе при тях.

Отиде направо до стола на Маргарет, обгърна с ръка рамото й и каза нежно:

— Имаме нужда от теб, Маргарет. Нали нямаше да се бавиш — тя докосна папката. — Защо не дадеш това на мис Кейн и не я оставиш сама да го прегледа? Без теб ще объркаме всичко.

Маргарет я изгледа с отсъстващ поглед. После започна да осъзнава къде е и се усмихна укорително.

— Толкова пъти съм ви казвала какво да правите.

— Хайде тогава още веднъж, а? — Дотс взе папката от ръцете й и я подаде на Челси. Избягваше да я погледне в очите.

Маргарет стана и, без да каже нищо на Челси, излезе от стаята с Дотс.

 

 

Всяка история е като кувертюра, съшита от отделни парчета. В случая на Челси това означаваше пощенски картички и фотографии, сини панделки, награди за състезания, изсушени цветя, бележници, стари билети и отпечатани покани за какво ли не — представлението на талантливите деца в началното училище до дипломирането й в гимназията. Означаваше също така кашони, пълни с книги и вехтории от четирите години спане по общежития и още няколко в най-различни апартаменти, плакати, спортни екипи и други дрехи. Челси не бе изхвърляла нищо, като че ли колкото повече събираше, толкова по-богата история щеше да има — и оттук самоличност. И сега трябваше да се подберат много неща.

Беше средата на август и тя и Джъд бяха в Балтимор по работа. Навесът, в който режеха камъка, работеше. Джъд беше взел малки полирани и ецвани мостри от всяка от петте действащи кариери, за да ги покаже на контрагентите на Челси. Като използваха „Харпър, Кейн и Ку“ за щаб, двамата прекараха целия ден в непрекъсната поредица от срещи. А вечерта бяха дошли в къщата.

Мазето миришеше на застрояло и влага. Имаше огромна отоплителна система, почерняла от времето. Пералнята беше до една от стените — пералня, сушилня, мивка, дъска за гладене. До нея имаше резервен хладилник и фризер, който навремето се пълнеше при подготовки за празници, но сега беше празен, изключен от контакта и отворен. До другите стени се издигаха високи метални рафтове, отрупани с чували с дрехи, какви ли не уреди и кутии за сувенири. Имаше няколко купчини запечатани кашони, някои на Кевин, някои на Челси. И всичко това трябваше да се сортира и опакова.

— Шампион на местния клуб по плуване? — попита Джъд.

Той седеше на един кашон до Челси и държеше някаква панделка, извадена от претъпкана кутия за обувки.

— Беше през конформисткия ми период. Малко след това обявих всички други хлапета в отбора за пълни досади и напуснах — тя взе пачка фотографии от кутията.

— Това съм аз — тя погледна гърба на най-горната снимка. — На осем години, според бележките на баща ми.

Джъд внимателно разгледа снимката.

— Приличаш на момче.

Челси се съгласи и обърна следващата снимка.

— Мама никога не пропускаше състезанията ми по плуване. Самата тя беше плувкиня. Плуваше за терапия.

Той взе снимката.

— Била е много привлекателна жена.

— Беше страшно енергична. Пълна с живот. Пълна с идеи, тъй като не можеше другояче, до самия край. Обичаше празненствата. Винаги имаше вечери и партита за рождени дни и празнични веселби. Биха й харесали шаренията и възбудата на Четвърти юли в Ноч.

„Ако се допусне, че изобщо би стъпила там!“ — добави Челси наум.

Взе обратно снимката и прехвърли още няколко.

— Това е баща ми — каза тя, въпреки че не беше необходимо. Джъд беше виждал снимките на родителите й в спалнята в Боулдърбрук.

— Достолепен както винаги.

— О, той наистина е достолепен — не можа да се удържи Челси, тъй като обидата бе съвсем прясна. — И твърдоглав. Надявах се, че ще се върне днес от Нюпорт, за да ни види.

— Нали ще дойде утре.

— Знам, но го виждам толкова малко. Щеше да е хубаво, ако си беше направил труда.

Джъд знаеше, че тя е осиновена. Все още не знаеше, че е родена в Норич Ноч. Тя искаше да му каже, така, както искаше да му каже, че е бременна, но нещо я възпираше. Една част от нея не беше сигурна как той ще приеме новините. Тя твърде много харесваше отношенията, които бяха изградили помежду си, и не беше подготвена да ги променя.

Хрумна й, че същото е вярно и за Норич Ноч. Не беше научила нищо за себе си от Историческото общество, освен че месец март през годината, когато се е родила, е бил необичайно мек. Не беше направила нищо за обявата на сребърния ключ, не беше търсила подкупената акушерка. Една част от нея искаше да стане в църквата, да съобщи кога и къде е родена и да предложи награда за информация, която би довела до разкриване самоличността на истинските й родители. Другата част не искаше да рискува да развали и без това нестабилното си положение в Ноч. Някои неща в това градче й харесваха. Искаше да роди детето си в него.

— Сигурно му е доста трудно — каза Джъд и огледа съпричастно мазето.

Челси въздъхна.

— Всъщност той реши да продаде къщата.

— Практично решение. Но не означава, че е лесно. Понякога нещата, които имат най-много смисъл, се вършат най-трудно.

Тя усети тъга в думите му и разбра, че мисли за Лео, когото още не бе виждала. Джъд рядко го споменаваше и тя не го подтикваше към това. Нямаше право, като се имаше предвид всичко, което криеше самата. Но той толкова често беше замислен, че болката в душата му беше почти осезаема.

— За баща си ли мислиш?

— Някои мислят, че трябва да го пратя в старопиталище.

— Недей! — ахна тя, после се овладя. — Всъщност трябва да решиш кое е най-доброто за теб и за него.

Джъд беше изпънал крака, ръбовете на панталоните му бяха почти успоредни. Той се наведе напред, опря лакти на коленете си и безпомощно отпусна ръце.

— Трудно е да решиш кое е най-доброто. Той има нужда от постоянни грижи. В старческия дом ще ги получава и може би по-добри, отколкото сега. Вчера следобед излязъл, докато Мили спала. Беше изминал цял километър, преди Бък да го намери. Добрият стар Бък.

Челси го разбра. Той мислеше, че друг път може и да нямат такъв късмет.

— Проблемът е там — продължи Джъд, — че има случаи, когато знае кой съм. Няма да ми е приятно, ако това се случи в старческия дом — да ме търси и да се чувства изоставен.

— Неудобно ли ти е заради това пътуване?

— Не. Сара Хюит е с него. И Бък. Така че той е с приятели. Ако пита за мен, Сара ще му каже къде съм и кога ще се върна — Джъд спря замислен. — Сара е добра. Знае за какво да си отваря очите. Той включва котлона, после забравя, че иска да готви. Когато пие вода, забравя да затвори крана! Ако няма някой с него, целият под ще потъне във вода. Понякога се чуди как да си светне, а ключът за осветлението му е под носа.

Той изпъна пръсти, обърна ръце и се загледа в дланите си.

Челси плъзна ръка около него — успокояваше го по единствения начин, по който можеше. Тя нямаше отговори. Джъд сигурно беше обмислил всички възможности. Същото, както когато Аби вече беше толкова болна, че нямаше никакъв добър изход, само възможности да се облекчи болката.

— Значи — почна той, все още загледан в ръцете си, — значи не мислиш, че трябва да го дам в старчески дом?

— Не.

— Дори като имаш предвид опасността?

— Дори тогава. Дръж го при себе си.

— Може да дойде такова време, когато няма да мога.

— Мисли, когато това време дойде.

Той извърна глава, погледна първо устата й, после очите й.

— Ти така ли постъпи?

— Мама постепенно отпадаше. Тя разви пневмония и трябваше да бъде хоспитализирана, и възможностите бяха или да остане в болницата, където състоянието й да бъде непрекъснато наблюдавано на монитор, или да я върнем вкъщи. Знаехме, че е по-рисковано да остане вкъщи. Но тя бе прекарала целия си семеен живот в тази къща. Харесваше й тук. Не ме е грижа кой какво приказва, нищо не може да се сравни с дома — Челси въздъхна дълбоко и тъжно и се огледа. — Може би си прав. Щом всичко това тежи на мен, на баща ми сигурно му е още по-трудно. Това е краят на по-голямата част от живота му.

Джъд взе снимките от ръцете й и ги заразглежда.

— Коя е тази?

— Сестрата на майка ми, Ан.

— Изглежда ядосана.

— Беше. Онази година щяхме да прекараме Коледа в Англия, само че мама падна и си счупи ръката две седмици преди да заминем и всички трябваше да дойдат тук.

Джъд огледа снимката за минута, после се прехвърли на друга.

— Това съм аз и двете ми най-добри приятелки — каза Челси и погледна на гърба. — На дванадесет.

Той продължи да рови.

— Кой е този приятел? Появява се непрекъснато.

— Това е Карл — засмя се тя.

— Ааа! Партньорът фантом.

Карл беше в Ню Йорк, така че Джъд още не се беше запознал с него. Той хвърли поглед на гърба на снимката.

— И двамата тук сте на девет години — той откри друга снимка, на която бяха заедно и Челси беше по-висока. — И на четиринадесет тук — следващата, която издърпа, беше най-новата от купчината. — И на тридесет и няколко тук. Удивително!

— Че сме останали приятели толкова дълго ли?

— Че не е прераснало в нищо повече от това.

Снимката, която държеше, беше правена в Нюпорт предишното лято. Беше моментална цветна снимка, показваща подхождащи си усмивки и бели зъби, подхождащи си кестеняви коси и подхождащи си ризи и къси панталони, уместни за малката яхта на Харпърови. Аби беше болна през онова лято. Всички разбираха, че може да не изкара до следващата година и на Челси й беше трудно да го възприеме. Карл й беше огромна утеха.

Не беше мислила за случилото се от доста време. През последните месеци мисълта за Карл я водеше до мисли за Хейли и нейното бебе, до мисли за болка и предателство. Сега за първи път болката, че го беше открила в компрометиращо положение, сякаш започваше да отшумява и тя почувства тръпка на симпатия към него.

— Или пък е прераснало? — попита Джъд.

Очите й се вдигнаха въпросително.

— Ходили ли сте някога заедно?

— Ние винаги сме ходили заедно — иронизира го тя.

— Били ли сте любовници? — попита той.

— Прекалено интимен въпрос.

— Ами да — каза той и я прободе с прямия си поглед. Чакаше отговора.

Тя искаше да отрече. Но никога не го беше лъгала. Може би не му беше казвала всичко, но никога не беше лъгала.

— Веднъж — каза тя тихо и издърпа ръката си в скута. — Не се получи.

— От чия страна, негова или твоя?

И от двете. Решихме да се задоволим с това да бъдем партньори и приятели.

— А това получава ли се, след като сте били любовници?

— Дотук да — каза тя, но в гласа й сигурно имаше нотка на колебание, защото Джъд я погледна любопитно.

— Харесваш ли съпругата му?

— Хейли? Разбира се.

— Откога са женени?

— От скоро.

— От кога, Челси?

— От юни — въздъхна тя и веднага го видя, че пресмята датите.

— Точно по времето, когато ти дойде в Ноч. Така че той е третият човек, когото си загубила. Обичаше ли го?

— Не. Затова не се получи.

Джъд се замисли за минута.

— Той кога реши да се ожени за Хейли — преди или след като ти реши да се преместиш в Ноч?

— Карл и аз взехме решенията си независимо един от друг и просто се случи така, че съвпаднаха.

Джъд отново замълча. Тя също нямаше какво друго да каже, затова прибра снимките в кутията за обувки, сложи я в един кашон и отиде към тъмната част на котелната, за да вземе още няколко кутии от металния рафт там. Когато се обърна, почти се сблъска с Джъд. Той взе кутиите от ръцете й и ги сложи обратно на рафта.

— Щастлив съм — каза той и стисна ръцете й зад гърба й. Гласът му беше по-плътен от преди малко.

— Щастлив от какво? — попита тя, загледана в устата му.

Имаше прекрасна уста. Тя беше корава и широка, мъжествена. Всяко нейно движение беше награда.

— Че не ти е харесало с него това, което правиш с мен.

Придърпа я по-близо. Не я целуна, просто я държеше по-близо, после още по-близо, докато тялото й се докосна до неговото, докато бедрата им се срещнаха.

Дишането й се учести.

— Много обичам как дишаш — промърмори той.

Тя се усмихна, сгушена в шията му.

— Тук ли, Джъд?

Вместо да отговори, той вдигна роклята й — съвсем лесно, защото беше от любимите й широки разкроени рокли, с които се чувстваше удобно. Тя се набра чак до кръста й. След секунда ръцете му се мушнаха в бикините й, прихванаха я отзад и я притиснаха още по-плътно. Нямаше начин да се заблуди относно възбудата му, нито пък искаше.

Тя обви ръце около врата му и прошепна името му.

— Това какво означава — да или не? — попита той.

Челси измънка безпомощно от удоволствие — пръстите му се преместиха напред.

— Да или не? — повтори той.

— Икономката е горе!

— Да или не?

— Да.

— Тогава сваляй всичко — каза той с груб шепот и започна да помага с две ръце.

За нула време роклята се изхлузи през главата й, сутиенът беше разкопчан и захвърлен настрани, бикините изхлузени. Джъд я докосна отново, бръкна дълбоко. Тя посегна към слипа му, но той я спря.

— Моля те — въздъхна тя.

— Още не.

— Не мога повече! Коленете не ме държат!

С дълбоко заровени в тялото й пръсти той погледна към другия край на мазето.

Въпреки удоволствието Челси не беше стигнала чак дотам, че да не разбере какво гледа.

— О, не на масата за пинг-понг.

— Имаш ли по-добра идея? — попита той и я вдигна.

— Няма да издържи! — засмя се тя задъхано. — Пералнята. Използвай пералнята. Тя е по-близо.

Но беше вече на масата. Той я сложи да легне и й помогна да разкопчае панталона му. Челси разтвори широко крака и с един-единствен мощен тласък той влезе в нея, и тя примря. Винаги примираше, когато той влизаше в нея — а после, когато той се пъхаше още по-дълбоко в нея, после дори още по-дълбок, винаги възкръсваше. Просто и изпепеляващо.

 

 

Джъд одобри „Харпър, Кейн и Ку“. Лично той би го направил с по-малко хром, но разбираше, че клиентите се впечатляват. Всичко показваше успех. Той съвсем се слиса като видя, че Челси е напуснала такова място за цяла година, за да си играе с „Плъм Гранит“.

В това нямаше смисъл. Дори сега, след като знаеше, че е загубила майка си и не се разбира с пенсионирания си баща и с бившия си приятел и любовник, за когото е щяла да се омъжи, и всичко това за една година, не можеше да си го обясни. Челси беше преуспяваща жена. Защо й беше да се отказва от постигнатото?

Беше и твърде харесвана — личеше си по вниманието, което всички в офиса й засвидетелстваха. Очевидно бяха доволни, че е сред тях, дори само за кратко. Мелиса Ку беше точно такава, каквато я беше описала Челси. Изненадата обаче беше Карл.

Тази втора сутрин той се появи, но не в девет, с точността, за която Челси беше споменала, а по-късно, в десет. Носеше шарена вратовръзка, която определено не беше консервативна. Дори Челси изглеждаше изненадана.

— Това творение на Хейли ли е? — подразни го тя.

Карл погледна вратовръзката, леко се поизчерви и сви рамене.

— Добре е — каза Челси. — Отива ти — замълча за секунда и после попита: — Как е тя?

— Хейли ли? Чудесно. Всъщност става все по-едра. Бързо напълнява. Лекарите смятат, че може да са близнаци.

Значи новата съпруга на Карл беше бременна. Челси не изглеждаше учудена от новината, което означаваше, че знае, но за удобство беше забравила да му каже. Ако Карл и Хейли се бяха оженили през юни и Хейли вече беше започнала да „наедрява“, не беше необходимо да си гениален, за да пресметнеш, че е заченала преди сватбата. А това означаваше, че Челси вероятно е научила за бременността точно преди да пристигне в Ноч. Още един шок. Но дали е бил достатъчен, за да я накара да напусне града?

Усмивката на Челси му се стори пресилена.

— Близнаци ли? Това е чудесно. Нали ще й предадеш най-сърдечните ми поздрави?

— Разбира се — каза Карл и се обърна към Джъд. — Значи вие работите с Челси?

— Може и така да се каже — отвърна Джъд.

Карл не му хареса. Сто на сто имаше нещо сбъркано в мъж, който не е намерил Челси за страхотно привлекателна. Зачуди се как ли изглежда бременната Хейли.

— Аз съм по гранита. Аз съм човекът, който ще свърши работата, която тя осигурява. Вие помагате ли й?

Карл погледна към Челси и тя каза:

— Не. Карл няма нищо общо с тази работа.

Джъд се порази. Още едно предателство.

— Защо не? — попита той Карл. — Челси каза, че сте били партньори в други съвместни предприятия.

Карл изглеждаше смутен.

— Това се появи в неудобно за мен време.

— Нима не сте толкова дързък, колкото вратовръзката си? — попита Джъд. — Много лошо. От това ще паднат добри пари. Мислех си, че ще ви трябват, особено при съпруга, дете и така нататък.

— Това си беше проект на Челси от самото начало. Тя иска да се занимава с гранита.

— Ааа — каза Джъд и се изправи. — Е, тогава аз печеля — той погледна Челси. — Имам среща в десет и тридесет. По-добре да тръгвам.

Докосна с пръст въображаемата си шапка и обърна гръб на Карл.

Челси го изпрати до асансьора и го попита:

— За какво беше всичко това?

— Не ми харесва.

— Не го познаваш.

— Не мога да повярвам, че си била в леглото с него.

Беше страшно ядосан. Не знаеше защо. Това, което беше правила преди да станат любовници, си беше лично нейна работа.

Тя мълчеше. Най-сетне вдигна поглед към него и каза:

— Карл е добър приятел.

— Карл е леке.

— Той е добър, лоялен приятел. Ако имах нужда от него, щеше да дойде.

Джъд поклати глава.

— Единственото, което го интересува, са жена му и детето му.

Тя се смути и това му хареса. Негодуваше срещу нейната преданост към Карл. Но в асансьора си помисли, че няма право да негодува. Той беше неин любовник. Това беше всичко.

А всъщност не беше всичко. Вечерта, когато седнаха на масата, Кевин Кейн изглежда беше решил да установи параметрите на тяхната връзка. Попита за произхода на Джъд, за положението му в компанията, за ролята му по отношение на Челси.

— Значи вие сте нейната връзка с производството — заключи той.

— Може и така да се каже.

— Безпокоя се, че се разхожда из каменоломната.

— Нищо няма да ми стане, татко.

— Тя не се разхожда из каменоломната — каза Джъд. — Никой не се разхожда там. Ако ходи в каменоломната, ходи с мен.

Това не беше правило в точния смисъл на думата, но през последните седмици наистина беше така. Джъд не искаше Челси да падне от някой камък, нито пък резачите да й се хилят цинично, да й подсвиркват и да я задяват.

— А какво ще кажете за къщата й? — продължи Кевин. — Била стара.

— Била е спирка на Нелегалната железница — намеси се Челси. — Проверих в Историческото общество. Робите бегълци са се криели в тайни подземни коридори на път за Канада.

Кевин не изглеждаше много въодушевен. Джъд си каза, че едва ли е защитник на робството. Просто не му се нравеше, че Челси е купила къщата.

— Сигурна ли е? — попита Кевин. — Нали всичко е проверено, преди тя да се нанесе.

— Сигурна е — каза Джъд. — Аз самият бих живял там.

— А живеете ли?

— Татко!

— Не — каза Джъд. Трябваше да му го каже по-остро, тъй като Кевин почваше да се бърка там, където не му е работа. — Живея в града с баща си.

— С какво се занимава той?

— Сега почти с нищо.

Джъд обясни положението и Кевин се заинтересува от Лео. Беше запознат с последните медицински заключения относно болестта на Алцхаймер и говореше за тях като професионалист. Не можеше да предложи решение, нито чудотворно лечение, но към края на дискусията Джъд по-добре разбираше физиологията на болестта и му благодари.

— Много е лошо, че живеете в провинцията. Лекарите там просто не са в течение на новото — каза Кевин.

Джъд никога не се хвалеше със знаменитости, но тази забележка го жегна и затова той каза:

— Всъщност ние се консултираме с Дънкан Хартиган.

Кевин изглеждаше впечатлен.

— В Бостън? Той е добър лекар.

— И Нийл Съмърс. Той ръководи местната болница. Учил е в „Джонс Хопкинс“.

— Това е прекрасен център — призна Кевин и започна да говори за медицинските центрове, които беше посетил през последните месеци.

Джъд слушаше само дотолкова, доколкото да може да задава интелигентни въпроси — и да спомене случайно уж име, та да покаже на Кевин, че не е прост селяк. Но през цялото време се чудеше на дистанцията между Кевин и Челси. Имаше я, ясна като бял ден, въпреки че според него те би трябвало да са станали по-близки след смъртта на Аби. Така се беше случило с него и баща му. Когато майка му си отиде, Лео остана единственият близък човек и обратно. Разбира се, тогава той беше дете и дълги години между тях имаше потресаващи различия, но чувството остана. И тъкмо то беше една от причините, поради които имаше толкова много проблеми с болестта на Лео. Не беше подготвен да приеме мисълта, че баща му може да умре.

Питаше се дали Челси мисли за това. Предполагаше, че да. Тя правеше усилия да се хареса на Кевин — поръчваше му любимите питиета, усмихваше се, когато трябва, въобще не се оплакваше, че Кевин говори повече с Джъд, отколкото с нея. Тя беше съвършеното светско създание. Само Джъд можеше да види напрежението у нея, загрижения израз в очите й, когато разказът на Кевин го отвеждаше на стотици километри, уплашения поглед, когато разговорът се връщаше към Норич Ноч.

— Все още ли възнамеряваш да останеш там цяла година?

— Да — каза тя и кимна предпазливо.

— Не ти ли стана скучно?

Тя се засмя.

— Единственото, което искам, е денят да има повече часове, за да свърша нещата. Нямам време за всичко, което искам да направя — тя отново стана предпазлива. — Наистина искам да дойдеш да ме посетиш. Към края на месеца стаята за гости ще е готова. Ще дойдеш ли за Празника на труда?

— Не мога. Поканил съм компания в Нюпорт.

Джъд видя разочарованието, изписано по лицето на Челси, но то изчезна за един миг. На негово място дойде престорено изразен ентусиазъм.

— О? Кого?

— Семейство Уескот, Чарли и Лил Дюшейн, семейство Роудъннайзър.

— Сигурно ще бъде хубаво — каза тя без злонамереност и си пое дъх. — Какво ще кажеш за средата на септември? Възнамерявам да организирам открити врати и да поканя потенциални купувачи да видят гранита отблизо. В същото време може да дойдат и приятели да видят къщата. Ще се празнува през цялата седмица. Може да ти хареса.

Джъд за пръв път чуваше за откритите врати. Зачуди се дали тя пак не импровизира.

— Ще трябва да си погледна ангажиментите — каза Кевин.

На Джъд му се дощя да го фрасне. Дори и слепец можеше да види, че Челси отчаяно иска той да я посети.

Тогава Кевин каза нещо, което го озадачи.

— Научи ли, каквото искаше?

Тя бързо поклати глава.

— Това не ти ли говори нещо?

— Само, че все още се настанявам.

Той внезапно почервеня.

— Гониш дивото, Челси. Няма смисъл да стоиш там.

Тя преглътна.

Кевин кимна към Джъд.

— Какво мисли той?

Челси отново преглътна. Джъд стана по-любопитен.

— Не знае ли? — предположи Кевин.

— Какво да знам? — обади се Джъд.

— Че тя е родена в Норич Ноч — каза Кевин с отвращение. — Това я тегли натам. Опитва се да открие кои са истинските й родители. Не иска да приеме факта, че щом не са я искали тогава, няма да я искат и сега. Не разбира, че всеки ден, който прекарва на това място, е плесница по моето лице.

Челси беше пребледняла.

— Не го приемай така.

— Е, как би се чувствала ти, ако дадеш на някого името си, средствата си и любовта си и разбереш, че не е достатъчно? — попита той.

— Не си прав — възрази тя, но умолително. — Аз имам родители — ти и мама. Не търся заместители. Но искам да знам кой е бил физически отговорен за моето идване на бял свят. Това не е нито толкова ужасно, нито толкова необичайно.

Кевин изсумтя.

— Ти се боиш да не ме загубиш — продължи тя, — но ти си този, който ме отблъсква. Така и не пожела да дойдеш да ме видиш.

— Ти все стоиш там.

— Щях да бъда с теб в Нюпорт на Четвърти юли.

— Трябваше да го кажеш, преди да си направя плановете.

— Ако не се боях, че ще ми откажеш, щях да го кажа.

Попаднали в задънена улица, те се втренчиха един в друг. Най-сетне тя въздъхна, обърна извинителен поглед към Джъд и измърмори:

— Съжалявам. Не исках да стане така.

— Естествено — каза Джъд.

Все още се опитваше да асимилира факта, че тя е родена в Ноч. Точно това беше липсващото звено. Фактът, че го беше научил от Кевин, а не от Челси, го вбесяваше.

— Сърдит ли си? — попита тя по-късно.

Беше потресена. Не само, че вечерята с Кевин завърши зле, но и пътуването до блока с Джъд мина в пълно мълчание. Сякаш всичко, от което се боеше и се опитваше да избегне, щеше да стане ей сега.

Той хвърли блейзъра си на един стол.

— По дяволите, наистина съм сърдит. Защо не си ми казала?

— Защото не мислех, че е уместно.

— Така ли? — той вкопчи ръце в хълбоците си и я стрелна с недоверчив поглед. — Точно това те е довело в Ноч.

— „Плъм Гранит“ ме доведе там.

— Нямаше да знаеш за „Плъм Гранит“, ако не си душила около Ноч, и нямаше да душиш около Ноч, ако не си била родена там. Какво по-уместно искаш?

Той беше прав. Той беше прав, но това беше само половината от историята. Като се мъчеше да запази спокойствие, тя каза:

— Не мислех, че е уместно за нашата връзка. Моята биологическа история е нещо лично.

— А това, което правим, не е ли? — той се изпъна, всъщност само отдръпна глава, сякаш от по-далече можеше да я види по-ясно. — Ти си при мен нощем, съвсем гола, съвсем открита, съвсем честна в своята сексуалност — и ти си наистина такава, Челси. Това е едно от нещата, които ме привличат. Как мислиш, пропускам ли нещо? Нашата връзка какво е — просто животинско привличане? Мислех, че сме отишли по-далеч. Мислех, че сме приятели.

— Приятели сме! — извика тя. Това, че Джъд говореше за тяхната връзка, че тя за него е нещо повече от секс, засилваше тревогата й. Трябваше да го накара да разбере. — Но не започнахме по този начин. В началото беше само физически. Някъде това се промени. Не знам точно къде, но това стана. Изведнъж станахме приятели, а ти не знаеше нещо съществено за мен и аз не знаех как да ти го кажа.

— Ха! Толкова си ясна, колкото и всяка жена, която познавам!

— Но това беше различно! — възрази тя. — Да ти кажа, означаваше да призная, че не съм била съвсем честна, а не знаех как ще реагираш. Боях се, че ще се ядосаш. И изглежда съм била права.

— Не съм ядосан. Боли ме. Мислех, че ми имаш доверие.

— Имам ти.

— Но не достатъчно, за да ми кажеш нещо толкова важно за себе си.

— Имам ти — каза тя по-тихо и почувства спазъм отвътре. — Имам ти доверие — тя задържа дъха си, после го изпусна бавно. — Просто не искам нещата да се променят.

— Защо твоето раждане в Ноч трябва да променя нещата? — очите му бяха тъмни, нажалени. — По дяволите, това със сигурност няма да убие желанието, което усещам всеки път, когато те погледна.

— Нещо друго би могло — прошепна Челси.

Тя преглътна, пъхна ръце под мишниците си, после се насили да го каже, защото чувстваше, че му дължи това.

— Аз съм бременна, Джъд. Стана в началото на май, при единствения случай, когато бях с Карл. Докато разбера това със сигурност и му го кажа, той и Хейли бяха решили да се оженят. Тя вече беше бременна.

— Бременна? — Думите му отекнаха в стените. — Ти си бременна?

Той невярващо се вгледа в корема й.

— Не мислех, че ще стане така — почти истерично избухна Челси. — Въобще не очаквах. Не мислех, че бременните жени са способни да чувстват нещата, които ти ме караш да изпитвам.

Погледът му срещна нейния.

— Ти си бременна?

В гърлото й беше заседнала буца. Тя се опита да я преглътне, но буцата си остана там. Затова само кимна.

— И това си държала в тайна от мен? — дълбокият му глас беше натежал от недоверие. — И това ли беше неуместно? Мислеше, че просто ще се размине, така ли?

Наистина беше толкова абсурдно, че тя се почувства двойно по-голяма глупачка, че не му беше казала по-рано.

— Не очаквах, че връзката ни ще продължи. Беше просто физическа. Когато прерасна в нещо повече, се чувствах измамница. Исках да ти кажа. Не спирах да си повтарям, че трябва да го направя — гласът й стана по-тих. — Щях да ти кажа скоро. Без друго нямам избор.

Все още удивен, той огледа гърдите й, после талията. След това прокара ръка през косата си и погледна настрани.

— Мамка му.

— Това няма да те засегне, Джъд — каза тя бързо. — Ако някой си помисли, че е твое, ще им го кажа направо.

Той отиде до прозореца и се загледа навън.

Тя повиши глас, за да е сигурна, че я чува.

— Карл не знае. Не знам как да му кажа, без да изостря отношенията между Хейли и него. Баща ми също не знае. Той искаше да се омъжа за Карл. Ще бъде разочарован. После ще каже на Карл и след това на родителите му. Ще настане бъркотия.

Защо ли му казваше всичко това? Джъд нямаше никакви отговори. Той почти не познаваше замесените в тази история хора, а освен това не беше негова работа.

Но тя не знаеше какво да прави. Имаше нужда от помощ.

Той остана до прозореца с ръце на хълбоците, с гръб към нея. Тя усещаше напрежението по раменете му. Доплака й се.

За последен път се опита да стигне до сърцето му.

— Най-доброто, което можех да направя, изглеждаше да напусна Балтимор, а съществуваше Норич Ноч, който просто чакаше. Съвпадението беше идеално. Бях сигурна, че това означава нещо. Затова си събрах нещата и тръгнах. Там никой не ме познаваше. Беше като рай. Намерих селската къща и купих джипа. Срещнах теб, Дона и Хънтър. Помислих си, че мога да родя детето, да открия кои са истинските ми родители и после да реша какво да правя и къде да отида в края на годината — гласът й затрепери и стана по-тих. — Никога не съм искала да те разочаровам. Не ти казах първия път, защото страшно те исках. Може би сгреших. Но не съжалявам. Съжалявам, че те нараних, но не съжалявам за времето, което прекарахме. Бих го направила отново, Джъд. Бих го направила отново след минута, ако това е единственият начин да имаме това, което изживяхме. Беше хубаво.

Думите й секнаха. От страх, че може да избухне в плач, тя го остави сам и отиде във всекидневната; където прекара нощта. Той мълчеше през цялото пътуване на връщане към Норич Ноч, остави я в Боулдърбрук, после продължи за вкъщи. Поне тя предполагаше, че си е отишъл вкъщи. Не знаеше със сигурност. Той не дойде при нея тази нощ, нито пък следващата, не се отби и в офиса. После дойде събота, дойде и неделя. Безкрайни дни. В понеделник сутринта тя вече съжаляваше, че някога е спряла поглед на Джъд Стрийтър.