Бебето, сякаш специално чакало Челси да си ушие по-широчки дрехи, беше удвоило размерите си през последния месец. И сега, когато Челси минаваше по централната пътека в църквата, определено си личеше, че е бременна.

— Басирам се, че на първите дами в града страшно им харесва.

— Ти най-добре знаеш — ухили му се тя.

Хънтър изсумтя и извърна глава, но преди това по лицето му мина нещо като усмивка.

— Може ли да вляза? — попита тя. Раменете й потръпнаха. — Съвсем замръзнах.

— Да не си дошла да ми кажеш: „Самотна съм, Хънтър, искам да си поприказваме“?

— Не. Не съм самотна. Бък ми е страхотна компания — Бък тичаше из двора. — Разтревожена съм.

— За какво?

— За теб.

Тя посегна да го прегърне през кръста — знаеше, че той ще се отдръпне, за да избегне докосването й — и влезе точно в момента, когато музиката достигна кресчендо. Обърна се. Хънтър стоеше до затворената врата.

— Намали малко тая музика! — извика тя.

— Много си е гот! — извика й той в отговор.

— Изобщо не мога да мисля!

— Който иска да мисли, да си седи вкъщи.

Тя му хвърли един раздразнен поглед, отиде до стереоуредбата, намали звука и въздъхна с облекчение.

— Сигурно на съседите много им харесва.

— Нали затова я пускам.

Сигурно му доставяше удоволствие да досажда на съседите, но според нея той наистина обичаше музиката. Нали беше видяла записите му.

— Никога не си ми казвал, че обичаш симфонична музика.

— Не съм.

Тя чакаше.

— Слушах всяка събота вечер, когато бях хлапе — каза безизразно той.

— О, Хънтър!

— Какво „Хънтър“?

— Разкажи ми.

— Майка ми харесваше класическа музика. Това стига ли ти?

Интересно. Още едно нещо от миналото му, което обясняваше защо е такъв, още едно общо нещо между тях.

— Стига ми. Но какъв е проблемът?

— Проблемът е, че се бъркаш, където не ти е работа.

— Точно това ме притеснява — тя пъхна ръце в джобовете на палтото си и го погледна. — Мислех, че сме приятели.

Той мушна ръце под мишниците си и не каза нищо.

— Сбъркала ли съм нещо?

Той сви рамене като че ли да пропъди някаква мисъл.

— Да не би някой да е казал нещо, което те е раздразнило?

Можеше да са пуснали някакви слухове за бебето й или за това откъде идва, или какво мисли да направи, след като изтече годината.

Хънтър поклати глава и пак не проговори.

Тогава Челси извади рисунката на сребърния ключ и му я подаде.

— Знаеш ли нещо за това?

Той хвърли поглед към листчето.

— Нолън ми го показа. Откъде си го взела?

Тя му разказа историята и го помоли:

— Искам да ми помогнеш да разбера кой е пратил този ключ и къде е той сега.

— Аз? — попита той. — Защо аз?

— Защото те харесвам.

— Мен никой не ме харесва — тросна се той.

— Кой ти го е казал?

— Цял живот ми го казват.

— Значи не разбираш какво ти казват. Джъд те харесва, всички работници те харесват. Май просто си решил, че не те обичат и когато някой те хареса, му обръщаш гръб и заявяваш, че не е вярно.

— Благодаря ви, доктор Фройд.

— На теб ти трябва Сидра — засмя се Челси.

Сидра й липсваше. Често говореха по телефона, но не беше същото като да се потят заедно сутрин. Онова беше терапия — и физическото усилие, и разговорите.

— Помниш ли Сидра от отворените врати?

— Помня я.

— Много те хареса.

— Много жени ме харесват.

— Ако дойде пак, ще излезеш ли с нея?

— Аз не излизам с жени — каза Хънтър. — Влизам при тях, свършвам си работата и изчезвам.

— Работата! — Челси го погледна насмешливо. Сидра е страхотно момиче.

Той я изгледа без интерес.

— Добре, няма да излезеш с нея. А ще ми помогнеш ли да открия ключа?

Ръцете му се отпуснаха. Изненаданото му изражение беше също като на Оливър.

— Какво мога да направя аз, по дяволите?

— Поразпитай тук-там.

— Нолън нали разпитва.

— Но ти си тукашен — възрази тя. Време беше да се разтърси сериозно, но не можеше да го направи сама. — Ти познаваш Корнър много по-добре от Нолън. Хората ще ти кажат неща, които няма да кажат на него или на мен. Все някой трябва да знае къде е ключът.

— Какво отваря той? — попита Хънтър намръщено.

Стори й се, че я изпитва, но всъщност така трябваше.

Нали тя искаше от него да й свърши работа, значи той имаше право да знае за какво става дума.

— Казаха ми, че бил за музикална кутия.

— Но ти нямаш музикална кутия. За какво ти е тогава ключът?

— Защото е мой — каза тя предизвикателно. — И защото нямам нищо друго от истинските си родители. Искам си го. А ако не мога да си го получа обратно, искам да знам кой го е дал на адвоката, който след това го е изпратил на майка ми.

— Кой е този адвокат?

— Не знам. Адвокатът ни в Балтимор, приятел на родителите ми, умря, без да остави никакви записи. Било е раждане вкъщи, така че няма записи и в болницата. Проверих при Нийл възможността майка ми да е имала някакви проблеми по време на бременността и поради това да е ходила в болницата, но единственото посещение от този вид по онова време е било направено от твоята майка. После реших да пробвам с акушерката…

— Говори ли с нея?

— О, да! — Челси много ясно си спомняше срещата си с нея. — Тя твърди, че по онова време е била твърде млада за да помага при раждания, и че майка й можело да знае, но отдавна била починала.

Всъщност Челси беше усетила, че акушерката знае нещо. Беше я молила. Беше й предлагала пари. Дори отчаяна я заплаши, че ще отиде в съда, въпреки че това щеше да е чиста загуба на време. Щом жената не искаше да й каже, нямаше да го направи.

За едно обаче беше сигурна. Нямаше да остави тази жена да помага при раждането на нейното бебе. Раждането вкъщи трябваше да е задушевно, интимно, емоционално. Ако трябваше да избира между раждането в болница и това вкъщи с акушерка, която не може да откликне на най-естествена човешка молба, при всяко положение щеше да избере болницата.

— Така че, след като тя не ми помогна, ключът е единствената ми надежда. Ще ми помогнеш ли да го намеря?

Той се поколеба, после каза нелюбезно:

— Може би.

— „Може би“ не е достатъчно. Или ми помагаш, или не! — не я интересуваше, че говори като Кевин, в случая имаше пълно право.

— Искаш да поразпитам, така ли?

— Предлагам награда. Хиляда долара за информация, която ще доведе до връщането на ключа.

— Само толкова? — изпръхтя подигравателно той.

— Като начало. Може и повече. Е?

След още една дълга пауза той взе листа, сгъна го и го пъхна в джоба на джинсите си.

— Благодаря — каза Челси с пресилена въздишка, приключи с този въпрос и мина на следващия в списъка. — Още нещо.

— Сега пък какво? — намръщи се Хънтър.

— Денят на благодарността. Ще вечерям с Джъд и Лео. Ще дойдеш ли?

— Няма ли да ходиш у Фар?

Челси вече живееше пети месец в Ноч, но все още се изненадваше от работата на местната клюкарска мрежа.

— Откъде знаеш?

— Знам. Знам, че Дона е закъсала здравата. Матю ругаеше в бара на хана. Значи са решили да не те канят?

— О, поканиха ме — каза тя и си помисли, че по-добре би било Дона изобщо да не моли Луси. Цената, която бе платила, не беше справедлива. — Но не искат Джъд, Лео или Нолън.

— Трябва да отидеш. Облечи плътно прилепнали дрехи.

— Засрами се, Хънтър.

— Щом си от първите в списъка, трябва да отидеш.

— Виж какво ще ти кажа — почна Челси. — Цял живот съм била от първите в списъка и това не ме е впечатлявало. Първите в списъка обикновено са толкова заети да запазят местата си, че не им остава време, за нищо друго и стават страшно досадни. Предпочитам да вечерям с хора, които не са в никакви списъци. Питам те едно: ще дойдеш ли на вечеря на Деня на благодарността?

Той пак мушна ръце под мишниците си.

— Не знам.

— Да или не?

— Може да не съм тук.

— Къде ще ходиш?

— Обикновено напускам града по празниците.

— Защото са потискащи — предположи тя — Е, давам ти възможност да останеш тук, без да се чувстваш потиснат. Ела при нас.

— Ще видя.

— Искам твърдо решение.

— Защо? — попита той и лошото му настроение отново се върна. — Защо си се хванала с мен? И не ми казвай, че ме харесваш, защото не е така. И не ми казвай, че ме желаеш, защото и двамата знаем, че ти желаеш Джъд. Какво искаш?

Челси обаче не знаеше. Още от самото начало беше привлечена от двама мъже в Ноч — Хънтър и Джъд. Разбираше защо я привлича Джъд. Той беше личност и име. Привличането й към Хънтър беше различно. Тя искаше да са близки, не знаеше защо, нито докъде ще я докара това, но привличането беше факт. Искаше да му бъде приятелка и му го беше казвала и преди. Затова само въздъхна:

— Искам да мога да общувам с човек, който е имал проблеми като моите.

— Като твоите? — възкликна Хънтър. — Слушай бе, драга, ние говорим за бяло и черно, за нощ и ден, за добро и за зло.

Тя поклати глава.

— Ние сме родени в един и същи град, в една и съща година от жени, които са забременели от чужди мъже. Никой от нас няма кръвни роднини, които да го признават. И двамата обичаме класическа музика, въпреки че и двамата не сме музикални, и двамата обичаме мотори, и двамата носим обеци. И може да се предположи — продължи стремително тя, че Оливър е и мой баща, само че вместо да ме крие пет години, майка ми ме е дала за осиновяване. Как ти се струва това? Мислиш ли, че може да сме брат и сестра?

— Изключено! — извика Хънтър.

— Добре де. Не се измъчвай. Мога да разбера защо не искаш да си свързан с мен. Аз имам остър език, неприлично богата съм и съм бременна — гласът й омекна до молба. — Но наистина искам да прекарам празника с теб. Помисли си, моля те.

Хънтър не й бе обещал нищо. Не искаше да се обвързва и тя го разбираше. И все пак малко преди четири следобед в Деня на благодарността застана на прага на Джъд, обвит в снежна виелица. Другите гости бяха Нолън и Мили Малоун. Верният Бък също беше там.

Този Ден на благодарността беше съвсем различен от официалните празници със запазени маси и места, безброй обслужващ персонал и дузини гости. На Челси не й липсваше помпозността, липсваха й Кевин и Аби и затова беше доволна, че е заета с приготвянето на ястията. Джъд беше в кухнята заедно с нея и това превръщаше работата в удоволствие. Хънтър не се държеше нападателно, а дори забавно, когато успееха да го въвлекат в разговор. Лео беше невинно отнесен и само веднъж попита кога се връща Ема. Мили, която се грижеше за него, се кикотеше все по-силно след всяка отворена от Джъд бутилка. Единствено Нолън изглеждаше разстроен.

Челси не можа да го види насаме преди края на вечерята, когато отиде в кухнята за кафето и десерта. Останалите гледаха футболен мач в дневната. Нолън пожела да й помогне, което предполагаше, че иска да поговорят.

— За Дона ли си разтревожен? — попита тя.

Знаеше за усилването на тяхната връзка напоследък и каква беше причината за това. Дона й беше казала, когато цялата работа с Деня на благодарността излезе наяве.

Нолън се облегна на плота. Изглеждаше объркан.

— Матю е много труден човек.

— Днес тя ще е добре — възрази Челси, но и тя не бе много сигурна, като си помислеше какъв ли е бил денят за Дона. Искаше й се и тя да е там, дори само за да може да я защити. Но нейното присъствие щеше да подлуди Матю и затова тя беше решила да не ходи. Опита се да успокои и Нолън, и себе си. — Къщата е пълна с хора. Нищо няма да й направи.

— Не го познаваш. Става два пъти по-гаден, когато е събрано семейството. Побеснява, защото снаха му е там, а той не може да я докосне.

— Дона знае ли за Джоани? — Челси нямаше представа за това и реши, че сега може да попита направо.

Нолън подсмъркна.

— Знае, че има жена, но е твърде великодушна, за да търси коя е — той разглеждаше ръцете си. — Непрекъснато й повтарям да се разведе. Тя няма нужда от него. Аз ще се погрижа за нея. Но тя не иска.

Дона й беше казала същото.

— Тя се страхува за Джоши и за името на семейството. От една страна, това е похвално.

— Глупаво е.

— И ти си прав.

Нолън прокара ръка по косата си, коса с цвета на пъстрия сив гранит в Мое Ридж. Не беше хубав по общоприетите критерии, но Челси можеше да разбере защо Дона го обича. По-мил мъж едва ли можеше да се намери.

— Страх ме е — каза той, — че ще се случи нещо наистина лошо, преди тя да го напусне. Той я пердаши непрекъснато. Замеря я с каквото му падне — болката в очите му беше достатъчно красноречива, но той продължи: — Замерил я е с вилица, има прободна рана, и то доста дълбока. Това си е нападение с хладно оръжие. Може да го съди. Но няма да го направи — ноздрите му се разшириха. — По дяволите, аз съм служител на закона и трябва да пазя реда, а този копелдак наистина ще я нарани и не мога да направя нищо, за да го спра.

— Говори с него, Нолън. Кажи му какво знаеш и го предупреди.

— А знаеш ли какво ще направи той? Ще си го изкара на нея. Може би няма да я удари, но има много начини да вгорчиш живота на някого. Може да вземе всеки цент от касата, да ги разпилее из целия магазин и да накара Дона да лази, докато не събере и последното пени. Как мога да й сторя това? — възкликна той, след това изруга. — Не съм се чувствал така безпомощен през целия си живот. Кълна ти се, че има моменти, когато ми се иска да пусна значката си в чекмеджето и да тръгна по улицата с карабината.

— Но няма да го направиш — каза предпазливо Челси.

— Няма причина, освен да отърва всички от това копеле. Но ще ме заключат далеч от Дона. Пък и ако му се даде достатъчно време, това приятелче само ще си счупи врата. Знаеш ли какво прави почти всяка нощ? Забива се в бара на хана и се напива като свиня, после се качва на колата и обикаля, докато реши, че е достатъчно изморен, за да отиде да спи. В него е заложена тенденция към самоунищожение. Няма никакво съмнение в това.

— Не можеш ли да го хванеш, че кара пиян?

— Правил съм го. Много пъти. И всеки път идва Емъри и ми напомня, че договорът ми се преразглежда от тримата съветници. Мога да си задържа работата, ако оставя Матю да кара като луд по пътищата посред нощ, или да го глобя и да ме уволнят. Ако си загубя службата, ще трябва да напусна града, тъй като единственото нещо, което мога, е да служа на закона, а ако напусна града, няма да мога да виждам Дона. Проклет да съм, ако го направя, проклет да съм, ако не го направя. Ама че скапан живот! — той я погледна. Изглеждаше сломен. — Може би все пак трябва да напусна. Не можах да направя нищо, за да ти помогна. Нямам никакви улики за телефонните обаждания, никакви улики кой се опита да те прегази на пътя, никакви улики кой подпали плевнята или преряза телефонния кабел, или пък се вмъкна в къщата ти. По дяволите, за какво ставам?

Челси остави каничката с кафето и го хвана здраво за ръката.

— Ти си Божи дар. Без теб Дона нямаше да има никаква надежда да бъде щастлива. А колкото до мен, честно казано, мисля, че който и да е зад това, не иска да ме нарани, а да ме изплаши. Нищо не заплашва живота ми. Нищо не се е случило, откакто беше откраднат ключът, така че може би този някой е искал точно него.

Нолън се хвана за думите й.

— Добре, ние се питаме защо стават тези работи, а единственият отговор, до който можем да стигнем е, че този, който е откраднал ключа, знае точно коя си ти, което означава, че ако успея да открия крадеца, вероятно ще намеря отговорите на всички твои въпроси, което отново означава, че те подвеждам.

Тя леко разтърси ръката му.

— Ключът беше у мен от месеци, а аз въобще нямам никакъв напредък. Някои хора са страхотни при прикриването на следи. Баща ми го е направил, когато е опряло до моите родители. Този, който е откраднал ключа ми, също го е направил. И този, който е прерязал телефонните кабели. След като има цял куп заподозрени — поне сто души с обуща с такъв номер и всички знаят да карат камиони и са достатъчно сръчни, за да могат да прережат телефонен кабел, да запалят пожар или да се вмъкнат в къща, без да разбият прозорец или врата — изглежда ще е невъзможно да стесним кръга на заподозрените. Не мисля, че това е твоя грешка. Имаме работа с някой много умен.

Той й хвърли шеговит поглед.

— Това веднага би стеснило кръга на заподозрените. В Ноч няма кой знае колко умни мъже.

Тя се изкикоти.

— Засрами се.

— Ами! Говоря съвсем сериозно.

Иззвъня телефонът. Джъд щеше да го вдигне в другата стая. Челси въздъхна и поглади ръката на Нолън, после отново се зае с кафето.

— Отпусни се. Нещата ще се избистрят.

— А междувременно Дона ще бъде обиждана, а ти тероризирана.

— Не съм тероризирана. Няма да позволя това. Нали вече имам и алармена система — Джъд беше настоял да я прокарат. — И Бък е с мен. Да, тревожа се за Дона, но не можем да направим много, освен да бъдем край нея. Не можем насила да я накараме да напусне Матю. Тя сама трябва да вземе това решение. Ще стигне до точка, когато единственият изход ще е да го напусне.

Нолън не изглеждаше много убеден.

— Малтретираните жени не винаги напускат мъжете си. Измислят си какви ли не уж сериозни причини и остават при тях.

— Така е, но повечето нямат къде да отидат. Дона има. Ако реши, че не може да се върне при семейството си, винаги може да дойде при теб или при мен. В някой от близките дни Матю ще направи грешка. Тогава всичко, което е сторил до момента, ще се обърне срещу него.

Невероятно, но в същия миг в кухнята влезе Джъд и потвърди предположението й.

— Има проблем, Нолън. Обади се най-голямото момиче на Монти Фар. Монти май хванал Матю да опипва Джоани, грабнал нож и го наръгал. Матю е жив, но Монти е избягал. В тази виелица е много опасно. Организират издирване и те викат да ги водиш.

Джъд не живееше далеч от градския парк, но въпреки това докато стигнат до Фар, загубиха доста време. Пътищата бяха предателски хлъзгави, видимостта почти никаква. Снегът се събираше по предното стъкло толкова бързо, че чистачките едва успяваха да го избършат и накъсваха светлините на джипа на Нолън, който беше точно пред тях, като в някаква полудяла дискотека. Освен тези проблясъци и светлината на собствените им фарове, всичко останало беше мрак.

Отначало Джъд не искаше да я вземе — и заради виелицата, и заради скандала. Снежните бури не били за бременни жени, а и къщите, където е имало бой, също. Но Челси беше настояла да дойде, пък и Мили беше останала да се грижи за Лео, така че той се предаде.

Джъд се надяваше, че не й е студено. Беше се сгушила в едно невероятно голямо яке, но все пак можеше да се простуди. Нали постоянно се загръщаше с одеяла и кувертюри, докато работеше. А и той все още искаше да я сгрее. Глупаво. Безсмислено. Мъчително. Но вярно.

— Има някаква поличба — обади се Челси. Тъкмо говорехме с Нолън, че Матю ще сгреши. Но чак пък веднага…

Джъд беше ядосан, че я желае и затова отвърна малко заядливо:

— Това няма да промени много нещата. Матю няма да се откаже от Джоани, а пък Монти няма да бъде обвинен.

— Но целият град вече ще знае истината!

— Целият град отдавна я знае. Като се изключи Дона. А сега вече и тя ще знае. Пък и това си е работа на Фар, а не наша. Всичко, което те искат от нас, е да им помогнем да намерят Монти. Сигурно е напълнил гащите от страх. Да побегне в такава буря! — за част от секундата той откъсна поглед от пътя и видя, че Челси е разстроена. — Ти искаш последиците за Дона да са добри, аз също го искам. Не се лъжи! Ако Ноч беше нормален град, с Матю отдавна да е свършено. Дона не е първата жена, която измъчва. Той желаеше Джоани още от гимназията и си го изкара на много други. А като се ожени, съсредоточи злобата си върху Дона. Това е то.

Колата поднесе.

— Лягай долу, Бък! — подвикна Джъд към огледалото за обратно виждане. — Сега ти май си най-важният от всички ни.

Монти беше тръгнал пеш, което означаваше, че ще има следи, освен ако вятърът не ги беше заличил или Монти не беше тичал в коловозите от гуми по улиците. Във всеки случай Бък щеше да е полезен. Не беше полицейско куче, но нюхът му беше добър.

И трите къщи в началото на градския парк бяха облени в светлини. Навсякъде бяха паркирани джипове — хората бяха зарязали празника, за да се включат в търсенето.

Още щом видя какво става вътре, Джъд се зарадва, че беше дошла и Челси. Дона седеше в един ъгъл като прокажена, до нея бяха само майка й, сестра й Джанет и Джоши.

Луси беше в болницата с Матю, Емъри нареждаше нещо на Нолън, Джоани ридаеше, закрила лице с носната си кърпа. Беше я наобиколил целият хайлайф на Ноч. Щом видя, че Челси отива при Дона, Джъд се присъедини към Нолън, Емъри и другите мъже, които се събираха за търсенето. Там бяха и Оливър, и Джордж, и многобройни роднини и приятели.

Нолън раздели хората на групи и райони и им обясни, че трябва да вървят по следите, докато ги загубят, и след това да се пръснат. Заместникът му щеше да бъде в полицейския участък, където щяха да се събират и обобщават новините. Три изсвирвания от голямата сирена на пожарната щяха да свикат всички обратно в парка.

Следите на Монти водеха от задната врата през снежните преспи, после през задния двор на Калвин Бол до улицата. Там се губеха — снегоринът ги беше заличил. Търсачите се пръснаха на всички страни.

Взели фенери и радиотелефони за връзка с полицейския участък, Джъд, Нолън и още трима мъже поеха подир Бък към гората на километър от града. Нямаше следи, но мястото беше подходящо за човек, който бяга. Имаше много безлюдни бараки и детски къщички — идеални места, където човек можеше да спре и да се освести. Монти не беше глупав — поне не съвсем идиот или самоубиец. Нито пък особено смел, щом не се бе противопоставил на жена си или на брат си още преди години. Сега беше паникьосан и бягаше. Но не беше човек, който ще отиде много далеч.

Крачеха упорито, викаха го, оглеждаха всяко възможно скривалище. Снегът продължаваше да вали и в гората, където някой друг път Джъд би дошъл с удоволствие. Беше красиво. Нощта беше тиха, мирна, чиста. За нещастие днешните обстоятелства я правеха и студена, тъмна и заплашителна.

Часовете минаваха. След като претърсиха горичката без резултат, петимата слязоха в южния край на града. Слухът вече беше плъзнал и там. Пред вратите на отдалечените една от друга къщи горяха светлини. Всички, които не участваха в търсенето, бяха наизлезли да питат за новини и да предложат топла храна и напитки. Снегът спря в три сутринта, беше натрупал тридесет сантиметра. Заместник-шерифът докладва, че Матю е зашит и е добре. Нолън поклати глава с отвращение.

Търсенето продължаваше.

Рамото на Джъд се беше вкочанило. Ръцете и краката му също бяха измръзнали, макар и по-малко. Температурата падаше. От една страна, това беше лошо за търсачите, но може би беше и за добро. Студът щеше да принуди Монти да се прибере по-бързо.

Зазоряваше се и светът заискри в синьо. Внезапно по телефона на Нолън се чу гласът на заместник-шерифа:

— Джъд с теб ли е, шефе?

— Тук е.

— Трябва да говоря с него.

— Какво има, Дони? — попита Джъд, но още преди да чуе думите на заместник-шерифа, се смрази.

Нямаше време да си мисли за шести чувства. Знаеше какво ще чуе.

— Мили Малоун току-що се обади. Изпаднала е в истерия. Храната и виното я били приспали. Събудила се преди малко и открила, че Лео е изчезнал.

Челси все още беше у Фарови и заедно с Дона чакаше вести за Монти, когато чу новината. Тръгна по алеята в мига, в който зърна Джъд да тича по улицата и да скача в блейзъра след Бък.

Целият беше в сняг. Лицето му беше пепеляво, устните — посинели. Той хвърли шапката и ръкавиците си на седалката на колата, превъртя ключа за запалване и заразтрива замръзналите си пръсти. Тя седна до него и му подаде чаша кафе. Джъд успя да я задържи, отпи голяма глътка, върна й я и превключи на скорост.

— Какво разбра? — попита тя.

Той рязко зави, колата поднесе, оправи се и потегли.

— Почти нищо. Не знае кога е излязъл. Може да е било в осем снощи, в десет, в дванадесет или в два през нощта. Спала е през цялото време.

— Как е бил облечен?

— Доколкото знае, както когато излязохме.

— Без палто?

— С бейзболното горнище.

Челси се сви. Горнището „Ред Сокс“ беше хубаво за хладните летни нощи, но не и за снежна зима. Джъд също го знаеше и беше уплашен.

Тя отново му подаде кафето и пак го взе щом той отпи още една глътка.

— Къде ходи най-често, когато излиза?

— В гората — Джъд изпсува. — С дяволския си късмет дори няма да попадне на търсачите! Сто на сто ще го пропуснат. А и той не може да се върне по собствените си стъпки. Нито ще се сети, нито ще ги различи.

— Ще го намерим, Джъд — каза тя.

— Ти не — избухна той. — Ти ще останеш вкъщи. Имам си достатъчно други грижи.

Тя не възрази. Искаше да му помогне, а щеше само да навреди, ако го разтревожи. Джъд беше капнал и премръзнал, как щеше да започне второ издирване в снежните гори? Имаше нужда от сън, топли дрехи и храна, но едва ли щеше да отдели време за тях.

Освен това тя не беше във форма да ходи в гората. Много по-добре беше да чака вкъщи с готово кафе, вряща тенджерка на котлона и горящ огън в камината и да посреща всеки, който се отбие.

Джъд слезе от блейзъра само за секунди. Преоблече се в сухи дрехи и това беше всичко. След това веднага се запъти към гората заедно с Нолън, Хънтър и почти всички работници от „Плъм Гранит“. Бяха цяла тълпа. Имаше някаква справедливост в това, че за издирването на Лео Стрийтър се бяха събрали два пъти повече хора, отколкото за търсенето на Монти Фар. Бяха дошли, защото харесваха и уважаваха Джъд. На Челси й стана драго.

Утринните часове едва се влачеха. Челси, която не беше спала през нощта, дремеше на един стол във всекидневната. Преди обед дойде Дона, но отказа да говори за Матю. Скоро след това заместникът на Нолън се обади да съобщи, че Монти е намерен в един гараж накрая на града доста уплашен, но иначе в добро състояние. Челси се молеше Лео също да е здрав.

Дойде следобедът и започнаха да се отбиват и други жени. Повечето бяха от Корнър, но имаше някои, като Джийни Байдън и Сандра Морган, и от центъра. Всички носеха храна, което беше добре, защото търсачите започваха да се прибират полуизмръзнали, гладни и песимистично настроени. Всички се страхуваха, че Лео се е загубил, паднал е и е замръзнал, и в такъв случай можеха да минат дни, дори седмици, преди да намерят тялото му под снега.

Времето напредваше и Челси също се уплаши. Живакът в термометъра на входа падна още по-ниско. Красотата на скулптирания от снега пейзаж й изглеждаше като груба подигравка.

Тя не се отделяше от прозореца. Чакаше Джъд, въпреки че знаеше, че той няма да се върне, докато Лео не бъде открит или самият той не попадне на следите му. Искаше да може да направи повече, но нищо не можеше да се направи, оставаше й само да чака и да се измъчва от мисълта, че това нямаше да се случи, ако беше останала в къщата, вместо да ходи у семейство Фар, или ако Бък беше останал, или ако Мили не беше пила толкова, или ако бяха тръгнали след кафето, или ако Лео беше в частна клиника. Знаеше, че Джъд мисли за всичките тези неща и се молеше Лео да бъде открит жив.

Стъмни се рано, както винаги към края на ноември. Челси запали всички възможни лампи с надеждата, че ако по някакъв начин Лео е оцелял след бурята и търсачите не са го намерили, познатата гледка на къщата може да го привлече. После затопли една голяма тенджера с яхния, донесена й от някаква жена, и супата, донесена й от друга, притопли и хляба, направи кана прясно кафе, поразбърка огъня. Дона си беше отишла, за да бъде с Джоши, който по разбираеми причини беше разтревожен и за нея, и заради проваления празник. И другите си бяха отишли при семействата. От време на време се отбиваха групички мъже.

После, малко след осем, всичко се раздвижи. Тя отвори вратата и видя как мъжете се изсипват от гората. Стори й се, че вижда Джъд, после Нолън и някакъв огромен денк между двамата, но всички тичаха и беше съвсем тъмно. Засвяткаха фарове, заръмжаха коли. Челси тъкмо се чудеше кого ли да пита какво става, когато пред нея застана Джъд. Изглеждаше по-зле от сутринта.

— Не знам дали ще прескочи трапа — каза той разстроено. Бък отърси снега от козината си в краката им и се втурна в къщата. — Ще го откараме в болницата.

— Идвам — каза Челси.

Беше й дошло до гуша да седи безпомощна вкъщи. Всъщност щеше да прави същото и в болницата, но поне щеше да е с Джъд.

Тя облече палтото си за секунди, остави къщата на грижите на неколцината мъже, които се топлеха край печката и тръгна с Хънтър към блейзъра. Джъд, Нолън и още двама души качваха Лео в джипа.

В болницата чакането продължи. Джъд сновеше между манипулационната и малката чакалня. Не говореше, но мрачното му изражение казваше на Челси всичко. Сестрите й позволиха да му вземе храна от болничната кухня, но той отказваше да яде. Пиеше кафе. Тя беше сигурна, че само кофеинът го държи на крака.

Към единадесет тя, без да иска, задряма, свита на кълбо на един стол в чакалнята. Когато се събуди, беше почти два и Хънтър и още няколко души стояха до вратата. Джъд беше клекнал пред нея.

— Той свърши — прошепна той с прегракнал глас. — Да си вървим.

Челси обви ръка около врата му и се притисна силно в него.

— Съжалявам — прошепна тя. — Много съжалявам, Джъд.

Джъд не каза нищо, просто леко докосна страните й. Тя го пусна и той се изправи, докосна ципа на якето й, за да й покаже, че трябва да го закопчае. Държа й вратата, изчака я да се настани на седалката и чак тогава заобиколи и седна зад волана.

Изглеждаше замаян и това беше съвсем естествено. Не беше спал почти два дни, а и мъката със сигурност също го беше изтощила.

Той подкара към къщи, без да я пита. А и тя не би отишла никъде другаде. Не можеше да го остави сам, поне докато не заспи нахранен и тя не се убеди, че всичко е наред. Никога през живота си не се беше чувствала по на мястото си, нито пък бе вършила нещо по-правилно.

Джъд хвърли дрехата си на един стол, изрита ботушите си и все още без да каже дума, тръгна по коридора към банята. След няколко секунди се чу шумът на душа. Челси влезе в кухнята, сигурна, че ще трябва да разчиства бъркотията, останала от предния ден, но с изненада видя, че приятелите на Джъд са почистили всичко до блясък. Кухнята беше безупречна, останалата част от къщата също.

Камината беше пълна с тлееща жарава. Челси сложи една цепеница и когато тя пламна, добави втора, после трета. Хрумна й колко е символично, че този огън грее в нощта, докато човекът, подреждал с любов камъните на камината, вече го няма. И камината, и ниската каменна стена около къщата, и всички каменни стени, които беше иззидал дори самият Джъд — всичко това беше Лео, който продължаваше да живее и след смъртта си.

Бък се появи отнякъде и подуши врата й. И той беше изтощен. Тя го прегърна за минута, после го пусна да се върне на старата черга в стаята на Джъд.

Шумът на душа продължаваше да се чува. Тя си представи Джъд — как стои под струята в пълно отчаяние, как горещата вода шиба кожата му, без да прониква в студенината отвътре. Така се беше чувствала и тя, когато почина Аби. Седмици наред.

Искаше да каже това на Джъд, да му каже, че нещата ще се оправят, но си спомни как мразеше да й говорят така. Болеше я от липсата на Аби, искаше да я боли от тази липса, като че ли за да се накаже, че е жива. Думите не можеха да върнат Аби. Думите не биха върнали Лео. А на Джъд тепърва му предстоеше да изживее голямата мъка от погребението.

Душът спря. Челси приготви горещ шоколад с надеждата, че Джъд ще го опита, и се върна във всекидневната. Огънят се беше разгорял добре, но пращенето му отекваше някак призрачно. Без Лео къщата беше празна. Дори Челси, която беше сравнително нова в този дом, чувстваше загубата.

Тя седна на един стол до камината и зачака. Джъд влезе. Беше по потник. Косата му беше мокра, падаше на кичури на челото му. Той прекара ръка по красивата каменна облицовка и се загледа втренчено в пламъците.

Челси го наблюдаваше, чувстваше болката му, обичаше го — да, обичаше го! Обзе я желание да го утеши. Тя стана от стола, плъзна ръце по тялото му под потника. Зарови лице зад ухото му. Не каза нито дума, просто искаше да го утеши. Това беше най-лесното, най-естественото нещо, което можеше да направи.

Отначало Джъд сякаш не я забеляза. После горещината на ръцете й сякаш стопли нещо замръзнало в него и той нададе тих, мрачен стон. Ръцете му се плъзнаха около нея, притиснаха я в прегръдка — силна, решителна, почти неистова прегръдка. Джъд отново изстена, прошепна неясно името й и я придърпа по-близо.

— Тук съм — прошепна тя. — Тук съм.

Ръцете му трепереха. Той пак простена измъчено и прекара ръце по тялото й. После я отдръпна така, че да може да докосва гърдите и корема й.

— Имам нужда от живот — каза Джъд агонизиращо. Ръцете му бяха пълни с всичките й изпъкналости, които символизираха живота. После той улови брадичката й и я целуна в устата.

Челси не беше мислила да прави любов, но това, което се пробуди в нея, беше съвсем естествено — нали го прегръщаше, тъгуваше с него, обичаше го. Тя изцяло вложи сърцето си в целувката, която му даде, и той я притисна още по-силно.

После я постави на колене на чергата пред огъня, изхлузи пуловера през главата й и докато се занимаваше с копчетата на блузата й, я целуна отново. Този път в целувката му имаше глад — но и отчаяние, тъга, откритие и желание, и това беше истинска награда за Челси.

И дойде онова, което тя нито беше предвиждала, нито щеше да забрави през целия си живот. Джъд погледна гърдите й, но миг след това видя и корема й. Разголи го и постави и двете си ръце върху него. И изведнъж бебето се размърда. Ръка, крак — не можеше да се определи, но вътре в нея имаше живот, а Джъд имаше нужда да види и почувства точно това.

През мъката на лицето му чудодейно се прокрадна благоговение. Бебето отново се раздвижи. Джъд издаде кратък успокояващ звук и задържа ръцете си на корема й, докато то се успокои, после вдигна поглед. С тъмни, пълни със страст очи и учестено дишане той я притисна към себе си и влезе в нея. След няколко секунди, сякаш искаше да се разтвори в нея, влезе по-дълбоко. Страдаше от загубата и се опитваше да запълни вътрешната си празнина, а тя нямаше нищо против това, защото той беше Джъд и защото й беше хубаво.

Въпреки всичко, което беше изстрадал тази нощ, той не се остави мъката така да го обземе, че да й причини болка. Което не означаваше, че беше много внимателен. Взе я веднъж, тласкан от вътрешна нужда, и после отново, но и двата пъти нито я нарани, нито я остави незадоволена.

След това заспа мъртвешки и отначало тя си помисли, че би могла да го наблюдава завинаги, толкова много неща й бяха липсвали, толкова много неща беше пропуснала. Но и нейните клепачи натежаха и като усети в тялото си онази топлина, за която обикновено й трябваха купища одеяла и кувертюри, тя го целуна по рамото и прошепна:

— Обичам те.

И заспа до него.

Към следващата част или към съдържанието

Барбара Делински Сълзите на гранита (21) (Страстите на Челси Кейн)

Метаданни

Данни

Сълзите на гранита

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава двадесета

Барбара Делински
Сълзите на гранита (21) (Страстите на Челси Кейн)