Морис Льоблан
Графиня Дьо Калиостро (6)

ГЛАВА VI
ПОЛИЦАИ И ЖАНДАРМИ

Цялото пътуване бе само едно дълго обожаване. Може би графиня Дьо Калиостро имаше право да не разреши и най-плахия опит на Раул да й целуне ръката, но в действителност, ако бе настоял за това и бе твърдо решил да го стори, щеше да успее. От своя страна, той изпитвате респект към нея, въпреки че му се искате да я обсипе с целувки. Не посмяваше. Позволявате си само да я обсипва с любовни думи.

Слушаше ли го тя? Понякога да, както се слуша дете, което мило ви разказва за своята привързаност. Понякога се затваряше в дълбоко мълчание, от което Раул се объркваше.

Накрая той се провикна:

— Ах, но говорете ми, моля ви. Опитвам се да се шегувам, за да кажа неща, които не се осмелявам да споделя със сериозен тон. Наистина, смущавам се от вас и не знам за какво да говоря. Моля, отговорете ми! Няколко думи само — те ще ме върнат в действителността.

— Само няколко думи?

— Да, не повече.

— Добре, ето ги: гарата на Дудевил е съвсем близко и влакът ви чака.

Той скръсти ръце с възмутен вид.

— А вие?

— Аз?

— Да, какво ще се случи с вас, останала съвсем сама?

— Господи, ще се постарая да уредя нещата, както винаги съм правила досега.

— Невъзможно, без мен няма ла можете вече да се справяте. Влязла сте в битка и моята помощ ви е необходима. Боманян, Годфроа д’Етижу, принц д’Аркол и другите бандити ще ви унищожат.

— Те ме смятат за мъртва.

— Чудесно, вие сте мъртва. Обяснете ми, тогава как ще можете да действате?

— Не се грижете за това. Ще действам, без да ме виждат.

— Може би, но колко е по-лесно с моето посредничество. Не, аз ви моля и този път говоря сериозно, не отблъсквайте помощта ми. Има неща, които една жена не може да извърши сама. Очевидните факти говорят, че следвате целта на тези мъже. Вие го подчертахте по такъв начин и с толкова убедителни аргументи, че в даден момент видях във вас магьосницата и престъпницата, която Боманян засипвате със своята омраза и презрение. Не, не ме прекъсвайте. Щом като им устояхте, разбрах заблуждението си. Боманян и неговите съучастници не бяха нищо повече от дребни негодници, отвратителни и подли. Вие, с цялото си достойнство, надделяхте напълно над тях и днес няма място в ума ми за техните клевети. Но трябва да приемем, че ви помогнах. Ако съм ви оскърбил, като признах обичта си, няма повече да стане въпрос за нея. Искам само да ви се посветя, както се посвещава човек на нещо много хубаво и чисто.

Тя отстъпи. Отминали бяха голямото село Дудевил. Село, независимо от името си^[1]. Малко по-късно, когато тръгнаха по пътя за Ивето, берлината внезапно сви в един двор, обграден с буки и ябълкови дръвчета, и спря в него.

— Слизаме — каза графинята. — Този двор принадлежи на една добра жена, майка Васьор, ханджийка от известно време.

Преди беше моя готвачка. Идвам понякога тук, за да си почина при нея два-три дни. Ще закусим… Леонар, тръгваме след един час.

Те тръгнаха по пътеката. Тя вървете с лека стъпка като съвсем млада девойка. Носете пристегната в талията сива рокля и синкаволилава шапка с велурена панделка, завързана под брадичката. Букетче от виолетки украсявате шапката. Раул д’Андрези вървете малко по-назад и не я изпускате от поглед.

След малко те видяха малка бяла постройка със сламен покрив, пред която имате градина с цветя. Голяма трапезария заемате целия приземен етаж.

— Чува се мъжки глас — каза Раул и показа открехнатата входна врата.

— Това е общата зала. Тук тя ми сервираше закуската. Сигурно има няколко селяни вътре.

Графинята едва завърти думите си, когато вратата напълно се отвори и се появи доста възрастна жена с престилка от памучна тъкан и дървени обувки на нозете.

Жената се развълнува, като видя Жозефин Балзамо, затвори бързо вратата и започна да заеква. Нито не се разбра от това, което искате да каже.

— Какво има? — запита неспокойно графинята. Майка Васьор се поуспокои и замънка:

— Вървете си… спасявайте се… бързо…

— Но защо? Говорете де! Обяснете…

От устата на старата жена се чуха следните думи:

— Полиция… търсят ви… Обискираха стаята, в която сложих вашите куфари. Те чакат… Бягайте или сте загубена.

Графинята залитна, обзета от слабост, която я застави да се облегне на ръката на Раул. Нейните очи, умолявайки, потърсиха тези на младия мъж. Тя се чувстваше загубена и молете за помощта му.

Той бе смутен. Успя ла каже:

— Какво ви интересуват полицаите. Сигурно не сте тази, която търсят. Тогава?

— Не, не, търсят нея — повтори майка Васьор. — Търсят графинята. Спасете я…

Раул беше много бледен. Той схвана бързо точното значение на сцената, която можете да завърти със залавянето на графинята. Стисна окуражително ръцете й и я тласна обратно по пътеката.

Но едва пристъпила, тя ужасено се обърна, мърморейки:

— Жандарми!… Видяха ме…

Раул я прегърна и влязоха бързо в антрето след майка Васьор. Ханджийката треперете пяла и глупаво шептеше:

— Жандармите… полицаите…

— Тишина! — каза с басов глас Раул, който с мъка оставаше спокоен. — Тишина! — Аз отговарям за всичко. Колко са полицаите?

— Двама.

— И двама жандарми. Със сила не можем нищо да направим, обкръжени сме. Къде се намират куфарите, които са прегледали?

— Горе.

— А стълбището, което води дотам?

— Оттук.

— Добре. Останете спокойна и се постарайте да не се издавате, че сте ни видяла. Още един път — отговарям за всичко.

Той хвана ръката на графинята и се отправи към посочената врата. Стълбището бе много тясно и водете до мансардна стая, където бяха разпилени всичките рокли и цялото бельо, което са могли да намерят полицаите в куфарите на графинята. Раул с тихи стъпки се приближи до капандурата, пробита в средата на сламения покрив, и съгледа двамата жандарми, слезли от конете, да привързват юздите за стълбовете пред къщата.

Жозефин Балзамо не помръдваше. Раул забеляза нейното смутено лице с изострени от безпокойство черти. Това я беше състарило.

Той й каза:

— Бързо! Трябвала си смените дрехите! Сложете една от тези рокли… черна за предпочитане.

Той се обърна към капандурата и видя долу полицаите, които бяха излезли от странноприемницата, и жандармите да разговарят. Когато тя се преоблече, Раул взе сивата рокля, небрежно захвърлена от графинята върху леглото и я нахлузи през главата си. Той беше тънък, строен и роклята, която стигаше до глезените му и прикриваше напълно нозете, чудесно му ставаше. Изглеждаше толкова чаровен в дегизировката си и толкова хладнокръвен, че младата жена започна да се успокоява.

— Слушайте ги — каза Раул.

Чуваше се ясно разговорът, който четиримата мъже водеха пред прага на залата. Извисяваше се гласът на един от тях — без съмнение, някой от жандармите, който питаше с дебел и провлачен глас:

— Сигурни ли сте, че тя от време на време живее тук?

— Сигурни и пресигурни. Доказателството… два куфара са оставени в мансардата. Единият от тях носи нейното име: мадам Пелегрини. После… всеки познава майка Васьор като добра и честна жена, нали?

— По-добра и по-честна от майка Васьор няма в цялата област! Всеки го знае.

— Хубаво, майка Васьор ни каза, че тази Пелегрини е идвала да прекарва по няколко дни при нея за отмора.

— Дявол да го вземе! Между две кражби.

— Съвсем вярно.

— Щом плячката е добра за мадам Пелегрини, нали?

— Разбира се. Квалифицирани кражби. Мошеничества. Укривателство. С една дума, дявол и половина и свързаното с него… без да се смятат тълпата съучастници.

— Имаме ли отличителните й белези?

— И да, и не. Налице са два нейни портрета, но те са напълно различни. Единият от тях е нов, другият стар. Колкото до нейната възраст, е отбелязано — между тридесет и шестдесет години.

Те избухнаха в смях и дебелият глас отново поде:

— Сигурни ли сте в следата?

— И да, и не. Преди петнадесет дни е действала в Руан и Диеп. Там следата й се губи. Отново я намират на главната железопътна линия и пак я губят. Продължила ли е към Хавър, или се е отклонила към Фекамп? Невъзможно е да го узнаем. Изпаряване в нищото. Пълно объркване.

— Защо дойдохте тук?

— Хазарт. Опитваме си щастието. Един чиновник на гарата, изпратил куфарите до тук, си спомни, че името Пелегрини било написано на етикета на единия от тях. Етикетът се бил отлепил.

— Разпитахте ли другите пътници и клиенти на странноприемницата?

— Клиенти, пътници? Хм, те тук са рядкост.

— Не напълно. Видяхме една дама на пътеката, когато идвахме насам. Тя влезе вътре.

— Една дама?

— Няма грешка. Ние бяхме още на конете, когато тя стоеше до тази врата и се обръщате да тръгне към нас. После, както вече казах, изведнъж влезе в къщата, като че ли не искаше да бъде видяна.

— Невъзможно!… Една дама в тази странноприемница?…

— Една особеност — беше в сиво. Дали ще мога да я разпозная, не съм сигурен. Но цвета ira роклята, да… Също и на шапката… шапка с букет от виолетки…

Четиримата мъже замълчаха.

Раул и графинята изслушаха този разговор, без да пропуснат нито една дума, един срещу друг и без да помръднат от местата си. При всяко ново доказателство лицето на Раул ставаше все по-сурово. Тя не протестираше.

— Те ще дойдат… ще дойдат… — шепнете неспокойно тя.

— Да — каза той. — Настъпва моментът за действие… Пропуснем ли го, те ще се качат и ще ви намерят в тази стая.

Жозефин не беше свалила шапката си. Раул я взе и я сложи на главата си, свали малко периферията и върза панделките около шията си.

След тези действия той даде последните инструкции:

— Ще ви отворя път. След като той бъде свободен, слезте и тръгнете спокойно по пътеката към двора на фермата, където е вашата берлииа. Заемете си мястото, а Леонар да подкара…

— А вие? — бързо запита тя.

— Настигам ви след двадесет минути.

— Ако ви арестуват?

— Няма да ме арестуват. Нито вас. Спокойно. Не тичайте по пътеката. Нужно е хладнокръвие.

Той се приближи до капандурата. Видя, че мъжете бяха влезли. Тогава без колебание прекрачи рамката, плъзна се по сламата и скочи в градината. Следващите му ходове бяха да извика.

като че ли се е изплатил от някого, и много бързо да побегне. След него тутакси се чуха крясъци.

— Това е тя!… Сива рокля!… Виолетки на шапката!… Стой или ще стрелям!…

С един скок Раул се прехвърли през пътя, пресече разоран парцел и се покатери по склона към една съседна ферма. Следваше нов склон, по-стръмен от първия. После ниви и пътека, която стигаше до фермата между два живи плета от къпини.

Стигнал до тях, Раул се обърна. Нападателите бяха доста изостанали и не можеха да го видят. За секунда той се освободи от роклята и шапката и ги хвърли в къпинака. После си сложи моряшкия каскет, запали цигара и пое обратно с ръце в джобовете.

На ъгъла до фермата двамата полицаи се появиха внезапно и запъхтени се сблъскаха с него.

— Хей, моряк!… Срещнахте ли една жена, а? Една жена в сиво?

Той потвърди:

— Разбира се… една жена, която тичаше като подгонена от хиляда дяволи, нали?… Една луда…

— Тя е… Къде отиде?

— Влезе във фермата.

— Как? Какво?

— Как ли? Ами през вратата.

— Отдавна ли?

— Преди не повече от двадесет секунди.

Двамата мъже се отдалечиха, тичайки, а Раул спокойно продължи своя път. Срещнал жандармите, той ги поздрави приятелски с добър ден и с безгрижна стъпка стигна до главния път, малко след странноприемницата и съвсем близо до завоя. Сто метра по-далеч бяха буковите и ябълковите дръвчета, под които берлината го чакате. Леонар бе на капрата, с юздите в ръка. Жозефин Балзамо, скрита вътре, държеше вратата отворена.

Той нареди:

— Към Ивето, Леонар!

— Какво? — възрази веднага графинята. — Но ние ще минем пред странноприемницата!

— Те не са ни видели да излизаме оттам, така че пътят е свободен. Да се възползваме… В лек тръс, Леонар… Ход на погребална кола, която се връща празна.

Те действително минаха пред странноприемницата на майка Васьор. В този момент полицаите и жандармите се връщаха през нивите. Един от тях носете сивата рокля и шапката. Другите оживено жестикулираха.

— Намерили са вашите дрехи — каза Раул — и знаят в какво се състоят нещата. Те не търсят вече вас, а мен, моряка, който срещнаха. Колкото за колата — не са й обърнали никакво внимание. Е, ако някой сега им каже, че хората, които търсят, са в тази берлина, че вие сте мадам Пелегрини, а аз съучастникът моряк, те биха избухнали в смях.

— Ще разпитат майка Васьор.

— Тя ще се справи.

Когато изгубиха от погледите си групата, Раул нареди на Леонар да шибне кончетата и ускори хода на колата.

— О-хо-хо! — извика той, когато двата коня се впуснаха напред след първия удар па камшика. — Бедните животни няма да стигнат далеч. От колко време са на път?

— От тази сутрин — отговори тя — от Диеп, където прекарах нощта.

— Къде отиваме?

— До бреговете на Сена.

— Дявол да го вземе! Още шестнадесет или седемнадесет левги^[2] с този галоп, хайде де! Това е невъзможно.

Графинята не отговори.

Между двете предни стъкла имате тъпка мрежа с прикрепено огледало, в което той можете да я вижда, без да се обръща към нея. Тя беше облякла една по-тъмна рокля и лека шапчица с доста гъст воал, който скривате цялото й лице. Жозефин го развърза и изтегли кожен сак от багажната мрежа. Коженият сак се оказа походен несесер, в който имаше огледало с дръжка и обков от злато и предмети за тоалет: червило, сенки, четки… Държейки огледалото в дясната си ръка, тя съзерцаваше в него умореното си и състарено лице.

После графинята сипа няколко капки върху дланта си от едно тънко флаконче, разтри лицето си с тях с помощта на копринено парцалче и отново се огледа.

Отначало Раул нищо не разбра и не забеляза строгото изражение на очите й и обзелата я меланхолия, като гледаше своя рухнал образ.

Така минаха десет или петнадесет минути — в тишина и в усилията на една воля да се концентрира, изолирайки се от всичко външно. Първо на лицето се показа усмивка, колеблива и боязлива като слънчев лъч през зимата. След един момент тя стана по-дръзка и разкри чрез някои подробности резултат, който накара Раул да повдигне учудено очите си. Устните станаха по-сочни. Кожата се изпълни с цвят. Плътта изглеждаше, че укрепва. Страните и брадичката добиха чистите си очертания и чар осветяваше отново хубавата и нежна фигура на Жозефин Балзамо.

Чудото беше станало.

„Чудо? — си каза Раул. — Не, нещо повече, чудо на волята, а не на небето. Въздействие па ясна и упорита мисъл, която не търпи поражение и възстановява дисциплината там, където цари безпорядък и колебание. Да оставим флакона — той беше обикновена комедия.“

Раул взе оставеното от нея огледало и го разгледа. Очевидно то бе обектът, описан по време на съвещанието в Етижу, същият, с който графиня Дьо Калиостро си е служила пред императрица Йожени. По дръжката имаше резки, златната обковка отзад беше наранена от удари.

Върху дръжката имаше още една графска корона^[3], дата 1783 и гравиран списък с четирите тайни на Калиостро.

Раул, който изпитваше желание да я засегне, се пошегува:

— Вашият баща ви е завещал вълшебно огледало. Благодарение на този талисман здравето се възстановява след неприятна възбуда.

— Истина е, че се обърках — отговори тя. — Случва ми се рядко. А аз обикновено се държа добре в много по-тежки обстоятелства от току-що случилото се.

— Ох, ох, по-тежки… — усмихна се Раул с иронично съмнение.

Те не размениха повече нито дума. Конете продължаваха със същия равен ритъм да се носят напред. Просторните равнини на Ко, подобни и все пак толкова различни, се разстилаха до необятния хоризонт, изпъстрени тук-там с горички.

Графиня Дьо Калиостро бе спуснала воала си. Раул почувства, че тази жена, толкова близка с него два часа по-рано и на която той поднесе така възторжено своята любов, изведнъж се отдръпна, като че ли бяха непознати. Без повече контакти. Мистериозната душа се обкръжавате от плътен мрак и това, което сега можете да се забележи, се различавате много от това, което искаше да си представи.

Душа на крадла… душа потайна и неспокойна… днешна неприятелка… беше ли възможно! Как да допусне, че това лице като лицето на непорочна девственица, че този чист поглед като водата на планински извор са само лъжлива външност?

Той беше достигнал такова състояние надуха, че когато пресичаха малкия град Ивето, искате да скочи от колата и да избяга. Не изпълни решението си и от това неговият гняв се засили. Споменът за Кларис д’Етижу се появи в съзнанието му и като възмездие за изневярата си той си спомни за сладката и нежна девойка, която му се беше отдала толкова благородно.

Жозефин Балзамо не мислете да изпуска плячката си. Тя го следеше внимателно през спуснатите клепачи. Толкова повехнала, сега тя му изглеждаше като паднал ангел. Но тя беше тук! Един опияняващ дъх идеше от нея. Той леко докосваше дрехите й. Можеше с едно движение да вземе нейната ръка и да целуне напарфюмираните й пръсти. Тя беше цялата изтъкана от желание, от страст, от сладострастие, с две думи, съдържаше смущаващата тайнственост на жена, която знае как да бъде обичана, но и как да обича. И отново споменът за Кларис д’Етижу изчезна.

— Жозин! Жозин! — шепнеше той толкова тихо, че тя почти не го разбра.

Имаше ли нужда да вика за своята любов и мъка? За тези неща не се крещи по площадите. Можеше ли тя да му върне загубеното доверие и да намери в неговите очи престижа, който почти беше загубила.

Приближаваха Сена. На възвишението, от страната, по която се слизаше за Кодебек, берлината обърна наляво между гористите хълмове, които господстваха над долината Сен Вандрий. Те тръгнаха покрай развалините на прочутото абатство и следваха течението на реката, напояваща цялата долина. После заобиколиха един хълм и хванаха пътя за Руан.

Миг по-късно колата спря. Леонар остави пътниците си при началото на малка горичка и тутакси тръгна отново. От това място се разкривате великолепна гледка към Сена. Реката се разстилате пред погледа им. Една ливада, цялата разлюляна, ги разделяше от нея.

Жозефин Балзамо подаде ръка на другаря си и му каза:

— Довиждане, Раул. Малко по-нагоре срещу течението ще намерите станцията Ла Майере.

— А вие? — попита той.

— О! Жилището ми е съвсем близо.

— Аз не виждам нищо…

— Да. Обърнете внимание обаче на онзи патрулен катер там, който едва се различава между клоните.

— Ще ви придружа.

Скоро те пристигнаха на дигата и съвсем близко до катера, който още оставаше полускрит зад завеса от върби. Никой не можеше да ги види, нито да ги чуе. Те бяха сами под огромното синьо небе. Минутите бързо изтичаха. Завинаги щяха да се запазят в спомените им като минути, повлияли решително на по-нататъшната им съдба.

— Довиждане… — отново каза Жозефин Балзамо. — Довиждане… Благодаря за всичко…

Раул се колебаеше пред протегнатата за последно сбогом ръка.

— Не искате ли да ми стиснете ръката? — попита тя.

— Да… да… — шепнеше той. — Но защо да се разделяме?

— Защото нямаме какво повече да си кажем.

— Повече нищо, действително, но ние и досега нищо не си казахме.

Той млъкна, взе в ръцете си хладната и мека ръка на графинята и продължи:

— Думите на тези мъже… техните обвинения в странноприемницата… истина ли беше?

Той се стремете към обяснение, пък макар и лъжливо, което би му позволило да запази известна надежда. Графинята изненадано го погледна и бързо отговори:

— За какво ще ви послужи това обяснение?

— Как за какво?

— Да повярвам ли, че ако направя някои разкрития, те ще се окажат решаващи за бъдещото ви поведение? Ако, разбира се, се срещнем някога.

— Не ви разбирам. Много съм развълнуван.

— Господи, нещо много просто за разбиране. Искам да кажа, че разбрах тревогата ви от евентуалното потвърждение на чудовищните обвинения. Да… не ме прекъсвайте!… За престъпления, които Боманян и барон д’Етижу, давайки лъжливи показания, ми осигуриха. За тях няма да говоря сега.

— Спомням си какво казаха тези негодни.

— Те обвиняваха мен, а не тази, чието име им дадох — маркиза Дьо Белмонт. Не се касае за престъпления. Знайте, че това, което в очите на някого може да изглежда престъпление, в очите на друг е само лоялна конкуренция. Зависи само от гледната точка. Но има ли това някакво значение за вас?

Той бе объркан от неочаквания въпрос. Тя се смееше срещу него много доволна и започна отново:

— Без съмнение, виконт Раул д’Андрези е шокиран от моите по-широки възгледи за нещата. В живота е така. Всичко е конкуренция и успява този, който е по-бърз и по-ловък. Свобода, равенство и братство… хм… лозунгите на революцията са лозунги за слабите и нерешителните. Равенство не може да има, така както хората не се раждат равни по интелект и физически качества. Но виконт Раул д’Андрези може би има високи нравствени качества, изтънчеността на един благородник…

— Потвърди ли се казаното за вас, ще изпитам известно разочарование… — каза без ентусиазъм той.

— Ах! Боже мой, ще ме разплачете, малкия — изсмя се графинята. — На добър час! Думата е казана! Вие сте разочарован!

Тичахте след една красива мечта и всичко изведнъж изчезна. Жената се появи такава, каквато е. Отговорете откровено, тъй като се обясняваме честно — разочарован ли сте от мен?

Той й отговори сухо:

— Да.

Настана тишина. Тя внимателно го гледате и прошепна:

— Аз съм една крадла, нали? Това ли искате да кажете? Една крадла?

— Да.

Тя се усмихна и запита:

— А вие?

И докато той проумее казаното, тя го хвана за ръката и повелително му подхвърли на „ти“:

— А ти, малкият ми? Какъв си ти? Най-после и твоята игра свърши. Кой си ти?

— Казвам се Раул д’Андрези.

— Глупости! Ти се казваш Арсен Люпен. Твоят баща Теофаст Люпен, който заемате по съвместителство професиите на учител по бокс и на неудачник с по-доходната професия на мошеник, беше осъден и затворен в Съединените щати, където умря. Твоята майка след неговата смърт взе отново бащиното си име и живя като бедна роднина при един далечен братовчед, херцог Дьо Дрьо-Субиз. Един прекрасен ден херцогинята установи изчезването на историческо скъпоценно украшение с голяма стойност, което е било фамилна огърлица на кралица Мария-Антоанета. Въпреки издирванията никога не се узна кой е извършил тази смела кражба, изпълнена с дяволска ловкост. Аз го знам. Това беше ти. На тест години.

Раул слушате бледен от гняв и с трепереща челюст. Той възропта:

— Майка ми бе нещастна и унижена. Исках да я възмездя.

— Крадейки?

— Бях на шест години.

— Днес си на двадесет, твоята майка е мъртва, ти си здрав, умен, пълен с енергия. Как живееш?

— Работя.

— Да, по джобовете на другите.

Тя не му остави време да протестира.

— Нищо не казвай, Раул. Познавам твоя живот до най-малките подробности и мога да разкажа за неща, случили ти се тази година, или за други, по-стари, защото те знам от много време и от всичко, което казах, ти знаеш по-добре само това, което направи в странноприемницата. Полицаи? Жандарми? Обиски? Преследване?… Ти мина през всичко, ти, който нямаш още двадесет години! Тогава струва ли си труда да се упрекваш? Не, Раул. Тъй като познавам твоя живот и случаят ти поднесе част от приключенията ми, да свалим маските. Присвояването на чуждото е хубаво нещо: да затворим очи и да мълчим.

Той не каза нищо. Една голяма умора го обземате. Виждаше предстоящето си през мъгла и нещастие, в него нищо повече нямаше цвят, красота и грация. Имаше желание да плаче.

— Довиждане за последен път, Раул — каза тя.

— Не…не… — заекна той.

— Трябва, мое малко момче. Причиних ти само болка. Не искай да свържеш твоя живот с моя. Ти имаш амбиция, енергия и качества и можеш да избереш собствен път.

После добави по-тихо:

— Моят не е добър, Раул.

— Защо тогава го следвате, Жозин? Ето какво ме плаши.

— Много е късно да го сменя.

— Тогава и за мен е същото.

— Не, ти си млад. Спаси се. Избягай от съдбата, която те заплашва.

— Но вие, вие, Жозин?…

— Това е моят път.

— Ужасен живот, от който страдате.

— Ако мислиш така, защо искаш да го споделиш?

— Защото ви обичам.

— Едно основание в повече, за да ме избягваш, мое момче. Всяка любов между нас предварително е забранена. Ти се изчервяват от мен и аз не се доверявам на теб.

— Аз ви обичам.

— Днес. А утре? Раул, подчини се на нареждането, което ти написах на гърба на фотографията си през първата нощ след срещата ни край морето: „На моя спасител съм благодарна, но нека не се опитва да ме види отново.“ Раул, иди си!

— Да, да — каза бавно Раул д’Андрези. — Имате право. Но е ужасно да помисля, че всичко между нас ще свърти, преди да съм имал време да се надявам… на нещо повече. Скоро ще ме забравите.

— Лесно не се забравя този, който ви е спасил два пъти.

— Така е. Но спомняйте си, че ви обичам. Тя поклати глава.

— Няма да го забравя — каза тя. И престанала да се обръща към него на „ти“, добави с вълнение:

— Вашият ентусиазъм, вашият възторг… всичко чистосърдечно и непринудено, което е във вас… и другите неща, които само отгатвам… всичко безкрайно ме трогва.

Те дълго време не разделиха ръцете си, гледайки се очи в очи. Раул тръпнеше от нежност. Тя тихо му каза:

— Когато човек се разделя завинаги, трябва да върне това, което му е дадено. Върнете ми портрета, Раул!

— Не, не, никога — възкликна той.

— Тогава аз — каза тя с усмивка, която го опияняваше — ще бъда по-честна и ще ви върна това, което ми дадохте.

— Какво, Жозин?

— Първата нощ… в плевнята… докато спях, Раул, вие се наведохте към мен и почувствах вашите устни върху моите.

С ръце, кръстосани зад врата му, тя привлече главата на младия мъж и техните устни се съединиха.

— Ах, Жозин! — извика той обезумял. — Правете с мен каквото поискате, обичам ви… обичам ви…

Те вървяха по брега на древната река. Тръстиките се люлееха под тях. Дрехите им мачкаха дългите и тънки листа, с които северният вятър си играете. Те вървяха без други мисли, освен тези, които ги караха да потръпват от любов. Техните ръце се кръстосваха.

— Кажи ми още едно нещо, Раул, кажи ми го само с една дума — каза му тя, спирайки се. — Искам да бъда наясно. Има ли друга жена в живота ти?

— Няма.

— Ах! — каза тя горчиво. — Вече една лъжа.

— Една лъжа?

— А Кларис л’Етижу? Да, Раул, срещал си се с нея. Хората са пи видели.

Той се ядоса.

— Стара история… флирт без значение.

— Кълнеш ли се, че не я обичаш?

— Кълна се.

— Толкова по-добре — каза тя с мрачен глас. — Толкова по-добре за нея. Няма да страда. Няма никога да се вмъква между нас!

Той я прегърна.

— Обичам само Жозин и никога не съм обичал друга освен Жозин. Моят живот започва днес.