Барбара Делински
Сълзите на гранита (23) (Страстите на Челси Кейн)

Глава двадесет и втора

Нийл пристигна навреме, за да дооправи нещата и да обяви, че бебето е идеално, както Челси вече знаеше. На сутринта снегът беше спрял, почистиха и пътя, но щяха да включат тока чак на другия ден. На Челси това не й липсваше. Тя имаше почти всичко, което желаеше — малко момиченце, което един ден щеше да носи рубинения пръстен на майка й, Джъд и дори върволица от добронамерени жители на Ноч, които бяха пренебрегнали хлъзгавите пътища, за да донесат храна и напитки и да се възхитят на бебето.

Хънтър се въртеше из къщата с изтънчено благоприличен вид, който много й харесваше. Дона също беше тук и ту държеше бебето, ту се заемаше с кухнята, често заедно с Нолън. За изненада на Челси отби се Оливър с Маргарет, която се взираше и взираше в бебето, чак докато Оливър я отведе.

Джъд беше върхът. От самото начало той къпеше бебето, сменяше му пелените и скачаше от леглото при първото му проплакване, за да го занесе на Челси, след това сядаше и гледаше как тя го кърми. Понякога задаваше въпроси, но обикновено гледаше мълчаливо, толкова сериозен, че на Челси й идваше да се засмее.

— Изглеждаш като че ли си загубил най-добрия си приятел — каза тя веднъж.

— Не. Просто е красиво. Тази близост… Това е.

Тя се наведе напред и го целуна над топлата глава на бебето. За нея красотата и близостта включваха и него. Колкото и да обожаваше бебето, тя не би изпитвала такова спокойствие, ако не беше Джъд.

Да, той беше мъжът в нейното семейство, още повече че Кевин не дойде. Тя му се обади веднага щом оправиха телефона, и въпреки че той се зарадва и развълнува от името, което беше избрала, пак отказа да дойде. Тя отново се засегна, но Джъд й обясни, че е постигнала напредък. Кевин й говореше. Беше я свързал и с нова работа. И не беше изключил едно бъдещо пътуване. Просто имаше нужда от време.

 

 

След месец Челси се върна в офиса. Джъд монтира вътре малка люлка, така че бебето да може да спи, докато тя работи.

Сидра, която беше дошла, когато бебето беше на две седмици, нарече раждането на малката Аби предзнаменование, че ще се случат хубави неща, и Челси й повярва. Поне на пръв поглед изглеждаше, че съпротивата на Ноч срещу нея е разрушена. Бебето беше удобна тема за разговори и хора, които иначе почти нямаха какво да й кажат, изведнъж получиха много поводи.

После дойде проектът за болницата. Челси беше щастлива, защото заедно с него идваше и доходният договор за гранит.

А след това, на прегледа шест седмици след раждането, Нийл й каза, че вече може да се люби. Тя бе чакала това с нетърпение, но едва тази нощ, когато двамата с Джъд коленичиха голи един срещу друг пред камината върху същия персийски килим, върху който беше родила, прозря дълбокия смисъл на всичко.

Обви ръце около врата му и повдигна лицето си към неговото.

— Това е първият път.

Той я прихвана през кръста така, че гърдите й се опряха в неговите. Все още бяха големи и пълни, въпреки че коремът й беше станал плосък като преди. Джъд прокара ръка между тях, погали плоския корем, след това пръстите му се плъзнаха надолу към къдравите косми между краката й. Дишането му беше бавно и дълбоко, но неспокойно, което би й подсказало възбудата му дори да не я беше усетила.

— Нали правихме любов — каза той с ниския си, толкова мъжествен, но и толкова нетърпелив глас.

— Но бебето беше между нас.

— И след бебето.

— Не и вътре.

Бяха го правили с ръце и с уста, но това беше върховното за нея.

— Ще бъде за първи път вътре, само ти и аз. За първи път, откакто не съм бременна. Най-първият път.

Джъд беше изключително нежен. Целуваше я, галеше я и чак когато тя вече беше съвсем разгорещена и влажна, бавно проникна в нея. Тя изстена от удоволствие — досущ ехо на неговото простенване, и се протегна, за да го усети, просто да почувства мощта му вътре в себе си. Чувстваше се изпълнена до пръсване. Наслаждаваше се на момента. Животът беше така богат, толкова чудесен.

 

 

Градското събрание беше най-важното събитие в Норич Ноч. Винаги започваше вечерта на втория вторник през март и продължаваше, докато и последният от вълнуващите града въпроси не бъде решен, за предпочитане преди земята да се разкаля. Според Челси тази година нямаше кой знае какви проблеми за решаване. Градското събрание беше преди всичко социално събитие, което оповестяваше края на зимната изолация.

За нея това беше нещо като посвещаване. Тя го очакваше по-нетърпеливо от Четвърти юли или Деня на труда, защото сега имаше приятели. И наистина беше много забавно. Челси държеше заспалата Аби. От дясната й страна беше Дона, която бродираше, до нея сестра й Джанет решаваше кръстословица. Джини Бидън беше отляво на Челси със собственото си дванадесетмесечно бебе, което също спеше. Около тях — и встрани, и отпред, и отзад, бяха насядали други жени с бебета, други майсторки на кувертюри, плетачки и тъкачки; имаше жени от центъра, жени от Корнър, жени от кварталите между тях.

Мъжете седяха от другата страна на пътеката. Това разделение преди време би обезпокоило Челси, но сега не я притесняваше. Беше й добре сред жените. Ако искаше да се изкаже по някой от предложените проблеми, можеше да го направи еднакво добре както от едната страна на залата, така и от другата. Да, имаше нещо архаично в подреждането, но имаше и известна нотка на хумор. Докато мъжете обръщаха дори прекалено внимание на Емъри, който ги занимаваше с въпроси от типа на собственото му преизбиране за председател, одобряването на триста долара за закупуване на нови лопати за Отдела по чистота и въвеждането на глоба за онези, които позволяват на кучетата си да се облекчават в градския парк преди танци, жените се занимаваха със свои си неща: говореха си тихо, бродираха или плетяха и всъщност чакаха събранието да свърши.

Нещо повече, тук, при жените, на Челси изобщо не й мигна окото, когато Аби се събуди и поиска да яде. Е, не че тя я накърми, но си поигра малко с нея, позакачаха я и околните и чак когато ревът стана съвсем пронизителен, я отнесе в съседната канцелария.

Аби се беше сгушила топло в нея и сучеше, когато влезе Хънтър. След раждането на бебето той вече не беше така дистанциран и Челси често си мислеше, че това е, защото бе присъствал и помагал. Пак не обичаше да го докосват и не протягаше ръце, когато тя му предлагаше бебето, но го наблюдаваше много, с тихо и замислено любопитство.

Сега опря лакти на гишето и я загледа.

— Расте.

Челси се усмихна и прекара пръст по идеалната извивка на едното й ухо. Аби все още беше миниатюрна, но ставаше все по-красива с всеки изминал ден. Имаше големи, раздалечени очи, лешниково кафяви като на Карл, малък чип нос и вместо пуха, с който се беше родила, два пръста кестенява косица. Челси беше успяла да върже една съвсем тънка розова панделка на кичурчето на темето й и с нея, и с гофрираното си костюмче Аби изглеждаше възхитително.

— Харесва ли ти? — попита Хънтър.

— Обичам я. Тя е най-прекрасното нещо в живота ми.

„И Джъд също“ — помисли си Челси.

— Защото е семейството ти.

— Да.

Той се изправи, бръкна в джоба си и извади малък плик. Подхвърли го на бюрото през Челси и седна на ръба.

— Това е за теб. Честит рожден ден.

Челси примигна.

— За мен ли?

Като се усмихваше малко неловко, тя погледна плика, после Хънтър.

— Как разбра, че имам рожден ден?

— От шофьорската ти книжка. Датата беше много лесна.

— Защото и ти си роден през март, така ли?

Той не отговори, просто посочи плика с брадичка.

— Хвърли един поглед.

За миг тя се изкуши да му каже, че ще трябва да подържи бебето, после се смили. Щеше да го притесни. Освен това Аби сучеше лакомо, като издуваше малките си бузи, а кукленските й пръстчета се бяха впили в гръдта й и Челси не възнамеряваше да я спира.

Взе плика със свободната си ръка, отвори го и го изсипа. Един поглед към сгънатата салфетка и сърцето й заби лудо. Заби още по-лудо, когато тя разгъна салфетката и видя своя сребърен ключ, леко потъмнял, но цял целеничък.

Погледна Хънтър и развълнувано попита:

— Къде го намери?

— Намерих го — сви рамене той.

— Къде? Кой го е взел?

— Не знам.

— Как може да не знаеш?

— Нали се разчу, че го търся. Сигурно е минал през сто души, преди да стигне до мен.

— Кой ти го даде?

Можеше да тръгне от човек на човек и да разбере всичко.

— Просто го намерих в пощенската кутия — каза той. Значи пак нямаше откъде да започне.

Челси изпита старото познато разочарование. Още една загубена малка надежда.

Отмести Аби от гръдта си, сложи я на рамото си и леко я потупа по гърба. После каза тихо и обезкуражено:

— Просто си го намерил в пощенската кутия… — изохка от яд и разочарование. Бебето се стресна и се разплака. — Извинявай — загука Челси, целуна приятно ухаещата коса на Аби и леко я залюля. — Извинявай, миличко.

Аби й прости с леко оригване и Челси се усмихна пряко волята си. Един ключ. Какво пък толкова. Хората са по-важни. А Аби — най-важната.

— Е — каза Хънтър, — просто ти го донесох.

— Благодаря ти — каза искрено Челси. — Радвам се, че се намери. Много любезно от твоя страна да запомниш рождения ми ден.

Той сви рамене.

— Празнуваше ли?

— Не и с градското събрание.

— Може би ще го направим заедно следващата седмица.

— Тогава ли е твоят рожден ден?

— Не — каза небрежно той. — Моят също е днес.

И преди тя да отвори уста, вече беше излязъл.

 

 

Челси се изкачи по стълбите на бръснарницата на Зий, изпълнена с решителност. Влезе и затвори вратата след себе си и когато четирите лица се обърнаха изненадани към нея, ги изгледа абсолютно спокойно.

Джордж и Емъри бяха до прозореца, който гледаше към парка. Оливър лежеше в потрошения кожен стол, подложил наболата си брада под острия бръснач на Зий.

Джордж погледна Емъри.

— Поканил си гост?

— Не съм аз. Трябва да е Оли.

И двамата се обърнаха към стола.

— Няма какво да ме гледате — изсумтя Оливър и с жест подкани Зий да поднови работата си.

Челси се огледа. Бръснарницата беше чиста и светла. Миришеше на крем за бръснене и кафе — доста приятна комбинация.

— Много приятно място за срещи. Мога да разбера защо идвате тук всяка сутрин.

— В действителност — каза Джордж — ние идваме тук заради спокойствието. Не можем да си го осигурим по-късно през деня. Ние сме заети хора.

Заети хора наистина. Тя се усмихна.

— Тогава няма да ви отнемам много време. Има едно нещо, което бих желала да узная, и тъй като сама не мога да стигна до отговор, помислих си, че вие, джентълмени, ще можете да ми помогнете. Вие сте старейшините на града. Ако някой знае нещо, това би трябвало да сте вие.

— Да знае какво? — попита Емъри.

— Кои са моите родители. Всички знаете, че съм била родена тук. Станах на тридесет и осем миналия вторник.

Джордж й хвърли бърз поглед.

— Не мислех, че сте толкова възрастна.

— За Бога, Джордж — смъмри го Емъри, после каза на Челси: — Е, и?

— И така преди тридесет и осем години някоя жена в този град е родила дете и го е дала за осиновяване. Градът не е толкова голям, че да не се разчуе. Някой знае нещо, но не иска да говори. Доколкото знам, когато хората се страхуват да говорят, означава, че е забъркана някоя важна клечка.

Емъри извади носната си кърпа и си свали очилата.

Джордж пъхна ръце под тирантите си.

Челси ги оглеждаше един след друг. Не можеше да си представи, че Емъри е баща й. Председател на Градското събрание, шеф на пощата, собственик на универсалния магазин — но надут и празен човек. Освен това беше баща на Матю и Монти, още две черни точки в негова вреда.

Не можеше да си представи и Джордж като свой баща. Наистина, той беше бизнесмен, и то не лош, но в него имаше нещо подло. При това беше и развратник.

От тримата Оливър беше най-малко противен, което не подсказваше кой знае колко. Имаше лош нрав и беше инат. Разбираше от гранит, но не и от бизнес. Когато станеше въпрос за жени, мислеше ограничено, а спрямо Дона беше безчувствен. А това, което беше направил на Хънтър, нямаше оправдание. Все пак го беше изпратил в колеж. Беше му купил къща. Беше му дал прилична заплата и се грижеше да не изпитва материални нужди. Ако ставаше въпрос за братя и сестри от един баща, то Челси винаги би предпочела Хънтър и Дона.

— Добре — каза тя на тримата, — нека да опитаме другояче. Хънтър Лъв е роден в същия ден като мен. Същият ден, същият град, същата година. Доколкото успях да разбера, бременността на майка му е предизвикала суматоха. Тази на моята майка не е ли?

Емъри бършеше очилата си.

Джордж потупваше корема си в такт с някаква въображаема мелодия.

Зий остъргваше четината от брадата на Оливър.

— Ако друга жена също е била бременна, хората биха забелязали, нали? — подтикваше ги Челси. — Осемстотин души население по това време и никой да не забележи, че две жени са бременни извънбрачно по едно и също време?

Това за извънбрачната връзка беше скорошно заключение. Ако всичко е било наред и родителите й са били женени, раждането й нямаше да бъде така внимателно крита тайна.

Емъри намести очилата на носа си.

Джордж се люлееше на пети.

Оливър мълчеше.

— Две странни случки — опита Челси за последен път. — Едно бебе е грабнато часове след раждането му и никой, никой не си спомня, друго е държано скрито пет години, преди някой да разбере за съществуването му. Хората са мислили, че Кейти Лъв ще даде бебето си за осиновяване, но тя изиграва всички. Да не би да е имало размяна на бебета? Защо никой не иска да говори за тези неща?

Мълчание.

В действителност тя не очакваше нещо друго. Емъри, Оливър и Джордж бяха твърда тройка, подкрепяха се един друг във всичко. Не беше толкова наивна да си мисли, че ако се изправи персонално срещу всеки един от тях, резултатът ще бъде по-различен. Тя беше нарушила свещения им утринен ритуал с друга цел.

Затова внимателно разкопча предницата на огромното си яке.

— Господи, тя е донесла бебето си тук! — обади се Емъри.

— Съвременна жена — изсумтя Оливър от бръснарския стол.

Аби, пъхната в една удобна торба на гърдите на Челси, сладко спеше. Челси разкопча двете най-горни копчета на блузата си.

Очите на Джордж се разшириха.

— Какво прави тя? — попита Емъри.

— Не знам — каза Джордж, — но каквото и да е, като гледка е много по-интересно от това, което разправяше преди малко.

Челси откачи наново лъснатия сребърен ключ от фината верижка, с която бе заменила избелялата червена лентичка, вдигна го така, че да се вижда, и пристъпи към двамата до прозореца.

— Някой от вас виждал ли е това преди?

— Без мен — каза Емъри.

— И без мен — каза Джордж.

Тя отиде до бръснарския стол.

— Оливър?

Оливър раздразнено отвори едното си око.

— Сега пък какво има?

— Виждал ли си някога този ключ?

— Разбира се. Нолън го показва на картинки из целия град от няколко седмици.

— Самия ключ. Виждал ли си го някога преди?

— Не — каза той и затвори очи.

— Зий?

Зий, който внимателно движеше острия бръснач по гърлото на Оливър, поклати глава.

Тя нагласи пак ключа под блузата си, закопча я и започна да закопчава и якето си, когато стенният часовник удари. Двамата цимбалисти излязоха от малките къщички от двете му страни, удариха цимбалите си четири пъти и се прибраха.

— Чудесен е — каза тя на Зий.

— Децата обичат да го навиват — отговори той със силен акцент.

Тя се приближи до часовника, който беше на височината на очите й, и потърси ключа. Усещаше, че Емъри и Джордж я наблюдават, предполагаше, че същото прави и Оливър. Не видя ключ и прекара ръка по горния капак, след това по долния. Бръкна зад една от къщичките на цимбалистите, обра цялата мръсотия, но беше възнаградена — напипа ключа.

Откачи го от куката му и го сложи на дланта си. Халкичката му представляваше два увити един около друг цимбала, а самият ключ бе назъбен почти като нейния. Вярно, нейният беше сребърен, а този бронзов, но нямаше никакво съмнение, че ако и двата не са изработени от един и същи майстор, са поне от една школа.

Зий беше виждал ключа и преди. Другите може и да не бяха, но той се водеше по тях. Да разпитва повече, сега беше безсмислено. Стигаше й това, че той знаеше, че тя знае.

Със страхопочитание като че ли използваше собствения си ключ, тя го пъхна в отвора отстрани на часовника и го превъртя един, два, три пъти. Извади ключа, полюбува се малко на изработката му, след това внимателно го закачи на куката му зад къщичката на цимбалиста.

Отиде до вратата, хвана дръжката, после се обърна и каза:

— Следващия път ще ви донеса понички. Довиждане.

 

 

Джъд и Челси обсъждаха възможностите кои биха могли да бъдат родителите й, но им беше трудно да се концентрират върху този въпрос, защото времето им беше запълнено с работа, с бебето и с отношенията им.

Джъд разбра, че никога не е бил по-щастлив. Болката от смъртта на Лео утихваше, оставаха само спомените за Лео в разцвета на силите му, а пространството, което той беше заемал толкова много години, беше заето от Челси и бебето.

Джъд обожаваше бебето. Винаги си беше мислил, че един ден ще се радва да има деца, но дори не си бе представял какво удоволствие е това. Отначало отдаваше чувствата си на това, че бе помагал при появата на Аби на бял свят, но седмиците минаваха и той промени мнението си. Да се грижиш за бебе, беше трудна работа. Ако предаността му се дължеше единствено на случилото се през онази снеговита нощ, всичко отдавна щеше да е свършило. А всъщност ставаше точно обратното. Колкото повече растеше Аби, толкова повече той й се радваше. Тя беше красиво дете с нежни черти и кафява коса, отначало като пух, после все по-копринена. Още от първия ден тя спеше добре. От първия ден имаше приятен нрав. Вече го познаваше. Усмихваше се, когато той се приближаваше до креватчето й — не с крива като на Оливър усмивка, както правеше отначало, а с истинска, добра, сладка усмивка. Той знаеше как да я успокои, когато тя беше разтревожена, как да поиграе с нея и да я накара да се засмее. Вече държеше главата си изправена и се оглеждаше. Поглеждаше го винаги, след като хвърлеше поглед към Челси, дори когато имаше и други хора. Това му харесваше. Изпитваше чувството, че е приобщен.

Челси също го караше да се чувства по този начин. Тя го обичаше. Това личеше във всичко, което правеше, и в замяна той й отвръщаше с любов, много по-голяма от тази, която беше изпитвал към друга жена. Веднъж Челси бе определила отношенията им като връзка „тук и сега“. С течение на времето на него му се искаше те да бъдат нещо повече, но точно тук беше дилемата. В края на годината щеше да има промени. Той не знаеше докъде ще доведат тези промени, дали той и Челси ще бъдат заедно или не, и дали, ако стане последното, любовта им ще се запази.

Иронията в цялата тази история беше в това, че сега, когато най-накрая беше свободен да си отиде, той се радваше на работата си в гранитната компания повече от всякога. А и в бизнеса, който беше развила Челси, непрекъснато имаше интересни проблеми. Имаше подробни договори, за които трябваше да се преговаря, повече поръчки за материали, повече нови работници, трябваше да се изработват графици за доставките и за връзките с обществеността. Той прекарваше все по-голяма част от времето си в офиса и беше много доволен, тъй като Челси и Аби бяха точно над него. Сега вече не той, а Хънтър обикаляше кариерите и наблюдаваше работата.

Освен това Хънтър возеше и Оливър.

— Какви са тия шегички? — попита Хънтър, когато Джъд му предложи да кара Оливър.

— Говоря сериозно. Аз съм в града. Най-умното е ти да го караш по кариерите. За мен е лудост да изминавам целия този път, за да го вземам, след като ти можеш да го правиш за половината време.

— Той няма да ме иска.

— Няма да има друг избор.

Отношенията им не бяха леки. До Джъд достигаха разкази за свадите между двамата, някои от тях за такива дребни неща, че бяха направо смешни. Но той прецени, че просто за да не се избият, все ще намерят някакъв компромис.

Надяваше се поне мъничко да започнат да се уважават. Оливър си знаеше гранита, Хънтър — хората. Всеки имаше какво да предложи на другия. Трябваше само малък компромис. За жалост компромиси не се правеха нито от едната, нито от другата страна.

Хънтър имаше повече основания. Беше убеден, че Оливър е негов баща и се тревожеше, че той няма да го признае. Напоследък се тревожеше дори повече, ако се вярваше на това какво разправял при Крокър.

Преди Джъд също седеше при Крокър и слушаше как пийналият Хънтър сипе заплахи и обвинения, но откакто беше с Челси, рядко минаваше оттам повече от веднъж или два пъти седмично, и то само за да се види с приятели и да провери екипа си.

Крокър знаеше къде може да го намери и една нощ в средата на април наистина го намери. Джъд току-що беше донесъл бебето на Челси за последното кърмене — най-спокойното и най-задушевното, той най-много го обичаше — когато телефонът иззвъня. След двадесет минути Джъд влезе в сепарето при Хънтър.

— Имал си някакъв малък проблем.

Май не беше толкова малък, ако сметените накуп строшени стъкла означаваха нещо.

Хънтър, втренчен в халбата си с бира, едва вдигна поглед. Очите му блестяха.

— Не съм виновен аз — каза той и пак наведе очи.

Джъд махна с ръка да му донесат бира.

— Ами кой?

— Фликет.

Според Крокър Нед Фликет се беше прибрал у тях с разбит нос, Джаспър Камбъл с пукнато ребро, Джони Джоунс с разцепена устна. Хънтър имаше синина на едната скула, но това беше всичко.

— Копеле мръсно! — измърмори Хънтър. — Бил съм се натягал на стареца. Мамка му!

Джъд се облегна на стола. Нед Фликет сигурно си беше пийнал доста. Трезвен никога не би го казал.

— Ще му се натягам аз — продължи да мърмори Хънтър. Пиянските му скандали винаги свършваха така. Щом натрупаният му гняв се излееше в раздаване на юмруци и трошене на мебели, той ставаше безопасен. — Какво ще му се натягам! Работата си е мое рож-ж-ж-дено право.

Джъд кимна на Крокър, който му донесе бирата, и отпи здрава глътка.

— Обаче т-той не го казва, ами само ме дебне. Само дебне да с-сбъркам нещо. И аз т-трябва да съм най-добрият в тия скапани кариери — той се умисли за минутка. — Н-някой ден ще вдигна във въздуха всичко. Всички ще ги вдигна във въздуха.

Джъд беше чувал това и преди. Една от любимите заплахи на Хънтър.

— Мога да го направя — измърмори Хънтър. — Стиска ми. Знам точно къде да го сложа. Кво ше каже старецът за това, а? — затвори едното си око, после отново го отвори. — Май ще каже това, дето го казва винаги — и Хънтър високо заповтаря думите на Оливър. Джъд ги знаеше наизуст. — Не те бива, Хънтър Лъв. Нямаш никакъв мозък. Изобщо не знам защо те държа тук — сниши глас до съучастнически шепот и се наведе към Джъд. — Държи ме заради мама. Тикнал я в една барака, дал й музика и я зарязал.

Джъд знаеше за любовта на Хънтър към музиката. Знаеше откъде беше дошла тя. Стана му неудобно като видя, че очите на Хънтър се пълнят със сълзи. Беше виждал много мъже да плачат в пияно състояние, но никога Хънтър.

— Тя я загуби. Това разби сърцето й.

Джъд се намръщи.

— Кого е загубила?

— Тя плачеше за тва по цяла нощ и когато не я слушах. Щяла да ни с-смени, само ч-че било много късно.

Джъд се сети за теорията на Челси, според която Кейти се била договорила с друга жена да дадат нейното дете за осиновяване, така че Кейти да запази своето. Беше му се сторила нелепа, но сега не беше сигурен.

— Кого е искала да смени? — попита той, но Хънтър вече беше в свой собствен свят.

— Тя все плачеше за тва, когат имах рожден ден. Тогава най-често се с-сещаше. Две. Две. Винаги две свещички. И аз тряаше да ги духам. Не исках. Мразех я. Но го праех, щото иначе тряаше да ходя в дупката — той вдигна поглед към Джъд. — Казвал ли съм ти за дупката?

Джъд усети как го побиват студени тръпки.

— Казвал си ми.

— 3-за дупката не съм.

— Казвал си ми.

— По-лошо от килера. Тъмна и дълга и с-само мръсотия. Там тряа да са се крили стотици бегълци. Винаги съм си мислел, че има кости, ама така и не намерих — от устата му пръсна слюнка. — Не мжах да намеря, щото не виждах нищо в тъмното. Мно-о-го тъмно. И дълго. Много, мно-о-го дълго.

Гледаше неподвижно бирата си. Джъд знаеше, че след още една-две глътки ще оклюма и той ще трябва да го заведе у тях.

Хънтър го погледна.

— Ти н-някога искал ли си сестра?

Джъд сви рамене.

— Никога не съм се замислял над това.

— Тя б-би била добра сестра.

— Коя?

— Ч-Челс-си.

Джъд се изкикоти. Последното, което би искал, беше Челси да му е сестра.

Хънтър размаха пръст.

— Ааа, без мръсни мисли. Срамота!

— Е, сега е вечер. Тъкмо им е време.

— Бебето е д-досущ като нея.

Джъд виждаше приликите — светлата нежна кожа, раздалечените очи — но все повече и повече виждаше Аби като Аби и никой друг. На три месеца тя вече беше личност.

Дори Челси, която беше расла самичка и много държеше някой да й прилича, беше съгласна с него.

Ръката на Хънтър вече не го слушаше. Пръстът му спря първо на бузата, после се плъзна надолу по челюстта, докато улучи брадичката.

— Ето тук. Същата е като нея тук.

— В брадичката?

Това беше последното място, в което би намерил прилика.

Хънтър кимна. Очите му се затвориха, после отново се отвориха, но едва-едва. Той уморено каза:

— Имам снимки.

Джъд допи бирата си и остави чашата настрана. После се наведе, хвана Хънтър за ръката и му помогна да стане:

— Разбира се, че имаш.

Подбутна го да тръгват, без да го пуска.

— Мислиш, че съм п-п-п-иян, а? — каза Хънтър.

— Така изглежда.

— Ще ти ги покажа — обеща Хънтър, но така и не изпълни обещанието си, защото докато стигнат къщата му, беше заспал, а когато сутринта се събуди, събитията от предишната нощ плуваха в мътна бирена мъгла.

 

 

Дойде май и във въздуха заедно с уханието на цветята в парка се носеше още нещо. Тъй като почти целият град беше свързан с „Плъм Гранит“, всички знаеха, че съдбата на компанията ще се реши след малко повече от месец. Всички знаеха за договора между Челси и Оливър. Но всички знаеха и че на работа току-що са наети още десет души. Навесът за рязане и полиране вече работеше денонощно. Работата в каменоломните беше толкова оживена, че гранитният прах сякаш никога не улягаше.

Отношенията на Челси с местните жители бяха странни — от една страна, приятелско съперничество, от друга — близки връзки. Джъд беше местен и въпреки това живееше с нея. Хънтър беше местен и въпреки това беше чест гост в Боулдърбрук. Уендъл Хоуви беше неин горещ привърженик, както и всичките му приятели, а ако опреше до гласуване, въпреки че техните съпрузи се губеха по цял ден из кариерите, жените от Кътърс Корнър биха избрали за градски първенец Челси.

Тя не възнамеряваше да се посвети на политическата кариера, но изключително много се радваше да бъде част от Ноч. Когато караше по улицата, хората й махаха. Когато минаваше пеша, я поздравяваха приятелски от вратите на къщите си. Тя вкусваше от очарованието на Ноч по най-пълния възможен начин и — съвсем без връзка с нейните чувства спрямо Джъд — не можеше да си представи да напусне този град и никога да не се върне. Обичаше земята му, въздуха, хората. Дори харесваше патриархалността — сега по-скоро би я нарекла традиция, още повече че жителите на Норич Ноч като цяло бяха учудващо съвременни. Беше й хубаво сред тях.

 

 

Денят беше ясен и слънчев и през почивката Челси изведе Аби с количката в градския парк. Аби размахваше крачета и ръчички и се оглеждаше с широко отворени очи. Още няколко майки бяха излезли с децата си и повикаха Челси при тях на една слънчева пейка.

Ако Сидра я видеше как се грее на слънце с доволна усмивка, щеше да нарече това знак, че най-сетне е намерила своето тихо пристанище. Челси не беше чак толкова сигурна в това, но когато Маргарет се появи тичешком и каза, че се е обадил Хънтър, спокойно остави Аби на една от майките.

Маргарет заместваше Фърн, която беше отишла да види сестра си в Западна Вирджиния. Хънтър се обадил Челси веднага да отиде при него в Хъкинс Ревън — парцел земя, който „Плъм Гранит“ възнамеряваше да купи.

Лиз Уилис, жената, която остана да наглежда Аби, беше снаха на съдържателя на хана. Челси се беше запознала с нея, още когато дойде за първи път в Ноч, но станаха приятелки чак когато се роди Аби. Детето на Лиз вече бе проходило и се препъваше из тревата, така че тя твърдеше, че било истинско удоволствие да гледаш бебе в количка. Аби току-що беше нахранена и вече заспиваше, и Челси реши, че за двадесет минути спокойно ще стигне до Хъкинс Ревън и ще се върне.

Караше с отворени прозорци. От радиото се носеше софтрок. Джъд обичаше софтрок. Аби също, или поне Челси си мислеше, че е така, защото се смееше, когато хващаше ръцете и я учеше да пляска. Нямаше значение, че пляскането не беше в такт с музиката или че когато Челси пееше, Аби си гукаше нещо съвсем друго. Детето май се беше метнало на нея и нямаше никакъв слух, но дори да беше така, това съвсем не разваляше удоволствието й.

Сега Челси пееше. Денят беше чудесен. И настроението й беше чудесно.

Караше нагоре по тесния лъкатушещ път към Ревън, но мястото беше пусто. Челси подкара обратно, мина по главния път, да не би Хънтър да я чака другаде, но не видя и следа нито от кавасакито, нито от сиво-белия камион на „Плъм Гранит“.

Реши, че е разбрала погрешно съобщението на Маргарет и подкара към Пикуот, най-близката каменоломна, за да се обади по телефона в града.

Отвърна й гласът на Фърн, записан на телефонния секретар:

— Говорите с компанията „Плъм Гранит“. В момента никой не може…

Странно. Челси за миг сложи ръце на хълбоците си и се намръщи, после излезе от ламаринената барака и потърси майстора, но той не беше виждал Хънтър от сутринта.

Тя си погледна часовника, качи се в колата и подкара към Мое Ридж. Джъд беше там. Ако някой знаеше какво става, то това беше той.

Намери го и му каза за съобщението на Маргарет.

Той обърса челото си, но вместо да обърше потта, само се изцапа.

— Хънтър беше тук допреди малко, но му се обадиха и замина. Не ми каза, че ще ходи в Ревън.

— Странно — зачуди се Челси. — Сигурна съм, че Маргарет каза точно така. Може би тя нещо се е объркала.

Като остави Джъд да наглежда работата вместо Хънтър, тя подкара обратно към града. Паркира зад офиса и отиде да вземе Аби. Лиз беше точно там, където Челси я беше оставила, но количката на Аби не се виждаше никъде:

— Хънтър току-що беше тук — учуди се Лиз. — Каза, че си му поръчала да закара Аби при теб в Боулдърбрук.

Побиха я тръпки.

— Не съм говорила с него. Не можах да го намеря.

Лиз се намръщи озадачено и се обърна към другите майки, за да потвърдят думите й.

— Беше с колата на Джъд. Сложи бебето на седалката, сгъна количката и потегли — тя също се разтревожи. — Изобщо не помислих, че не бива да му давам Аби. Вие сте толкова близки.

Челси се насили да се усмихне.

— Няма проблеми, Лиз. Сигурна съм, че има някакво обяснение. Ще отида до вкъщи да видя какво е намислил Хънтър.

Струваше й се, че никога няма да стигне до Боулдърбрук. Ставаше въпрос за Аби и тя не искаше да й се случат странни неща. Не я интересуваше Хънтър. Ако беше решил да се шегува по този начин, щеше да си изпати.

Блейзърът го нямаше пред врата. Тя изтича вътре, надникна в стаите, изтърча пак навън и обиколи къщата. Колата я нямаше. Хънтър го нямаше. Аби я нямаше.

Челси пак се втурна в къщата и телефонира на Джъд в Мое Ридж. Опита се да говори бавно и спокойно и му обясни какво се е случило. Накрая обаче не издържа и почти изхлипа:

— Искам да знам къде е завел дъщеря ми!

Джъд изруга, макар че иначе беше спокоен.

— Не се тревожи. Аби е добре. Хънтър няма да позволи да й се случи нищо лошо.

— Къде я е завел? — попита Челси.

Чувстваше се като че ли внезапно са откъснали нещо от нея и колкото и да си повтаряше, че това е то майчинството, че ще има много случаи, когато няма да знае къде е Аби, че е по-добре да попретръпне малко — нищо не помагаше. Аби беше бебе. Тя беше напълно безпомощна, уязвима. Скоро щеше да поиска да яде. Усети как млякото напира в гърдите й.

— Ти стой там — нареди Джъд. — Мърфи ще провери по кариерите. Аз ще отида до Хънтър…

— Аз ще ида — прекъсна го Челси. — Ще му оставя бележка тук, ако дойде, но не мога да стоя и да чакам.

— Аз ще звънна на няколко места. Ако не ги намериш у Хънтър, върни се. При теб съм след половин час.

Челси изхвръкна през вратата. Профуча по пътя към Хънтърови, после обратно към къщи. В Боулдърбрук беше тихо. Тя мушна ръце под мишниците си — и за да спре притока на мляко, и за да се поуспокои — и излезе на верандата. Беше забравила за слънцето, за уханието на пролет из въздуха и за неспирните песни на птиците.

Тя искаше Аби.