Барбара Делински
Сълзите на гранита (12) (Страстите на Челси Кейн)

Глава единадесета

Челси се шляеше от павилион на павилион. Изложените сувенири бяха местни — някои, доста груби, но имаше и много добри. Продаваха се и занаятчийски произведения, интересни дърворезби, декоративни свещи, плетени пана. Все пак най-впечатляващи бяха кувертюрите, произведени от Гилдията. Една голяма, с картини, всяка изтъкана от различна жена, беше изложена с надпис, че ще я изпратят във Вашингтон за изложбата „Корените на Америка“. По-малките, всяка различна, се продаваха. Челси се влюби в най-малката, кувертюра за детско креватче, но й беше неудобно да я купи такава. Вместо това взе две малко по-големи, за да ги окачи на стената в дневната на къщата си. Излъчваха топлина. Искаше ги у дома си.

Уговори се да ги прибере по-късно и продължи обиколката си. За разлика отпреди четири седмици, когато беше пристигнала, сега тя познаваше много повече хора. Заговаряше някои и се усмихваше на други. Понякога й се усмихваха в отговор. Искаше й се повече от това.

Не беше взела предвид ужасното чувство за самота — да се събудиш посред нощ и да чувстваш студ и уплаха, крещяща необходимост някой да е до теб. Знаеше, че за това до голяма степен е виновна бременността. Беше свръхчувствителна. Вълненията й бяха неподправени. Никога не беше забременявала и след като първоначалният й кураж мина, я обзе някакво смътно напрежение. Имаше нужда от някого, с когото да поговори, но Сидра беше единствената, която знаеше, а те никога не споделяха по телефона. Освен това Сидра също никога не беше забременявала.

Виж, Дона да. Синът й Джоши беше възхитително момче и изглеждаше добро хлапе, дарено на Дона от Бога, особено като се има предвид съпругът й. Матю Фар беше невъзможен, той ту пренебрегваше Дона, ту я обиждаше. Челси се дразнеше всеки път, щом го зърнеше.

Дразнеше се и от Джъд Стрийтър, но по съвсем различен и някак си потискащ начин. Учестяването на пулса всеки път, щом го видеше, съвсем не беше отминало. Дори напротив, беше станало още по-лошо, защото тя го съзнаваше. Сега той също я гледаше. Изпращаше й явни послания, че я намира привлекателна — не заради положението, което заемаше, а че е привлекателна въпреки всичко.

В това имаше някакво удовлетворение.

С въздишка тя поправи периферията на шапката си, така че да я предпазва от следобедното слънце, и продължи. Спря пред един павилион, където се продаваха изделия от овча кожа и взе чифт чехли. Много й харесаха. Освен това тя вече познаваше хладните летни нощи на Ноч и потрепери при мисълта какви ще бъдат зимните.

— Вие ли ги правите? — попита тя юношата, който стоеше зад масата.

— Не, мадам — отговори той нервно. — Баща ми ги прави.

Челси си спомни овцете на парада тази сутрин. С мека усмивка, за да предразположи момчето, тя попита:

— Вие сте син на Талант, така ли?

— Да, мадам.

— От вашите овце ли ги правите?

— Да, мадам.

— Тогава ще купя един чифт — реши тя, за да удовлетвори и момчето, и себе си.

Харесваше й мисълта да носи местни стоки, особено така практични.

Докато плащаше на момчето, зърна Хънтър. Беше се облегнал на една дървена ограда на края на парка, недалеч от мястото, където стоеше тя. Краката му бяха кръстосани, ръцете — пъхнати под мишниците. Наблюдаваше я. Или поне тя си помисли така. Главата му беше обърната към нея, но той носеше огледални очила за слънце и очите му не се виждаха.

Историята на Маргарет изплува в паметта й, Челси се зачуди колко от нея е истина. Дори зрънце истина да имаше, Хънтър беше прекарал ужасяващо детство. Тя не можеше дори да си представи какво е изпитал и как му се е отразило по-късно.

Сега, докато го гледаше, тя почувства, че ги свързва странно родство. Ако не беше Божията милост и решението на една жена да се лиши от детето си, Челси може би щеше да бъде на негово място.

Тя взе покупката от момчето, усмихна му се и тръгна към оградата.

— Здрасти — каза тя. — Не съм те виждала цял ден. Изпускаш забавленията.

— Какви забавления? — попита Хънтър с равен глас.

— Закуската с палачинки. Парада. Амбулантната разпродажба.

— Ааа! — каза той с малко жлъчен хумор, който Челси харесваше. — Ама това били забавления значи?

— Обядът беше добър.

— Да-да! Пилешка салата.

Тя се усмихна. Но зад усмивката си се чудеше как ли е прекарал празника, щом не е бил тук. И дали има някой под слънцето, който да го дарява с топлина. Денят беше точно за влюбени, но той беше сам. Тя можеше да разбере защо. Хънтър беше хубав мъж, добре сложен и достатъчно висок. Беше облечен в обичайните черни тонове, в случая с тениска и джинси, но черното привлекателно контрастираше с кестенявия цвят на косата му и със златото на обецата му. Около мъже, които изглеждаха като Хънтър и бяха резервирани като него, обикновено обикаляха цял куп жени. В тях имаше нещо тайнствено. Колкото по-незаинтересовани бяха, толкова повече жени се тълпяха около тях.

Хънтър не привличаше Челси по този начин, но я интересуваше. Мотоциклетът и обецата бяха признак на бунтарство. Една част от нея разбираше това. Друга уважаваше работата, която беше свършил в Боулдърбрук. Трета искаше Хънтър да се справи и в „Плъм Гранит“. Тя винаги беше насърчавала онеправданите, а Хънтър очевидно беше онеправдан. Сега, след разказа на Маргарет, Челси нямаше нищо против да бъде негов приятел.

— Оцеляла си след тази нощ в Боулдърбрук — отбеляза той.

— Аха. Като се махнат няколко загадъчни обаждания, всичко друго мина добре.

— Загадъчни? — лицето му беше безизразно. — Какви?

— Мълчание. След това гласове. Детски гласове — нежно, за да не прозвучи обидно, тя го подразни: — Ти не знаеш нищо за това, нали?

— Абсолютно нищо — заяви той.

— Имаш ли някаква представа кой може да бъде?

— Някой, който иска да те изплаши.

— Кой би искал това?

— Половината град. Ти си богата, хубава и от големия град. Идваш тук и демонстрираш всичко, което те не са, а сега се пренесе и в обитаваната им от призраци къща. Биха се радвали да те изплашат и то така, че да подвиеш опашка и да избягаш.

Можеше да очаква, че ще й изложи нещата толкова ясно. И нямаше нужда да види очите му, за да разбере, че в тях просветва предизвикателство.

— Ти би ли го направил? — попита тя.

— Дали ще ми се хареса, ако избягаш? — той се замисли. — Не знам — той се замисли отново. — Когато дойде за първи път, го исках. Сега не съм толкова сигурен. Ти можеш да раздвижиш тази компания. Крайно време беше някой да го стори.

Челси прие това като признание от негова страна, дори като комплимент. Доволна, тя го хвана за ръка и попита:

— Ще ме придружиш ли на мача?

Той издърпа ръката си от нейната. За момент тя се почувства засегната — жестът й беше приятелски. Искаше да му го каже, но той се отблъсна от оградата, пъхна ръце в джобовете си и й кимна да вървят заедно.

Тя обичаше да докосва хората. Той не. Можеше да го разбере.

На една ръка разстояние двамата мълчаливо излязоха от парка и закрачиха по тесния път към пожарната. Баскетболното игрище беше зад нея.

Някъде на средата на пътя Челси попита небрежно:

— Я ми кажи какво е дяловото ти участие в компанията?

Все още се опитваше да определи ролята му не само във всекидневните дела, а и в перспектива. Очевидно беше, че тя е свързана с Оливър.

— Нямам дялов капитал — каза той след кратко мълчание.

— Но ти си трети по значение в ръководството!

— Изглежда така, но не е — изръмжа той.

— Наистина ли?

— Да.

Продължиха. Когато стигнаха до пожарната, Хънтър каза:

— Аз нямам власт.

— Ти си важен за компанията. Ти правиш почти всичко.

— Джъд също.

— Той не може да бъде на две места едновременно. Когато дойдат компютрите, той ще бъде предимно в офиса. А щом извадим полирани мостри, най-вероятно ще пътува. Ще имаме нужда от теб да ръководиш работата в кариерите.

Хънтър я стрелна през огледалните си очила.

— Говорила ли си вече със стареца?

— Не. Но в това има смисъл. Защо иначе си дясната ръка на Джъд от толкова време, ако не да го заместиш, когато той върши други неща?

— Печелиш — каза Хънтър и продължи напред.

Баскетболният мач беше започнал. Игрището беше отъпкан правоъгълник с полузаличени очертания в центъра и странични линии. Хората го бяха оградили отвсякъде, някои седяха на градински столове, други бяха прави. Всички бяха погълнати от зрелището.

— Събитието на годината, а? — попита Челси.

Сред зрителите разпозна Джеремая Уип, неговото семейство и Фърн.

— Днес е началото на летния шампионат. Тези два отбора миналата година свършиха първи и втори.

Погледът й се спря на един от играчите — той беше в центъра — още преди тя да разбере, че е Джъд. Не знаеше, че той ще играе, въпреки че го беше предположила. Той беше висок и имаше атлетична фигура. Ако спортуваше, би трябвало да играе баскетбол.

— Отборът на Джъд печели вече пета година — каза Хънтър.

— Тази игра или шампионата?

— И двете. Той лично си подбира играчите. Знае какво прави.

Тя не долови в тона му нищо фалшиво, но пък и не слушаше много внимателно. Видът на Джъд я разсейваше. Той беше страхотен в работно облекло и зашеметяващ по къси панталони и риза, но сега беше направо невероятен. Беше облякъл къси сиви гащета и моряшка фланелка с огромен номер едно отпред. Съотборниците му бяха със същите фланелки, но никой от тях не изглеждаше толкова добре. Джъд имаше голям гръден кош, ръцете му бяха добре оформени, коремът му хлътнал. Мускулите на краката му бяха красиво очертани, особено когато тичаше по игрището.

Не беше най-високият или най-едрият мъж на игрището, но в движенията му имаше нещо, което го открояваше. Той имаше ритъм. На човек му спираше дъхът, когато го гледаше.

— Истината е — каза Хънтър, — че старецът не знае какво да прави с мен.

Челси не разбра веднага за какво й говори и изпита внезапно угризение. Съмняваше се Хънтър да е откровен с много хора и й харесваше мисълта, че е откровен с нея. Спря да мисли за Джъд и попита:

— А ти какво искаш да направи?

— Да ме остави да си отида.

— Да те уволни?

— Да.

Очакваше да й каже, че иска повишение, или поне да поиска пост. Но да го уволнят, беше нещо съвсем друго. Това влечеше след себе си всякакви негативни усложнения и намаляваше възможността да си намери добра работа.

— Но защо?

Хънтър остана невъзмутим. Слънчевите му очила отразяваха действията на игрището. Отборът на Джъд водеше с 25:19 — поне така сочеха картоните в ръцете на двама души, застанали край игрището. Противниковият отбор, на чиито оранжеви фланелки беше изписан номер две, владееше топката, но не успяваше да вкара кош. При всеки пропуснат удар и последвалата борба под коша привържениците му ревяха неодобрително, но след това пак ликуваха.

Челси проследи Джъд, който скочи високо и топката най-накрая попадна в ръцете му. Той се приземи леко на два крака и, здраво стиснал топката, за секунда се ориентира къде да подаде — чак на другия край на игрището. Един от съотборниците му я улови и с отскок отбеляза кош. Зрителите извикаха възторжено.

Челси размаха ръце от удоволствие, после погледна Хънтър.

— Защо въобще искаш да те уволнят?

— Това е единственият начин да стана свободен.

Тя си спомни първия си ден в Норич Ноч и краткия разговор, който бяха провели под дъжда. Хънтър беше цитирал мнението на Оливър за себе си съвсем точно. И беше говорил за вина. Според Челси, ако имаше вина, Хънтър би трябвало да има превес в отношенията им, което означаваше, че сам би трябвало да избира дали да е свободен.

— Защо просто не напуснеш?

Джъд беше фаулиран и вкара две точки. Вече беше потен, но му отиваше.

— Не мога — каза Хънтър.

— Защо?

Последва ново изсвирване, този път за отбелязани три точки от втория отбор.

— Защото ми е задължен.

Беше го казвал и преди. Челси не беше глупава. Като се имаше предвид фактът, че е заченат извън семейното ложе, че Оливър се беше грижил за него след смъртта на майка му, че Хънтър имаше място в компанията, което зависеше единствено от мнението на Оливър, отговорът можеше да бъде само един.

— Той ли е баща ти? — попита тя.

Хънтър впи очи в нейните — в това нямаше никакво съмнение, въпреки очилата.

— Е, това е въпросът на века — каза той безизразно. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Ако откриеш отговора, уведоми ме, а?

Обърна се и закрачи обратно по пътя, по който бяха дошли.

Тя отвори уста да го повика и я затвори, без да промълви дума. Искаше да му каже, че го разбира, че тя търси отговор и за себе си, че това е общо и за двамата. Искаше да докосне ръката му и да му покаже, че той не е сам, както си мисли, но на него не му беше харесало, че го докосна преди малко, а освен това вече си беше отишъл.

„Някой друг път — помисли си тя. — Непременно.“

Слънцето слизаше все по-ниско над планината Акатук и небето ставаше все по-тъмносиньо. Газови фенери, монтирани специално за случая, хвърляха кехлибарени отблясъци от площадката за оркестъра към околната зеленина. Музикантите бяха местни жители на най-различна възраст, свиреха и се забавляваха също като усмихнатите двойки, които танцуваха, сменяха партньорите си и пак танцуваха.

На Челси й стигаше да наблюдава. Не беше танцьорка, всеки от групата по аеробика можеше да го потвърди, но хората по тревата се забавляваха така, че беше приятно дори само да ги наблюдаваш.

По-встрани течеше вечерната гощавка. Огромни скари в края на парка бълваха непрекъснат поток от хамбургери, дълги маси предлагаха хлебчета, пържени картофи, какви ли не невиждани салати, сосове и гарнитури.

Целият град беше тук. Барбекюто и танците бяха апогеят на деня и празничният градус се беше покачил. Всички се бяха издокарали.

Челси се бе колебала доста. От една страна, искаше да впечатли хората, което означаваше да се преоблече, но пък и не искаше да изпъква много. Най-накрая подбра една рокля в морскосиньо с презрамки, вързани зад врата, която оголваше гърба и раменете й, и подходящи обувки без токове, хвана косата си на една страна с шнола, сложи си златни обеци и широка златна лента над лакътя. Сложи и рубинения пръстен на майка си.

Рубиненият пръстен не можеше да остане незабелязан, но тя го обичаше. Според нея изобщо не беше крещящ, особено след като не носеше нищо друго по ръцете си. Някой можеше да си помисли, че тя демонстрира богатството си, но всъщност тя имаше нужда по някакъв начин да се свърже с Аби. Пръстенът поне малко облекчаваше самотата, която я бе измъчвала през целия ден.

Тя го докосна с палец и вдигна поглед над танцуващите двойки, към площадката на оркестъра. Джъд беше там. Накъдето и да погледнеше, винаги го виждаше. Може би той я принуждаваше да го прави. Беше като магнит и привличаше погледа й дори през най-малката пролука в тълпата. Тя знаеше, че и Джъд я вижда, тъй като отвръщаше на погледа й през същите тези мънички пролуки. Но не се осмели да се приближи към него. Щом мъжествеността му я объркваше дори по време на работа, какво оставаше сега, на празника.

Очите й зашариха от лице на лице, както през целия ден. Търсеше познати черти. Имаше много, но всичките бяха на хора, които вече беше виждала. Никой не изпъкваше. Нямаше го трепетът от внезапно видени семейни черти. Нито пък някой се зазяпваше в нея шокиран. Да, някои се зазяпваха, но просто от любопитство. Жените се зазяпваха по косата или по роклята й. Мъжете зяпаха или роклята й, или краката й. Само децата — каква ирония! — се зазяпваха в пръстена й, и то със завист. Изглежда си мислеха, че го е купила от някоя сергия с дрънкулки. Беше унизително.

Музиката се смени. Незнайно откъде се появиха цигулки. Една пищялка призова тълпата, чуха се одобрителни викове. Някакъв мъж застана пред микрофона и изпя наставленията, а танцьорите се заподреждаха в редици — мъжете от едната страна, жените от другата.

— Защо не отидеш и ти? — чу се дълбок глас откъм сенките.

Тя почувства как нещо я сграбчи за сърцето и без да откъсва очи от танцьорите, каза:

— Опазил ме Бог. Няма да знам какво да правя. Последния път, когато танцувах кадрил, бях в пети клас и беше ужасно.

— Това не е кадрил — каза Джъд. — Това е контра-кадрил.

— А?

— Виждала ли си някога контракадрил?

— Не.

— Интересно е.

Бързо и объркващо бяха по-подходящи определения. При първия такт танцьорите се спуснаха напред, след това се върнаха, смесиха се, сплетоха ръце с партньорите си, завъртяха се в изблик на краски, смениха партньорите си и се завъртяха пак. Човекът с микрофона ги напътстваше, но командите му бяха непознати за Челси.

— Често ли го правят? — попита тя леко озадачена.

— Всяка втора петъчна вечер от септември до май в сутерена на църквата. Известно време беше забранено от съветниците, защото е много шумно. Но след това се възроди. Тук, на тревата, не е толкова забавно. Не се чува тропането.

— Ти танцуваш ли?

След малка пауза той каза:

— Танцувам.

— Защо не се включиш?

Щеше да й е приятно да го види как танцува. На баскетболното игрище всичките му движения бяха отмерени и точни; ако танцуваше така добре, както играеше, щеше да е удоволствие да го наблюдава.

— Нямам партньор — отговори Джъд и Челси пак усети как сърцето й трепва.

Тя с радост би му партнирала, стига да можеше да танцува. Но не и в този танц. Партньорите не бяха заедно достатъчно дълго. Всяка жена танцуваше с всеки мъж. А тя не искаше точно това.

Освен това в този танц нямаше достатъчно докосване. Но пък й беше забавно да гледа. Първият танц свърши, започна вторият, ритъмът беше по-бавен, но съвсем малко. Челси завиждаше на танцьорите за приятните мигове, но не би се присъединила към тях, дори и да знаеше стъпките. Беше й хубаво да е до Джъд. Сред сенките можеше да си помечтае, че той е неин приятел и закрилник, че ръката му е готова да я обгърне при най-малката опасност.

„Глупости, Челси! — нахока се тя. — Това са глупости!“ И все пак й харесваше да е с него.

И да не си отива.

— Ама че пръстен — каза той.

Комплимент ли беше това или не?

— Беше на майка ми.

— Починала ли е?

— Да. През януари.

— Възрастна ли беше?

— На шестдесет и три.

— Млада жена — той замълча за минута. — Внезапно ли стана?

— Детски паралич. Винаги беше болнава, особено към края.

— Вкъщи ли почина?

— Да. Имахме сестри денонощно.

Той изхъмка — нещо средно между ръмжене и сумтене, след това се възцари мълчание. Челси чувстваше, че разговорът е приключил. Не се ядосваше, че му бе казала. Нямаше нищо против Джъд да знае за нея. И тя би искала да знае повече за него.

Всъщност искаше да знае за любовния му живот. Не можеше да няма такъв, сигурна беше. Човек, който излъчваше такава мъжественост, не би останал сам задълго. Тя никога не го беше виждала с жена, но това не означаваше нищо. Той беше затворен човек. Много затворен човек. Толкова затворен, че освен факта, че живее на една малка уличка източно от парка, тя не знаеше нищо за него. Е, и онова, което беше видяла в досието му в „Плъм Гранит“.

Помисли си, че може да попита Дона за него. Но да попита означаваше, че се „интересува“ от Джъд, а не беше така. Просто го намираше за невероятно привлекателен.

Контракадрилът продължаваше. Джъд отиде да вземе две чаши пунш и се върна. Тъмносиният цвят на небето се превърна в черен, над боровете изгря лунният сърп. Семействата с малки деца тръгнаха да се прибират. Музиката забави темпо, първо за по-спокоен танц в редица, после за полка, после за непринуден рокендрол, после за валс.

— Искаш ли да потанцуваме? — попита Джъд.

Тя не се осмеляваше. Поклати глава със свенлива усмивка.

— Защо не?

— Не съм по танцуването — сви рамене тя.

— Шегуваш се.

И сигурно си мислеше за това до края на мелодията, защото щом започна следващата, този път ча-ча, каза:

— Как може богато момиче да стане богата дама, без да се научи да танцува?

Тя не се обиди. Нищо в тона му не показваше, че иска да я засегне.

— О, научих се. Само че не го правя добре.

Загледан в танцуващите, които го правеха доста добре, той каза:

— Трудно ми е да повярвам. Нали бягаш. Нали си спортистка. Как така да не можеш да танцуваш?

— По същия начин, както не мога и да пея. Аз съм музикален инвалид.

— Но значение има само ритъмът.

— Това ми каза и Дона, за да ме убеди да опитам аеробика. Ако щеш вярвай, ако щеш недей, тя усеща ритъма по-добре от мен.

Танцът „ча-ча“, отстъпи място на по-бавен. Двойките затанцуваха прегърнати. Челси ги наблюдаваше с нещо подобно на копнеж.

— Изглежда се притесняваш, когато танцуваш — предположи Джъд.

— Браво, позна!

Преди тя да разбере какво става, той я улови за ръка и я изведе от сенките на дърветата.

— Какво правиш? — прошепна тя паникьосана и се опита да издърпа ръката си, но той не отслаби хватка.

— Никога не си танцувала с мъжа, с когото трябва, това е всичко.

— Джъд — примоли се тя и пак се опита да го спре, но бързо разбра, че ако не направи сцена, няма да успее. Така че, колкото можеше по-грациозно, безкрайно притеснена и ужасена, запристъпва на място сред танцуващите двойки.

— Отпусни се — каза той тихо в ухото й.

Не можеше да го направи, знаеше го. Бузите й пламтяха, обливаше я горещина.

— Наистина не мога да танцувам.

— Нали те водя. Движи се с мен.

— Не мога!

— Можеш. Дори няма защо да слушаш музиката. Просто се притисни до мен… Ето така.

Искаше й се да умре — ако не от унижение, то от удоволствие. Притисни се до мен! Имаше ли друг избор? Тялото й само се долепи до неговото и следваше и най-малкото му движение. Хубаво й беше да я докосва, толкова хубаво, прегръдката на ръцете му бе като рай. Челси беше сигурна, че сърцето й бие така силно, че може да събуди мъртъвците от гробището на Норич Ноч, но дори да беше забелязал това, Джъд не каза нищо. Просто я водеше по тревата с такава лекота, че когато музиката свърши, й се доплака.

— Видя ли — каза той и бавно пусна ръката й. — Толкова лошо ли беше?

Слава Богу, че фенерите светеха съвсем слабо. Иначе той щеше да види вълнението, без съмнение изписано на лицето й. Трябваше да се постарае гласът й да звучи естествено — нещо страхотно трудно, като се имаше предвид, че беше задъхана.

— Не, не беше — прегракнало каза тя и след миг колебание добави: — Благодаря.

Почувства се съвсем глупаво: сякаш отново беше на десет години, отново в училището по танци и правеше реверанс на момчето, което току-що я беше водило в непохватна стъпка. Още малко и Джъд щеше да я вземе за глупачка.

А той стоеше и просто я гледаше и тя не можеше да отгатне за какво мисли. Когато музиката започна отново, този път с приглушен тромбон, който поде темата на „Лятно място“, Челси разбра, че не може да чака, за да открие.

— Става късно — каза тя. — Трябва да се прибирам.

Усмихна му се неуверено, вдигна ръка за сбогом и тръгна да излиза изпод сенките.

— Челси?

Тя се престори, че не е чула. Танцът с него я беше довършил: Само да беше арогантен! Само да се беше присмял на неумението й! Само да миришеше. Но той беше внимателен, не направи никаква оценка и… и миришеше, но на чисто: на цитруси и мъж.

Джъд я улови за ръката и тихо каза:

Не си отивай.

— Трябва.

— Още един танц.

Тя се поколеба за секунда. Той я придърпа към себе си в тъмното и започна да се движи в такт с музиката, която се носеше тихо над парка. Държеше я внимателно както преди малко, въпреки че му се искаше да я притисне по-силно. За Челси това беше като да почувства топлината на слънцето след дълга, дълга нощ.

Тя се носеше с него, стиснала очи, сякаш за да отхвърли това, което правеше, но не успяваше, дори напротив. Не виждаше нищо, но затова пък усещаше по-силно стегнатото му тяло, плавността на движенията му, топлината, която се разпалваше всеки път, щом се докоснеха. Челси въздъхна и с въздишката й се стопи и последната й съпротива. Едната й ръка си проправи път около врата му, другата се насочи към бедрото му. Брадичката му почиваше на челото й, дъхът му беше топъл, пръстите му нежно притискаха талията й, силните му крака плътно се допираха до нейните.

Тя не искаше нещата да се развият така, но просто не можеше да се отдръпне от него в този момент, както не можеше да изкрещи високо истината за раждането си на целия град.

Под звуците на музиката той неусетно я придърпа към себе си — отначало така неуловимо, че тя, замаяна от всичко останало, което чувстваше, почти не усети, а после, когато отделните кратки потривания започнаха да показват ефекта си, все по-плътно чувстваше топлината и силата му, а след това и възбудата му, и въпреки че тънкото гласче на разума й казваше: „За бога, отблъсни го“, тънкото гласче на нуждата казваше: „Ааах, толкова ми е хубаво с него“.

За човек, който ден след ден работеше с камъни, Джъд Стрийтър беше необикновено чувствен. Подчинявайки се на излъчването му, Челси се отпусна. Остави се да я носи течението. Никога през живота си не беше изпитвала нещо толкова еротично като танца с Джъд.

Музиката спря. Учестеното дишане вече не беше само неин проблем. Но в стомаха й се беше свила буца, която не би трябвало да е там. Нали беше бременна! Бременните нямат такива усещания. Не беше нормално! Хормоните й бяха объркани.

— Трябва да тръгвам — прошепна тя и избяга в тъмнината.

Част от объркването й вероятно се беше предало и на него, защото този път той не я последва. Тя стигна до колата си и подкара към къщи. Възелът в стомаха й постепенно се отпусна, но не изчезна напълно — щом си помислеше за Джъд и той отново се стягаше. Но поне имаше някаква надежда.

Дълго стоя под душа, та потоците вода, струящи в косата й и по тялото й, да я охладят. После се избърса, загърна се в къс памучен халат, светна нощната лампа, сложи си очилата за четене и се мушна в кревата със сребърния ключ и списанието „Янки“. Беше решила, че то е идеалното издание, в което да пусне обява за ключа. Вече беше време. Искаше да знае коя е. Беше време.

Но след малко разстроена остави списанието, ключа и очилата си на нощното шкафче и неспокойно се измъкна от кревата. Разстройваше я загадката коя е тя. Неспокойствието се дължеше на Джъд.

Тръгна тихо из къщата. Беше боса. Всичко миришеше на стърготини и ново дърво. Каква разлика между първия път, когато беше влязла тук и когато всичко се рушеше. Още доста месеци щяха да минат, преди тези стаи да се подредят по вкуса й, но и така беше добре. Харесваше й да наблюдава работата. Харесваше й и да има хора, нищо че бяха обикновени работници, които отговаряха едносрично на десетките й въпроси или просто свиваха рамене.

Слезе по стълбите във вестибюла, седна сред мрака и обви коленете си с ръце. Опита се да мисли за бъдещето, за бебето, което растеше в нея, за проектите, които очакваха вниманието й, за пласирането на гранита, но не успяваше да се съсредоточи върху нито една от тези теми.

Мислите й я носеха към Джъд. Колко прекрасно беше да е в обятията му! Тя усети как нещо в нея се обръща. Не беше бебето. Ужаси се от себе си.

Опита се да мисли за Кевин — дали се забавлява добре в Мичиган. Опита се да мисли какво ли правят приятелите й в Балтимор. Дори се опита да мисли за Малерови и ужаса, в който щяха да изпаднат, ако научеха на кое място си е сложила пръстена.

Мислите й се върнаха към Джъд. При първия танц той беше държал ръката й. При втория беше държал всичко — поне в известен смисъл. Не можеше да си спомни кога за последен път беше танцувала така. Не беше сигурна, че някога го е правила. Беше почти като да се любиш.

Пое дъх на пресекулки и тъкмо го изпускаше, когато на вратата се почука. Тя стана и тръгна натам съвсем спокойна. Отново се почука. Челси мълчаливо слезе по стълбите, приближи се до вратата и хвана дръжката на бравата.

Спомни си за гласовете, които беше чула по телефона нощес и се зачуди трябва ли да я е страх. Сърцето й й подсказваше, че трябва. То биеше бясно.

— Кой е? — извика тя.

— Аз съм — гласът беше дълбок и тя го разпозна веднага, също както сред мрака в парка.

Опря чело на вратата. Сърцето й продължаваше да бие бясно, но вече по друга причина. Имаше две възможности. Можеше или да избяга, да се скрие и да се надява, че той ще си отиде, или да отвори вратата и да го пусне.

— Челси?

Тя изстена и в стенанието й имаше самота, желание, копнеж.

Той отново почука, този път бавно и тихо като че ли знаеше точно къде стои тя.

С несигурна ръка Челси отвори вратата. Не каза нито дума, просто се отдръпна и почти се скри зад нея, докато той влезе. После затвори. Ръката й остана на дръжката. Беше с гръб към него, с наведена глава.

Искаше Джъд да каже нещо, но той мълчеше. И точно мълчанието беше потвърждение за това, за което беше дошъл. Сърцето й заби още по-лудо, дъхът й се учести. Възелът в стомаха й се сви.

Джъд докосна косите й толкова леко, че тя не би го усетила, ако сетивата й не бяха толкова изострени. После пристъпи към нея, посегна и докосна извивката на ухото й.

Тя едва не умря.

Не можеше да си поеме дъх. Той я извърна към себе си, хвана лицето й и го повдигна. В мрака тя можеше да види само дълбокия блясък в очите му, но усещаше топлината му също както по време на танца им. Двата часа, изминали от тогава, сякаш изобщо не бяха съществували.

Той я целуна и открадна и малкото дъх, който й беше останал. Устата му беше твърда като тялото му, също толкова чувствена, излъчваща флуиди, също така мъжествена… Коленете й омекнаха. Тя сграбчи ризата му, за да се задържи на крака. Когато той най-сетне откъсна устни от нейните, тя беше замаяна.

— Ако те целуна пак — предупреди я Джъд решително, — не отговарям за себе си.

Гледаше я и чакаше.

Челси знаеше, че можеше да намери безброй поводи да го отпрати, но не искаше. Искаше той да я държи, да я люби и да прави с нея всичко, за което си мислеше от първия път, когато го видя — и ако това беше грешно, значи животът беше жестока измама и тогава да си егоист не е порок.

— Целуни ме пак — прошепна тя.

Още не го беше казала и той я целуна, после пак, по-жадно, после трети път… Плъзна ръцете си по гърба й чак до долу и я притегли към себе си, зарови лице в косите й, надигна дрехата й и попита пресипнало:

— Какво имаш под това?

— Не е много — отговори тя.

Той нетърпеливо плъзна ръце под халата й, от мишниците до хълбоците. Коланът се развърза и халатът се разтвори. И пак така нетърпеливо я погледна и в този миг Челси се усъмни. В самата себе си. Искаше да е красива за Джъд, но тялото й съвсем не беше съвършено. Особено сега. Кръстът й все още беше тънък и коремът й не беше наедрял, но гърдите й се бяха издули и от ден-два тя беше започнала да забелязва по тях мънички сини вени.

Дори да ги беше видял, това не го притесни, защото без да каже дума, той наведе глава, сплете ръце зад голия й гръб, за да я придърпа по-близо, и долепи устни до една от гърдите й. Свръхчувствителна на това място, тя прехапа устна, но не би се отдръпнала за нищо на света. Той я засмука, дразнеше зърното й с език, после сграбчи двете й гърди и извърна устни към другата.

Тя извика. Не можеше да се удържи. Цялата гореше. Нещо я разтърсваше отвътре, същото ставаше и с коленете й. Вкопчи се в гърба му, за да не падне.

Той я вдигна и я качи по стълбите в спалнята. Гореше само нощната лампа, но тя за миг почувства прилив на увереност. Той я положи на леглото. После започна да се съблича и тя мислено отправи благодарност към светлината. Тялото му беше невероятно. Тъмни косми покриваха гърдите му, разреждаха се и след това отново се сгъстяваха. Бедрата му бяха красиво изваяни. Между тях видя члена му — голям и възбуден.

Той си сложи презерватив. Тя искаше да му каже да не го прави, защото бременността не е проблем и защото му има доверие, че не е болен. Но преди да успее да отвори уста, той коленичи на леглото и разтвори краката й.

Отметна халата й, прокара ръце по гърдите й, по корема, по пулсиращата влага между краката й. Тя затаи дъх, когато той я докосна там, после отново, когато докосването му стана по-силно, после пак — когато най-сетне усети как ръцете му се отдръпват, как се хваща и прониква в нея.

Избухна. Единствено така можеше да обясни чувството, че разцъфва, което усети в мига на проникването. Никога не се беше чувствала толкова изпълнена, толкова гореща, толкова извисена. При първия тласък едва не се взриви. При втория го направи. Тялото й се превърна в безкрайна вълна на удоволствие. Не мислеше за абсолютно нищо. Чу неясен гърлен звук, но нямаше представа какво беше това, докато вълните най-сетне не се успокоиха и тя разбра, че Джъд диша така учестено като нея.

Бяха стигнали едновременно до оргазъм. Не можеше да повярва. Истински оргазъм. Беше зашеметена. Не че беше фригидна, но винаги й трябваше да се потруди здравата, за да стигне до него.

Джъд се притисна към нея, за да изцеди и последната капка от удоволствието си, но когато се опита да извади члена си, тя сключи крака и прошепна:

— Почакай!

Дори последното му движение беше докоснало нещо топло и все още чувствително в нея. Челси не искаше това да свършва.

После си помисли, че може би той не се чувства по същия начин, отпусна крака и прошепна:

— Извинявай.

Той се задържа върху нея още минута, мускулите на ръцете му трепереха. А когато се плъзна настрани, стана от леглото и отиде в банята, тя си помисли, че не му се иска да я остави.

Придърпа чаршафа. Не мислеше, не преценяваше, не очакваше. Просто се съсредоточи върху затихващото удоволствие в тялото си. Гледаше към вратата на банята. След минута Джъд се върна и бавно пристъпи към нея. Някой друг може би би се гордял с мъжествеността си. Но не и Джъд. Но пък не беше и стеснителен. Познаваше добре тялото си, своята сексуалност и очевидно приемаше това, което току-що бяха сторили, за съвсем нормално.

Той спря до леглото, очите му бяха тъмни и прями, гласът му нисък.

— Трябва ли да си тръгвам?

Тя поклати глава. Отчаяно искаше да го докосне пак.

Той намести една възглавница до таблата на кревата и легна до нея. Тя затаи дъх, докато той не протегна ръка. Имаше нужда точно от тази покана, за да се сгуши в него. Бузата й се опря на гърдите му, бедрото й се мушна между неговите бедра. Тя вдъхна миризмата му и въздъхна удовлетворена.

— Хубаво ли ти е? — попита той.

Тя кимна. Беше й повече от хубаво. Беше в рая.

Прокара леко ръка по кожата му през космите, които покриваха гърдите му, до твърдото зърно, сгушено там. Неспособна да устои, спусна се надолу по гладката кожа на кръста и бедрото му, и всичко, което докосваше, я изпълваше с възторг. Не можеше да си спомни някога да е виждала така добре сложен мъж, въпреки че не беше виждала купища голи мъже. Но тези, които беше виждала, не можеха да стъпят и на малкия пръст на Джъд.

Той я прегърна по-здраво. Тя го погледна. В слабата светлина можеше да види в очите му това, което току-що беше видяла в слабините му. Беше зашеметена от топлината му, от силата му, от въздействието, което й оказваше.

Джъд я придърпа и я целуна. Бавно и дълго. После, също както бе направила и тя преди малко, започна да я милва и да изучава тялото й.

Сливането им този път не беше толкова припряно, но беше не по-малко горещо. Ако не друго, то желанието да стигнат до него, бавните движения, по-силните милувки, насочващите побутвания направиха оргазма още по-силен. Сега Джъд не стана от кревата толкова бързо, а я прегърна и това беше прекрасно. Нямаше начин той да го разбере, тъй като не я познаваше добре, но Челси откри, че чувството да си с някого е почти толкова удовлетворяващо, колкото и самият секс. Искаше да му каже това. Искаше да му каже много неща. Искаше да го попита за много неща. Но той изглежда не беше настроен за разговори, така че и тя остана мълчалива.

По някое време тя се унесе и се събуди, за да открие, че ръцете му отново са я обгърнали. Изглежда беше очарован от тялото й, и това беше чудесно, тъй като и той й действаше по същия начин. Тя стигна един път до оргазъм само от пръстите му, после той отново се качи отгоре й, изви гръб и започна да я люби със силни тласъци. И както по време на танца, той намери правилния ритъм. Да следва воденето му й се струваше толкова естествено, колкото и да диша.

Малко преди зазоряване Джъд стана и се облече. Наведе се над нея, докосна устата й с пръст за беззвучно довиждане и си тръгна. Тя стана от кревата, облече халата — безпощадно измачкан, но прекрасно ухаещ на тяхната страст, и слезе до прозореца на дневната точно когато задните светлини на блейзъра се скриха по пътя.

Постоя малко там, учудена от самата себе си. Какви ли щяха да бъдат последиците? Не се чувстваше виновна за удоволствието, което беше изпитала. Тялото й още мъркаше меко и тихо, все още се чувстваше разнежена и изпълнена до край. Виновна беше обаче за нечестната си постъпка — трябваше да каже на Джъд, че е бременна. Но това можеше да се поправи. Ще му каже. Ако бъдат отново заедно, непременно ще му каже. И на Кевин също. И на Карл.

Миг преди да се извърне от прозореца, нещо привлече погледа й. Беше някакъв отблясък сред разлюлените от ветреца дървета над къщата. Челси се вгледа внимателно и почувства внезапно смущение. Горе, сред дърветата, беше мотоциклетът на Хънтър Лъв.

След малко той го избута и го пусна надолу по инерция, за да не му се налага да пали, преди да се скрие от погледа й. После тя чу звука — толкова слаб, че ако не знаеше от какво е, нямаше да се сети. Тя изпрати с поглед последния отблясък и остана до прозореца. Опитваше се да подреди мислите си. После бавно и замислено се качи по стълбите.