Морис Льоблан
Графиня Дьо Калиостро (11)

ГЛАВА XI
СТАРИЯТ ФАР

През цялата нощ Раул въртя педалите по пътищата, които се мяркаха пред очите му. Той не толкова искаше да открие следи, колкото да се отдаде на една спасителна умора. Сутринта, напълно изтощен, отседна в единствения хотел в Лийбон.

Опасяваше се да не го разбудят, затова завъртя два пъти ключа на вратата и го изхвърли през прозореца. Спа повече от двадесет и четири часа.

Когато се събуди, вече облекчен и възстановен, той имаше в главата си само една мисъл — да се качи отново на велосипеда си и да се върне на „Безгрижния“. Борбата против любовта продължаваше. Разумът трябваше да надделее над желанието.

Раул беше много нещастен. Никога досега не беше страдал истински. Винаги се подчиняваше на капризите си, а сега се налагаше да ги потиска. Виждате му се безсмислено да се гневи на тази безнадеждност, на която би могъл толкова лесно да сложи край.

„Защо да не отстъпя — каза си той, — по-умните винаги отстъпват. За два часа съм там. И кой ще ми попречи да си замина отново няколко дни по-късно, когато бъда по-добре подготвен за разрив? Ще прекарам още една нощ с нея. Само една нощ ми стига, а после да става каквото ще.“

Но не можеше да отиде. Видът на осакатената ръка неотстъпно го преследвате, командваше поведението му и го заставяше да си припомни всички други варварски и отвратителни действия на любовницата си, за да не приеме тази необяснима постъпка.

Жозин, неговата Жозин беше направила това: следователно Жозин беше нареждала да се убива, следователно Жозин не би отстъпила, ако се наложеше да се убива. Нещо повече — за нея беше естествено и просто да убива, когато престъплението би могло да бъде необходимо за начинанията й. Обаче Раул се страхуваше от престъпление. Това беше физическо отвращение, бунт на съвестта му. Мисълта, че може да бъде въвлечен в дело, което се отклонява от правия път, и да пролее кръв, все още му причинявате ужас. И ето че този ужас трагично се преплиташе с образа на жената, която обичате повече от всичко.

Той остана, но с цената на какви усилия! Колко ридания успя да потисне! През какви страдания премина изнемощелият бунтовник! Жозин му протягате красивите си ръце и му поднасяте за целувка устните си. Как да устои на призива на съблазнителното създание?

Засегнат толкова дълбоко в своя егоизъм, за пръв път Раул осъзна безкрайната мъка, която беше причинил на Кларис д’Етижу. Той отгатна нейните сълзи. Представи си покъртителното нещастие на този разочарован живот. Разтърсван от угризения на съвестта, той й написа пълни с нежност слова, в които й напомняте прекрасните часове на тяхната кратка любов.

Направи нещо повече. Тъй като знаеше, че младото момиче получава директно писмата си, осмели се да й изпрати едно.

„Простете ми, скъпа Кларис. Постъпих с вас като последен негодяй. Надявам се на бъдещето. Мислете за мен със снизходителност, достойна за благородното ви сърце. Още един път прося извинение, скъпа Кларис.

Раул“

„Ах — казваше си той, — ако бях близо до нея, колко бързо щях да забравя тези грозни неща! Основното е не да имаш чисти очи и нежни устни, а една честна и искрена душа като тази на Кларис!“

Само че хубавите очи и усмивка на Жозин го привличаха; когато имаше милувките на младата жена, той не мислеше за душата й, която не беше нито искрена, нито честна.

Между другото през свободното си време той търсеше стария фар, за който беше говорила вдовицата Руселен. Тъй като знаеше, че тя живееше в Лийбон, ни най-малко се съмняваше, че фарът е разположен някъде в близките околности. Това бе причината за взетото от него направление още първата вечер.

Той не се мамеше. Успя да узнае, че в съседство със замъка Танкарвил сред гората има изоставен фар. Собственикът на този фар поверил ключовете му на вдовицата Руселен, която всяка седмица, по-точно в четвъртък, отивала там, за да го почиства и поддържа. Една обикновена нощна експедиция го снабди с тези ключове.

Сега два дни го деляха от датата, на която напълно сигурно лицето, притежаващо сандъчето, трябваше да се срещне с вдовицата. Тъй като тя нямаше възможност да отмени срещата, всичко се подреждаше според желанието на Раул. Той щеше да се възползва от свиждането, което считаше за много важно.

Тази перспектива го успокои. Той отново се зае с проблема, с който се занимаваше от няколко седмици и чието решение считате за предстоящо.

Той не остави нищо на случая. Предишния ден посети мястото на срещата. Старият фар имаше само една стая, цялата мебелировка на която се състоеше от два стола.

В четвъртък, един час по-рано, Раул пресече с бодър ход гората Танкарвил. Сполуката му изглеждаше сигурна и той вече предвкусвате радостта от победата.

Една част от тези гори, отделени от парка на замъка, се простираха до Сена и изобилстваха със скали. Пътят се разделяше на едно кръстовище и единият водеше през проходи и стръмни наклони към стръмен нос, където се издигаше изоставеният фар. Понякога, обикновено в неделя, той бе посещаван от туристи. Те идваха заради хубавата гледка, която се откривате от фара. Наистина тя беше грандиозна и обхващаше хоризонта от ръкава на реката при Танкарвил чак до устието на реката. Откъм реката фарът се различаваше трудно. Гъста зеленина през това годишно време препречвате погледите на туристите.

Както казахме, долу имаше само едно помещение с два прозореца. Входната врата беше откъм гората и до нея се стигаше, като се пресече едно оградено място, обрасло с коприва и буренак.

Колкото повече наближаваше стария фар, толкова Раул забавяше стъпките си. Той имаше неясно предчувствие, впрочем напълно оправдано, че главните противници се бяха подготвили, и то не за среща със съперник като него, а за генералното сражение в една война за окончателното завоюване на тайната и за крайната победа.

Единият от тези противници беше Калиостро, която като него знаете изтръгнатите признания на вдовицата Руселен и която, неспособна да се примирява със загуби, разполагаща с неограничени средства за разследване, би трябвало лесно да намери този фар, за да разиграе последното действие на драмата.

„И не само — каза полугласно той, подигравайки се със себе си — се питам дали няма да присъствам на срещата, но се надявам, че тя ще бъде там и че ще я видя отново. А после ние, двамата победители, ще палнем в обятията си.“

През високата каменна ограда с набучени късчета от счупени бутилки Раул едвам се промъкна в двора. Добре, че беше светло. По тревата не се различаваха следи. Но Раул бързо си даде сметка, че оградата би могла ла се прехвърли на друго място и някой да се вмъкпе в помещението през един от гледащите към брега прозорци.

Сърцето му биеше силно. Той стисна юмруци и се приготви за съпротива, ако попадне на някаква клопка.

„Колко съм глупав — помисли той. — Откъде накъде клопка?“

Той отключи проядената от червеи врата и влезе.

Изненадата беше голяма. Някой се беше скрил зад вратата, предварително готов за скок. Раул нямаше време да се обърне срещу нападателя. Преди да успее да се опомни, около врата му бе метнато въже, което го затегли назад. Яко коляно се заби брутално в кръста му. Почти задушен и превит на две, Раул загуби равновесие и тежко падна на земята.

— Добре изиграно, Леонар! — промърмори той. — Хубав реванш, приятелю!

Той се лъжеше. Това не беше Леонар. В мъжа, който му се мярна в профил, той разпозна Боманян. Докато последният му завързваше грубо ръцете, поправи грешката си и призна своята изненада със следните думи:

— Я виж, я виж, разпопения!

Въжето, което го стягате, беше прокарано през една халка на стената, точно над единия прозорец. Боманян, който действаше с бързи и нервни движения, като че ли шокиран от случилото се, отвори прозореца и леко открехна прогнилите капаци. След това, като използваше халката за скрипец, той изтегли въжето и принуди Раул да се изправи. Раул успя да хвърли поглед навън към вертикалните скали, върху които беше кацнал фарът.

Стръмни сипеи се спускаха към обсипаните със зеленина дървета. Реката не се виждате.

Боманян се обърна и прилепи гърба на пленника към жалузите. Въжето, което стягате китките на Раул, бе прекарано и около глезените му. Той се оказа в доста неудобно положение. Нещата стояха така — ако се опита да тръгне напред, въжето, което бе около шията му, щеше да се затегне и да го удуши, а ако се опиташе да се дръпне назад, щеше да падне през отворения прозорец и да се обеси.

— Великолепно положение, за да проведем сериозен разговор — изръмжа Раул.

Впрочем той реши. Ако намерението на Боманян беше да му даде право на избор между смърт и признаване на всичко, до което той, Раул, е успял да се добере в разплитането на голямата тайна, без ни най-малко колебание, щеше да говори. Животът беше много хубав и на него му се живееше на всяка цена.

— На вашите заповеди — каза той. — Питайте.

— Млъкни! — извика му ядосано Боманян и продължи работата си. Тя се състоеше в това да му напъха един мръсен парцал в устата и да го пристегне с копринена кърпа, която завърза на тила му. Раул не можеше да издаде нито звук.

Боманян изглежда не беше убеден в това.

— Един-единствен вик — му каза той, — един-единствен жест и само с един юмрук ще те изпратя в бездната.

След тези думи изгледа продължително Раул с вид на човек, който се пита дали не трябва тутакси да изпълни решението си, но внезапно се отдалечи с тежки стъпки, пресече помещението, тропайки по настлания с керамични плочки под, и зае предишното си място зад вратата. Позицията му беше такава, че можеше да гледа навън през процепа на жалузите.

„Работите вървят зле — помисли Раул, силно обезпокоен. — Даже, ако искам да бъде честен спрямо себе си, вървят много зле, защото нищо не разбрах от това, което се случи. Защо Боманян е тук? Дали той не е тайнственият благодетел на вдовицата Руселен? Този, който тя не искаше да издаде на Леонар?“

Тази хипотеза обаче не го задоволи.

„Не, не е така. Поддадох се и бях измамен, но от непредпазливост и наивност. Съвсем нормално е, че тип като Боманян може да знае за аферата Руселен, да знае за срещата и за нейния час. Научавайки, че вдовицата е била отвлечена, е наредил да следят околностите на Лийбон и Танкарвил… И тогава забелязват присъствието ми… моите движения и тогава… примката… тогава…“

Раул бе убеден в правилността на изводите си. Победител на Боманян в Париж, той току-що загуби втория манш. На свой ред победител, сега Боманян клечеше зад вратата, като увиснал на паяжината си паяк, който дебне следващата си жертва.

Един пункт оставаше неизяснен за Раул. Защо беше необходима излишната свирепост от страна на Боманян? Наистина, той не предвиждаше при раздялата им в Париж, че следващата среща ще протече по този начин.

По едно време Боманян стана и реши да излезе. На прага той му каза:

— Госпожа Руселен е болна и ме изпрати на свое място. Тя би трябвало да познава гравирания надпис на капака на сандъчето.

„Освен ако — отново помисли Раул, — освен ако Боманян чака някаква друга личност… дошъл съм непредвиден… Но той не се ли подготвя за нова атака?…“

Достатъчно беше Раул да си постави този въпрос, за да стигне до изходна точка, от която да продължи разсъжденията си. Да предположим, че с хвърлената примка Боманян беше постигнал целта си само наполовина. Да, без съмнение, примката е двойна и кого тогава той би искал да издебне? Ако беше свършил задачата си, не би бил така нетърпелив, не би бил толкова трескаво озлобен.

„Така е! Така е! — си каза Раул, осветен от светкавицата на истината. — Така е! Той е отгатнал, че тя е жива. Да, онзи ден в жилището си той сигурно е почувствал това ужасно за него нещо и аз получавам още една топка във вратата си. Извърших… грешка от неопитност. Да видим! Говорих ли, действах ли по начин, от който ясно и недвусмислено да проличи, че Жозефин Балзамо не е между живите? Хм. Как беше? Казах на този мъж, че съм присъствал на фамозния сеанс в имението д’Етижу, но не съм разбрал какво ще стане с Калиостро! И едно момче като мен, което не е студенокръвно като риба, е изоставило жената. И таз добра! Ако съм бил на съвещанието, значи съм бил и на стълбите при скалите. Също и на плажа при натоварването на лодката. И съм спасил Жозефин Балзамо! И ние се обичаме… не с любов, датираща от миналата зима, както му казах, но с любов, започнала след тъй наречената смърт на Жозин!… Ето това е! Тук би трябвало да се търси причината за сегашните действия на Боманян.“

Доказателствата едно след друго се трупаха. Събитията се свързваха както брънките на верига.

Забъркана в аферата Руселен и следователно в разследванията на Боманян, който се беше върнал на мястото си, Жозин също щеше да дебне в околностите на стария фар. Своевременно предупреден, Боманян беше залегнал в засада. Раул падна в нея. Идваше ред на Жозин…

Трябва да отбележим, че съдбата веднага поиска да даде потвърждение на мислите, които се редуваха в ума на Раул. След няколко секунди те приключиха с шум на кола, която се качваше по пътя покрай канала под стръмните скали. Раул мигновено разпозна стремителните стъпки на малките кончета на Леонар.

Боманян сигурно предполагаше кой идва, защото веднага скочи и наостри уши.

По едно време тропотът от копитата престана, после отново се чу, но по-бавен. Колата минаваше участъка на острите скали, един стръмен склон, който стигаше до платото. След това започваше гората, непроходима за коли, и завършваше почти до фара.

Най-много след пет минути щеше да се появи Жозефин Балзамо.

Всяка секунда от всяка изтичаща минута увеличаваше вълнението на Боманян. Той заеквате несвързано. Обичайната му маска на драматичен герой се деформира и прие изражението на животинска злоба. Един инстинкт, едно желание за убийство изостри чертите му и изведнъж стана ясно, че това желание, че този дивашки инстинкт се насочва срещу Раул, любовника на Жозефин Балзамо.

Отново нозете на Боманян механично се повдигнаха, за да потропат по пода. Той въртете това, без да го съзнава, и щете да убие също без да съзнава, като пуснат на свобода опасно луд човек. Ръцете му се вцепеняваха. Неговите стиснати юмруци се раздвижиха като два воденични камъка и опряха в гърдите на младия мъж.

Още една стъпка и Раул щеше да се преметне в бездната.

Той затвори очи. Но не се примиряваше със съдбата си и търсеше надежда за спасение.

„Въжето ще се скъса — помисли той — и сигурно по камъните има мъх, който ще смекчи удара. Наистина, не е предопределено на Арсен Люпен да бъде обесен. Ако на моята възраст не мога да се измъкна от подобно приключение, това показва, че благосклонните досега божества не желаят повече да се занимават с мен. В такъв случай не трябва да има никакво съжаление към Арсен Люпен!“

Той помислил за баща си и за обучението си по гимнастика. Също и за акробатичните упражнения по въже, които дължеше на Теофаст Люпен… Той промърмори името на Кларис…

Боманян не нанесе удара. Макар че чувстваше срещу себе си неговия дъх, изглежда, че жаждата му за насилие беше преминала. Раул повдигна клепачи. Боманян, прав до него, го надвишавате с високия си ръст. Той не мърдаше, ръцете му продължаваха да бъдат свити. Лицето му, по което желанието за убийство беше отпечатало отвратителна гримаса, потръпваше от нервни спазми.

Младият мъж се ослуша, но не чу нищо. Но Боманян, на когото сетивата бяха в свръхвъзбудено състояние, сигурно беше дочул стъпките на Жозефин. Той отстъпи крачка по крачка и зае предишното си положение вдясно от вратата.

Раул го виждаше пред себе си. Беше отвратителен. Един ловец, който дебне и опира приклада на пушката на рамото си, прицелва се, но не дръпва спусъка. Той иска да бъде сигурен и да извърши екзекуцията на животното в желания момент. Ръцете на Боманян конвулсивно се готвеха за престъплението. Те се отвориха, за да бъде жертвата удушена, поставиха се на подходяща дистанция една от друга, свиха пръсти като нокти на грабливо животно.

Раул беше ужасен. Неговото безсилие беше нещо ужасно, той страдаше като мъченик на клала. Макар че напрягаше всичките си сили, не можеше да разхлаби връзките. Ах, ако можеше да извика. Но мръсният парцал заглушаваше неговите викове и възлите се впиваха в плътта му.

Навън, в царящата тишина, се чуха стъпки. Бариерата изскърца. Явно посетителят не беше прескочил оградата, а се движеше към входа по пътеката. Чакълът по нея захрущя.

Боманян, сплескан до стената, повдигна лакти. Те трепереха като костите на скелет, поставен на течение, и вече изглеждаше, че се затварят около някоя шия и я държат и стискат жива и пулсираща.

Раул виеше под парцала в устат а си.

Вратата се отвори и драмата започна.

След вдигането на завесата действието се разви по начина, който Боманян беше замислил и Раул си беше представял. Показа се силуетът на жена — този на Жозефин Балзамо — и се спря при виковете на Боманян. От нейната уста се изтръгна слаб стон, заглушен от яростния вой на убиеца, който я нападна.

Раул от яд тропате с крака: никога не беше обичал толкова Жозин, колкото в тази минута, в която й се представяте напълно безпомощен. Нейните лъжи, нейните престъпления? Много важно! Тя беше най-хубавото създание, което съществуваше на света, и цялата тази красота, тази очарователна усмивка, това възхитително за обожаване тяло, създадено за ласки, трябваше да бъде унищожено! Никаква възможна помощ. Никаква сила срещу непреодолимия бяс на този грубиян.

Това, което спаси Жозефин Балзамо, беше трагичната любов на Боманян, която можете да потуши само неговата смърт. В последната секунда той се спря и не завърши зловещото си дело. На края на силите си, сразен от безнадеждността на тази любов, която стигаше до лудост, той се строполи на земята и започна да скубе косите си.

Най-после Раул си отдъхна. Каквато и да беше външността на Жозефин Балзамо и макар че не помръдваше от мястото си, той бе сигурен, че тя е жива. Тя бавно се възстановяваше от преживения кошмар. Щом дойде на себе си, въздъхна дълбоко и вдигна самоуверено глава. Беше разбрала със сигурност, че Боманян не е в състояние да я убие.

Тя беше наметната с пелерина, която стигате до коленете й, и с глава, покрита с малка шапка, от която се спускаше гъст воал, бродиран на цветя. Тя остави пелерината си да падне на земята и откри разкъсаната си рокля и корсаж.

Колкото до измачканата шапка и разкъсания воал, тя само с едно нервно движение ги хвърли на пода и освободената коса грейна от двете страни на челото й. Тежките къдрици паднаха на правилни вълни, оцветявани в златисти отблясъци от процеждащата се през жалузите светлипа. Нейните страни сега изглеждаха по-розови, нейните очи — по-блестящи.

Последва продължително мълчание. Двамата мъже я гледаха обезумяло, не като неприятелка или метреса и жертва, просто като лъчезарна жена, хипнотизирала ги със своето обаяние и вълшебство. Раул, развълнуван до мозъка на костите си, Боманян, неподвижен и паднал па колене. И двамата я съзерцаваха с еднакво обожание.

Тя понесе към устата си малката метална свирка, която Раул познавате добре. Леонар сигурно дежуреше недалеч и скоро щеше да притича на нейното повикване. Но промени решението си. Защо трябваше да го кара да идва, когато беше господарка на положението?

Тя се отправи към Раул, развърза копринената кърпа, отпуши устата му и каза:

— Ти не се върна, Раул, както мислех, че ще направиш. Ще се върнеш ли отново?

Ако беше свободен, би я притиснал силно в обятията си. Но защо не разрязвате въжетата? Защо се въздържате да го стори? Затова каза:

— Не… всичко е свършено.

Тя леко се повдигна на пръсти и прилепи устни към неговите, прошепвайки:

— Свършено между нас двамата? Ти си луд, мили мой! Боманян, вън от себе си от неочакваната целувка, скочи и се приближи. Когато се опита да я стисне за ръката, тя се обърна и ясно му даде да разбере, че между тях няма място за подобни чувства като тези, които го разтърсват сега, и че изпитва само отвращение и свирепа ненавист към него.

Тя изведнъж избухна с такава пламенност, на каквато Раул не я смяташе способна:

— Не ме пипай, негоднико! Не мисли, че се страхувам от теб. Ти днес си сам и видях добре преди малко, че няма да се осмелиш да ме убиеш. Ти си страхливец. Твоите ръце трепереха. Но моите не ще трепнат, когато удари часът.

Боманян инстинктивно заотстъпва, а Жозефин Балзамо продължи, изпаднала в нервна криза:

— Но твоят час не е дошъл още. Не си страдал достатъчно…Ти даже не страдаше, защото ме мислеше за мъртва. Твоето наказание сега ще бъде да знаеш, че аз живея и обичам. Да, чуваш ли, обичам Раул. Най-напред си играех на влюбена, за да ти отмъстя, и той ти го каза в Париж. После го обикнах малко, той го знаеше или едва го подозираше. Но днес… Да, днес го обичам искрено, обичам го, защото той е този, когото вече не мога да забравя. От няколко дни, откакто ме напусна, почувствах, че той е целият ми живот. Дотогава не съм го съзнавала. Човек трябва да загуби нещо, за да го оцени. Мерило за стойността на загубеното е скръбта, която изпитваме за него. Така е и с любовта. Не я познавах, но сега знам, че тя е в мен, че тя е бурята, която ме влудява от ревност, вълнува и ме кара да живея.

Тя бе жертва на страданието както онзи, когото измъчваше. Нейните викове на влюбена жена изглеждаха, че й причиняват същата болка, като тази на Боманян. Раул беше подложен на изпитание. Той я гледате по такъв начин, че в погледа му се четеше по-скоро разочарование, отколкото радост. Огънят на желанието, на възхищението и на любовта, който го беше обхванал, когато се почувства вън от опасност, окончателно угасна. Красотата и съблазнителността на Жозин изчезнаха като мираж и върху нейното лице, почти непроменено, той не можеше да различи нищо друго освен грозно отражение на жестока и болна душа. В любовта тя бе като тигрица и не изпускаше плячката си.

Жозефин продължи яростно да напада Боманян, който се задушаваше от гняв и подскачаше от ревност. Беше наистина нещо отблъскващо да се наблюдават тези две същества, които в момента, когато щяха да узнаят тайната, интересуваща ги от години наред, се отдаваха толкова много на чувствата си, че приличаха на зверове. Голямата тайна на миналите векове, откриването на скъпоценните камъни, легендарният гранитен стълб, сандъчето и надписът на капака му, вдовицата Руселен, личността, която вървеше около тях и им сочеше истината… сега това бяха глупости, за които не се безпокоеше нито единият, нито другият. Любовта повличаше всичко като буен порой. Омразата и страстта винаги бяха във вечен двубой, който разкъсваше влюбените.

Отново пръстите на Боманян се свиха като грабливи нокти и неговите ръце потреперваха от желание да разкъсват. Обаче тя се настървяваше, сляпа за тях, и му изкрещя в лицето обидата на своята любов:

— Аз го обичам, Боманян. Изгарям в огъня, в който гориш и самият ти, това е една любов, подобна на твоята, в която се преплитат мисли за престъпление и смърт. По-скоро бих го убила, отколкото да го видя в ръцете на друга или да знам, че вече не ме обича. А той ме обича, Боманян, да той ме обича много! Аз също цялата съм негова! Разбра ли? Цялата!

Неочаквано Боманян се изсмя. Неговата ярост завърши с пристъп на сардонична веселост.

— Той те обича, Жозефин Балзамо, нали? Щом мислиш така, имаш право — той те обича! Той те обича както би обичал всички други жени. Ти си хубава и той те желае. Минава друга и той пожелава и нея. И ти също, Жозефин Балзамо, се измъчваш адски. Признай го!

— Адски, да — каза тя, — адски, ако вярвах в тази измама. Но това не е вярно, ти напразно се опитваш да…

Тя се спря. Боманян се присмиваше с такова злорадство, че тя изпита страх. Много тихо, с тревожен глас, тя продължи:

— Доказателство?… Дай ми само едно доказателство… Даже не… посочи ми…един факт, който би ме накарал да се усъмня… и ще го пребия като куче.

Тя измъкна от разкъсания си корсаж малък бокс с дръжка от китова кост и оловна топка за нанасяне на удари. Погледът й стана суров.

Боманян възрази:

— Нося ти нещо не да се усъмняваш, а да те уверя.

— Говори…посочи едно име.

— Кларис д’Етижу — каза той.

Тя сви рамене.

— Знам… флирт без значение.

— Доста важен за него. Той я поискал от баща й за съпруга.

— Той я поискал! А, не, това са глупости…невъзможно е… Осведомена съм. Те са се срещали два или три пъти на полето, не повече.

— По-често в стаята ria малката.

— Ти лъжеш! Ти лъжеш! — провикна се тя.

— По-право кажи, че баща й Годфроа д’Етижу лъже, защото завчера той ми каза това.

— А той откъде знае?

— От самата Кларис.

— Но това е абсурд! Едно момиче не прави никога подобни признания.

Боманян се пошегува:

— Има случаи, при които то е принудено да ги направи.

— А? Какво? Какво се осмеляваш да кажеш?

— Казвам това, което е… Не се е изповядала любовницата, а майката…майката, която иска да осигури име на детето, което носи, майката, която желае брака.

Жозефин Балзамо изглежда, че се задушаваше.

— Брак! Брак с Раул! Барон д’Етижу ще се съгласи ли?…

— Защо не!

— Лъжеш! — възкликна тя. — Махленски клюки! Или по-право твоя измислица. Няма нито една вярна дума във всичко казано. Те не са се виждали оттогава.

— Те си пишат.

— Доказателство, Боманян! Доказателство, и то веднага!

— Ще стигне ли едно писмо?

— Какво писмо?

— Написано от него до Кларис.

— Писано преди четири месеца?

— Преди четири месеца.

— У теб ли е?

— Ето го.

Раул, който слушаше с нарастващо безпокойство, изтръпна. Той позна плика и хартията на писмото, което беше изпратил от Лийбон на Кларис.

Жозин взе писмото и го зачете много тихо, натъртвайки на всяка сричка.

„Простете ми, скъпа Кларис. Постъпих с вас като последен негодяй. Надявам се на бъдещето. Мислете за мен със снизходителност, достойна за благородното ви сърце. Още един път прося извинение, скъпа Кларис.

Раул.“

Тя едва успя да прочете написаното в писмото, с което Раул пренебрегвате и болезнено наранявате искрената й любов, и се олюля. Нейните очи потърсиха очите на Раул. Той разбра, че Кларис бе осъдена на смърт от нея и че от негова страна към Жозефин Балзамо ще има вече само омраза.

Боманян обясни:

— Годфроа хвана това писмо и ми го даде, като ме питаше за съвет. Тъй като пликът носете печат от Лийбон, лесно намерих отново следите на двама ви.

Калиостро мълчеше. На лицето й бе изписано страдание, толкова дълбоко, че човек не можеше да не се трогне и да не се смили над сълзите, които бавно се стичаха по страните й — нейната болка беше взела връх над желанието й за отмъщение. Сега тя обмисляше различни начини за действие. Тя кроеше примки.

Клатейки глава, тя каза на Раул:

— Бях те предупредила, Раул.

— Един предупреден от теб човек струва колкото двама, които въобще не са имали честта да те срещнат. Тази чест оценявам високо, особено в леглото — вулгарно й се подигра той.

— Не се шегувай — нетърпеливо извика тя, необърнала достатъчно внимание на думите му. — Знаеш, аз ти казах, че е по-добре да не я изпречват на пътя ми.

— И ти също знаеш какво ти казах аз — възрази Раул със същия тон, — че ако посмееш да я докоснеш с пръст…

Тя избухна.

— Ах! Как можеш да се подиграват със страданието ми ида вземат страната на друга жена против мен?… Против мен! Ах, Раул, толкова по-зле за нея!

Боманян ги наблюдаваше щастлив от тяхното спречкване и от ненавистта, която кипете в душите им. Но Жозефин Балзамо се овладя, отсъждайки, без съмнение, че е губене на време да се говори сега за отмъщение, за което рано или късно ще настъпи удобен час. В момента други грижи я безпокояха и тя скри интимната си мисъл. Тя промърмори, наострила уши:

— Подсвирнаха, нали, Боманян? Това е един от хората ми, които надзирават пътеката дотук. Той иска да ме предупреди…Лицето, което очакваме, трябва да е наблизо… Защото, досещам се, че ти чакаш нея, нали?

Наистина, досега присъствието и намеренията на Боманян не бяха много ясни. Как можеше да знае деня и часа на срещата? Какви специални сведения притежаваше относно аферата Руселен?

Тя погледна Раул. Той бе вързан добре и не представляваше никаква опасност в предстоящата схватка. Но Боманян я плашеше и тя го задърпа към вратата, като че ли искате да го заведе срещу очакваното лице. В момента, в който искаше да излезе, се чуха стъпки. Влезе Леонар.

Той бързо изгледа двамата мъже, после дръпна настрана Калиостро и й каза нещо на ухото.

Тя се развълнува и измънка:

— Какво казваш?… Какво казваш?…

Обърна главата си, за да не може да се прочете на лицето й чувството, което я обзе, но Раул остана с впечатление, че тя изпитва голяма радост.

— Да не мърдаме — каза тя. — Идва…Леонар, вземи револвера си. Когато прекрачи прага, прицели се.

Тя възпря Боманян, който се опитваше да отвори вратата.

— Луд ли сте? Какво ви стана? Стойте тук. Когато Боманян настоя, тя се разгневи.

— Защо искате да излезете? По какви причини? Значи познавате тази личност и искате да й попречите да влезе тук… или искате да я отведете?… Какво?…Отговорете!…

Боманян не пусна дръжката, докато Жозин се опитваше да го задържи. Виждайки, че няма да успее, тя се обърна към Леонар и със свободната си ръка му показа лявото рамо на Боманян с жест, който заповядвате едновременно да удря, но и да удря без грубост. Леонар за секунда измъкна от джоба си един стилет и леко го заби в рамото на противника си. Той болезнено извика:

— Ах, негодяй!… — и пална на пода. Тя каза спокойно на Леонар:

— Помогни ми и да побързаме.

Двамата отрязаха от дългото въже, което стягаше Раул, и омотаха ръцете и нозете на Боманян. После, след като го подпряха до стената, тя прегледа раната му, превърза я с кърпичка и каза:

— Няма нищо… след два-три часа ще хване коричка… Да се върнем по местата си.

Те отново започнаха да дебнат.

Всичко това тя извърти, без да бърза, със спокойно лице и отмерени движения, които като че ли беше предварително подготвила. Няколко едносрични думи само, за да даде нарежданията си. Но нейният глас, доста приглушен, беше с такъв триумфиращ акцент, че Раул започна да се безпокои. Искаше му се да вика, за да предупреди онзи, когото те дебнеха.

Какъв смисъл? Нищо не можеше да се противопостави на опасните решения на Калиостро. Той повече не знаеше какво да прави. Мозъкът му се изтощи от абсурдни идеи. И после… и после… беше твърде късно. Стенание се изтръгна от устата му: Кларис д’Етижу влизаше.