Морис Льоблан
Графиня Дьо Калиостро (12)

ГЛАВА XII
ДЕМОН И ГЕНИЙ

Досега Раул беше изпитвал само страх, по-скоро морален отколкото от друго естество. Той твърдо вярваше в своята сръчност и щастливата си звезда, а за Калиостро беше уверен, че е способна сама да се защити от Боманян.

Но Кларис! В присъствието на Жозефин Балзамо Кларис беше като агне на заколение — невинна жертва, предадена на измамата и жестокостта на неприятеля. Сега страхът на Раул се усложнявате от чисто физическо усещане — от ужаса, който реално надвисваше над нейната глава, нещо, от което, както се казва, му настръхваше косата. Към този ужас се прибавяше и неумолимото лице на Леонар. Той си спомни за вдовицата Руселен и за нейните осакатени пръсти.

В действителност той видя опасността един час по-рано; когато идваше на срещата, вече отгатваше, че се подготвя голямото сражение и че след него ще спечели може би наградата. Досега бяха прости схватки, ангажиращи преди всичко авангардите на враждуващите. Сега започваше смъртоносната схватка между противостоящите сили и Раул се появяваше на сцената със завързани ръце и с въже на врата. Неговата защита допълнително се отслабваше и от присъствието на Кларис д’Етижу.

„Хайде — каза си той, — имам още много да се уча. За тази страшна ситуация съм също малко отговорен и скъпата ми Кларис още един път ще е моя жертва.“

Младото момиче остана озадачено, като видя дулото на револвера, който Леонар държеше насочен към него. Тя беше дошла съвсем непринудено, както се отива на среща с приятел, когото не сме виждали дълго време и с когото се срещаме с удоволствие още веднъж. Няма да гадаем за шока, когото се изпитва при случаи, подобни на този — озоваване на сцена на насилие и престъпление. Този, когото обичаме, стои пред нас неподвижен, с вързани крайници и безмълвен.

Тя смаяно прошепна:

— Какво има, Раул? Защо сте вързан?

Тя протегна към него ръце — да измоли помощта му и да му поднесе своята. Но какво можеха те, единият и другият!

Той забеляза измъченото й бледо лице, изморените й движения и си каза, че тя едвам се сдържа да не заплаче. Помисли и за мъчителната изповед, която е направила на баща си. Въпреки всичко той каза с непоколебима увереност:

— Няма защо да се страхувате, Кларис. Повярвайте ми, абсолютно за нищо. Отговарям за всичко.

Тя хвърли поглед върху хората, които я заобикаляха, слиса се, като видя Боманян във вид, който я плашеше, и боязливо запита Леонар:

— Какво искате от мен? Това… този револвер…ме безпокои. Защо ме накарахте да дойда тук? Кой?…

— Аз, госпожице — отвърна Жозефин Балзамо. Красотата на Жозин беше впечатлила Кларис. Една малка надежда я подкрепяше, защото не можеше да не очаква от тази възхитителна жена помощ и покровителство.

— Коя сте вие, госпожо? Не ви познавам…

— Аз ви познавам — каза Жозефин Балзамо, раздразнена от нежността и грацията на младото момиче, все още без да дава външен израз на вълнуващите я чувства. — Вие сте дъщерята на барон д’Етижу… и знам също, че обичате Раул д’Андрези.

Кларис почервеня, но не протестира. Жозефин Балзамо нареди на Леонар:

— Иди да спуснеш бариерата. Сложи й веригата и катинара, който донесе. Вдигни и падналия стълб с табелата: „Частна собственост“.

— Навън ли да остана? — попита Леонар.

— Да, в момента нямам нужда от теб — отговори Жозин по начин, който силно обезпокои Раул. — Остани вън. Ние не бива да бъдем обезпокоявани… На никаква цена, разбра ли?

Леонар пристъпи към Кларис. Той я принуди да седне на един от двата стола, издърпа й ръцете назад и поиска да й завърже китките за пръчките на облегалката.

— Няма нужда — каза Жозефин Балзамо. — Остави ни. Той се подчини.

Тя изгледа трите си жертви подред — обезоръжени и безпомощни. Да, тя действително беше господарка на положението и под смъртна заплаха можеше да им налага неумолимите си присъди.

Раул не я изпускаше от очи, стараете се да предугади нейните намерения. Спокойствието й го впечатляваше повече от всичко. У нея нямаше тази възбуда, в която биха изпаднали всички други жени в същото положение. Никакъв признак на триумф. Така действа някой наш неприятел под импулсите на външни и независещи от него сили, които не може да овладее.

За пръв път той долавяше у нея този вид безгрижен фатализъм, който се скриваше, или по-вярно полумаскираше, от усмихнатата й красота и който може би донякъде обясняваше нейната тайнствена натура.

Тя седна на другия стол до Кларис и с неподвижни очи, бавен глас, студенина и монотонност при произнасянето на думите започна:

— Преди три месеца, госпожице, една млада жена беше отвлечена тайно при слизането си от влака и занесена като вързоп мръсно бельо в замъка д’Етижу, място, където се бяха събрали на съвещание в голяма и усамотена зала десетина благородници от областта Ко, между които беше и Боманян, вие го виждате тук, и баща ви. Няма да ви разказвам за всичко, което се говори на това съвещание, и за обидите, които младата жена трябвате да изтърпи от страна на тези хора, претендиращи да бъдат нейни съдии. Веднага след това жалко подобие на съдебни дебати поканените се разотидоха и баща ви и братовчед му Бенето отведоха тази жена под стръмните скали при морето, завързаха я па дъното на пробита лодка с голям камък за допълнителна тежест, закараха я в открито море и я изоставиха.

Кларис потресено прошушна:

— Това не е вярно! Това не е вярно!… Баща ми никога не може да го направи… не е истина!

Без да се опитва да протестира, Жозефин Балзамо продължи невъзмутимо:

— Никой от заговорниците не знаеше, че на съвещанието в замъка присъства един човек, който дебнеше двамата убийци — няма друго название за тях, нали? — който се залови за лодката, когато те се отдалечиха от брега и спаси жертвата, когато двамата братовчеди я изоставиха. Откъде идваше този човек? Всичко ме кара да вярвам, че той е прекарал предишната нощ и сутринта във вашата стая, посрещнат не като годеник, понеже баща ви му беше отказал ватата ръка, но като любовник.

Обвиненията и обидите шибаха Кларис като удари с камшик. Още от първата минута тя беше елиминирана от борбата. Отбраната й рухна след няколко изречения на Калиостро.

Пребледняла и безсилна, тя се изви на стола си, стенейки:

— Ох, госпожо, какво говорите?

— Това, което сама сте казала на баща си — веднага отговори Калиостро, — последиците от ватата грешка са ви принудили да го сторите завчера вечерта. Необходимо ли е да кажа какво се случи с вашия любовник? Още на следния ден след нощта, когато преспа при вас, Раул д’Андрези ви изостави, за да последва жената, която спаси от най-ужасна смърт, посвети й се телом и духом, беше обичан от нея, живееше нейния живот и й се кълнеше, че никога няма да ви види отново. Клетвата беше дадена по най-категоричен начин: „Аз не я обичах — каза ми той. — Това беше само флирт. Той свърши.“ Впоследствие чрез елин човек, който се изпречи между любимата му и него, тази жена открива, че Раул кореспондира с вас, че е написал ето това писмо, в което ви моли за прошка и обещава светло бъдеще. Разбирате ли сега защо имам право да ви считам за враг…и то смъртен враг? — глухо прибави Калиостро.

Кларис мълчеше. Обземаше я все по-голям страх и тя разглеждаше с ужас любезното лице на тази, която й беше отнела Раул и с усмивка се обявяваше за нейна неприятелка.

Тръпнещ от състрадание, Раул каза твърдо:

— Ако съм полагал тържествена клетва, която съм решил да спазя въпреки всичко, тя е, че няма да позволя нито един косъм да падне от главата ви. Не се страхувайте. След десет минути ще излезете здрава и читава. Десет минути, Кларис, не повече.

Жозефин Балзамо не се опита да го апострофира. Тя продължи сериозно:

— Да вникнем в същността на въпроса, госпожице. Да минем на фактите. Тук също ще бъда пределно ясна. Вашият баща, госпожице, неговият приятел Боманян и другите съучастници преследват обща цел, която преследвам и аз и след която тръгна Раул. Заради тази цел сме в постоянна борба. Обаче и едните, и другите се свързаха с вдовицата Руселен, която притежаваше едно старо сандъче, от което имаха нужда, за да успеят. Казах притежаваше, защото вдовицата е дала сандъчето на друго лице. Ние я разпитахме по доста настоятелен начин, без да научим името на човека, сегашен притежател на сандъчето. Тя не искаше да каже неговото име, защото той някога й бил направил голямо добро. Всичко, което успяхме да научим, беше една стара история и вие ще разберете участието на някои лица в нея от наша гледна точка… и от ваша, ако следите внимателно изложението ми…

Раул започна да съзира пътя, следван от Калиостро, и целта, до която неизбежно щеше да достигне. Тя беше така обезпокоителна, че Раул яростно извика:

— Не, не, не това, нали? Не това! Има неща, които трябва да останат в тайна…

Тя се направи, че не го чува, и продължи:

— Ето. Преди двадесет и четири години по време на войната между Франция и Прусия двама мъже, които са бягали от нашествениците и са били придружени от мъж на име Руселен, убиват в околностите на Руан един слуга на кардинал Дьо Боншоз, за да откраднат коня му. С коня те са се спасили, но отнесли със себе си едно сандъче, взето от колата на жертвата, което съдържало бижута със скъпоценни камъни. В морален смисъл всички сме способни да убием при условие, че имаме достатъчно основание и сме сигурни, че няма да ни заловят.

По-късно бедният Руселен, който бил принуден да ги придружава насила и получил за награда няколко пръстена без стойност, се завръща при жена си в Руан и почти веднага умира — толкова убийството и неговото неволно съучастничество го измъчвали. После се създават връзки между вдовицата и убийците и ето какво се случва… Предполагам, госпожице, че разбирате точно за какво става дума, нали?

Кларис слушаше с толкова болезнено изражение, че Раул се провикна:

— Млъкни, Жозин, нито една дума повече! Това е гнусно и нелепо деяние. Защо го разправят?

Тя му заповяда да млъкне.

— Защо, наистина? — каза тя. — Защото цялата истина трябва да се разкрие. Ти ни изправи една срещу друга. Нека да има равенство между двете в страданието.

— Ах! Дивачка! — безнадеждно промърмори той. Като се обърна към Кларис, Жозефин Балзамо поясни:

— Вашият баща и неговият братовчед Бенето следяха отблизо вдовицата Руселен и я накараха да се пренесе в Лийбон, откъдето беше по-лесно да се наблюдава. Впрочем години наред е имало някой, който повече или по-малко съвестно е изпълнявал задачата: този някой бяхте вие, госпожице. Вдовицата Руселен се привърза към вас по такъв начин, че нямаше от какво да се бои и не проявяваше и най-малка враждебност. Тя ви обикна. За нищо на света нямаше да издаде бащата на момичето, което от време на време идваше да играе при нея. Понякога тези визити биваха заменяни със срещи, определяни край стария фар или другаде.

По време на едно от тези посещения вие случайно забелязвате в хамбара в Лийбон сандъчето, което ние с Раул търсехме, то ви харесва и го вземате със себе си. Отнасяте го в имението д’Етижу. Когато с Раул узнахме от вдовицата Руселен, че сандъчето е взето от една личност, която тя не иска да издаде, защото я обсипвала с добрини, заключихме, че е достатъчно да дойдем тук на стария фар вместо нея, за да узнаем част от истината. И като ви видяхме, че идвате, се уверихме, че двамата убийци не са други освен барон д’Етижу и Бенето, тоест двамата мъже, които ме хвърлиха в морето.

Кларис плачеше, раменете й се разтърсваха от ридания. Раул не се съмняваше, че престъпленията на нейния баща не й бяха известни, но също и не се съмняваше, че обвиненията на нейната неприятелка не й показваха нещата в тяхната истинска светлина, за които тя не си беше дала точна сметка досега, за да я накарат да счита баща си за убиец. Каква мъка за нея! И как точно я беше поразила Жозефин Балзамо! С каква изтънченост, хиляди пъти по-жестока от наложените физически мъки на вдовицата Руселен от Леонар. Жозефин Балзамо добре си отмъсти на невинната Кларис!

— Да — казваше тя с нисък глас, — един убиец… Неговото богатство, замъкът му, конете му — всичко това произхожда от престъплението. Нали, Боманян? Ти можеш да я увериш. Ти, който благодарение на тази тайна го държиш здраво в ръцете си? Ти си послужи с престъплението, за да го принудиш да ти помага и да убива всеки, който ти пречи, Боманян… и аз добре го знам! Ах, какви бандити сте!

Очите й търсеха тези на Раул. Той имаше впечатление, че тя, обвинявайки Боманян, се опитва да извини собствените си престъпления. Но твърдо й каза:

— После? Свърши ли? Ще се нахвърляш ли още върху това дете? Какво повече искаш?

— Да говори — заяви Жозин.

— Ако говори, ще я пуснеш ли на свобода?

— Да.

— Тогава разпитай я. Какво искаш да узнаеш? Къде е сандъчето ли? Това, което е написано от вътрешната страна на капака? Това ли?

Но дали Кларис искаше да отговаря или не, дали знаеше истината или не, тя изглеждате неспособна да произнесе нито една дума или да разбира поставените въпроси.

Раул настоя:

— Кларис, превъзмогнете болката си. Това е последното изпитание и скоро всичко ще бъде свършено. Моля ви, отговаряйте…В това няма нищо, което би наранило съвестта ви. Не сте се клели да пазите тайна. Никого не предавате… В този случай…

Настоятелният глас на Раул малко възвърна силите на младото момиче. Той го почувства и попита:

— Какво стана със сандъчето? Занесохте ли го в замъка д’Етижу?

— Да — прошепна изтощено тя.

— Защо?

— То ми харесваше… един каприз…

— Баща ви видя ли го?

— Да.

— Същия ден?

— Не, той го видя няколко дни по-късно.

— И той ви го взе?

— Да.

— Под какъв предлог?

— Никакъв. Просто го взе.

— Имахте ли време да разгледате добре сандъчето?

— Да.

— Видяхте ли надпис от вътрешната страна на капака?

— Да.

— Странен, нали? Буквите бяха издълбани грубо?

— Да.

— Можахте ли да го разчетете?

— Да.

— Лесно?

— Не, но все пак успях.

— Спомняте ли си надписа?

— Може би… не зная…това бяха латински думи…

— Латински думи? Спомнете си ги!

— Имам ли право?… Ако това е секрет, който е толкова важен, трябва ли да го разкрия?…

Младото момиче се колебаеше.

— Можете, Кларис, уверявам ви… Можете, защото този секрет не принадлежи никому. Никой на света няма някакъв документ с право за собственост върху него, нито вашият баща, нито неговите приятели, нито аз. Тайната е на онзи, който я разкрие, на първия случаен минувач, който знае как да изтегли печалбата от лотарията.

Тя отстъпи. Това, което твърдеше Раул, би трябвало да бъде вярно.

— Да…да…без съмнение, имате право… Да, нали? Аз му придавах толкова малка важност, на надписа, че трябва да събера спомените си…и по някакъв начин да си припомня прочетеното…Ставаше дума за един камък…и една кралица…

— Трябва да си спомните, Кларис, трябва — помоли я Раул, обезпокоен от мрачния вид на Калиостро.

Бавно, със сериозен вид, Кларис обмисляше. Най-после младото момиче успя да каже:

— Ето спомням си… Ето точно изречението, което разкрих…пет думи на латински…в този порядък…

„Ad lapidem currebat olim regina…“

Едва беше успяла да произнесе последната сричка, когато Жозефин Балзамо, чийто вид изглеждаше още по-нападателен и се беше приближила до младото момиче, й извика:

— Лъжеш! Този израз го знаем от дълго време! Боманян може да удостовери. Нали, Боманян, ние го познаваме?… Тя лъже, Раул, тя лъже. За тези пет думи кардинал Дьо Боншоз прави намек в своето резюме, но не им придава никакво значение и за тях не заслужава да се говори!… „Към камъка някога тичате кралицата.“ Но къде се намира той, този камък, и за коя кралица става дума? Ето двадесет години го търсят. Не, не, има още нещо.

Тя отново беше обхваната от ужасен гняв, който не се проявяваше нито чрез повишаване на глас, нито чрез безредни ръкомахания, а с вътрешната възбуда, която се отгатвате по няколко белега и особено по ненормалната жестокост и необичайността на думите.

Наведена над младото момиче, говорейки му на ти — нещо, което даже и Раул не се осмеляваше, тя крещеше:

— Лъжеш!… Лъжеш!… Има още една дума, която допълва останалите пет…Коя е тя? Има формула…само една… Коя? Отговаряй!

Насилвана по такъв груб начин, Кларис мълчеше. Раул отново я помоли:

— Размислете, Кларис… Спомнете си…Освен тези пет думи не видяхте ли друга?…

— Не знам… не мисля… — проплака младото момиче.

— Спомнете си… Трябва да си спомните… Вашето спасение зависи от това…

Но тонът на Раул и тръпнещата нежност, прозираща от думите, ядосаха Жозефин Балзамо.

Тя сграбчи ръцете на младото момиче и заповяда:

— Говори, ако ли не…

Кларис заекна, но не отговори. Калиостро изсвири продължително.

Леонар почти веднага се появи на вратата. Тя заповяда през зъби. Гласът й бе глух.

— Отведи я, Леонар… и започни да я разпитваш. Раул подскочи между въжетата си.

— Пусни я! Негодница! — извика той. — Какво ще й направи? Значи ти си най-долната измежду жените? Леонар, ако пипнеш това дете, кълна се в Бога, че някой ден…

— Теб те е страх за нея! — изръмжа Жозефин Балзамо. — Мисълта, че може да страда, те кара да подскачаш! По дяволите! Вие двамата сте родени един за друг. Дъщерята на убиец и един крадец!

— Да, да, един крадец — скръцна тя със зъби и се доближи плътно до Кларис. — Твоят мил любовник е крадец и нищо друго! Той винаги е живял от кражба. Още от дете е крадял. За да ти поднесе цветя, за да ти подари малкия годежен пръстен, който носиш на пръста си, той е откраднал. Той е крадец чрез взлом, един мошеник. Виж, даже неговото собствено име, неговото хубаво благородно име д’Андрези, също е едно мошеничество. Раул д’Андрези? Хайде де! Арсен Люпен, това е неговото истинско име. Запомни го, Кларис, то ще стане прочуто.

Ах! Аз го видях как работи, твоят любовник! Цял професор! Чудо на сръчността! Каква хубава двойка сте и какво Дете ще имате, син на крадеца Арсен Люпен и внук на убиеца барон Годфроа.

Мисълта за детето й подейства като удар с камшик и увеличи в неимоверна степен нейния гняв. Луда ярост я разкъсваше.

— Леонар…

— А, дивачка! — подхвърли й Раул обезумял. — Какъв позор!… Напълно ли се демаскираш, Жозефин Балзамо? Няма нужда да се играе вече комедия, нали? Ти си престъпница!…

— Я върви на майната си!

Тя беше необуздаема и заинатена в желанието си да измъчва младото момиче. Блъсна Кларис, която Леонар дърпате към вратата.

— Пусни я! Чудовище! — виете Раул. — Само с пръст да я докоснеш, чуваш ли… само с пръст и ще пи убия и двамата! Ах! Чудовище! Оставете я!

Той беше опънал толкова силно въжетата си, че целият изобретен от Боманян механизъм, за да го задържа, се разпадна, изгнилите жалузи се откъснаха от пантите и паднаха в помещението зад него.

Раул се обезпокои за момент от евентуалната реакция на противниковия лагер. Но въжетата, които стягаха крайниците на жертвата, бяха солидни и я спъваха достатъчно, за да има безпокойство. Леонар извади револвера си и го допря до сляпото око на Кларис.

— Ако той направи още една крачка или само едно движение, стреляй! — заповяда Калиостро.

Раул не посмя да помръдне. Не се съмняваше, че Леонар ще изпълни заповедта и че най-малкият негов жест ще произнесе незабавната смъртна присъда на Кларис. Тогава?… Трябваше ли да се примири? Нямаше ли някаква възможност да я спаси?

Жозефин Балзамо не го изпускаше от поглед.

— Хайде — каза тя, — ти разбра положението и си послушен.

— Но ти — отвърна той — не си негова господарка, не… аз само мисля.

— За какво?

— Обещах й, че ще я освободя и че няма от какво да се опасява. Трябва да удържа обещанието си.

— Какво ли не обещават хората. Ще я освободя малко по-късно, може би — каза тя.

— Не, Жозин, ще я освободиш сега. Тя се обърна към съучастника си.

— Готов ли си, Леонар? Върви, нека всичко стане бързо.

— Спри — настоя Раул с такъв уверен тон, че тя се разколеба.

— Спри — повтори той — и я освободи… Чуваш ли, Жозин, искам да я освободиш… Не се касае за отлагане на едно действие, което по-късно ще се възобнови. Касае се да освободиш незабавно Кларис д’Етижу и да й отвориш вратата, за да си отиде.

Той трябваше да е напълно уверен в себе си и желанието му да е подплатено от такива извънредни причини, че да можеше да се изразява с тази впечатляваща тържественост.

Леонар, силно впечатлен, остана нерешително на мястото си; Кларис, която не бе успяла ла схване напълно целия ужас на сцената, изглеждаше, че идва на себе си.

Калиостро озадачено прошепна:

— Думи, нали? Някаква нова хитрост…

— Факти — заяви той — или по-право един факт, пред който ще отстъпиш.

— Какво означава той за мен? — запита Калиостро все по смутена. — Какво желаеш?

— Аз не желая…а налагам.

— Какво?

— Незабавната свобода на Кларис, свободата да си замине оттук, без Леонар и ти да направите един-единствен жест, за да я спрете.

Тя започна да се смее и запита:

— Само това ли? Да не си болен?

— Само това.

— Какво предлагаш в замяна?…

— Думата за разгадаването на тайната.

Тя трепна.

— Ти знаеш ли я?

— Да.

Действието изведнъж взе нова насока. От целия яростен антагонизъм, който ги хвърляше един срещу друг в омраза и любов, нежна доверчивост и ревност, прозираше, че при познанството си досега са се ръководели само от една грижа — грижата за голямото начинание. Натрапчивата мисъл на Калиостро за отмъщение минаваше на втори план. Хилядите и хиляди скъпоценни камъни на монасите заискряха пред очите й според желанието на Раул.

Боманян, полуизправен, жадно слушаше.

Жозин остави Кларис на своя съучастник, приближи се към Раул и каза:

— Достатъчно ли е да знам думата на тайната?

— Не — отговори той. — Тя трябва да се изтълкува. Смисълът на формулата е забулен, необходимо е да се разкрие.

— А ти можеш ли?

— Да, преди имах известни предположения. Сега внезапно ме озари истината.

Тя знаеше, че Раул не е човек, който може да се шегува при подобни случаи.

— Обясни ми — каза тя — и Кларис ще си отиде свободна.

— Най-напред тя ще си отиде — отговори той — и след това ще ти обясня. Ще обясня, чуй добре, но не с въже на шията и вързани ръце, а свободен, без никакви върви.

— Абсурдно е. Виж каква е действителността. Аз съм господарка на събитията.

— Вече не — заяви той. — Ти зависиш от мен. Сега аз съм този, който ще диктува условията.

Тя сви рамене, но не можа да се въздържи да не каже:

— Закълни се, че ще казваш само истината. Закълни се в гроба на майка си.

Той твърдо произнесе:

— Заклевам се в гроба на майка си, че двадесет минути след като Кларис прекрачи този праг, ще ти посоча точното място, където са скрити натрупаните през вековете съкровища на монасите от абатствата на Франция.

Тя се опита да се освободи от обаянието, което Раул внезапно упражни върху нея със своето приказно предложение, и извика:

— Не, не, това е само примамка… нищо не знаеш…

— Не само че знам — каза той, — а и не само аз знам.

— Кой още?

— Боманян и баронът.

— Невъзможно!

— Размисли. Завчера Боманян беше у барона. Защо? Защото баронът е намерил отново сандъчето и те заедно са проучили надписа. Ако не са били само петте думи, разкрити от кардинала, и е имало друга дума, магическа дума, която пояснява останалите два ключа на мистерията, то те са я научили.

— Какво ме интересува! — възрази тя, като сурово изгледа Боманян. — Него здраво го държа.

— Но ти не държиш Годфроа д’Етижу и може би в този час той е там заедно с братовчед си. Боманян предварително ги е изпратил, за да проучат мястото и да подготвят отнасянето на скъпоценностите. Разбираш ли опасността? Разбираш ли, че за една минута можеш да загубиш всичко?

Тя се инатеше упорито:

— Печеля, ако Кларис проговори.

— Тя няма да говори поради обстоятелството, че не знае повече.

— И тъй да е, тогава говори ти, защото има непредпазливостта да ми направиш подобно признание. Защо да я освободя? Докато Кларис е в ръцете на Леонар, трябва само да поискам и ще узная всичко, което ти знаеш.

Той поклати глава.

— Не — каза той, — опасността е отклонена, бурята е далеч. Може би ти трябваше само да поискаш, за да ти се даде, но сега ти не можеш вече да искаш. За това нямаш повече сили.

Раул беше убеден, че е прав. Сурова, жестока, „адска“, както казваше Боманян, но все пак беше жена и като такава, изложена на нервни припадъци. Калиостро изпитваше болка при всяка криза по-скоро от желание заради самата болка — криза на лудост, в която имаше истерия и която биваше последвана от умора, морална и физическа. Раул сега не се съмняваше, че кризата беше отминала.

— Хайде, Жозефин Балзамо — каза той, — бъди логична. Ти проигра живота си на картата присвояване на неограничени богатства. Искаш ли да отречеш усилията си в момента, в който ти поднасям тези богатства?

Съпротивата отслабваше, Жозефин Балзамо възрази:

— Не ти се доверявам.

— Това не е истина. Прекрасно знаеш, че държа на обещанията си. Ако се колебаеш… Но повече недей се колеба, знаеш, че няма време. Дълбоко в теб решението е взето, то е най-доброто.

Тя остана една или две минути замислена, после направи жест, с който като че ли искаше да каже: „След като всичко свърши, мога да намеря отново малката и отмъщението ми само се отлага.“

— В гроба на твоята майка, нали? — подсети го тя.

— В гроба на моята майка, във всичко честно и чисто, което ми остава. Ще ти разясня тайната.

— Да бъде — прие тя. — Но Кларис и ти няма да си размените нито една дума насаме.

— Нито дума. Впрочем няма какво тайно да й съобщавам. Да бъде свободна — друга цел нямам.

Тя заповяда:

— Леонар, освободи малката, а него отвържи.

Леонар се подвоуми. Но беше твърде послушен на Калиостро, за да упорства. Той се отдалечи от Кларис и разряза въжетата, които задържаха Раул.

На него му се бяха схванали крайниците. Той приклекна няколко пъти, после подскочи, походи малко на ръце и дълбоко пое въздух.

— Уф! Предпочитам свободата. Нямам призвание да бъда пленник. Да освобождавам добрите и да наказвам лошите, ето какво ме интересува. Трепери, Леонар!

Той се приближи до Кларис и й каза:

— Искам ви прошка за всичко, което се случи. Това няма да се повтори повече никога, бъдете сигурна. Отсега нататък сте под моя закрила. Имате ли сили, за да си отидете?

— Да… да… — каза тя. — А вие?

— О! За мен няма никаква опасност. Главното беше вашето спасение. Страхувам се, че вие не бихте могли да вървите продължително време.

— Нямам много за вървене. Вчера баща ми ме заведе при една моя приятелка, откъдето утре ще ме вземе.

— Близо ли е?

— Да.

— Не говорете повече, Кларис. Всички обяснения ще се обърнат против вас.

Той я заведе до вратата и направи знак на Леонар да отиде да отключи катинара на бариерата. Когато Леонар се подчини, той каза:

— Бъдете предпазлива и не се платете от нищо, абсолютно от нищо, нито за себе си, нито за мен. Ние отново ще се срещнем, когато удари часът, и той няма да закъснее, каквито и препятствия да ни разделят.

Той затвори зад нея вратата. Кларис беше спасена. Тогава самоуверено каза:

— Какво прекрасно създание!

След години, когато Арсен Люпен разказваше този епизод от своето голямо приключение с Жозефин Балзамо, не можа да не се разсмее:

„Е, да! Аз се смея, както се смеех тогава, и си спомням, че за пръв път имах един от тези проблясъци на въображението, които ми служеха доста често след това, за да изковавам най-големите победи…но тази беше от най-трудните.

Наистина, аз се радвах. Когато успях да освободя Кларис, стори ми се, че всичко е свършено. Запалих една цигара и понеже Жозефин Балзамо се изпречи пред мен и ми напомни за споразумението, имах неблагоразумието да й духна пушек в лицето.

— Простак! — извика ми тя.

Епитетът, който й подхвърлих в отговор, беше просто оскърбителен. В моето извинение вложих повече игривост, отколкото учтивост. И после…и после…имаше ли нужда да анализирам изключителните и противоречиви чувства, които ми вдъхваше тази жена? Не се измъчвам да правя философски анализи на думите си и дали съм се отнасял като джентълмен с нея. Аз я обичах и свирепо я ненавиждах едновременно. Но от момента, в който тя се нахвърли върху Кларис, моето отвращение и презрение нямаха граница. Даже не виждах повече възхитителната маска на нейната красота — всичко, което се криеше под нея беше като хищността на месоядните животни. Цялата истина за нея блесна изведнъж пред очите ми и аз неочаквано й подхвърлих отвратителна псувня.“

Арсен Люпен можеше да се смее след затварянето на вратата зад Кларис. Все пак моментът беше напрегнат и без съмнение само малко не достигаше на Калиостро и Леонар, за да го повалят с един изстрел. Тя процеди през зъби:

— О! Как те ненавиждам!

— Не повече от мен — изръмжа той.

— Досещаш ли се, че не всичко е свършено между Кларис и Жозефин Балзамо?

— Както и между Кларис И Раул д’Андрези — невъзмутимо каза той.

— Негодник! — прошепнати… — Заслужаваш…

— Един револверен куршум… Невъзможно е, скъпа!

— Не ме предизвиквай много, Раул!

— Невъзможно, казвам ти. Сега за теб съм светец. Аз съм господинът, който представлява един милиард. Унищожи ме и един милиард ще отмине под твоето красиво носле, о, чаровна дъще на Калиостро! Това показва до каква степен трябва да ме уважаваш и пазиш като зеницата на окото си. Всяка клетка от моя мозък отговаря на един скъпоценен камък…Един куршум тук вътре и ти ще молиш душата на умрелия си баща…хм…граф Дьо Калиостро да възкръсне и няма да има нито едно су^[1] за Жозин! Повтарям ти го, моя малка Жозин, за да не се изкушиш и да направиш грешка, след която твоите чаровни очи да се пълнят със сълзи докрая на живота ти… За теб съм табу, както се казва в Полинезия. Табу от главата до нозете! Стани и ми подай ръка, това е най-доброто, което можеш да направиш.

Той отвори единия от прозорците към двора и дълбоко въздъхна:

— Тук е задушно. Леонар, не го затваряй. Държиш ли много, Жозефин, на палача ти да се схване ръката, като стиска непрекъснато това желязо в джоба си?

Тя тропна с крак:

— Стига глупости! — заяви тя. — Ти постави условията си, знаеш и моите.

— Кесията или живота.

— Говори, и то веднага, Раул.

— Колко бързаш! Най-напред поисках срок от двадесет минути, за да бъде сигурно, че Кларис ще бъде далеч от ноктите ти, и тези двадесет минути не са изтекли. Освен…

— Какво още?

— Освен това как искаш да разгадая за миг една тайна, която от векове са се старали да разкрият?

Тя се смая от думите му.

— Какво искаш да кажеш?

— Нещо много просто. Моля за спокойствие.

— Спокойствие? Но защо?

— Да дешифрирам…

— А? Следователно ти не знаеш?…

— Думата на тайната? Бога ми, не!

— Значи излъга!

— Остави гръмките думи, Жозин.

— Ти излъга и тъй като се закле…

— Да, в гроба на бедната ми майка и не се отказвам. Но не бива да смесваш думата около с наоколо. Аз не се заклех, че знам истината. Заклех се да ти я кажа.

— За да се каже, трябва да се знае.

— За да се знае, трябва да се разсъждава, а ти не ми оставяш време! По дяволите! Малко тишина… После, нека Леонар пусне дръжката на револвера си: това ме смущава.

В подигравателния и нахален тон, с който им говореше, още повече в шегите му имаше нещо дразнещо за Калиостро.

Изморена и чувстваща безполезността на всички заплахи, тя му каза:

— Както искаш. Познавам те, ще удържиш на обещанието си.

Той се провикна:

— А! Ако ще ме превземаш с нежност…никога не съм можел да устоявам на нежността… Момче, на какво да пиша? Хартия от фина китайска оризова слама, перо от колибри, сок от черница и като писалище кора от кедър, както казваше един поет.

Раул измъкна от портфейла си молив и визитна картичка, върху която вече бяха написани няколко думи, разположени по специален начин. Той начерта линии, за да съедини една с друга думите. После на обратната страна на картичката написа латинското изречение:

Ad lapidem currebat olim regina.

— Какъв кухненски латински! — каза полугласно той. — Уверен съм, че ако бях на мястото на добрите монаси, щях да намеря по-добър, достигайки до същия резултат. Та значи кралицата препуска в галоп към граничния камък… Погледни часовника си, Жозефин.

Той не се смееше вече. В продължение на една или две минути неговото лице беше много сериозно и очите му, фиксирани в една точка, говореха за усилено съсредоточаване. Все пак успя да забележи, че Жозин го наблюдаваше с поглед, в който се четеше възхищение и неограничено доверие, и й се усмихна разсеяно, без да прекъсва нишката на размишленията си.

— Ти прозираш истината, нали? — каза тя. Неподвижен и завързан, с удължено от безпокойство лице, Боманян слушаше. Нима наистина чудовищната тайна щеше да бъде разгадана?

Жозефин Балзамо отново се обади:

— Какво ти е, Раул? Изглеждаш много развълнуван.

— Да, да, много развълнуван — отговори той. — Цялата история, всичките богатства, скрити в граничен камък насред полето, не могат да не ме вълнуват. Но това не е нищо, Жозин, това не е нищо в сравнение с идеята, която доминира в тази история. Ти не можеш да си представиш колко е странно…колко е красиво!… Каква поезия и каква наивност!

Той млъкна; после, след кратко размишление, наставнически каза:

— Жозин, монасите от Средните векове са били кухи кратуни.

И като повдигна глава, добави:

— Господи, да! Набожните особи, но ще го повторя, като рискувам да нараня твоите убеждения, са били кухи кратуни! Да видим защо! Ако един финансист намисли да запази желязната си каса, като напише на горната й част: „Отварянето е забранено“, ще го сметнат за кратуна, нали? Е, добре! Начинът, по който те са постъпили, за да запазят богатствата си, е почти толкова наивен.

Тя прошепна:

— Не… не… това не е за вярване!… Ти не си открил!… Лъжеш ce!…

— Кухи кратуни са също и онези, които са търсили и нищо не са намерили. Слепи хора! Ограничени умове! Как е възможно! Ти, Леонар, Годфроа д’Етижу, Боманян, неговите приятели, йезуитският орден, архиепископът на Руан — всички вие сте имали пред очите си тези пет думи и това не ви е било достатъчно! Дявол да го вземе! Едно дете от първоначалното училище решава много по-трудни задачи.

Тя възрази:

— Отнасяше се за една дума, а не за пет.

— Да, да, за една дума, Бога ми! Както преди малко ти казах, притежанието на сандъчето би трябвало да разкрие тази необходима дума на Боманян и барона. Това беше, за да те изплаша и те накарам да отстъпиш. Но тези господа не могат да гледат по-далеч от носа си. Необходимата дума е тук! Тя е тук и е смесена с петте латински думи! Вместо да се чудите, както правехте всички, на тази неясна формулировка, трябваше съвсем простичко да я прочетете и да съберете първите пет начални букви.

Тя каза с нисък глас:

— Ние мислихме за това… думата Alcor, нали?

— Да, думата Alcor.

— Е, добре! Какво?

— Как какво? Но тази дума съдържа всичко! Знаеш ли какво означава?

— Това е арабска дума и означава изпитание.

— И с която арабите и всички народи си служат, за да назоват какво?

— Една звезда.

— Коя звезда?

— Една звезда, която е част от съзвездието Голямата мечка. Но това не е от значение. Каква връзка може да има?

Раул снизходително се усмихна.

— Очевидно, нали? Името на една звезда не може да има никаква връзка с разположението на полски граничен камък. Казваме си това и спираме размишленията. Нещастница! Точно това ми направи впечатление, когато изведох думата Alcor от началните букви на латинския надпис! Господар на думата талисман, на магическата дума и, от друга страна, като бях забелязал, че цялата история се върти около числото „седем“ (седем абат-ства, седем ковчежника, седем поставки на канделабъра, седем камъка с различни цветове, поставени в седем пръстена), веднага, чуваш ли, веднага, чрез ненадеен проблясък на вдъхновение разбрах, че звездата Alcor принадлежи към съзвездието Голямата мечка. С това проблемът трябва да бъде решен.

— Решен?… Как!

— Много просто. Съзвездието Голямата мечка е оформено точно от седем главни звезди! Седем! Винаги числото седем! Започна ли да виждаш връзката? Трябва ли да ти припомням, че ако арабите са избрали и че ако техните астрономи са приели това означаване на Alcor, тоест с думата „изпитание“, значи, че всичките едва забележими малки звезди от това съзвездие, разположени по местата си като ловци по време на лов, са приети като константни величини, чуваш ли, звезди, които твърдо стоят по местата си и са неподвижни. Възприятието се е наложило поради простата причина, че тези звезди не могат да се наблюдават с просто око, а и астрономическата техника по онова време не е била на много високо ниво. Alcor е звездата, която, за да се види, трябва да се търси, тя е нещо прикрито, да речем като съкровище, като невидим за обикновените хора гранитен камък, под който са скрити скъпоценните камъни от касата на монасите.

Жозин, цялата в треска, промърмори, тъй като предчувстваше приближаването на голямата развръзка:

— Не разбирам…

Раул постави стола си между отворения прозорец и Леонар по такъв начин, че при удобен момент да може да избяга, и говорейки, внимателно го наглеждаше. Леонар упорито държеше ръката си в джоба.

— Ще разбереш — каза Раул. — Всичко е толкова ясно. Вода и скала. Гледай!

Той показа визитната си картичка, която беше хванал между пръстите си.

— Гледай. Идеята не ме напуска от седмици. В началото на нашите изследвания бях пречертал от един атлас точните местонахождения на седемте абатства и написах седемте имена на тази карта. Ето ги, всичките седем с местата, които заемат едно спрямо друго. Достатъчно беше, след като узнах думата, да съединя седемте точки с линии, и достигнах до нечувано заключение, Жозин, приказно, колосално, но все пак много естествено. То е, че така оформената фигура представлява точното разположение на звездите от съзвездието Голямата мечка. Схващаш ли доста смайващата действителност? Седемте абатства от областта Ко, седемте главни абатства, в които са се съсредоточавали богатствата на християнска Франция, бяха разположени като седемте главни звезди на Голямата мечка! Никаква грешка при този случай. Когато се вземе атласът се вижда: това е кабалистичният план на Голямата мечка. Истината веднага се налага. На същото място, на което се намира Alcor в небесната джунгла, гранитният камък трябва да бъде на земята.

И понеже Alcor се намира в небето малко надясно и по-долу от звездата, разположена в средата на опашката на Голямата мечка, граничният камък задължително трябва да се намира малко надясно и по-долу от абатството, което отговаря на тази. Да погледнем на скицата. Кое е това абатство? Жумиеж! Значи граничният камък се намира малко надясно и по-долу от абатството Жумиеж, най-могъщото и най-богатото в миналото нормандско абатство. Това е неизбежно, математически точно. Гранитният граничен камък е там и никъде другаде.

Веднага ни се налагат неща, които не си и сънувала: първо — точно на югоизток от Жумиеж, на една левга разстояние от селцето Меснил су Жумиеж, съвсем близо до Сена, се намират развалините на летния павилион на Агнес Сорел, метреса на крал Шарл VII^[2], и второ — абатството е било съединено с павилиона с подземие, на което входът се забелязва още. Заключение: легендарният граничен камък се намира близо до павилиона на Агнес Сорел, на брега на Сена и, без съмнение, легендата казва, че метресата на краля, самата „кралица“ на любовта, тича към този камък, без да знае за скъпоценностите, за да седне на нещо и да гледа как кралската лодка се плъзга върху старата нормандска река.

„Ad lapidem currebat olim regina“.

Настана дълбоко мълчание между Раул д’Андрези и Жозефин Балзамо, воалът беше вдигнат. Светлината беше прогонила тъмнината. Изглеждаше, че омразата между тях е свършила.

Настъпилото примирие угаси неукротимите конфликти, които ги разделяха, и оставаше само удивлението от проникването в забранените кътчета на мистериозното минало, което времето и пространството отбраняват от любознателността на хората.

Седнал до Жозин, със замечтани в скицата очи, Раул продължи глухо, с едва сдържано въодушевление:

— Да, много са били предпазливи тези монаси, които поверяват подобна тайна на охраната на толкова прозрачна дума! Но каква поезия, наивност и чар! Каква прекрасна мисъл е да съединиш земните си богатства със самото небе! Големи съзерцатели, големи астрономи като своите предшественици от Халдея^[3], те са получавали вдъхновението си от небето: ходът на звездите е очертавал техния живот и съзвездията са били тези, които те са молели да бдят над техните богатства. Кой знае дали не са избрали предварително тази местност, за да възпроизведат в седемте абатства на нормандска земя гигантската фигура на Голямата мечка?… Кой знае…

Очевидно лиричното излияние на Раул беше доста оправдано, но той не можа да го довърши. Раул не се доверяваше на Леонар и не го изпускаше от погледа си, но беше забравил Жозефин Балзамо. Внезапно тя му нанесе по главата силен удар с бокса си.

Това беше последното нещо, което очакваше, макар че за Калиостро бяха обичайни лукавите атаки. Зашеметен от удара, той се преви надве на стола, падна на колене и после се просна на земята.

Той заекваше с несвързан глас:

— Това е голата истина…по дяволите!…Няма повече „табу“…

И с присмех на гамен, което без съмнение дължеше на своя баща Теофаст Люпен, той каза още:

— Негодница!… Демон!… Не почита даже гения!… Ах! Дивачка, ти имаш сърце от камък?…Толкова по-зле за теб, Жозефин, ние искахме да разделим съкровището. Сега пялото ще го запазя за себе си.

И той загуби съзнание.