Морис Льоблан
Графиня Дьо Калиостро (9)

ГЛАВА IX
СКАЛАТА ТАРПЕЙН

— Тук ли е господин Боманян? — Резето на шпионката на входната врата беше дръпнато и отвътре надзърташе, залепено за решетката, лицето на един стар слуга.

— Тук е. Но господинът не приема.

— Съобщете му, че идвам от страна на госпожица Бриджит Руселен.

Резето се спусна. Жилището на Боманян се намираше на приземния етаж на къщата и заедно с първия образуваше едно цяло. Нямате портиер. Нито звънец. Само железен чук, който се удряше в желязна врата. Тя беше снабдена със затворническо гише.

Раул почака повече от пет минути. Посещението на млад мъж, когато се предвиждате това на млада жена, би трябвало да заинтересува трите особи.

— Господинът е помолен да даде визитната си картичка — се върна да каже слугата.

Раул даде картичката си.

Ново очакване. После се чу шум на изтегляно мандало и на откачвана верига. След отварянето на вратата Раул беше преведен през широк и с добре излъскан под вестибюл, който приличаше на приемна в манастир. Стените му бяха просмукани от влага.

Минаха през няколко врати. Последната беше двойна и облицована с кожа.

Старият прислужник покани младия мъж и веднага затвори след него вратата. Раул се намери срещу своите трима неприятели, защото можеше ли да нарече по друг начин тези трима мъже, от които двама дебнеха влизането му прави, заели стойка на боксьори, готови незабавно да се хвърлят в атака?

— Това е той! Това наистина е той! Боже, колко си справедлив! — извика Годфроа д’Етижу, посинял от ярост. — Боманян, това е той, нашият човек от Гюйор, този, който открадна поставката на канделабъра. Ах! И той има нахалството! Какво идвате да направите днес? Ако е за ръката на дъщеря ми…

Раул отговори, смеейки се:

— За Бога, господине, само за това ли мислите? Изпитвам към госпожица Кларис същите дълбоки чувства и пазя в дъното на душата си същата почтителна надежда. Днес ще говорим само за деня в Гюйор, целта на визитата ми не е брачна.

— Тогава каква е вашата цел?… — измънка баронът.

— Когато бяхме в Гюйор, ви затворих в една изба. Днес… Трябваше да се намеси Боманян, иначе Годфроа д’Етижу би се нахвърлил върху натрапника.

— Оставете засега, Годфроа. Седнете и нека господинът благоволи да ни каже причината за своето посещение.

Самият той седна зад бюрото си. Раул също се намести.

Преди да започне да говори, той изучава известно време събеседниците си. Лицата им му изглеждаха доста променени от времето на съвещанието в д’Етижу. Всъщност баронът беше остарял. Страните му бяха хлътнали и в изражението на очите му имаше в някои моменти нещо хазартно, което учуди младия мъж. Някаква идея фикс, някакво угризение на съвестта по всяка вероятност причиняваха треската и безпокойството, което Раул сякаш откриваше и върху изтерзаното лице на Боманян.

Обаче въпреки всичко Боманян оставаше по-хладнокръвен от барона и както преди господар на положението. Ако споменът за мъртвата Жозин неотстъпно го преследваше, това по-скоро беше спор на неговата съвест: дали да осъжда миналите си действия или не и да приключи, като сметне, че е действал правилно. Вътрешна драма, която даже не се отразяваше на вида му и можеше да наруши неговото равновесие само на скокове и в минутни кризи.

„Сегашните минути — си каза Раул — са за мен минути на творчество, ако искам да успея. Той или аз, един от двамата трябва да отстъпи.“

И когато Боманян започна отново:

— Какво желаете? Името на госпожица Руселен ви послужи да влезете при мен. С какво намерение?…

Той отговори смело:

— С намерението да продължа, господине, разговора, който започнахте вчера вечерта с нея в театър „Вариете“.

Атаката беше пряка. Но Боманян не се измъкна.

— Смятам — каза той, — че този разговор може да продължи само с нея. Аз я очаквах.

— Сериозна причина задържа госпожица Руселен — каза Раул.

— Много сериозна?

— Да. Тя стана жертва на опит за убийство.

— А? Какво говорите? Опитали са да я убият? Защо?

— За да й вземат седемте скъпоценни камъка, същите, на които вие и тези господа взехте халките.

Годфроа и Оскар дьо Бенето се заклатиха в столовете си. Боманян се владееше, но наблюдаваше с учудване този млад мъж, чиято намеса вземаше предизвикателна и арогантна насока. Във всеки случай неприятелят му изглеждаше доста незначителен и това се почувства в небрежния тон на неговия отговор:

— Два пъти, господине, се забърквате в неща, които не се отнасят до вас, и го правите по начин, който без съмнение ни задължава да ви дадем урок, какъвто заслужавате. Първия път — в Гюйор, след като привлякохте в клопка приятелите ми, си присвоихте един предмет, който ни принадлежеше, а това на обикновен език се нарича единствено квалифицирана кражба. Днес вашето нахълтване е още по-шокиращо, понеже идвате да ни оскърбите в лицето без никакъв повод от наша страна, и много добре знаете, че не сме откраднали халките, а те ни бяха преотстъпени. Можете ли да изложите мотивите за поведението си?

— Вие знаете много добре — отговори Раул, — че от моя страна не е имало нито кражба, нито нападение, а само скромно усилие, да речем на някой, който преследва еднаква с вашата цел.

— Аха! Вие преследвате същата цел като нас? — подигравателно го прекъсна Боманян. — И каква е тази цел, ако смея да запитам?

— Откриването на десетте хиляди скъпоценни камъка, скрити в пукнатината на стар граничен камък.

Боманян беше поразен. От неговото поведение и обезпокоително мълчание Раул почувства, че изпада в нерешителност. Ето защо той усили атаката си.

— Тогава, щом и двамата търсим баснословното съкровище на някогашните манастири, сблъскването между нас е неизбежно, тъй като пътищата ни се кръстосват. В това се състои цялата работа.

Съкровището на манастирите! Граничен камък! Десет хиляди скъпоценни камъка! Всяка една от тези думи удряше Боманян като боздуган. Значи трябваше да сложи в сметката и този неприятел! Калиостро изчезна, но в надбягването за милионите неочаквано се появяваше друг съперник!

Годфроа д’Етижу и Бенето хвърляха кръвожадни погледи към Раул и готови за битката, издуваха атлетичните си гърди. Боманян вдишваше дълбоко, за да запази необходимото за момента хладнокръвие.

— Басни! — каза той с безстрастен тон, опитвайки се да възстанови последователността на мислите си. — Женски клюки! Приказки за приспиване на деца! И за всичко това вие губите времето си?

— Не го губя повече от вас — отговори Раул. На него никак не му се искаше Боманян да си възвърне увереността и бързаше да използва случая, за да го зашемети окончателно. — Не повече от вас, господине, тъй като всичките ви постъпки се въртят около съкровището… Не повече от кардинал Дьо Боншоз, чиито записки не могат да се сметнат за женски клюки. Не поведе от дузината ваши приятели, на които сте шеф и вдъхновител.

— Господи Боже! — възкликна Боманян, който напразно се опитвате да се преструва на ироничен и да обърне разговора на шега. — За всичко това вие добре сте се осведомили!

— Много повече, отколкото бихте могли да си представите!

— А от кого имате тези сведения?

— От една жена!

— Една жена?

— Да, от Жозефин Балзамо графиня Дьо Калиостро.

— Графиня Дьо Калиостро потресен се провикна Боманян. — Значи вие сте я познавали!

Планът на Раул вземаше правилна насока. Беше достатъчно да спомене в спора името на Калиостро, за да хвърли в смут неприятеля, и този смут беше толкова голям, че Боманян с необяснимо безсрамие заговори за Калиостро като за човек, който не е вече жив.

— Вие я познавахте? Къде? Кога? Какво ви е казала тя? Какви документи ви е дала?

— Запознах се с нея в началото на миналата зима като вас, господине — отговори Раул, като изостряше офанзивата си. — През пялата зима, до момента, в който имах щастието да срещна дъщерята на барон д’Етижу, аз я виждах за малко почти всеки ден.

— Лъжете, господине — изръмжа Боманян. — Тя не би могла да ви вижда всеки ден. Тя щеше да изрече пред мен името ви! Аз бях между нейните най-добри приятели, за да крие една тайна от този вид.

— Тя я пазеше.

— Подлост! Вие искате да ме накарате да повярвам, че между вас и нея е съществувала една невъзможна интимност. Това е лъжа, господине. Можете да обвините Жозефин Балзамо в много неща: кокетство, измама, но никога в разврат.

— Любовта не е разврат — отговори спокойно Раул.

— Какво говорите? Любов ли? Да не би Жозефин Балзамо да ви е обичала?

— Да, господине.

Боманян беше вън от себе си от ярост. Той размаха юмруци пред лицето на Раул. Приятелите му се опитаха да го успокоят, но той продължаваше да се тресе и пот рукна по челото му.

„В ръцете ми е — радостно помисли Раул. — На въпроса за престъплението от угризения на съвестта не посмя да шавне. Но е разяден от любов и ще го водя дотам, докъдето искам.“

Минаха една или две минути. Боманян си избърса лицето. Изгълта чаша вода и като си даде сметка, че неприятелят, макар че му изглеждаше толкова слаб, не бе от тези, от които се отървават за миг, започна отново:

— Да не се отвличаме, господине. Вашите лични чувства към графиня Дьо Калиостро нямат нищо общо с това, което днес ни занимава. Връщам се следователно към първия си въпрос: за какво идвате тук?

— За нещо твърде просто — отговори Раул — и едно кратко обяснение е достатъчно. По отношение на религиозните богатства от Средните векове, които искате да внесете в касите на йезуитския орден, ето с какви данни разполагаме: тези богатства, канализирани през всички провинции, са били изпращани в седем по-главни абатства на Ко и са образували една обща част, управлявана от тези, които са се наричали седемте делегирани администратори. От тях само един е познавал мястото на касата и шифъра на ключалката. Всяко абатство е притежавало един епископален или пасторален сребърен пръстен, който от поколение на поколение е бил предаван на следващия делегиран администратор. Като символ на своята мисия комитетът на седемте е бил представен от един голям меден канделабър със седем поставки (или разклонения) за свещи, всяко разклонение на който е носело като спомен от староеврейската литургия и храма на Мойсей по един скъпоценен камък от същия вид като този на пръстена, на който съответства. Така също разклонението, което намерих в Гюйор, носи един червен камък, фалшив гранат, който беше камъкът, представляващ съответното абатство. От друга страна знаем, че брат Никола, последният главен администратор на манастирите в Ко, е бил монах на абатството във Фекамп. Съгласни ли сте?

— Да.

— Следователно достатъчно е да се знаят имената на седемте абатства, за да се знаят и седемте места, където има шанс да се намерят богатствата. И така, седемте имена са написани на вътрешната страна на седемте халки, които Бриджит Руселен ви е отстъпила или продала, не ме интересува точната дума, вчера вечерта в театъра. Това са тези седем халки, които моля да ми дадете да видя.

— Това ще рече — подскочи Боманян, — че ние сме търсили в продължение на дълги години, докато вие претендирате от пръв удар, наготово, да достигнете до същата цел като нас?

— Точно така е.

— А ако откажа да ги дам?

— Извинете, да откажете ли? Ще ви отговоря само на формален отказ.

— Очевидно, младежо, отказвам. Молбата ви е абсолютно безразсъдна и отказвам по най-категоричен начин.

— Тогава ще ви издам.

Боманян изглеждаше смаян. Той изгледа Раул, както се гледа някой опасен луд.

— Ще ме издадете… каква е тази нова история?

— Ще ви издам и тримата.

— И тримата? — се присмя той. — И по какъв повод, мой малки господине?

— Ще ви издам и тримата като убийци на Жозефин Балзамо графиня Дьо Калиостро.

Не последва и най-малък протест. Годфроа д’Етижу и неговият братовчед потънаха по-дълбоко в столовете си. Боманян стана оловносивкав и неговият присмех завърши с ужасна гримаса.

Той стана, заключи вратата и пусна ключа в джоба си. Действие, единствено целящо да направи впечатление на двамата му съучастници. Те видимо се оживиха, тъй като постъпката на техния шеф можеше да изглежда само като обявяване на намеренията му.

Раул има смелостта да се пошегува:

— Господине — каза той, — когато един новобранец постъпи в конен полк, качват го на кон без стремена, докато се научи да язди.

— Това пък какво означава?…

— Следното: заклел съм се да не нося револвер у себе си до деня, в който ще мога да се справям само с помощта на мозъка си. Вие сте предупреден — нямам стремена… или по-скоро, нямам револвер. Трима сте и тримата въоръжени, а аз съм сам. Следователно…

— Следователно стига приказки — заяви Боманян със заплашителен глас. — Факти. Вие ни обвинявате, че сме убили Калиостро.

— Да.

— Имате ли доказателства, за да поддържате това смайващо обвинение?

— Имам.

— Слушам.

— Ето. Преди няколко седмици се разхождах около имението д’Етижу, като се надявах, че щастието ще ми позволи да видя госпожица Кларис. По едно време видях една кола, карана от ваш приятел. Тази кола влезе в имението. Аз също. Една жена, Жозефин Балзамо, бе свалена от колата и отнесена в залата на старата кула, където вие всички се бяхте събрали и разигравахте нещо като съд. Делото й беше гледано по най-безчестен и най-подъл начин. Вие бяхте публичният обвинител, господине, и със своето коварство стигнахте дотам, че искахте да накарате слушателите ви да повярват, че тази жена е била ваша любовница. А пък тези двама господа изпълниха ролята на палачи.

— Доказателство! Доказателство! — изръмжа сърдито Боманян.

— Аз бях там, легнал в отвора на един някогашен прозорец, над самата ви глава, господине.

— Невъзможно! — измънка Боманян, — ако това беше истина, щяхте да опитате да се намесите, за да я спасите.

— Да я спася от какво? — запита Раул, който не искаше в никой случай да им съобщи, че графинята е спасена. — Аз повярвах както останалите ви приятели, че вие я осъждате на заточение в някоя английска лудница. По тази причина си отидох както останалите. Изтичах до Етрета. Наех лодка и излязох в открито море, за да се опитам да предупредя капитана на английската яхта, за която говорихте. Погрешна маневра, която коства живота на нещастницата. Едва по-късно разбрах вашата отвратителна измама и можах да възстановя престъплението в целия му ужас: слизането на двамата ви съучастници по стълбата на кюрето, пробитата лодка и удавянето.

Разговорът протичаше сред видим страх, като тримата мъже приближаваха малко по малко столовете си. Бенето беше придърпал масата като укрепление между себе си и младия мъж. Раул видя ужасеното лице на Годфроа д’Етижу и гримасата, която изкривяваше устните му.

Боманян направи знак и баронът насочи револвера си към Раул, за да пръсне черепа му.

В този момент Боманян реши да се подиграе с жертвата си и да изтъкне своето превъзходство за последен път. Той забави заповедта си и прошушна със злокобен вид:

— Ще ви повторя, господине, че нямате право да се намесвате в една работа, която не ви интересува. Но няма да лъжа и да отричам онова, което се случи. Само че… не мога да разбера как, след като знаете подобна тайна, се осмелявате да стоите тук при нас и да ни провокирате? Та това е лудост!

— Защо смятате така, господине? — простодушно запита Раул.

— Защото животът ви е в ръцете ни! Раул повдигна рамене.

— Моят живот е вън от всяка опасност.

— При все това ние сме трима и никак не сме съгласни с вас по един въпрос, който заплашва сигурността ни.

— Повтарям — усмихна се Раул. — Не се излагам на опасност между вас тримата повече, отколкото ако бяхте мои защитници.

— Абсолютно сигурен ли сте в това?

— Да, щом не ме убихте след всичко онова, което ви казах досега.

— А ако се решим да го направим?

— След един час ще ви арестуват и тримата.

— Хайде де!

— Както имам честта да ви го кажа. Часът е четири и пет минути. Един от моите приятели се разхожда пред Префектурата на полицията. Ако до четири часа и четиридесет и пет минути не отида при него, той ще предупреди шефа на полицията.

— Шеги! Празни приказки! — извика Боманян, който започваше да си възвръща надеждата. — Аз го познавам. След като вашият приятел произнесе името ми, ще му се изсмеят в лицето.

— Ще го изслушат.

— Дотогава… — прошепна Боманян и се обърна към Годфроа д’Етижу.

Заповедта за смърт щеше да бъде дадена. Пред опасността Раул изпита неописуема сладост. Още няколко секунди и жестът, чието изпълнение беше забавил, щеше да бъде направен.

— Още една дума — каза той.

— Говорете — изръмжа Боманян, — но при условие, че тази дума ще бъде едно доказателство против нас. Не искам да слушам повече обвинения. Какво ще мисли правосъдието, си е моя работа. Но аз искам едно доказателство, което да ми покаже, че не си губя времето, като споря с вас. Непосредствено доказателство, ако ли не…

Той отново беше станал. Раул се повдигна пред него и очи в очи, упорит, властен, произнесе отчетливо:

— Доказателство… ако ли не — смърт, нали?

— Да.

— Ето отговора ми. Седемте халки веднага, иначе…

— Иначе?

— Моят приятел ще връчи на полицията писмото, което бяхте написали до барон д’Етижу, за да му посочите средството, с което да хване Жозефин Балзамо и да го заставите да я убие.

Боманян се престори на изненадан.

— Какво? Писмо? Съвети за убийство?

— Да — потвърди Раул, — едно прикрито писмо, от което е достатъчно да се махнат излишните фрази.

Боманян избухна в смях.

— Ах! Да, зная… спомням си… една чернова…

— Една чернова, но тя е неопровержимото доказателство против вас, което искате.

— Действително… действително… признавам го — каза Боманян, продължавайки да бъде ироничен. — Само че аз не съм ученик и вземам нужните предохранителни мерки. Това писмо ми беше върнато от барон д’Етижу още в началото на нашето съвещание.

— Беше ви върнато копието, но аз запазих оригинала, който намерих в една цепнатина на бюрото със спускаща се ролетка, с което си служи баронът. Това е оригиналът, който моят приятел ще връчи на полицията.

Образуваният около Раул кръг се разтвори. Яростните преди лица на двамата братовчеди сега не изразяваха друго освен тревога. Раул си даде сметка, че е приключил двубоят, без да е имало в действителност някаква битка. Схватката беше много добре проведена, той имаше толкова ловки похвати, че с тях доведе Боманян до трагично състояние, до положение да не може повече да разсъждава правилно и да различава слабите страни на противника.

Анонса за писмото Раул беше обявил така, като че ли притежаваше оригинала. Но на какво се облягате, за да го обяви? На нищо. По начина, по който Боманян изискваше неопровержимо и явно доказателство, прели да отстъпи, Раул почувства, че той не е уверен, че се огъва, и затова хвърли този блъф, благодарение на който успя.

Действително, Боманян скочи внезапно, без колебание и извъртане. Той отвори чекмеджето, взе седемте халки и каза просто:

— Кое ми гарантира, господине, че няма по-късно да си послужите с писмото против нас?

— Имате думата ми, господине, и впрочем обстоятелствата между нас няма да се стичат никога по един и същи начин. Следващия път вие бихте могли да вземете преднина.

— Не се съмнявам в това, господине — каза Боманян, едва сдържайки гнева си.

Раул грабна с трескава ръка халките. Всяка една от тях действително имаше от вътрешната си страна едно име. Върху къс хартия той бързо записа седемте имена на абатствата:

Фекамп,

Сен Вандрий,

Жумиеж,

Валмон,

Крюше льо Валас, Монаилие,

Сен Жорж дьо Бошераил.

Боманян беше позвънил, но спря слугата в коридора и каза, приближавайки се до Раул:

— За всеки случай, едно предложение… Вие познавате нашите стремежи. Знаете точно докъде сме стигнали и знаете, че целта не е далеч.

— Това е моето мнение — отговори Раул.

— Хубаво! Бихте ли приели, говоря без заобикалки, да се присъедините към нас?

— При същите условия както вашите приятели?

— Не, при същите условия, при които съм поставен аз.

Предложението бе лоялно и Раул бе поласкан от уважението, което му се оказваше. Може би той щеше да приеме, ако не беше Жозефин Балзамо. Но между нея и Боманян не можеше да има никакво съгласие.

— Благодаря ви — каза Раул, — но поради причини, засягащи само мен, ще трябва да откажа.

— Значи неприятел?

— Не, господине — конкурент.

— Неприятел — настоя Боманян, — и като такъв сте изложен на…

— Да бъда третиран като графиня Калиостро — прекъсна го Раул.

— Вие го казахте, господине. Знаете, че величието на нашата цел изисква средствата, които ние понякога сме принудени да приемаме. Ако тези средства един ден се обърнат против вас, вие сам го пожелахте.

— Аз искам така. Боманян извика слугата.

— Изпратете господина.

Раул направи три дълбоки поклона и тръгна по коридора към вратата с шпионката, която го очакваше отворена. Там той каза на стария слуга:

— Една секунда, приятелю. Благоволете да ме почакате. Раул бързо се върна към кабинета, където тримата мъже се съвещаваха. Той застана на прага, с ръка на дръжката на бравата, за ла си осигури отстъплението, и им каза любезно:

— Във връзка с фамозното и компрометиращо писмо трябвала ви направя признание: от него никога не съм взимал копие и моят приятел не би могъл да притежава оригинала. Това нека възвърне спокойствието ви. Все пак не мислите ли, че цялата история за приятел, който се разхожда около Префектурата и чака да стане четири часа и четиридесет и пет минути, е доста неправдоподобна? Спете спокойно, господа, и до нови срещи.

Той затвори врата под носа на Боманян и стигна до изхода, преди последният да има време да предупреди слугата.

Втората битка за деня бе също спечелена.

В края на улицата Жозефин Балзамо, която го беше отвела до Боманян, чакаше с глава, подадена от вратата на един фиакър.

— Кочияш — каза Раул, — гара Сен Лазар, на входа на линиите за провинцията.

Той скочи в колата и треперещ от радост, се провикна с интонация на завоевател:

— Дръж, скъпа, ето седемте необходими имена. Ето листа! Вземи го!

— Какво стана? — запита тя.

— Какво ли? Втора победа в един ден. Каква победа! Господи! Колко е лесно да се лъжат хората! Малко дързост, ясна мисъл, логика и безусловна воля да летиш към целта като стрела. Пречките от само себе си се премахват. Боманян е хитър, нали? Хубаво! Той се излъга като теб, моя скъпа Жозин. А? Прави ли ти чест твоят ученик? Двама първокласни майстори: Боманян и дъщерята на Калиостро унищожени, превърнати в прах от един ученик! Какво ще кажеш за това, Жозин?

И добави, смеейки се:

— Но нали не ми се сърдит, скъпа, че ти говоря така?

— Не, не — каза тя с усмивка.

— Не те ли ядосва вече историята от преди малко?

— Ах! — отвърна тя. — Не ме питай повече за нея! Виждаш ли, не трябва да нараняват гордостта ми. Имам я в излишък и съм много злопаметна. Но на теб човек не може да се сърди продължително време. В теб има нещо особено, което обезоръжава.

— Боманян не беше обезоръжен, той, дявол да го вземе, не!

— Боманян е мъж.

— Е добре, ще обявя война на мъжете. Аз вярвам, че съм създаден за това, Жозин! Да, за авантюри, за победи, за свръхестественото, за приказното. Чувствам, че няма ситуация, от която да не мога да изляза с предимство. Кажи, Жозин, нали е съблазнително да се воюва, когато победата е сигурна?

По тесните улици на левия бряг колата се движеше с добро темпо. Пресякоха Сена.

— И аз ще победя, Жозин, още днес ще победя. След няколко часа дебаркирам в Лийбон. Откривам вдовицата Руселен и независимо дали иска или не, преглеждам дървеното сандъче, върху което е гравирана думата на тайната. И готово! С тази дума и с имената на седемте абатства да ме вземат дяволите, ако не спечеля наградата!

Жозин се смееше на неговия ентусиазъм. Той се радваше. Разказваше за своя двубой с Боманян. Целуваше младата жена, плезеше се на минувачите, отваряше прозорчето, обиждаше кочияша, чийто кон бил тичал „като плужек“.

— Хайде, в галоп, стар чешит! Как! Ти имаш честта да возиш в твоята колесница Бога на щастието и Кралицата на красотата и бойният ти кон не галопира?!

Колата се движеше по Авеню дьо л’Опера. Тя пресече по улица Пти Шам и улицата на Капуцините. По улица Комартен конят тръгна в галоп.

— Отлично! — извика Раул. — Пет без десет. Ще стигнем. Ти, разбира се, ще ме придружиш до Лийбон, нали?

— Защо? Безполезно е. Достатъчно е да отиде там единият от двама ни.

— Браво — каза Раул, — ти значи ми имаш доверие и знаеш, че няма да те измамя. Играта се води от нас двамата и победата па единия е победа и на другия.

Но когато приближиха пресечката с улица Обер, една двойна входна врата от лявата страна внезапно се отвори, колата зави, без да намалява ход, и влезе в просторен двор.

От двете страни на колата се появиха по трима мъже, Раул беше брутално сграбчен и отнесен, преди да направи опит за съпротива.

Той само можа да чуе гласа на Жозефин Балзамо, която, останала в колата, заповяда:

— Гара Сен Лазар, бързо!

Мъжете го вмъкнаха в къщата и го хвърлиха в полутъмна стая. Масивната врата се затръшна след него.

Възторгът, който преди малко бушуваше в Раул, бе толкова силен, че той не падна духом веднага. Продължи да се смее и шегува, но с нарастваща ярост, която изменяше тембъра на гласа му.

— Мой ред е сега!… Браво, Жозефин… Ах! Какъв урок на учителя! Ето кой е извозен! Точно в целта!… Е, наистина, не го очаквах. Колко ли са те забавлявали моите триумфални песни: „Аз съм роден за победи! За необикновеното, за приказното!“ Хайде, идиот! Когато някой е способен да надроби такава попара, той трябва да си затваря устата. Господи! Какъв провал!

Той се хвърли към вратата. Безполезно! Това беше здрава затворническа врата. Опита се да се изкачи до малкото прозорче, през което влизате малко жълтеникава светлина. Но как да го достигне? Изведнъж лек шум привлече вниманието му. Той забеляза в полумрака, че в единия горен ъгъл на стената беше пробита дупка и сега от нея се показваше цев на пушка. Пушката се местеше съобразно с неговите собствени движения.

Цялата му радост се прехвърли върху невидимия стрелец и той щедро го обсипа с ругатни:

— Негодник! Подлец! Хайде, слез от дупката си, за да ти обясня насаме кой съм. Какъвто и да е занаятът ти! И после, кажи на господарката си, че не може да отнесе съкровището в гроба си и че след малко…

Той внезапно млъкна. Неговото многословие му се стори глупаво. Обзе го примирение. Изтегна се на желязното легло, поставено в един алков, който едновременно служеше за тоалетна.

— Най-сетне, убий ме, ако това ти доставя удоволствие, но ме остави да спя.

Раул се престори, че спи. Той мислете. Трябвате да изясни положението си, като отчете неприятните изводи, които то съдържаше. Това беше твърде лесно нещо и се резюмираше с една фраза: „Жозефин Балзамо заемаше неговото място, за да обере плодовете на победата, която лично беше подготвил.“

Но какви сили би трябвало да има на свое разположение, след като бе организирала покушението за толкова кратко време? Раул беше сигурен, че никаква друга кола с Леонар или негов съучастник не ги следваше до жилището на Боманян. Жозефин с хората си, след като той е влязъл там. След което Леонар е отишъл да постави клопката на улица Комартен в жилище, специално предназначено за подобен случай, докато Жозефин Балзамо го чакаше.

Какво можеше да направи на неговата възраст и сам срещу подобни неприятели? От една страна, Боманян с цял полк сподвижници, готови на всичко. От друга — Жозефин Балзамо с мощно организираната си банда.

Раул взе решение:

„Когато по-късно се върна в правия път, както се надявам, или окончателно се ангажирам по пътя на приключенията — си каза той, — аз също ще разполагам с необходимите средства за действие. За нещастие, с тези на единаците! Само шефовете достигат целта! Аз надделях над Жозефин, но тя ще сложи тази вечер ръка на скъпоценното сандъче, докато Раул пъшка на влажната слама.“

Времето минаваше в размишления, когато изведнъж се почувства обзет от необяснимо вцепеняване, което се придружавате от общо неразположение. Той се съпротивлява известно време, но много бързо мозъкът му се замъгли. Доповръща му се от усещане за тежест в стомаха.

За да преодолее слабостта си, се опита да върви. Това продължи малко, вцепенението нарастваше и той се хвърли отново на дюшека си — спомни си, че в колата Жозефин Балзамо беше извадила от джоба си малка бонбониера и вземайки две или три дражета, му беше предложила едно от тях с машинален жест.

„Ох! — облян в пот шепнете той, тя ме е отровила… дражето, което ми даде, е съдържало отрова…“

Това бе хрумване, правилността на което нямаше време да провери. Зави му се свят и му се стори, че обикаля около гигантска тръба, която постепенно се стеснява. Ругаейки, той най-после падна в нея.

Мисълта за смъртта го беше обзела до такава степен, че не беше много сигурен дали е жив, когато отново отвори очите си. Той мъчително вдиша дълбоко няколко пъти, ощипа се и заговори високо. Жив беше! Достигащите до ушите му шумове от улицата го убедиха в това.

„Разбира се, не съм умрял — си каза той. — Какво лошо мнение имам за жената, която обичам! Тя ми даде едно глупаво приспивателно и аз я набедих, че е отровителка.“

Не би могъл да каже точно колко време е спал. Един ден? Два дни? Повече? Главата му тежеше, разумът му отказваше да действа правилно. Крайниците му бяха схванати.

Край стената съгледа кошница с провизии, която предположи, че е била спусната през дупката. Пушката не се показваше вече от нея.

Раул беше гладен и жаден. Яде и пи. Умората му беше толкова голяма, че не реагирайте на мисълта за последиците, които тези ястия можеха да му причинят. Наркотик? Отрова? Много важно! Временен сън, вечен сън — всичко му беше безразлично. Той си легна и отново заспа за часове, за нощи, за дни…

Сънят му беше толкова кошмарен, че Раул д’Андрези имате чувството, че усеща по няколко неща едновременно, че различава също в края на предишния тунел струя светлина, която белосва тъмните стени. Усещанията бяха по-скоро приятни. Те бяха без всякакво съмнение сънища, причинени от люлеене, ритмувано от равен, но непрекъснат шум на течаща вода. Той повдигна клепачи и в просъница забеляза правоъгълна рамка на картина, сюжетът се движете, развивате се в един постоянно подновяващ се пейзаж, светъл или тъмен, наводнен от слънце или плаващ в позлатен здрач. Раул помисли, че продължава да сънува. Но сънят беше свършил.

Отново беше гладен. Сега само трябвате да протегне ръка, за да достигне храната. Хранете се бавно, за да се наслади повече. Приятно ухаещо вино придружаваше храната. То вливаше сякаш в жилите му своята слънчева енергия. Очите на Раул се изпълваха със светлина. Картината на стената се превърна в рамка на отворен прозорец, през който последователно се виждаха хълмове, ливади и селски камбанарии.

Той се намираше в друга стая, съвсем малка; усети, че тук е живял вече някога. Кога беше това? В коя епоха? Тук бяха дрехите, бельото и книгите му.

Една моряшка стълба се изправяше към потона. Защо да не я изкачи, дали имаше сили за това? Той поиска да изкачи стълбата и стана. Главата му повдигна един люк и се намери на открито. Отляво и отдясно река. Той прошепна: „Мостикът на «Безгрижния»…“ Сена. Реката на двамата любовници.

Направи няколко стъпки.

Жозин го чакаше, седнала в един плетен от ракита стол.

Чувствата на ненавист и възмущение, които изпитваше към нея, се замениха с чувства на любов и силно желание, което го разтърсваше от глава до пети. А действително, беше ли някога изпитал и най-малка омраза или ненавист? Всичко се смеси в огромна нужда да я притисне в обятията си.

Неприятелка? Крадла? Може би престъпница? Не! Само жена, жена преди всичко. И то каква жена! Жена пламенна, чаровна и любяща. Ако имаше рай на земята, той би бил в нейните прегръдки.

Тя беше, както обикновено, облечена много скромно. Лек воал се спускаше пред лицето й, омекотяваше блясъка на нейните коси и й придаваше отбелязаната вече голяма прилика с „Девата“ на Бернардино Луиии. Вратът й беше открит — нежен и топъл. Фините й ръце бяха положени върху коленете. Тя съзерцаваше стръмния наклон на брега. Нищо не можеше да изглежда по-чаровно и по-невинно от нейното лице с неподвижна усмивка, стоплена от дълбоко и тайнствено изражение.

Раул почти я докосвате, когато го забеляза. Тя леко почервеня и наведе очи, след като го погледна бързо под дългите си клепки. Никога една жена не би могла да покаже повече скромност и простодушен страх, никога — по-малко престореност и кокетство. В този момент Раул разбра ясно колко дълбоко я обича.

Те се гледаха мълчаливо. Тя се опасяваше от този пръв контакт между тях. Не се ли гответе да я обиди? Или да си отиде с презрение, което е най-лошото от всичко. Това тя трудно би могла да преживее. Раул треперете като малко момче. Нищо друго не съществуваше за него в настоящата минута освен вечното право на влюбения — желанието за целувка, съединяването на ръцете и на въздишките, лудостта на погледите, които се преплитат, и на устните, които търсят тези на партньора, за да потънат в наслада.

Той падна на колене пред нея.