Джаки Колинс
Секс и диаманти (53)

Глава петдесет и втора

— Надявах се, че ще можем да поговорим, преди да прочетеш във вестниците за убийството на госпожа Даймънд — каза й по телефона Даян. — Оставих ти няколко съобщения. Защо не ми се обади по-рано?

— Съжалявам — отвърна Либърти. — Току-що видях един брой на „Ню Йорк Поуст“.

— Независимо колко ужасно е, то всъщност не засяга нас, които сме в къщата. Макс Даймънд се беше развел с нея, въпреки че Ред Даймънд е много недоволен от шума, който се вдигна.

На кого му пука дали Ред Даймънд е недоволен? — помисли си Либърти. — Мен със сигурност не ме е грижа.

— Аз съм в Лос Анджелис — изтърси тя.

— Моля? — попита Даян, не повярвала на ушите си.

— Получих ангажимент като модел.

— Заминала си за Лос Анджелис, без да ми кажеш?

— Стана неочаквано.

— Какво стана неочаквано?

— Приятелката ми Бевърли ме запозна с един агент на манекени — обясни тя. — Той ме прати на едно интервю и получих работата. Не е ли вълнуващо?

Очевидно Даян изобщо не беше на същото мнение.

— Ти си само на деветнайсет и нямаш опит — каза разтревожена тя. — Какво те кара да мислиш, че хората, за които работиш спазват закона? Могат да те превърнат в бяла робиня. Тези неща все още стават непрекъснато.

— Гледаш прекалено много сапунени опери по телевизията, мамо — каза Либърти. — Освен това в моя случай ще е по-подходящо да се говори за черна робиня, нали?

— Тези неща са истина — продължи Даян, без да обръща внимание на сарказма на дъщеря си. — Знаеш ли изобщо нещо за хората, които са те отвели там?

— Никой не ме е довел тук — отвърна Либърти. — Агенцията за модели е много известна. Настанена съм в страхотен хотел на брега на океана и се отнасят с мен като с принцеса. Освен това работя с много известен фотограф, който ме снима за корицата на едно ново списание.

— Това е твърде неочаквано за мен — въздъхна Даян. — Един ден искаш да си певица, а на следващия си модел.

— Аз все още искам да пея, мамо — каза тихо Либърти. — Знаеш, че това винаги е било амбицията ми. Обаче от тази работа се изкарват много пари. Не можех да се откажа и съм доволна, че не го сторих.

— Не всичко е пари — рече Даян.

— Така ли? — отвърна Либърти. — Не отиде ли да работиш при господин Даймънд, защото имаше нужда от пари?

— Това беше различно.

— Добре, мамо — каза Либърти, като нямаше търпение да затвори. — Защо не ми кажеш всичко по този въпрос, когато се върна у дома? Дори ще те заведа на една фантастична вечеря. Става ли?

— Кога се връщаш?

— В четвъртък вечерта.

— Либи — каза с известно колебание Даян, — трябва да седнем и да си поговорим.

— За какво? — попита Либърти, като се питаше дали Даян беше чула, че Синди се е изнесла и сега се канеше да й чете лекция колко е опасно за едно младо момиче да живее само в Ню Йорк.

— Нещата, които ти наговорих за баща ти, ами… Не бях съвсем искрена с теб.

— Така ли?

— Има нещо друго, което трябва да знаеш.

— Какво? — попита рязко тя.

— Не е за телефон.

— За бога, мамо, защо си играеш така с чувствата ми?

— Когато ти обясня, ще разбереш.

— Сигурна ли си, мамо? — каза тя и поклати глава. — Сигурна ли си?

Разстроена и объркана, Либърти се върна пак при масата, на която беше сервиран обядът, и подаде телефона на Теди. Тъкмо когато мислеше, че знае отговорите, Даян й беше казала това.

Искаше й се да не се беше обаждала на майка си. Това беше развалило деня й. И къде беше Синди, когато имаше нужда от нея? Винаги бяха разговаряли за всичко, а сега тя нямаше никого, с когото да споделя каквото и да било — добро или лошо.

Веднага след като се върнаха на плажа, Теди, който беше много мил, я попита дали всичко е наред.

— Защо? — попита разтревожена тя. — Не изглеждам ли добре?

— В обектива изглеждаш малко напрегната.

— О, господи, съжалявам. Заради мама е — призна тя. — Не може да ме разбере.

— Аха — каза мъдро Теди. — Ако разбирахме родителите си, светът щеше да е много по-спокойно място.

— Така е — съгласи се Либърти.

Наложи си да се съсредоточи и да не мисли за разговора с Даян. Още веднъж се отдаде изцяло на позирането.

В шест часа Чип обяви, че са приключили за деня.

— Каня всички на вечеря — рече, широко усмихнат, той. — В „Бръшлянът на брега“. Среща в седем и половина във фоайето.

— Какво е „Бръшлянът на брега“? — попита Либърти стилистката Ума, докато вървяха към хотела.

— Ресторант — отвърна й тя и я изгледа така, сякаш искаше да каже: „Ама ти в гората ли си живяла?“

— Аз… аз нямам какво да облека — рече Либърти и се намръщи.

— Това е Лос Анджелис — обади се Теди. — Тук никой не се облича, освен ако не е някакво много голямо събитие, или трябва да ходи в хотел „Париж Хилтън“.

— Едни дънки ще свършат работа — каза Куин. — Облеклото може да бъде доста небрежно.

Всички заедно влязоха във фоайето на „Шатърс“. Когато се запътиха към асансьора, един мъжки глас извика:

— Либ?

— О, господи! — прошепна изненадан Куин. — Ами това е Тони А. Познаваш ли го?

Либърти се спря и се загледа, когато един красив млад мъж, облечен целият в бяло, се втурна към тях, следван по петите от екипа си.

— Тони? — каза развълнувана тя. — Това ти ли си?

— Либи? Не мога да повярвам — извика той, прегърна я, а после отстъпи крачка назад. — Я да те погледна! Ама ти изглеждаш направо фантастично!

— Изглеждаш фантастично — прошепна Куин.

— Я млъкни! — изсъска Теди. — Либърти явно го познава!

— Кой е Тони А? — попита Ума, докато гледаха Либърти и Тони да се прегръщат.

— Най-страхотният латиноамерикански певец след като Рики Мартин получи наградата „Грами“ — каза Теди и потри ръце.

— Той е гей, който се прави, че не е — рече тихо Куин. — Но трябва да призная, че независимо от това изглежда великолепно.

— Това е изумително! — каза Тони, като клатеше възхитен глава и продължаваше да оглежда Либърти. — Какво правиш тук?

— Снимам се за корицата на едно списание.

— Ти си модел, така ли? — каза той и белите му зъби блеснаха, когато се усмихна.

— Значи ти си Тони А — каза тя. — О-о! Чух твоя песен по радиото. Не се сетих, че може да си ти.

Тони Артура, пуерториканчето, което живееше до нея в Харлем, докато Даян не я беше отвела в Манхатън в къщата на Даймънд. Момчето, което я водеше да карат ролкови кънки в Сентръл Парк, учеше я да свири на китара и й помагаше да си приготвя домашните. Когато се беше върнала там, за да живее с леля Арета и Синди, той беше момчето, с което беше започнала да ходи сериозно, докато не се бяха преместили в Маями.

Тони Артура, нейната голяма любов. Сега той беше Тони А — новата латиноамериканска сензация с много песни, които бяха хитове. Каква изненада!

— Знаеш ли — рече той, като продължи да се усмихва, — често съм си мислел за теб и съм се питал какво ли правиш?

— Ами защо не ми се обади по телефона и не ми писа?

Той сви рамене.

— Когато напуснахме Ню Йорк, нещата много се промениха. Постъпих в училище за сценични изкуства и бях много зает. Беше непрекъсната работа, работа и пак работа. Майка ми имаше големи амбиции за мен.

— Изглеждаш страхотно — каза Либърти, като се пресегна и докосна щръкналата му като на таралеж руса коса, изсветляла от слънцето.

— Ти също. Винаги съм знаел, че ще бъдеш голяма красавица.

— Благодаря.

— Беше такова кльощаво дребосъче с дълги като на паяк крака и безумни зелени очи.

— А пък ти приличаше на маймунка — подразни го тя. — Предполагам, че не искаш да си го спомняш.

И двамата се засмяха.

— Какво ще кажеш да се видим по-късно за по едно питие — предложи Тони. — Имаме да си говорим за толкова много неща.

— По кое време?

— Ще пея на една благотворителна акция в Бевърли Хилс. Ще се върна към единайсет часа.

— Обади ми се — рече тя, надявайки се той да го стори. — Ако все още съм будна, за мен ще е удоволствие.

Един чернокос строен мъж от латиноамерикански произход застана между двамата.

— Няма ли да ме запознаеш с приятелката си? — каза той на Тони и повдигна добре изскубаните си вежди.

— Ами да — отвърна Тони малко сковано.

— Хектор, това е Либърти.

— Здравей… Либърти — каза Хектор и най-безсрамно я огледа.

— С Либи учехме в едно училище — обясни Тони. — И живеехме врата до врата.

— Беше отдавна — рече Либърти и се усмихна.

— Удобно — каза Хектор и сложи покровителствено ръка на рамото на Тони, нещо, което не убягна от вниманието на Либърти. — Трябва да вървим — продължи той. — Не можем да закъсняваме.

— Е — каза Либърти, — много се радвам, че се видяхме, Тони. Успехът ти е фантастичен.

— И твоят, малката ми Либи, толкова си красива.

— Хайде — обади се Хектор и почука нетърпеливо часовника си. — Лимузината чака.

— Сигурно чака — каза Либърти, като продължи да се усмихва.

— Ами да чака — отвърна Тони и също й се усмихна. — Довиждане засега. Не забравяй, ще ти се обадя по-късно.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Благодаря ти за всички приятни спомени — прошепна тя. — Ти направи детството ни много интересно.

Преди да успее да каже нещо друго, Хектор го повлече нататък.

Теди беше много развълнуван.

— Ти познаваш Тони А? — рече възхитен той. — Наистина го познаваш.

— Че това е очевидно — каза сухо Ума и поведе всички към асансьора.

— Щом като го познаваш толкова добре — обади се Куин, — защо не си показва малкия секси задник? Това, че се прави на мъж, няма да се хареса на неговите фенове педерасти. Кого си мисли, че може да будалка?

— Когато го познавах, не беше гей — рече Либърти.

— Но сега със сигурност е — отвърна рязко Куин. — Педерастите говорят само за него.

— Така ли?

— Това е известно на всички. А другият беше приятелят му.

— Какво те кара да мислиш, че има приятел? — попита Либърти, спомняйки си колко добре бяха прекарвали с Тони, като се бяха забавлявали, без обаче да стигат до край. Тогава тя беше тийнейджърка, но си спомняше, че Тони умееше да се целува фантастично, почти колкото Деймън. А и никога нямаше нищо против многото свирки, които му беше направила. — Моите спомени са други.

— То си е очевидно — рече рязко Куин. — Онзи мъж явно има пълна власт над Тони и те намрази.

— Така ли?

— Намрази те. Ако Тони се беше забавил още малко, Хектор щеше да изпадне в истерия от ревност. Не очаквай да ти се обади по-късно по телефона. Хектор няма да му позволи.

Асансьорът спря на нейния етаж и тя слезе.

— Ще се видим във фоайето в седем и половина — викна Теди след нея. — Не забравяй! Облечи се много небрежно.

— Разбира се. — Като че ли имаше да облече нещо друго. От дванайсетгодишна не беше имала рокля.

Значи Тони Артура е Тони А, помисли си тя. Щом като се е получило с него… Отвори вратата на стаята и с изненада видя, че е пълна с орхидеи. Бели, лилави и розови орхидеи се виждаха в красиви кошници из цялата стая. В най-голямата имаше бяла картичка. Тя я отвори и прочете:

„Орхидеите ме омайват.

Надявам се да омаят и теб, Ел Ел.

Деймън“

* * *

Ел Ел?

Беше Деймън. Никой друг не я наричаше Ел Ел.

Тя потръпна от вълнение. Като че ли орхидеите не бяха достатъчно, ами след пет минути той се обади и по телефона.

— Благодаря ти за красивите орхидеи — каза тя. — Как да си ги взема в Ню Йорк?

— В самолета — каза той небрежно.

— Няма да мога да ги нося, толкова са много. Освен това мисля, че от авиокомпанията няма да позволят…

— В моя самолет — прекъсна я той.

— Твоят самолет? — запита тя, не повярвала на ушите си.

— Точно така.

— Ти имаш самолет?

— На компанията е. Казвам, че е мой, защото компанията е моя.

— Деймън…

— Харесва ми, когато използваш името ми. Имаш секси глас, Ел Ел.

— Знаеш ли, ти си луд.

— Не, ти си луда — настоя той. — Да избягаш от мен, когато бях подготвил всичко да те свържа с подходящия продуцент. Нали разчиташе на мен да ти помогна да направиш кариера като певица?

— Все още искам — каза тя, радостна да чуе гласа му. — Просто тази работа като модел се появи внезапно, а аз наистина имах нужда от парите, така че не можах да откажа.

— Хей, останах с впечатлението, че си експерт по това да казваш „не“.

— Моля?

— Успя да ми го кажеш няколко пъти.

— Това е различно.

— Така ли? Я ми обясни защо!

— Ако трябва още веднъж да ти напомням, че си женен…

— Облечена ли си? — прекъсна я той.

— Какво?

— Облечена ли си? С дрехи ли си?

— Защо?

— Защото пред вратата ти има някой.

— Не, няма.

Обаче някой наистина почука на вратата.

— Кой е? — извика тя.

— Румсървис.

— Почакай малко — каза тя на Деймън, докато размисляше. А сега какво?

Отвори вратата, очаквайки още орхидеи, защото прекаляването явно беше в стила на Деймън.

Това, което не очакваше, беше самият Деймън. Красив, невъзмутим с убийствената си усмивка, облечен в черни панталони и черна риза, с диамантени обеци на ушите, екстравагантен часовник, инкрустиран с диаманти, и мобилен телефон в ръка.

Зад него стоеше друг мъж, по-едър и по-черен, облечен във всекидневен кафяв костюм.

— Ел Ел — рече Деймън, — запознай се с Паркър Джей Джоунс, той ще е твоят продуцент.