Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Арсен Люпен (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Cagliostro, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2007)

Издание:

Морис Льоблан

Графиня Дьо Калиостро

Арсен Люпен

 

„ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ“

Поредица СВЕТЪТ НА СЕНКИТЕ

 

Редактор Иван Тренев

Втора страница на корицата — гравюра от К. Мункачи

Художник Лили Басарева

Коректор-стилисти Магдалена Атанасова, Катя Илиева, Людмила Антонова, Николина Иванова

Графично оформление Стефан Узунов

Компютърен набор Стефка Лалева, Нели Игнатова, Емилия Якимова, Борислав Зонгов

Технолог Дора Николова

Отпечата се през 1992 година

Цена 15,98 лв.

Първо издание

с/о Jusautor, Sofia, 1992

История

  1. —Добавяне

ГЛАВА V
ЕДНА ОТ СЕДЕМТЕ ПОСТАВКИ ЗА СВЕЩИ

Има много разкази, в които героят, след като е преживял най-чудновати приключения, при развръзката стига до заключението, че е бил само една играчка в ръцете на съдбата.

Когато Раул намери велосипеда си зад склона, където го беше оставил предишния ден, внезапно се запита дали не излиза от поредица съновидения — развлекателни, опасни и в края на краищата лъжовни.

Това предположение не го занимава дълго време. Истината беше пред него — фотографията, която държеше в ръцете си. В по-голяма степен тя се проявяваше в опияняващия спомен за нежната целувка от устните на Жозефин Балзамо. Това беше факт, на който не можете да не вярва.

От този момент той установи с угризение на съвестта различния начин, по който мислеше за Кларис и Жозефин. За Кларис си спомняте едновременно с прекараните деликатни часове на нежност предишната сутрин. Но вече не виждате бъдещето си свързано с нея. Към Кларис не изпитваше изпепеляващо желание за притежаване, каквото имаше към Жозефин. Нещо съдбоносно се криеше в този стремеж да бъде винаги с нея, да й се възхищава, да я закриля и притежава. В живота новата страст измества винаги предишната. Новото, това, което не сме изпитали още, е по-силно от дълга и ни привлича неотразимо. За възрастта на Раул противоречията на сърцето се уреждаха лесно; изглеждаше, че то се разделя на две части — едната продължаваше несъзнателно да обича Кларис, а другата се отдаваше с бяс на съблазните на новата страст. Образът на Кларис се открояваше — смътен и мъчителен — като в дъното на малък параклис, пред който се отива от време на време за молитва. Но споменът за графиня Дьо Калиостро се извисяваше като огромна готическа катедрала, в олтара на която има само едно божество, пред което човек трябва да се моли всеки ден. Това божество беше деспотично и ревниво и то не му позволяваше да укрие и най-малката мисъл и най-малката тайна. Но той страстно обичаше това божество, подчиняваше му се доброволно и наложените окови бяха сладки и желани.

Раул д’Андрези — нека продължим да наричаме засега така този, който по-късно прослави името Арсен Люпен — Раул д’Андрези не беше обичал. Действително, по-скоро пропускате времето, отколкото повода. Изгарящ от амбиция, но без да знае в коя област и с какви средства да реализира мечтите си за слава и власт, той се изразходвате на всички страни, за да бъде готов да отговори на зова на съдбата. Интелигентен, духовит, волеви, с физическа сръчност, силни мускули, гъвкав и издръжлив, усъвършенстващ качествата си до краен предел, учудил сам себе си, че вижда този предел да отстъпва винаги пред мощта на неговите усилия.

Освен това, той живееше без никакви средства, наследени от родителите си. Сирак, сам в живота, без приятели, без връзки, без професия, той все пак живеете. Как? Това беше въпрос, по който даваше само откъслечни сведения и които самият той не изследваше много отблизо. Живеете както можеше. Справяте се с нуждите и желанията си според моментните обстоятелства.

„Шансът е с мен — си казвате той. — Да вървим напред. Това, което трябва да стане, ще стане и имам вярата, че ще стане величествено.“

Тогава срещна на пътя си Жозефин Балзамо. Веднага почувства, че за да я завоюва, трябва да постави в действие цялата енергия, която беше събрал досега в себе си.

За него Жозефин Балзамо нямате нищо общо с „адското създание“, което Боманян беше изправил пред неспокойното въображение на своите приятели. Това кръвожадно видение, всички атрибути за престъпления и вероломство, цялата бутафория на вещица, изчезваха като кошмар пред фотографията на красавицата, в която съзерцаваше чистите очи и непорочните устни.

„Отново ще те намеря — кълнеше се той, — ще те покрия с целувки и ти ще ме обичаш така, както аз те обичам. Ти ще станеш моя любовница, най-послушна и най-обичана. Твоят тайнствен живот ще бъде прочетен от мен като отворена книга. Властта, с която караш хората да те боготворят, чудесата на невероятните ти превъплътения през вековете, постъпките ти, които плашат непосветените — всичко ще бъде само за мен и ние заедно nie се надсмиваме над другите хора. Ти ще бъдеш моя, чуваш ли, Жозефин Балзамо!“

Клетвата, в която Раул чувстваше самия себе си, беше претенция на дързостта му. В действителност Жозефин Балзамо го платеше и той изпитваше към нея раздразнение като дете, което иска да бъде равно с възрастните и което трябва да им се подчинява, както се подчинява на по-голяма сила от собствената си.

В продължение на два дни Раул се уедини в малката стая, заемана от него на приземния етаж на странноприемницата. Прозорците на стаята гледаха към двор, засаден с ябълкови дръвчета. Дни на размисъл и очакване. Един ден направи разходка по полето, това ще рече, по същите места, където беше възможно да срещне отново Жозефин Балзамо.

Всъщност той предполагате, че младата жена, ранена при злополучния опит за убийство, няма да има възможност да се върне в жилището си в Париж. За да отмъсти на враговете си и тя получи първа обекта, който се издирваше, тя не трябваше да се отдалечава от полето на битката. Беше се спасила — какво по-голямо преимущество! Жива, а всички, които я убиваха, бяха уверени, че е мъртва.

Вечерта на третия ден той намери на масата в стаята си букет априлски цветя: зеленика, нарциси, иглики, кукувички. Запита съдържателя. Не бяха виждали никого.

„Това е тя“, помисли Раул, целувайки цветята, които тя току-що бе набрала.

Четири последователни дни той заставаше зад един заслон в дъното на двора. Когато наоколо се чуваха стъпки, сърцето му силно биеше. Всеки път разочарован, изпитваше силна болка.

На четвъртия ден, в пет часа следобед, между дърветата и гъсталаците, които изпълваха двора, гой дочу шумолене на женска рокля. Раул изпита вълнение, поиска да се впусне напред, но тутакси се спря и едва овладя гнева си.

Той разпозна Кларис д’Етижу.

Тя носеше в ръка букет цветя, точно копие на предишния. Измина бавно разстоянието до приземния етаж, протегна ръка през прозореца и остави букета.

Когато тя се връщаше обратно, Раул я видя в лицето и остана поразен от нейната бледност. Страните й бяха загубили нежния си цвят, под очите се бяха появили тъмни кръгове от тъга и дълги часове на безсъние.

„Ще страдам много за теб“ — беше казала тя, без да предвиди обаче, че страданието й ще започне толкова рано и че денят, в който изпита най-голямата си нежност към любимия си, ще бъде за сбогуване и необяснимо изоставяне.

Той си спомни за предсказанието и се раздразни заради болката, която й бе причинил. Беше излъган в надеждата си донесените цветя да не са от Кларис, а от тази, която очакваше. Остави я да си отиде.

При все това, цветя от Кларис — от Кларис, която сама разруши шанса си за щастие. В цветята имаше писмо и разпечатвайки го, той прочете:

„Любими, това краят ли е вече? Не, нали? Аз плача без причина?… Не е възможно да искаш раздяла, след като получи всичко от твоята Кларис.

Моя любов, тази вечер баща ми и приятелите му ще вземат влака и ще се върнат утре. Ти ще дойдеш, нали? Няма да ме оставиш отново да плача?… Ела, скъпи мой…“

Бедни отчаяни редове… Раул нямаше да бъде дочакан, защото не се трогна от писмото. Той мислеше за споменатото пътуване и си спомни следното обвинение на Боманян: „Бях даже й казал, че смятаме скоро да посетим и обърнем от горе до долу едно имение в околностите на Диеп.“

Не бе ли това целта на експедицията и нямаше ли да бъде удобен случай за присъединяване към борбата, с оглед да извлече полза, като узнае от неприятелите всичко?

Същата вечер, в седем часа, облечен като рибар от крайбрежието, неузнаваем пол пласта боя, с която беше начервил лицето си, той се качи на същия влак, който взеха барон д’Етижу и Оскар дьо Бенето, направи като тях две смени и слезе на малка междинна гара, където преспа.

Следващата сутрин пристигнаха д’Ормон, Ролевил и Рекс д’Естиер и потърсиха двамата братовчеди. Приятелите взеха кола и тръгнаха на път. Раул се спусна след тях.

След десет километра колата спря пред занемарен чифлик, който предизвикателно сс наричаше „Замъкът на Гюйор“. Приближавайки се до отворената порта, Раул установи, че паркът гъмжи от народ и група работници прекопава алеите и тревните площи.

Беше станало десет часът. Пред постройката, върху каменното стълбище, предприемачите посрещнаха петимата приятели. Раул успя да влезе, без да бъде забелязан, смеси се с работниците и ги разпита. Той научи, че „Замъкът на Гюйор“ е бил току-що купен от маркиз Дьо Ролевил и че работата по обзавеждането е почнала сутринта.

Раул чу единия от предприемачите да отговаря на барона: — Да, господине, указанията са дадени. Всеки от моите хора, който намери, разкопавайки земята, монети, предмети от метал, желязо, мед и прочее, има нареждането ми да ги донесе срещу награда.

Беше очевидно, че хората имаха за цел да открият нещо заровено в земята.

„Но какво?“ — се питаше Раул.

Той се разходи из парка, направи един кръг около къщата, промъкна се в избата.

В единадесет часа и половина не беше стигнал до никакъв резултат, но необходимостта да действа се налагаше в ума му с нарастваща сила. Всяко забавяне оставяше на другите все по-увеличаващи се шансове и той рискуваше да се сблъска със свършен факт.

В този момент групичката от петимата съучастници стоеше зад главната постройка, на правоъгълна площадка, която доминирате над парка. Малка стена с перила я ограждате. Тя бе от дванадесет тухлени опори, които служеха за цокли на някогашни каменни вази, сега почти целите разбити.

Група работници, въоръжени с кирки, започнаха да събарят стената. Раул замислено ги гледаше какво правят, с ръце в джобовете, с цигара в устата, без ла се грижи, че неговото присъствие на това място може да изглежда неестествено.

Годфроа д’Етижу също извади от табакерата си цигара и нямайки кибрит, се приближи до Раул и го помоли за огън.

Раул протегна цигарата си и докато баронът палеше, в главата му се оформи един стихиен проект, твърде прост, и най-малките детайли на който изглеждаха в своята последователност логични. Но трябваше да бърза.

Раул свали баретата си и разбърка косите си. Прическата му, разбира се, не беше като на моряк.

Годфроа д’Етижу внимателно го изгледа и озарен от внезапно просветление, избухна в гняв.

— Пак вие! Преоблечен? Каква е тази нова интрига и как се одързостихте да ме последвате тук? Аз ви отговорих по най-категоричен начин, че женитба между вас и дъщеря ми е невъзможна.

Раул го сграбчи за ръката и настоятелно каза:

— Без скандал! От това и двамата ще загубим. Заведете ме при вашите приятели!

Годфроа поиска да откаже.

— Заведете ме при вашите приятели — повтори Раул. — Ще ви направя услуга. Какво търсите? Един свещник, нали?

— По-право един стар канделабър със седем поставки за свещи — отговори баронът след кратко колебание.

— Така да бъде, щом сте по точните определения. В течение съм. Ще ви дам указания, които ще ви бъдат полезни за преследваната цел. За госпожица д’Етижу ще говорим после, поне не днес… Повикайте приятелите си. Бързо!

Годфроа се поколеба, но увереният вид на Раул му направи впечатление. Той извика своите приятели и те го заобиколиха веднага.

— Познавам това момче — обясни той — и според него ще успеем може би да намерим…

Раул го прекъсна:

— Без може би, господа. Аз съм местен. Като дете играех в този замък с децата на стария градинар, който едновременно беше и пазач. Той често ни показвате ръждясала желязна халка в една от избите. Тук има скривалище, казваше той, виждал съм различни антики, свещници, часовници…

Разкритията силно възбудиха приятелите на Годфроа. Бенето възрази:

— Избите? Ние ги посетихме.

— Не сте гледали добре — подчерта Раул. — Ще ви при-5. Графиня Дьо Калиостро дружа.

До избите се стигате по стара каменна стълба. Тя отведе групата под земята. Отвориха две големи врати и след няколко нови стъпала видяха редица от сводести зали.

— Третата отляво — каза Раул, който по време на разследванията си беше научил разпределението. — Вижте… тази тук…

Той въведе петимата приятели в една изба с много нисък таван. Човек би трябвало да се наведе, за да може да се движи.

— Нищо не се вижда — оплака се Рекс д’Естиер.

— Действително — отвърна Раул. — Кибрит имам. Също така забелязах късче от свещ върху едно от стъпалата на стълбата. Момент… Тичам…

Той затвори вратата, светкавично обърна ключа, измъкна го от бравата и се отдалечи, подвиквайки на пленниците:

— Палете винаги заедно свещите на седемте поставки. Канделабърът ще намерите под последната плоча, грижливо обвит в паяжини…

Още не беше излязъл вън от избата, когато чу шума от ударите, с които петимата приятели налагаха яростно вратата, и помисли, че тази разклатена и проядена от червеи врата няма да устои повече от няколко минути. Но отсрочката му беше достатъчна.

С един скок се намери на площадката, взе кирката от ръцете на един работник и изтича до деветата тухлена опора, като скочи във вазата. После започна да разбива циментовия капител, целия напукан от времето и прикриващ тухлите. След няколко секунди капителът падна, разбит на парчета. В пространството, което подреждането на тухлите оставяше свободно, имаше смес от земя и чакъл. Оттам Раул успя лесно да извади една дръжка от разяден метал, която всъщност представляваше поставка от онези големи канделабри за литургия, които можеха да се видят върху олтарите на по-големи катедрали.

Веднага групата от работници направи около него кръг. Хората започнаха да възклицават, като видяха предмета, който размахвате Раул. За пръв път от сутринта се стигате до някакво откритие.

Раул трябвате може би да запази хладнокръвие и да се престори, че отнася металната Дръжка на петимата работодатели, за да им я предаде. Обаче точно в този момент се чуха викове откъм чифлика и Ролевил, следван от другите, се появи внезапно. Той викаше:

— Крадец, крадец! След него! Хванете го!

Раул се хвърли с главата напред през групата работници и избяга. Това бе нелепост, както и цялото му досегашно поведение. Ако наистина искаше да спечели признанието на барона и на неговите приятели, не трябваше да ги затваря в избата, нито да им крале това, което търсеха. Но Раул в действителност се бореше за Жозефин Балзамо и нямаше друга цел в живота си, освен елин ден да й поднесе трофея, който току-що беше завоювал.

Пътят по главната алея бе охраняван. Раул премина покрай едно водно огледало, отблъсна двама мъже, които искаха да го хванат, и следван на двадесетина метра от виещата като побесняла шайка от преследвачи, излезе на открито в зеленчукова градина, обградена от всички страни с високи стени.

„Пусто да остане — помисли той, — блокиран съм. Тук ловците ще настигнат бедното животно и ще го разкъсат… Какъв малшанс!“

Отляво зеленчуковата градина граничеше с църквицата на селото и гробището й започваше непосредствено след нея. Между градината и гробището имаше съвсем малък парцел, предназначен за погребения на просяци и осъдени на смърт. Наоколо беше засадено с тисове. Здрава решетка затваряше парцела. Но в същата секунда, в която Раул се спускаше покрай оградата, една вратичка се открехна и бяла, хубава ръка прегради пътя на младия мъж. Гой слисан се видя привлечен в тъмнината от жена, която тутакси затвори под носа на нападателите вратичката.

Той по-скоро отгатна, отколкото можа да разпознае, че жената е Жозефин Балзамо.

— Елате — каза тя и навлезе сред тисовете.

Друга врата зееше отворена в стената, свързваща парцела с гробището на селото.

Близо до горния край на църквата стара демодирана берлина[1], която трудно би могла да се срещне вече по пътищата освен по селските, беше спряла впрегната с два коня. Конете бяха малки, кльощави и лошо гледани. Върху капрата кочияшът със синя риза и бяла брада чакаше готов.

Раул и графинята нахълтаха в колата. Никой не ги беше видял.

Тя каза на кочияша:

— Леонар, пътя за Линрой и Дудевил. Бързо!

Макар и с неугледна външност, берлината беше удобна, защитена от недискретни погледи с дървена решетка и толкова интимна, че Раул падна на колене и даде свобода на своята екзалтирана влюбеност.

Църквата беше на края на селото. По пътя за Линрой се избягвате минаването покрай къщите. Веднага след селото започваше стръмен склон, след който се разпростираше платото. Двете мършави кончета го взеха в тръс, ход, използван за извеждане на конете по хиподрумите.

В това време Раул се задавяше от радост. Дали графинята му беше обидена за нещо или не, на него му беше все едно. Тази втора среща се превръщаше в среща на признания, и то признания толкова лични, че денят на спасяването изглеждаше като бледо копие на днешния ден. Признанията започнаха с декларация за вярност.

Той й говореше на един дъх, толкова непринудено, че я обезоръжаваше напълно. Трудно би се намерила жена, която да издържи на неговите страстни тиради.

— Вие? Това сте вие? Каква неочаквана развръзка! В момента, в който глутницата щеше да ме разкъса, ето, Жозефин Балзамо излиза от сянката и ме спасява на свой ред. Ах! Колко съм щастлив! Колко ви обичам! Обичам ви от години… от цял век! Но, разбира се, крия в себе си стогодишна любов… стара любов, като вас млада и красива!… Не мога да ви гледам, без да се вълнувам… Вие носите радост. Ако ви прегърна, ще имам впечатлението, че прегръщам красотата на земята, която е безкрайна.

Изразът на очите пи, вашата усмивка, всичко това е неуловимо и вечно…

Той трепереше и шепнеше:

— О! Вашите очи се обърнаха към мен! Искате ли ме? Съгласна ли сте с любовта ми?

Тя отвори вратата:

— Ако ви помоля, ще слезете ли?

— Ще откажа.

— Ако извикам кочияша на помощ?

— Ще го убия.

— Ако самата аз сляза?

— Ще продължа обяснението си на пътя.

Тя започна да се смее.

— Хайде, имате за всичко готов отговор. Останете. Но стига лудости! По-добре е да ми разкажете какво ви се случи току-що и защо тези мъже ви преследваха.

Той ликуваше:

— Да, ще ви разкажа всичко, защото не ме отблъсквате… понеже приемате любовта ми.

— Нищо не приемам — каза тя, смеейки се. — Вие ме обсипвате с обяснения, без да ме познавате.

— Аз не ви познавам!

— Вие едва ме видяхте през нощта на светлината на едно фенерче.

— А в деня, който предшестваше тази нощ? И тогава ли не ви видях? Нямах достатъчно време, за да ви се възхитя напълно по време на отвратителната сцена в Етижу.

Тя го погледна изпитателно, станала изведнъж сериозна.

— А! Вие сте присъствали…

— Да, бях там — каза пламенно Раул. — Бях там и знам коя сте! Дъщеря на Калиостро, аз ви познавам. Долу маските! Наполеон I-ви е говорел на ти… Предала сте Наполеон III, служила сте на Бисмарк и сте причинила самоубийството на храбрия генерал Буланже! Къпете се в извора на младостта. Вие сте на сто години… и ви обичам.

Една бръчка на загриженост се спусна по нейното чисто чело.

След кратка пауза тя отново заговори:

— Вие сте били там… предполагах го. Негодниците, колко ме накараха ла страдам!… И сте чули гнусните им обвинения?…

— Слушах глупости — се провикна той — и видях една екзалтирана банда, която ви ненавиждаше и мразете всичко, което е хубаво. Техните действия граничеха с лудост, с абсурд. Да не мислим за това днес. Аз искам само ла си спомням за прелестните пеша, които се раждат след вас, както цветята след настъпването на пролетта. Искам да вярвам във вечната ви младост. Искам да вярвам, че нямаше ла бъдете мъртва, даже ако не бях ви спасил. Искам да вярвам, че моята любов е свръхестествена и че това е едно от вълшебствата, които предизвиквате в хората. Вие сте фея и може ла изчезнете, но и веднага след това ла се появите от хралупата на един тис.

Успокоена напълно, тя поклати глава.

— За да вляза в градината на Гюйор, минах през тази стара врата. Ключът беше на бравата. Знаех, че ще претърсват градината, и затова ги дебнех.

— Чудо, ви казвам! Иди, че не вярвай, нали? От седмици, а може би и от повече време в този парк се търсете елин стар канделабър. Сред тази тълпа и въпреки че бях следен от съперниците, аз го открих за няколко минути. Импулс ми давате мисълта, че ще изпитате удоволствие, след като ви го поднеса:

Тя изглеждаше изумена:

— Какво? Какво казвате?… Вие го намерихте?…

— Целия предмет не, но една от седемте поставки на канделабъра. Ето я.

Жозефин Балзамо грабна металната дръжка и я заразглежда трескаво. Тя беше кръгла, доста здрава, леко накъдрена и металът се скривате под дебел пласт патина. Единият край бе малко сплескан и имаше върху една от страните си виолетов камък, закръглен и полиран.

— Да, да — шепнеше тя… — Никакво съмнение. Дръжката е била отрязана непосредствено над цокъла. О! Вие не можете да си представите колко съм ви благодарна!…

С няколко живописни фрази Раул й разказа за борбата. Младата жена не можеше да се начуди.

— Що за идея? Откъде това внушение да разрушите точно деветата опора, а не някоя друга? Хазарт?

— Съвсем не — отрече гой. — Една увереност. Единадесет от всички дванадесет подпори бяха построени преди края на седемнадесети век. Деветата беше след него.

— Как го узнахте?

— Тухлите, от които са изградени единадесетте останали подпори, не се произвеждат от двеста години насам. Тухлите на номер девет са такива, каквито се използват и днес. Следователно номер девет е била разрушена и после изградена отново. Защо, ако не ла се скрие в нея този предмет?

Жозефин Балзамо запази дълго време мълчание. После бавно продума:

— Това е необикновено… Не съм вярвала никога, че ще може да се успее по начина, избран от вас… толкова бързо… където всички останали пропаднаха… Да, в действителност — прибави тя, — ето едно чудо…

— Едно чудо на любовта — допълни Раул.

Колата се движеше с необикновена бързина, срещана често по глухите междуселски пътища, които не пресичаха населените места. Нито стръмнините, нито спусканията отслабваха буйната пламенност на двете малки кончета. От двете страни на каретата гледките бързо се сменяха и преминаваха като картини от сънищата.

— Боманян беше ли в парка? — попита графинята.

— Не — отвърна Раул. — За негово щастие.

— За негово щастие?

— Иначе щях да го удуша. Ненавиждам тази мрачна особа.

— По-малко от мен — съобщи тя с твърд глас.

— Но вие не сте го ненавиждали винаги — каза той, неспособен да сдържи ревността си.

— Лъжи и клевети — отговори Жозефин Балзамо, без да повишава тон. — Боманян е измамник, неуравновесен и с болезнена надменност. Понеже отблъснах неговата любов, той поиска смъртта ми. Казах всичко това и той не протестира… не можеше да протестира…

Раул падна отново на колене в пристъп на ентусиазъм.

— Ах, мили думи! — възкликна той. — Тогава… тогава никога не сте го обичали! Какво щастие! Но беше ли това допустимо? Ха, ха, ха. Жозефин Балзамо да се влюби в Боманян…

Той се смееше и пляскаше с ръце.

— Слушайте, не искам повече да ви наричам така. Жозефин, това е много дълго име. Жозин, както ви наричаха Наполеон и вашата майка Боарне. Съгласна, нали? Вие сте Жозин… моята Жозин…

— От уважение към мен преди всичко — каза усмихнато тя на неговата детинщина — аз не съм вашата Жозин.

— От уважение! Но аз съм целият изпълнен с него. Как! Ние сме създадени един за друг… Вие сте без защита и аз съм вашият рицар. Оставам благоговеещ пред вас като пред идол. Страхувам се. Треперя. Ако ми дадете ръката си за целувка, няма да се осмеля!…

Бележки

[1] Берлина /la berline — фр./ — старовремска луксозна каляска с четири колела, в която се впрягат един или няколко коня. Б.пр.