Морис Льоблан
Графиня Дьо Калиостро (14)

ГЛАВА XIV
АДСКОТО СЪЗДАНИЕ

— Нека спуснат котвата — прошепна Жозефин Балзамо — и да докарат лодката.

Морето беше покрито с гъста мъгла, която се наслагваше в мрака на нощта и пречеше да се забележат даже светлините на Етрета. Фарът на Антифер не успяваше да пробие непроницаемите кълбести облаци, в които яхтата на княз Лаворнев се движеше почти пипнешком.

— Какво те принуждава да искаш да се движим толкова близо до брега? — запита Леонар.

— Моето желание. Искам да бъде така — отговори Калиостро.

Той се ядоса.

— Това е лудост, тази експедиция е чиста лудост! Ако те прихващат щури идеи, кажи си! Ето петнадесет дни откакто успяхме, благодарение на теб, признавам го, да пожънем необикновена победа. Всичките скъпоценни камъни са затворени в огнеупорна каса в Лондон. Опасността е преминала. Калиостро, Пелегрини, Балзамо, маркиза Дьо Белмонт: всичко това потъна на дъното на морето благодарение на катастрофата на „Светулка“. Ти има блестящата идея да я организираш и проведеш с толкова много енергия. Двадесет свидетели видяха от брега експлозията. За хората ти си мъртва, аз също, а и всичките ни съратници. Ако някога успеят да разкрият историята за съкровището на монасите, ще помислят, че то е потънало със „Светулка“ на такова място в морето, което не може да се определи точно. Скъпоценните камъни значи ще останат завинаги за хората на дъното на морето. От това корабокрушение ще остане доволно единствено правосъдието, защото е известно, че няма да се затича да разкрива изнесеното в пресата, след като му е наредено от много високо място да потули аферата Боманян — Калиостро. Значи всичко върви добре. Ти си господарка на положението и победителка на враговете си. Сега е моментът, в който най-елементарната предпазливост ни налага да бягаме далеч от бреговете на Франция, даже, доколкото е възможно, и от Европа, а ти именно в този момент избра да се върнеш на същото място, за да нападнеш единствения враг, който ти остава. И то какъв враг, Жозин! Един гений, без когото, признай, Жозин, ти нямаше да разгадаеш тайната. Признай, че постъпката ти е луда.

Тя прошепна:

— Любовта е лудост.

— Тогава откажи се.

— Не мога, не мога. Обичам го!

Тя се беше опряла на лакти на перилото на яхтата и със стисната между дланите си глава шепнеше безнадеждно:

— Обичам… това е за пръв път… Другите мъже не се смятат… Докато Раул!… Ах, не искам да говоря за него… Чрез него изпитах единствената радост в живота си… но също и най-голямата мъка. Преди да го срещна, не познавах щастието…но също и болката… и после… и после щастието свърши… остана ми само страданието… То е нещо отвратително, Леонар… Мисълта, че той ще се жени… и друга ще споделя живота му… и че ще се роди дете от тяхната любов… не, това не е по силите ми. Всичко друго, но не това!… Леонар, предпочитам да рискувам всичко. Предпочитам да умра! Той тихо й каза:

— Бедната ми Жозин…

Те замълчаха, като тя остана все така наведена над водата. После, когато лодката се приближи, тя се изправи и твърдо каза:

— Нищо не рискувам, Леонар… няма да умра, по-скоро ще избягам.

— В края на краищата какво искаш да правиш?

— Да го отвлека.

— О! О! Ти се надяваш…

— Всичко е готово. И най-малките подробности са уредени.

— Как?

— Посредством Доминик.

— Доминик?

— Да, още от първия ден, още преди в имението да пристигне Раул, Доминик беше нает за вратар на д’Етижу.

— Но Раул го познава.

— Раул го е виждал може би един или два пъти, но ти знаеш колко е способен Доминик да се дегизира. Абсолютно невъзможно е да го познае измежду пялата прислуга на замъка и на конюшнята. Доминик всеки ден ме държи в течение на работите там и получава моите инструкции. Знае часовете, в които Раул си ляга да спи и става от леглото, как живее и всичко онова, което прави. Зная, че още не е виждал Кларис, но в момента подготвят необходимите документи за сватбата.

— Той не се ли съмнява?

— За мен не. Доминик е чул откъслеци от разговора, който Раул е водил в деня на пристигането си в замъка. Той е казал „окончателна смърт“. Въпреки това е искал да се вземат предпазни мерки. Значи той наблюдава, надзирава околността на замъка и разпитва селяните.

— И Доминик те оставя да дойдеш въпреки всичко?

— Да, но в продължение само на един час. Един дързък и бърз удар в нощта и веднага се изпаряваме.

— Тази нощ ли ще стане?

— Тази нощ между десет и единадесет. Раул заема малък павилион, някога обитаван от стражата, недалеч от старата кула, където Боманян бе наредил да ме отведат. Този павилион има откъм полето само един прозорец и нито една врата. Ако капаците са затворени, за да се влезе, трябва да се мине през голямата порта на овощната градина и да се стигне до вътрешната фасада. Двата ключа тази вечер ще бъдат под един голям камък близо до портата. Раул, както спи, ще бъде навит в дюшека и завивките си, които са доста широки, и ще бъде донесен тук. В същия момент ще тръгнем.

— Това ли е всичко?

Жозефин Балзамо се подвоуми, после отговори отчетливо:

— Това е всичко.

— А Доминик?

— Той ще тръгне с нас.

— Не си ли му дала някакви специални нареждания?

— По какъв повод?

— По повод на Кларис? Ти ненавиждаш малката. Страхувам се да не си натоварила Доминик с някаква специална работа…

Жозефин отново се поколеба, преди да отговори:

— Това не те интересува.

— Обаче…

Лодката се плъзна покрай борда на кораба. Жозефин заяви със закачлив тон:

— Слушай, Леонар, откакто те направих княз Лаворнев и притежател на прекрасно екипирана яхта, ти стана твърде недоверчив. Да не излизаме от рамките на нашето споразумение, искаш ли? Аз заповядвам, а ти се подчиняваш. Даже ако имаш право на известни обяснения. Дадох ти ги. Направи се, като че ли те ти стигат.

— Толкова по-добре. Да слизаме.

Тя слезе първа в лодката и се настани на дървената седалка.

Леонар с други четирима съучастници я придружи. Двама от тях поеха веслата, докато тя, облегната назад, даваше нарежданията си от кърмата на лодката.

Тя сигнализира, че наближават подводни скали и възстанови посоката по невидима за другите отправна точка. Само скърцането на чакъла по кила на лодката ги предупреди, че са стигнали.

Двама души я взеха на ръце и я занесоха на брега, докато другите измъкваха лодката.

— Сигурна ли си — прошепна Леонар, — че няма да срещнем митничари?

— Сигурна. Последната телеграма на Доминик е категорична.

— Няма ли да дойде при нас?

— Не. Писах му да стои в замъка между хората на барона. В единадесет часа ще ни настигне.

— Къде?

— Близо до павилиона на Раул. Стига сме говорили. Всички те потънаха из стълбището на кюрето и се заизкачваха. Независимо че бяха точно шест души, от устните им не се изплъзваше нито звук, а и по стъпалата не беше отместено нито камъче; ако наблизо имаше неприятел, колкото и внимателен да би бил, той нямаше да чуе нищо от първата до последната минута на изкачването.

На платото мъглата не беше толкова гъста. Тя се разстилаше на интервали като облаци и по този начин оставаха междини, през които можеха да се видят блещуканията на няколко самотни звезди. Така Калиостро успя да различи замъка д’Етижу, чиито прозорци на главната фасада светеха. Камбанарията на църквата в Бенувил удари десет часа.

Жозин потръпна:

— О! Звукът на тази камбана!… Познавам го… Десет удара като предишния път… Десет удара! Броих ги един по един, отивайки към смъртта. Един по един…

— Но ти добре си отмъсти — обади се Леонар.

— На Боманян да, но на другите?…

— На другите също. Двамата братовчеди са полулуди.

— Вярно е — каза тя, — но ще се чувствам напълно отмъстена след един час. Тогава ще си почивам.

Те почакаха да се сгъсти мъглата, за да не бъдат забелязани върху голямото плато, което им предстоеше да пресекат. После Жозефин Балзамо се отправи по пътеката, по която я бяха носили Годфроа и неговите приятели. Съучастниците й я следваха в индианска нишка, без да говорят. Жетвата в полето беше преминала. Високите купи сено изникваха тук-там в непрогледната нощ.

В съседство с имението пътеката стана неравна, с дупки, с къпини от двете й страни, между които дружината тръгна с нарастващо внимание.

След малко пред тях се изправи високото очертание на стената. Още няколко крачки и те щяха да достигнат павилиона на стражата, който се намираше вдясно.

С един заповеднически жест Калиостро им прегради пътя.

— Почакайте ме.

— Да те последвам само аз? — запита Леонар.

— Не. Ще се върна да ви взема, за да влезем заедно през портата, която е вляво.

Тя се приближи сама, но така внимателно и бавно, че нито едно камъче не се търколи под обувките й и нито една тревица не се прегъна от роклята й. Павилионът нарастваше пред очите й в тъмнината. Тя стигна до него.

Младата жена пипна с ръка затворените капаци. Ключалката, разхлабена от Доминик, не действаше. Жозефин Балзамо отвори крилата по такъв начин, че се появи само един малък процеп между тях. Забеляза се слаба светлина.

Тя долепи челото си до процепа и видя вътрешността на стаята. Имаше едно легло с алков.

Раул си беше легнал. Лампа със стъклен глобус под абажур от мукава хвърляше светъл кръг върху лицето му, раменете и книгата, която четеше. Дрехите му бяха сгънати на стола до леглото. Той имаше съвсем младежки вид, вид на дете, което внимателно заучава урока си, но му се спи. Той на няколко пъти задрямва. Разсънвайки се, се насилваше да чете, но не му се удаваше.

Най-после той затвори книгата и изгаси лампата.

Видяла това, което трябваше да види, Жозефин Балзамо напусна поста си и се върна при своите съучастници. Тя вече им беше дала инструкции, но от предпазливост започна отново в продължение на десет минути да им ги обяснява, като настоя:

— Най-вече никакво насилие. Чуваш ли, Леонар?… Понеже няма нищо, с което да се защитава, няма нужда да си служите с оръжията си. Вие сте пет души, това е достатъчно.

— Но ако въпреки всичко се съпротивлява? — подхвърли Леонар.

— Трябва да действате така, че да не може да се съпротивлява.

Тя познаваше толкова добре обстановката от записките, които й беше изпращал Доминик, че без трудност стигна до главната порта на овощната градина. Ключовете бяха оставени на уговореното място. Тя отвори и се отправи към вътрешната фасада на павилиона.

Вратата се отвори лесно. Тя влезе, последвана от хората си. Вестибюлът, настлан с мозаечни плочки, водеше до единствената спалня. Калиостро бутна вратата безкрайно внимателно.

Моментът беше решителен. Ако Раул спеше или поне дремеше, планът на Жозефин Балзамо можеше да се счита за реализиран. Тя се ослуша. В стаята не помръдваше нищо.

Тогава тя се отстрани, за да могат да преминат петимата мъже, освети леглото с лъча на джобното си фенерче и с един жест насочи шайката си към жертвата.

Атаката беше толкова бърза, че спящият се събуди едва тогава, когато съпротивата беше безсмислена.

Мъжете го бяха увили в завивките и свили двете страни на дюшека около него така, че образуваха нещо като продълговат вързоп пране, който моментално свързаха. Сцената не продължи повече от една минута. Не се чу нито един вик. Нито един мебел не беше разместен.

Делото беше приключило успешно. Още един път Калиостро триумфираше като победителка.

— Добре — каза тя с вълнение, което недвусмислено издаваше значението на успеха в нейните очи. — Добре… Ние го хванахме… и този път ще бъдат взети необходимите предпазни мерки.

— Какво трябва да направим сега? — запита Леонар.

— Да го занесете на кораба.

— Ако вика за помощ?

— Запушете му устата… Но той ще мълчи… Тръгвайте.

Леонар се приближи до нея, докато съучастниците му вдигаха пленника.

— Няма ли да дойдеш с нас?

— Не.

— Защо?

— Казах ти, чакам Доминик.

Тя запали отново лампата й махна абажура.

— Колко си бледа — с тих глас й каза Леонар.

— Може би — отвърна тя.

— Това е заради малката, нали? Дали Доминик действа сега? Кой знае! Той има още време да се въздържи…

— Даже и да има още време — каза тя, — моето желание не се променя. Това, което трябва да стане, ще стане. Впрочем това нещо е вече направено. Върви си.

— Защо да си отида преди теб?

— Единствената опасност идва от Раул. Когато е на сигурно място в кораба, нищо не ще ни застрашава. Измъквай се и ме остави сама!

Тя им отвори прозореца. Те го прекрачиха и отнесоха пленника.

Тя прилепи капаците и полека затвори двете крила.

След няколко секунди удари единадесет часа. Тя броеше един по един ударите. На единадесетия тръгна покрай страничната фасада към овощната градина. Стигнала до нея, се ослуша. Чу се леко изсвирване, на което тя отговори с потропване с крак по плочките на настилката.

Пристигна Доминик. Двамата се върнаха в стаята и преди още да го е запитала, той прошепна:

— Свършено е.

— А! — каза тя, толкова развълнувана, че се олюля и седна. След продължително мълчание Доминик възобнови разговора:

— Тя не страда.

— Тя не страда?

— Не, тя спеше.

— Сигурен ли си?…

— Че е мъртва? По дяволите! Аз я ударих три пъти в сърцето. След това имах смелостта да остана… за да видя… Но беше ненужно… Тя вече не дишате… ръцете й изстиваха.

— Ако забележат?

— Не е възможно. Влизат в стаята й чак сутринта. Едва тогава… те видят.

Те не смееха да се погледнат. Доминик протегна ръка. От корсажа си тя извади десет банкноти и му ги подаде.

— Благодаря — каза той. — Но за друго убийство те откажа. Какво трябва да направя сега?

— Да тръгват. Тичай да настигнеш другарите си, преди да са влезли в лодката.

— Те с Раул д’Андрези ли са?

— Да.

— Толкова по-добре, той ми създаваше неприятности от петнадесет дни! Не ми се доверяваше. А, още една дума… скъпоценните камъни?

— Имаме ги.

— Няма ли опасност?

— Те са в касата на една лондонска банка.

— Много ли са?

— Един пълен куфар.

— Мамка му! Повече от сто хиляди франка за мен, а?

— Повече. Но побързай… Ако не предпочиташ да ме дочакаш…

— Не, не — живо каза той. — Предпочитам да бъда далеч… възможно най-далеч… А вие?…

— Ще потърся дали няма опасни за нас книжа и ще ви настигна.

Той излезе. Тя веднага претърси чекмеджетата на масата и на едно малко бюро, но не намерила нищо, изпразни джобовете на дрехите му, поставени на стола до леглото.

Портфейлът тутакси привлече нейното внимание. Той съдържаше пари, визитни картички и една фотография.

Тя беше на Кларис д’Етижу.

Жозефин Балзамо продължително се взира в образа на младото момиче с поглед, в който нямаше омраза, но който беше твърд и не прощаваше.

След това тя остана неподвижна, в едно от тези състояния, в които очите замръзват, вперени в една точка, без да се знае какви мъчителни сцени си представят, но при които устните запазват своята нежна усмивка.

В огледалото срещу нея видя лицето си. Тя го разгледа, поставяйки лактите си върху мраморната плоча на камината.

В нейната усмивка се изостри противоречието. Тя като че ли ясно съзнаваше прелъстителната си красота, но се развеселяваше от това, че не й беше послужила за нищо пред Раул. Калиостро носеше качулка, която падаше върху нейните рамене, а отпред покриваше почти напълно челото й. Част от воала, с който Калиостро никога не се разделяше, също беше закрит от качулката. Този воал, с който наподобяваше Девата на Бернардино Луини.

Тя се разглежда така в продължение на няколко минути. После отново изпадна в мечтателност. Удари единадесет часа и четвърт. Тя не се помръдна. Би могло да се каже, че спеше, но с широко отворени и неподвижни очи.

Обаче с течение на времето тези очи, приели неопределено изражение, бавно започнаха да се избистрят. Те излизаха от вцепенението си. Същото се получава в някои съновидения, когато мечтите, изживените душевни бури и несвързаността на отделните случки, се трансформират само в едно желание, все по-определено в един образ, все по-точен. Какъв беше този смущаващ образ, който изглеждаше, че вижда и с който безрезултатно се опитваше да привикне? Какво я смущаваше? Изглежда, че това идваше от алкова с леглото и от кадифените завеси, които го обгръщаха. Зад тези завеси сигурно имаше празно пространство, място за преобличане, защото наистина можеше да се каже, че някаква ръка шумолеше там.

Тази ръка приемаше все по-реален образ. Последва я рамо, а над рамото се появи глава.

Жозефин Балзамо, свикнала със спиритическите сеанси, където полуочертаните сенки на фантомите приемат образа на този, когото сме повикали, даде име на ужасяващото видение, излизащо от мрака. То беше облечено в бяло и тя не можеше да определи дали изкривяването на устата му беше усмивка или яростна гримаса.

Тя измънка:

— Раул… Раул… Какво искаш от мен?

Фантомът разтвори една от завесите и тръгна покрай леглото.

Жозин затвори очи, стенейки, но почти веднага ги отвори отново и впери поглед във видението. Да, халюцинацията продължаваше. То се приближаваше с плавни движения, разместваше предметите пред него и смущаваше тишината. Почти веднага тя усети една ръка върху рамото си, която в никакъв случай не беше на фантома.

Весел глас се обади:

— Отговори ми, скъпа Жозин, дали мога да ти дам съвет: да помолиш княз Лаворнев да ти предложи малка каюта за почивка? Ти имаш нужда от нея, моя малка Жозин! Ти ме взе за фантом, за видение, мен, Раул д’Андрези! Макар че съм по пижама, аз не съм непознат за теб. Даже и в това облекло, скъпа.

Докато той обличаше костюма си и връзваше връзката си, тя повтаряше несвързано:

— Ти! Ти!…

— Да, Господи, да, аз!

И като седна до нея, той шеговито й каза:

— Най-вече, моя приятелко, не мъмри княз Лаворнев и не мисли, че ме е оставил да се измъкна още един път. Не, това, което твоите приятели и милият княз отнесоха, беше просто един дюшек и манекен от парцали, който се беше завил в чаршафите. Колкото до мен, аз не съм напускал топлото си местенце, от което веднага се отказах, щом ти се махна от поста си отвън, зад капаците на прозореца.

Жозефин Балзамо остана неподвижна. Тя беше неспособна да направи и най-малкото движение. Изглеждаше смазана.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Ти се чувстваш неудобно. Искаш ли чашка ликьор, за да се съвземеш? Признавам ти, Жозефин, че разбирам положението ти и не бих искал да бъда на твое място. Милите приятелчета си заминаха… невъзможна помощ преди един часа след полунощ… и срещу теб, в една стая, отвлеченият Раул. Има защо да виждаш нещата в черно! Бедната ми Жозефин… Какво задно салто!

Той се наведе и прибра фотографията на Кларис.

— Моята годеница е много красива, нали? С удоволствие забелязах, че преди малко я гледаше с възхищение. Знаеш ли, че ще се оженим след няколко дни? Калиостро прошепна:

— Тя е мъртва.

— Наистина — отговори той. — Чух да се говори за това. Дребният млад мъж я пронизал в леглото й, нали?

— Да.

— Удар с кама?

— Три удара с кама в самото сърце — каза тя.

— О! Стигаше само един — отбеляза Раул. Тя бавно, като че ли на себе си, повтори:

— Тя е мъртва, тя е мъртва. Той изръмжа:

— Какво искаш? Това се случва и в най-добрите семейства. И за такава дреболия няма да се откажа от проектите си. Мъртва или жива, ще се оженя за нея. Ще се подредим както можем… Ти добре се нареди…

— Какво искаш да кажеш? — запита Жозефин Балзамо, която започна да се тревожи от подигравките на Раул.

— Какво ли? Баронът те удави за пръв път. За втори път ти потъна с кораба си „Светулка“. Е, добре! Тези истории не ти попречиха да бъдеш тук. Кларис е получила три удара с кама. Това не може да бъде причина да не се оженя за нея. Но най-напред сигурна ли си в това, което заявяваш?

— Един от моите хора я уби.

— Защо?

— Защото я мразя.

— Чудесно! И това е най-голямото основание да убиеш някого. А ти видя ли, че я е убил? Или ти каза, че я убил?

Тя го изгледа.

— Защо би ме излъгал?

— Я виж ти! За да пипне десетте хиляди франка, които му даде.

— Доминик е неспособен да ме предаде. Той не би ме предал и за сто хиляди франка. И друго: той добре знае, че мога да го намеря, ако ме предаде. Сега ме чака заедно с другите.

— Сигурна ли си, Жозин, че те чака?

Тя изтръпна. Имаше впечатлението, че се върти в омагьосан кръг.

Раул поклати глава.

— Много е куриозно това, което с теб направихме един срещу друг. Жозин, как можеш да бъдеш толкова наивна, за да повярваш, че съм могъл да се подведа дори само за минутка от експлозията на „Светулка“, от мнимото удавяне на Пелегрини—Калиостро и от глупавата история, разказана от княз Лаворнев? Как не можа да отгатнеш, че едно момче, което не е слабоумно и което се е възпитавало в твоето училище на живота — и то какво училище, Света Дево! — ще разчете играта ти, както се чете в отворена Библия? Наистина, колко практично е това потопяване! Затънала в престъпления, с ръце почервенели от кръв, преследвана от полицията… Тогава потъва един стар кораб и заедно с него злодеянията и откраднатото съкровище. Всичко отива на дъното на морето. Всичко е загинало и изчезнало. По-нататък кожата се сменя и отново започват, разбира се, малко по-далеч и под друго име, да убиват, да измъчват и да цапат ръцете си с кръв. Кой? Кои? Разправяй това на другите, стара приятелко! Колкото до мен, когато прочетох за катастрофата, си казах: „Раул, отваряй си очите, и то добре!“ И дойдох тук.

След кратко мълчание той продължи:

— Виж, Жозин, посещението ти беше неизбежно! Ти задължително трябваше да го подготвиш с помощта на някой съучастник! Задължително яхтата на така наречения княз Лаворнев трябваше да плава по време на посещението ти насам! Задължително трябваше да се изкачиш по същата стълба, по която беше слязла завързана върху носилка! Тогава какво? Взех необходимите предпазни мерки и първата ми грижа беше да се огледам около себе си дали няма някое лице, което познавам. Побратим, който да вади кестените от огъня заради теб.

И с първия изстрел разпознах почтения Доминик, когото бях видял вече — ти лекомислено не взе под внимание този факт върху капрата на твоята берлина пред вратата на Бриджит Руселен. Доминик е верен служител, когото страхът от полицията и нанесената му от мен тупаница с бастун накараха да омекне до такава степен, че верността му се изпари. След това премина на служба при мене. Той го доказа, като ти изпращаше фалшиви сведения, а накрая и ключове. Знаех за плановете ти, те бяха съгласувани с мен, научих за примката, която подготви и в която падна. Награда за него: десет хиляди франка, които излязоха от джоба ти и не ще видиш вече, защото твоят верен слуга се върна в замъка под моя закрила.

Ето къде сме, моя добра Жозефин. Сигурно бих те пощадил от малката комедия да те приема тук само за да имам удоволствието да ти стисна ръката, но аз поисках да наблюдавам как ще направляваш действието, исках също да видя как ще реагираш на съобщението за убийството на Кларис д’Етижу.

Жозин отстъпи. Раул повече не се шегуваше. Наведен над нея, той й говореше с ледено студен глас:

— Малко вълнение… едва… това е всичко, което изпита при съобщението… Ти повярва, че това дете е мъртво, мъртво по твоя заповед, и не изпита нищо! Смъртта на другите за теб не струва нищо. На двадесет години, с целия живот пред себе си… с радостите си… с красотата си… Ти отнемаш всичко това с леснината, с която би счупила лешник! Никакво угризение на съвестта. Ти не се смееш… но и не плачеш. В действителност ти даже не помисли. Спомням си, че Боманян те нарече „адско създание“ — название, което ме ядосваше. Обаче думата е точна. Има нещо адско в теб. Ти си чудовище, за което не мога да мисля без страх. Но самата ти, Жозефин Балзамо, не се ли плашиш от себе си понякога?

Тя стоеше с наведена глава, с юмруци, притиснати към слепоочията, така, както често правеше. Безжалостните думи на Раул не предизвикваха у нея изблик на ярост и негодувание, както той очакваше. Раул усети, че тя беше в едно от тези моментни състояния на духа, в които човек се вглежда в дъното на душата си, и видял ужасната гледка в нея, не може да извърне поглед, нито да произнесе дума за прошка.

Тя беше като поразена от думите му. При Калиостро минутите на неуравновесеност бяха много редки. Обикновените хора рухват при подобни кризи. При Калиостро беше обратното — тя външно се стараеше да запази привидна невъзмутимост. Така хвърлен камък в гладка езерна вода образува концентрични кръгове, които постепенно затихват в дълбочините. Събитията се бяха развили по такъв противоположен на нейните предвиждания начин и появяването на Раул беше толкова объркващо, че тя не можеше равностойно да се изправи пред неприятеля, наскърбил я така жестоко.

Той беше схванал момента и притиснат към нея, й каза настойчиво:

— Нали, Жозин, в някои моменти ти също си изплашена? Нали се случва и ти също да се ужасяваш?

Покрусата на Жозин беше така дълбока, че тя прошепна:

— Да… да… понякога… но не трябва да ми се говори за това… не искам да зная… Мълчи… мълчи…

— Не, напротив — каза Раул, — ти трябва да знаеш… Ако се ужасяваш от подобни постъпки, защо ги вършиш?

— Не мога да постъпвам по друг начин — отговори тя с безкрайна умора.

— Поне опитваш ли се?

— Да, опитвам се, боря се, но никога не успявам. Научили са ме на злото… да правя зло, както другите вършат добро… Правя зло, както другите дишат… Това искаше…

— Кой?

Той чу неясно следните думи:

— Майка ми.

И веднага отново подзе:

— Твоята майка? Шпионката? Тази, която комбинира цялата история за Калиостро?…

— Да… Но не я обвинявай… Тя ме обичаше много… Само че не беше успяла… тя беше бедна, нещастна и искаше аз да успея… и да бъда богата…

— Но ти си красива. За една жена красотата е най-голямото й богатство. Красотата е достатъчна.

— Красотата е необходима, но не е достатъчна. Майка ми също беше красива, Раул, и нейната красота не й послужи за нищо.

— Приличаш ли на нея?

— Да, поразително. Това ме погуби. Тя поиска да продължа това, което беше нейната голяма мечта… наследството на Калиостро.

— Тя имаше ли документи?

— Едно късче хартия… хартия, която съдържаше четири тайни и е била намерена от нейните приятелки в стара книга… късчето приличаше наистина на писмо на Калиостро… Това я съблазни… както и успехът й при императрица Йожени. Аз трябваше да продължа. Още когато бях дете, тя ми внуши това. Оформиха съзнанието ми само с тази идея. Тя трябваше да бъде моето средство за препитание… моята съдба… Бях дъщеря на Калиостро… Аз продължавах нейния живот, а и неговия… Живот бляскав като този, който е описан в романите… живот на една обожавана от всички авантюристка, владееща света. Никакви чувства… Никаква съвест… Аз трябваше да отмъстя за всичките й страдания. Когато тя умираше, ми завеща следните думи: „Отмъсти за мен!“

Раул размисляше. После каза:

— Добре, а престъпленията?… Нуждата да убиваш?

Той не можа да дочака думите й и когато тя се готвеше да му отговори, я пресече:

— Не само майка ти те е възпитавала, Жозин, и те е дресирала за злото. Кой беше баща ти?

Стори му се, че чува името на Леонар. Но дали тя искаше да каже, че Леонар е баща й и мъжът, който е бил експулсиран от Франция по същото време като шпионин (това изглеждаше доста възможно), или че Леонар я е изучил на престъпления?

Раул не можа да научи нищо повече. Той не успя да проникне в областите, в които се зараждат злите инстинкти и ферментира всичко неуравновесено, порочно и суетно, с две думи — кръвожадните апетити, неумолимите и груби страсти, които се изплъзват от контрола на хората.

Той повече не я разпитва.

Тя тихо плачеше и той усети сълзите и целувките по ръцете си, с които тя отчаяно ги покриваше. Беше обзет от жалост и не я отблъсна. В сърцето му се промъкваше към нея непозната милост. Адското създание се превръщаше в човешко, в жена, отдадена на болни инстинкти, понасяща властта на непреодолими сили и която той може би трябваше да съди с повече снизходителност.

— Не ме отблъсквай — казваше тя. — Ти си единственото същество на света, което би ме спасило от злото. Веднага го почувствах. В теб има нещо добро, нещо много устойчиво… Ах! Любовта… любовта… няма друго нещо, което би ме умиротворило… обичах и обичам само теб… Знай, ако ме отблъснеш…

Нежните устни трогнаха дълбоко Раул. Той се усети безкрайно отпаднал. Това беше едно сладостно желание, нарастващо от опасното състрадание, което така коварно размеква волята на мъжете.

Ако Калиостро се беше ограничила само със смирените си досега милувки, би ли могъл да не изпадне в изкушение, да не се наведе и да не вкуси още един път от сладостта на устните, които му се предлагаха? Но тя избърза. Повдигна глава, плъзна ръце по раменете му, обгърна врата му и го погледна. Този поглед стигаше на Раул, за да не вижда повече в нея жената, която моли, а тази, която иска да съблазни, и за целта си съвсем преднамерено си служи с нежността на очите и грацията на устните.

Любовниците се гледаха. Но Раул знаеше много добре, че зад това чаровно изражение се крие хитрост и жажда за власт! Чистотата на най-съвършеното огледало на света не би могла да скрие следите от злините и безчестията, които той с безпределна яснота виждаше на лицето й.

Раул се съвзе малко по малко. Освободи се от изкушението и отблъсквайки жената, която го прегръщаше и му се предлагаше, й каза:

— Спомняш ли си… един ден… на катера… ние се изплашихме един от друг така, като че ли искахме да се заколим. И днес е същото. Ако падна наново в ръцете ти, аз съм загубен. Утре или вдругиден ще бъда мъртъв…

Тя веднага се изправи враждебна и зла. Гордостта пак я обземаше и бурята между тях отново избухна, карайки ги да преминат без преход от сферата на търпимост, в която ги задържаше споменът за любовта им, в сферата на омразата и предизвикателството.

— Ами да — подзе Раул, — в действителност от първия ден ние бяхме смъртни врагове. Всеки мислеше само за поражението на другия. Най-вече ти! Аз бях съперник, натрапник… В мозъка ти моят образ се смесваше с образа на смъртта!

Тя поклати глава и нападателно каза:

— Досега не.

— Но сега да, нали? Само че — провикна се той — има един нов факт. Сега не се страхувам от теб, Жозин. Ученикът стана учител, именно това исках да ти докажа, оставяйки те да дойдеш тук и приемайки битката. Подлагам се сам на твоите и на ударите на бандата ти. И ето че ние сме един срещу друг и ти не можеш да ми направиш нищо. Претърпя пълно поражение, нали? Кларис е жива. Аз съм свободен. Хайде, хубавице, махай се от живота ми, ти си победена и аз те презирам.

Той й хвърляше в лицето оскърбителните думи и те я шибаха като камшик. Тя беше смъртнобледа. Лицето й беше разкривено и за пръв път в нейната неизменна красота се появиха признаци на разруха.

Тя изръмжа като ранено животно:

— Жестоко ще си отмъстя.

— Невъзможно — присмя се Раул, — изтръгнах ти ноктите. Ти се страхуваш от мен. Ето това, което е чудновато и което е мое дело: отсега ти ще се страхуваш от мен.

— Целият ми оставащ живот ще бъде посветен на отмъщението — прошепна тя.

— Нищо не можеш да направиш. Всичките ти начини на действие са ми познати. Ти пропадна. Всичко е свършено.

Тя сви рамене.

— Имам други средства.

— И кои са те?

— Несметното богатство… съкровището, което завоювах.

— Благодарение на кого? — попита весело Раул. — Кой, понесен на крилата на въображението, даде последния изстрел в целта? Не бях ли аз, който го направи?

— Може би. Но аз бях тази, която знаеше как да действа, за да го вземе. На думи ти никога не оставаш последен. Но трябваше да се действа и този акт изпълних аз. Ти крещиш победа, защото Кларис е жива и ти си свободен. Животът на Кларис и твоята свобода, Раул, са малки неща пред голямата цел, която беше залог в нашия двубой, тоест милионите скъпоценни камъни. Там беше истинската битка, Раул, и аз я спечелих, защото съкровището ми принадлежи.

— Кой знае! — весело каза той.

— Така е, то ми принадлежи. Самата аз сложих безбройните скъпоценни камъни в куфар, който беше завързан, подпечатан и сложен в желязна каса пред очите ми. Носих го до Хавър, скрих го на дъното на трюма на „Светулка“ и го взех обратно преди потопяването на кораба. Сега куфарът е в Лондон в една банка, подпечатан и съхранен, както казах, и така е от първия час…

— Да, да — одобри Раул, като се преструваше на учуден, — въжето на куфара е напълно ново, много здраво и чисто… печатите са пет на брой от виолетов восък, с инициали Ж.Б.… Жозефин Балзамо. Колкото до куфара, той е от платнена ракита, снабден е с каишки и дръжки от кожа… нещо много просто, което не привлича вниманието…

Калиостро го гледаше уплашено.

— Значи ти знаеш?… Как узна това?…

— Ние, аз и куфарът, бяхме останали заедно в продължение на няколко часа — каза той, като се смееше.

Тя уверено каза:

— Лъжи! Говориш наслуки… Нито една секунда не се отделих от куфара, от ливадата в Меснил су Жумиеж до желязната каса.

— Да, но ти го свали на дъното на „Светулка“.

— Но аз поставих железен катинар, който затвори люка към трюма. Заедно с един от моите хора пазих над илюминатора, през който ти не би могъл да се провреш. Това продължи през цялото време, докато бяхме в залива на Хавър.

— Аз го знам.

— Как би могъл да го узнаеш?

— Бях в трюма.

Ужасяващи думи. Той ги повтори и смайването на Жозефин Балзамо така го развесели, че сам забавляващ се от разказа си, започна:

— Моят извод в Меснил су Жумиеж пред разрушения стълб беше следният: „Ако почна да търся моята добра Жозефин, ще бъде щура работа. Това, което беше необходимо, е да узная мястото, където тя ще бъде следобеда, и да отида там преди нея, за да се опитам да се възползвам от първия благоприятен случай и да грабна скъпоценните камъни. Защото, мила малка Жозин, като имах предвид твоето държание напоследък спрямо мен, аз бях решил да взема всичко. Мисълта за делба ме възмущаваше. Ти знаеше, че си следена от полицията и че неминуемо ще бъдеш преследвана от мен, човек, който според теб иска лакомо да сложи камъчетата ти в джоба си. Ти трябваше да избягаш, това ще рече, да заминеш за чужбина. Как? С помощта на твоя кораб «Светулка». На обяд бях в Хавър. В един часа тримата мъже от екипажа ти отидоха да вземат аперитива си в близкия бар. Аз преминах по понтона, скочих в трюма и се скрих зад натрупаните каси, бъчви и чували с провизии. Ти пристигна в шест часа и спусна куфара в трюма с помощта на въже… Така го постави на мое разположение…“

— Ти лъжеш… лъжеш… — извика Калиостро с треперещ от безпокойство глас.

Той продължи:

— В десет часа пристигна Леонар. Той беше прочел вечерните вестници и знаеше за самоубийството на Боманян. В единадесет часа вдигнахте котва. В полунощ в открито море ви чакаше друг кораб. Леонар, който се казваше вече княз Лаворнев, ръководеше прехвърлянето. Моряците и пакетите със стойност минаха от единия кораб на другия. Разбира се, куфарът беше вдигнат пръв. После пратихте по дяволите милата „Светулка“. Признавам, че преживях няколко трудни момента. Бях сам. Нямаше екипаж. Нямаше управление. „Светулка“ се носеше като управлявана от някой пияница през време на тежък махмурлук, който с последни сили се е хванал за щурвала. Би могло да се каже, че с него си играе разсърдено дете, след като е било мъмрено, и го върти, върти… Досетих се за твоя план, за сложената някъде бомба, за часовниковия механизъм, за експлозията… Бях плувнал в пот. Да се хвърля ли във водата? Не знаех какво да правя. Когато бях започнал да развързвам обувките си, с голяма радост се досетих, че бях видял зад кърмата на „Светулка“ завързана лодка. Тя подскачаше върху пяната на вълните зад кораба. Десет минути по-късно, седнал спокойно на скамейката, видях на стотина метра от мен ярък пламък да раздира тъмнината и чух детонацията, която развълнува спокойната повърхност на морето. „Светулка“ потъваше. Следващата нощ, след като малко се бях полюшкал върху вълните, се събудих, и видях брега недалеч от нос Антиф. Скочих във водата, капнах отново на земята… и същия ден се представих тук… за да се подготвя за твоето мило посещение, моя скъпа Жозефин.

Калиостро беше слушала, без да го прекъсва и с доста спокоен вид. Толкова излишни думи й беше казал той. Но не спомена нищо за най-важното — за куфара. Как е успял да се скрие на кораба, как после се е спасил от корабокрушението нямаше никакво значение.

Обаче тя се колебаеше да постави окончателния въпрос, добре знаейки, че Раул не е човек, който рискува, за да не достигне друг резултат, освен да се спаси самият той. Тя беше бледа като смъртник.

— Е, добре! — продължи Раул. — За нищо ли няма да ме запиташ?

— Какво да те питам? Ти каза всичко. Аз взех куфара. Сега той е на сигурно място. Всичко останало ми е безразлично.

— Провери ли го?

— Бога ми, не. Какъв смисъл имаше да го отварям? Въжетата и печатите бяха непокътнати.

— Не си ли забелязала следите от дупка от едната страна, практичен разрез в плетеницата на ракитата?

— Разрез?

— Света Дево! Вярваш ли, че съм стоял два часа до куфара, без да действам? Виж, Жозефин, не съм чак толкова глупав.

— Тогава? — попита тя с отслабнал глас.

— Тогава, моя бедна приятелко, малко по малко, търпеливо и спокойно, изпразних цялото съдържание на куфара по начин, който…

— По какъв начин?

— Така, че след като го отвориш, да не намериш в него нищо освен храна с равнозначно тегло, разбира се, не толкова скъпоценна като камъните… това, което имах под ръка… стока, която не си струва труда да транспортираш до Лондон, както и да наемаш и плащаш желязна каса в банката.

Тя се опита да протестира:

— Това не е истина… не е възможно да си успял.

От горната част на стенния шкаф той свали малка дървена чинийка, откъдето изсипа в шепата си две или три дузини диаманти, рубини и сапфири и с небрежен вид ги подхвърли във въздуха. Те заблестяха с цветовете на дъгата и при чукането си един в друг издаваха вълшебен звук.

— Имаше и други — каза той. — Разбира се, близостта на експлозията ми попречи да взема всичко и богатствата на монасите се разпиляха сред прегръдките на вълните. Но все пак нали за един млад мъж са достатъчни да се забавлява и чака… Какво ще кажеш, Жозин? Защо не отговаряш?… По дяволите! Какво има? А? Тези проклети жени не могат да загубят един милиард, без да припаднат. Какъв ужас!

Жозефин Балзамо не беше припаднала, както предположи Раул. Тя се изправяше оловносива и с протегнати ръце. Искаше да го удари. Но се задушаваше. Нейните ръце се размахваха във въздуха както ръцете на удавник, които се опитват да се задържат на повърхността на водата. После тя се повали върху леглото с глухи стенания.

Раул, без да се трогне, дочака края на кризата. Но имаше да й казва още няколко думи и затова се пошегува:

— Е, добре! Победих ли те напълно? Това е, което исках да те накарам да почувстваш, Жозефин. Ще си отидеш оттук победена, убедена, че не можеш да се бориш с мен и че е по-добре да се откажеш от всичките си дребни машинации. Ще бъда щастлив въпреки теб, Кларис също, и ще имаме много деца. Това е истината, с която трябва да се съгласиш, независимо дали ти се иска.

Той почна да се разхожда из стаята и продължи все повесело:

— Какво искаш още! В този случай нямаш шанс. Ти поведе борба против един млад човек, когото смяташе за лекомислен веселяк, но който излезе хиляда пъти по-силен и по-хитър от теб, мое бедно момиче. Възхитен съм от моята сила и моята хитрост. За Бога! Какво чудо от ловкост, хитрост, интуиция, енергия и предвидливост! Истински гений! Нищо не ми убягва от погледа. Чета като в отворена книга в ума на враговете си. Така в този момент ти ми обръщаш гръб? Сплескваш се в леглото, за да не видя чаровното ти лице? Е, добре! Прекрасно си давам сметка, че сега плъзгаш ръка в корсажа си, за да измъкнеш от него един револвер, и че ти ще…

Изречението остана недовършено. Внезапно Калиостро направи пълно завъртане и револверът, за който лекомислено се шегуваше Раул, блесна в ръката й.

Тя стреля веднага. Но Раул, който се беше подготвил, успя да стисне ръката й, и да я извие към нея. Тя падна, улучена в гърдите.

Сцената беше толкова брутална и развръзката така непредвидена, че той застана озадачен пред неподвижното тяло, простряно възнак на леглото с побеляло лице.

При все това никакво безпокойство не го измъчваше. Той не помисли, че тя би могла да бъде мъртва, и наистина, като се наведе, установи, че сърцето й биеше равномерно. Той взе от чекмеджето ножица и разряза корсажа. Куршумът не беше успял да проникне, бе се плъзнал и леко одраскал кожата малко над черната бенка над дясната гърда.

„Напълно безопасна рана“ — си каза той, като мислеше, че смъртта на подобно създание би могла да бъде само справедлива и желана.

Той държеше ножицата в ръката си с острието напред и се питаше дали не е негово задължение да прободе тази толкова прекрасна жена, да разреже плътта и да унищожи тази сирена, за да не й дава повече възможност да вреди? Или да й направи един дълбок белег като кръст на челото и така белязана, тя да предупреждава хората и да кара кожата им да настръхва от ужас? Какво справедливо наказание и каква предпазна мярка! Колко нещастия ще се избегнат и колко престъпления ще се предотвратят!

Раул нямаше кураж да го направи и не искаше да си присвоява правото да наказва. И после, беше я обичал много…

Той остана дълго време до нея и я съзерцаваше с безкрайна тъга. Не направи нито едно движение. Беше пълен с горчивина и отвращение. Борбата го беше изтощила, а и не само тя. Жозин беше неговата първа голяма любов. При нея за пръв път наивното сърце влага цялата си свежест и душата изпитва сладостното чувство, че се е сляла напълно с душата на любимия. Моментите на пълно физическо сливане винаги оставят в съзнанието ни нежен спомен, който никога не може да бъде забравен, нито напълно потъпкан от ненавист и злоба.

През целия си живот Раул запази покрай устните си две дълбоки бръчки на разочарование, а в душата си — впечатлението, че носи позорно петно.

Тя въздъхна по-дълбоко и повдигна клепачи.

Тогава той изпита непреодолима нужда да не я вижда повече и даже да не мисли повече за нея.

Отвори прозореца и се ослуша. Стори му се, че по пътеката чува стъпки. Леонар сигурно идваше от брега, за да докладва, че експедицията се отлага, тъй като жертвата е манекен. Тревожеше го без съмнение и закъснението на Жозефин Балзамо и той идваше да й помогне, ако е в опасност.

„Нека я намери тук и я занесе — си каза Раул. — Нека живее или умре! Нека бъде щастлива или нещастна! Безразлично ми е… Нищо повече не искам да знам за нея. Стига! Стига този ад!“

И без да каже дума, без да погледне жената, която му протягаше умолително ръце, той си тръгна…

На следващата сутрин Раул се представи на Кларис д’Етижу.

Той не беше виждал напоследък младото момиче, за да не отваря много рано още незаздравелите й рани. Но тя знаеше, че е тук, и той веднага разбра, че времето вече беше свършило своята работа. Бузите й бяха по-розови. Очите й бяха изпълнени с надежда.

— Кларис — каза й той, — от първия ден ми обещахте да ми простите за всичко…

— Няма за какво да ви прощавам, Раул — отговори младото момиче, като мислеше за баща си.

— Да, Кларис, причиних ви много мъки. Причиних много и на себе си и желая не само вашата любов, а и вашите грижи и закрила. Имам нужда от вас, Кларис, за да забравя ужасните спомени, да си възвърна вярата в живота и да воювам против лошите неща, които са в мен и ме повличат… където не бих искал да ходя. Ако ми помогнете, аз съм уверен, че ще стана честен човек, и чистосърдечно ви обещавам, че ще бъдете щастлива. Искате ли да станете моя жена, Кларис?

Тя му протегна ръката си.