Джаки Колинс
Секс и диаманти (10)

Глава девета

Даян Дозиър донякъде се страхуваше да прекара уикенда с дъщеря си. Винаги когато бяха заедно се караха. Либърти така и не й прости за това, че се отказа от кариерата си на певица, която нямаше да я доведе доникъде, и се задоволи с постоянен доход и свой дом.

Даян разбираше, че дъщеря й счита работата й като домоуправител на господин Даймънд за унизителна и недостойна за нея. Обаче Либърти беше на деветнайсет и нямаше представа какъв е животът и колко труден може да е. Даян скоро беше разбрала какво означава за една жена да се справя сама, особено пък с бебе, за което трябва да се грижи.

Въздъхна. Либърти беше красиво момиче, всъщност изумително красиво, така че ако беше умна, можеше да си намери свестен съпруг и да си уреди живота. Трябваше да престане с тези глупости да прави кариера. Даян знаеше много добре колко безполезно е да гони мечтите си, които никога нямаше да се осъществят.

През годините тя се стараеше колкото е по силите й да обезкуражава дъщеря си, което не беше никак лесно, защото Либърти беше упорито момиче и човек трудно можеше да я убеди в нещо. Освен това тя притежаваше талант, но Даян знаеше, че талантът не е достатъчен, за да те отведе там, където искаш да отидеш. Имаше твърде много хубави момичета с талант, готови да направят всичко, за да осъществят мечтите си. За съжаление правенето на всичко не им гарантираше нищо. Трябваше им най-вече късмет и да уцелят подходящия момент. Да намерят подходящия ментор, който да повярва в тях и да работи постоянно за изграждане на кариерата им.

Даян отново въздъхна. Марая Кери беше блестящ пример за момиче с късмет, който я бе споходил тъкмо навреме. Ако прочутата певица не беше срещнала Томи Мотола и ако този могъщ човек в звукозаписната индустрия не беше решил да направи от нея звезда…

Даян заслиза по стълбите към апартамента си на приземния етаж на къщата на господин Даймънд, доволна, че дъщеря й си е у дома, дори и само за няколко дни. От друга страна, Либърти сигурно щеше да я засипе с критики и язвителни забележки, освен ако не се беше променила, което изглеждаше малко вероятно.

Щеше да е много хубаво, ако поне веднъж успееха да не се скарат. Обаче Либърти таеше в себе си твърде много проблеми, а Даян беше достатъчно умна, за да си даде сметка, че е невъзможно дъщеря й да не зачекне пак старата тема.

* * *

Следобедът се проточи безкрайно. Несвикнала да не прави нищо Либърти силно се отегчи. Помисли да поработи върху една от песните си — имаше няколко недовършени текста, които изгаряше от желание да изкара до край. Обаче реши, че няма да се получи. Трябваше да бъде в настроение, за да пише — не беше възможно просто да вземе една писалка и да сътвори магията.

Твърде жалко. Искаше й се да може. Искаше много неща, а най-много да има баща.

Според майка й обаче истината бе, че тя нямаше. Майка й отказваше да говори за това кой беше баща й и никакви въпроси не бяха довели до резултати. Дори Арета нямаше представа кой може да е бил този човек.

— Майка ти никога не ми е казвала нищо по въпроса — й беше отговорила Арета, когато Либърти отиде да живее при тях. — Сестра ми напусна дома ни, когато беше на шестнайсет, за да сключва някакъв договор за пеене в Ню Йорк, а няколко години по-късно, когато забременя, не каза на никого тук в Атланта. Трябва да се е справяла добре, защото те отгледа съвсем сама, докато не те изпрати да живееш при мен. Тя така и не се омъжи и ние никога не чухме да е имала постоянен мъж. Разбира се, майка ти винаги е била много потайна. Беше си такава от край време. Сестри сме, но не сме толкова близки, колкото би трябвало.

Либърти я беше изслушала внимателно, защото тази информация беше значително повече, отколкото Даян й беше доверявала някога.

— Защо според теб тя е зарязала всичко и е започнала да работи като прислужница? — попита тя.

— От какво се отказала, милото ми дете? — отвърна леля й, започнала да губи търпение. — От всичко, казваш. Бях чула, че едва успява да свързва двата края, опитвайки се да си изкарва прехраната с пеене в какви ли не вертепи. Постоянна работа и място, където да живее, трябва да й са се сторили твърде хубаво нещо. Не плаща наем. Няма от какво да се притеснява. А и нека да те открехна, тя е домоуправител, а не слугиня.

— Все същото е — промърмори Либърти.

— Не, не е — не се съгласи Арета. — Не й се налага да коленичи, за да търка подовете на онзи стар красавец.

Либърти често мислеше за това кой би могъл да й бъде баща. Преди да се преместят в къщата на господин Даймънд, майка й имаше куп гаджета. Особено си спомняше за един мъж. Казваше се Леон и беше висок (тя също е висока), имаше фини ръце (тя също) и като майка й беше певец. Доколкото помнеше, по едно време той дойде да живее при тях, когато тя беше петгодишна, и се отнасяше с нея като към свое дете. Водеше я на дълги разходки из Сентръл Парк, на посещения в зоологическата градина, а най-хубавото беше, когато в събота след обяд я слагаше до себе си и я оставяше да слуша всичките му записи на любими негови изпълнители. Мардин Гайе, Смоуки Робинсън, „Темптейшънс“, Гладис Найт. Тя много харесваше тези изпълнения. Докато навърши седем години, беше запозната с всички големи соул изпълнители и забавляваше възрастните, като доста добре имитираше Даяна Рос и Пати Лаел.

Понякога, като специална награда, Леон и майка й пееха в дует, а тя седеше и ги слушаше в захлас и си мислеше, че са най-красивата двойка на света и че пеят великолепно.

Леон живя при тях две години, докато една нощ Либърти се събуди от яростни крясъци и викове, а на сутринта той си стегна багажа и ги напусна.

Сега, като си го спомняше, си даваше сметка, че неговата кожа беше много черна, като тази на майка й. Нейната беше по-светла, като фин млечен шоколад, така че, макар и със съжаление, заключи, че Леон не би могъл да й е баща. Това я натъжи, но тя не можеше да направи нищо по въпроса.

Един паметен ден, малко преди да бъде изгонена от къщата на господин Даймънд, майка й я беше изправила пред огледалото в банята и й беше изнесла лекция за цвета на кожата й.

— Виждаш ли това лице, което се взира в теб? — беше казала строго тя. — Това е негърско лице, момиче. Черно. Чуваш ли ме?

— Да, мамо — беше й отговорила тя, уплашена от напрежението, което се усещаше в гласа на майка й.

— В този свят на дискриминация, в който живеем, има много предразсъдъци и обществото гледа на теб като на чернокожа, така че ще е по-добре да го знаеш отсега.

— Аз го знам, мамо — прошепна тя.

— Тогава кажи го.

— Аз съм чернокожа.

— Точно така и никога не го забравяй, защото дори и кожата ти да е по-светла и да можеш да минаваш за такава, каквато искаш, истината ще излезе наяве.

— Да, мамо.

— Ти си умна и можеш да постигнеш всичко, което пожелаеш. Никога не позволявай това, че си чернокожа, да те спира.

— Няма да позволя.

В този ден се почувства по-смела. В края на краищата беше в правото си да знае.

— Баща ми бял ли беше, мамо? — попита тя, затаила дъх. Не за пръв път беше задавала този въпрос, но този път се надяваше да получи отговор.

Даян се намръщи, извърна очи и промърмори нещо в смисъл че това няма значение, че баща й го няма и никога не го е имало и че Либърти трябва да престане да я разпитва за него.

Страхотно! Да живееш, без да знаеш. Не беше честно. Тя имаше право да знае и сега, останала сама в апартамента на майка си, реши да разбере.

В края на краищата вече не беше на дванайсет години. Беше на деветнайсет и щеше да е по-добре майка й да се съобразява с факта, че тя има нужда да знае истината.