Морис Льоблан
Графиня Дьо Калиостро (1)

ГЛАВА I
АРСЕН ЛЮПЕН НА ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ

Раул д’Андрези загаси фара на велосипеда си и внимателно го остави зад обрасналия с храсти склон. Точно в този момент камбанарията на църквата в Бенувил започна да отброява три часа сутринта.

Обгърнат от плътната сянка на нощта, той вървеше по полския път, който водеше до имението д’Етижу. Щом достигна до стените на оградата, Раул се спря и започна да чака. След малко чу шум на коне, които удрят с копита земята; на колела, които трополяха върху паваж, и звън от звънчета на нашийници. Двете крила на масивната врата бяха отворени с един замах… и една карета светкавично профуча покрай него. Раул с мъка успя да долови мъжки гласове и да различи отблясък от цев на пушка. Каретата за секунди достигна до главния път и полетя към Етрета.

„Хайде, хайде — каза си той. — Ловът на морски птици е занимателен, но скалата, на която ги убиват, е далечко… Аз в края на краищата ще узная какво означава този импровизиран лов… Е всичките размотавания нагоре-надолу.“

Той тръгна покрай лявата страна на оградата, заобиколи първия ъгъл и на петдесетина стъпки от втория се спря. В дланта си държеше два ключа. Първият му отвори малка желязна врата, непосредствено след която започваше стълба със стар, наполовина разрушен парапет. Тази стълба се намираше в южното крило на замъка. Вторият ключ му отвори едно тайно антре, намиращо се на нивото на първия етаж.

Раул запали джобното си фенерче и вече спокойно, без прекалена предпазливост, продължи своя път. Знаеше много добре, че помещенията на персонала са в другото крило и че Кларис д’Етижу, единствената дъщеря на барона, обитава втория етаж. Той продължи по коридора и стигна до обширен работен кабинет — същия, от който преди няколко седмици беше позорно изгонен след яростна експлозия на неудържим гняв. Раул беше поискал от барона ръката на чаровната му дъщеря.

„Е, добре, уважаеми — стисна уста Раул, — да се надяваме, че след време сам ще ме молите да поискам ръката на дъщеря ви… но ние ще бъдем горди, много горди… и ще си помислим — да, ще си помислим… дали да приемем…“ Нямаше съмнение, че нашият герой беше доста засегнат от този неприятен спомен.

Голямото стенно огледало отразяваше юношеското му лице, много по-бледо от обикновено. Все пак, макар и силно развълнуван, той се владееше и хладнокръвно започна работата си.

Тя не продължи дълго време. Когато разговаряше с барона, беше забелязал, че неговият събеседник от време на време хвърля поглед върху голямото махагоново бюро, рулетката на което не беше свалена. Раул още от дете имаше навик да се запознава с всички по-тайнствени, по-особени места, които можеше да наблюдава скрито от другите, както и с всички ключалки и механизми, които паметта му като филмова лента запечатваше завинаги. Така направи и по време на злополучната среща.

Сега, минута по-късно, откри в една цепнатина на предпоследното чекмедже писмо. То беше написано върху много фина хартия и навито като цигара на масурче. Никакъв подпис, никакъв адрес.

Раул внимателно изучи намереното послание, чийто текст първоначално му изглеждаше прекалено банален. Очевидно подателят на писмото старателно се беше потрудил, за да бъде симулацията сполучлива. Раул, с помощта на миниатюрно устройство, изрязано от картон, се залови за някои по-многозначителни думи и като елиминираше цели фрази от писмото, предназначени за запълване на празнините, успя да възстанови следното:

„Открих отново в Руан следите на нашата неприятелка. Поместих в местния вестник съобщението, че един селянин от околностите на Етрета е изкопал в ливадата си стар меден канделабър със седем поставки за свещи. Тя веднага телеграфира в Етрета за кочияш, който да я чака с каретата си на дванадесети в три часа следобед на гарата във Фекамп. Отмених това нареждане, като изпратих до кочияша друга телеграма с обратно указание. Следователно той няма да бъде сред посрещачите. Това значи, че именно вие сте този, който ще я чака на гарата във Фекамп със собствената си карета. Вие сте този, който придружен от надежден ескорт, ще я доведе при нас по време на тайното ни съвещание. Тогава ще можем да съставим за нея справедлив съд, който би следвало да произнесе неумолима присъда.

В миналите векове, когато величието на целите е оправдавало средствата, наказанието било непосредствено. Умира змията, умира ненавистта. Вие ще изберете решение, което ви удовлетворява, но си спомнете, че набелязаните срокове по време на последния ни разговор изтичат. Знайте, че успехът на нашите стъпки зависи от това «адско създание». Бъдете предпазлив! Нека вашият лов бъде организиран така, че да отклони подозренията! Ще пристигна с двама съмишленици в Хавър точно в четири часа. Не унищожавайте писмото! Вие ще ми го върнете!“

„Излишната предпазливост е голям недостатък — помисли Раул. — Ако кореспондентът на барона му се беше доверил, това писмо щеше да бъде изгорено и нямаше да узная, че съществува проект за незаконно отвличане и присъда. Прости ми, Господи — проект за убийство. Дявол да го вземе! Моят бъдещ тъст, колкото и набожен да изглежда, е забъркан в не съвсем християнски комбинации. Ще стигне ли до убийство? Всичко това е много важно и би могло да ми прехвърли необходимия мост към него.“

Раул потри ръце. Аферата изключително му харесваше и да си кажем откровено, никак не го учудваше. Някои детайли от нея обаче щяха тепърва да изострят вниманието му в продължение на много дни. Ето защо той реши да се прибере в странноприемницата, в която беше отседнал, но после в посочения час да се завърне, за да научи за какво заговорничеха баронът и неговите непознати съучастници, както и кое беше това „адско създание“, което желаеха да премахнат.

Той постави всичко в ред, но вместо да си тръгне, седна пред една кръгла масичка, на която се намираше фотографията на Кларис. Раул продължително я съзерцава с дълбока нежност. Кларис д’Етижу — малко по-млада от него!… На осемнадесет години! Сладострастни устни… свежо лице на блондинка… цвят розов и деликатен, със светли коси на малките девойчета, които през лятото тичат по прашните пътища на Ко^[1] — и… гъвкава талия, нежна и податлива.

Погледът на Раул беше станал по-твърд. Неприятната мисъл, която въпреки усилията си не успяваше да преодолее, засилваше съзнанието на младия мъж. Кларис беше горе сама, в своя изолиран апартамент. Той на два пъти си послужи с ключовете, които тя сама му даде. Тогава какво го задържаше? Никакъв шум не би могъл да достигне до прислугата. Баронът трябваше да се прибере сутринта. Защо да не отиде при нея?

Раул не беше Ловелас. Чувствата за честност и деликатност се противопоставяха у него на инстинкта за похищаване, за обладаване, чиято изключителна сила вече познаваше. Как да устои на подобна съблазън? Гордостта, желанието, любовта и властната необходимост да покорява го подтикваха към незабавно действие.

Без да се забавя повече от безполезни скрупули, той се заизкачва с бързи стъпки по стълбата.

Застанал пред затворената врата, се поколеба. Съвестта му се бунтуваше, но бунтът беше набързо потушен. Той лекичко почука, шепнейки едвам:

— Кларис… Кларис, аз съм.

След една минута, не чул шум, се гответе да почука отново, но вратата на будоара се открехна и младото момиче се появи с лампа в ръка.

Раул забеляза нейната бледност и уплаха. Силно смутен и разтърсен от нейния вид, той се приготви да си върви и й каза:

— Не го исках, Кларис… Пристигнах, борейки се със себе си. Кажи ми само една дума и ще си ида.

Кларис чу неговите думи и те я успокоиха. Фактът, че владееше напълно един противник, който без борба се съгласявате да отстъпи, я развълнува дълбоко. Но тя не беше в състояние да го слуша и гледа. Знаеше, че трябва от приличие да се възмути, но инстинктивно мънкаше само неясни упреци. Искаше да го прогони, но нейната ръка беше безсилна да направи дори един-единствен жест за отпращане. Ръката й, която продължаваше да трепери, остави лампата. Кларис политна, завъртя се и изгуби съзнание.

Обичаха се от три месеца, от деня на тяхната среща в Южна Франция, където Кларис беше известно време на пансион при една своя приятелка.

Те веднага се почувстваха свързани. За него това беше най-прелестното нещо на света, а за нея — признак на едно сладко робство, което тя, откакто стана на осемнадесет години, търсеше все по-настоятелно. Отначало Раул й изглеждаше неуловим, тайнствен — човек, за когото тя никога нищо не разбираше. Той я отчайваше с неестествени пристъпи на лекомислие, на злобна ирония и черен хумор. Но наред с всичко това — каква съблазън! Какви изблици на ентусиазъм и младежко въодушевление! Приемаше всичките му недостатъци като изключителни качества. Те за нея бяха признак на мъжество, което не познаваше, но я караше да разцъфтява.

Веднага след завръщането си от Нормандия, една сутрин тя с изненада забеляза финия силует на младия мъж върху една стена срещу нейните прозорци. Той беше отседнал в една странноприемница на няколко километра от замъка и почти всеки ден пътуваше с велосипеда си, за да се срещне с нея.

Останала от петгодишна без майка, Кларис не беше щастлива при баща си — мъж суров, по характер мрачен, прекалено набожен, пристрастен към титлата си, алчен за пари. Неговите арендатори се бояха от него като от чума. Когато Раул, без да бъде официално представен, има смелостта да поиска ръката на дъщеря му, баронът изпадна в дива ярост срещу голобрадия претендент, който, без положение и връзки в обществото, се осмеляваше да се явява пред неговите очи. Той го наруга така, че младият човек гледаше с жалък вид обзетия от глупава свирепост родител.

Тази среща имаше продължение. Утешавайки сама себе си с оправданието, че се среща с Раул за последно сбогом, Кларис допусна грешка и му отвори на два пъти вратата на будоара си. Опасно неблагоразумие, от което Раул беше излязъл победител, използвайки цялата логика на един влюбен.

Онази сутрин, симулирайки неразположение, тя нареди да й донесат обяда в стаята. Раул се криеше в съседната стая и след като се нахраниха, те останаха продължително време притиснати един до друг пред отворения прозорец, съединени от спомена за разменените ласки и целувки. Въпреки грешката, извършена от състрадателност и неопитност, поради която тя беше изгубила своята невинност, Кларис отново беше почувствала тръпно желание; горещи вълни се надигаха в сладката й утроба и независимо от разкъсващата болка, изпитана при първото сливане с любимия, отново го беше поискала в себе си — твърд, изправен и проникващ дълбоко в тялото й. Леко разтворила нежните си бели бедра, тя неусетно беше придърпала ръката му между тях.

Сега Кларис плачеше…

Часовете неусетно се изнизваха. Свежо подухване, което се качваше от морето и плаваше над платото, ги галеше по лицата. Точно срещу тях, малко по-далеч от обширната овощна градина, оградена с високи каменни стени, всичко беше в цветовете на цъфтящата колза^[2]; вдясно се виждаше бялата линия на стръмните скали, в която се разбиваха вълните до Фекамп, по-нататък — морският залив на Етрета, вратата на Авал и грамадният връх на „Стрелката“. Но тяхната отпадналост не им позволяваше нищо да видят.

Той кротко й каза:

— Не бъдете тъжна, моя скъпа любима. На нашата възраст животът е толкова хубав. Той ще стане още по-хубав, когато премахнем препятствията, които ни разделят. Не плачете!

Тя избърса сълзите си, усмихна се и го изгледа. Той беше тънък колкото нея, но широк в раменете. Имаше едновременно елегантен и солиден вид. На енергичното му лице беше изваяна уста с тънки устни на скептик. Облечен в къс панталон и сако върху спортна фланелка от бяла вълна, той имаше невероятно гъвкав вид.

— Раул, мили Раул — опечалено каза тя, — когато ме гледате, вие не мислите за мен! Да, да, не отричайте — вие вече не мислите за мен след това, което се случи между нас! Възможно ли е? За какво мечтаете, мили мой?

Той отговори, като се смееше:

— За баща ви.

— За баща ми?

— Да, за барон д’Етижу и неговите гости. Защо тези господа, на тяхната възраст, са готови да си пилеят времето за изтребване на невинни птици върху една скала до морето?

Както казахме, Раул беше на двадесет години и всички хора, доближили или надхвърлили четиридесетте, за него бяха доста „възрастни“. Но всяка възраст си има своите удоволствия, своите влюбвания и своите занимания. Нека простим на неопитната младост.

— Това може би за тях е удоволствие — му отвърна Кларис.

— Сигурна ли сте? Що се отнася до моята скромна личност, аз съм силно заинтригуван. Вижте, мила, ние сме в чаровната 1894 година. И аз го вярвах, докато… докато някои събития, които станаха напоследък, не разколебаха вярата ми и не ме накараха да помисля, че сме се върнали сто години назад. Но… няма да се засегнете, нали?

— Говорете, скъпи.

— Добре. Баща ви и неговите приятели имат вид на конспиратори. Да, това исках да ви кажа, Кларис… Маркиз Дьо Ролевил, Рекс д’Естиер и т.н. Всички тези благородни сеньори на областта Ко са направили съзаклятие.

Тя се намръщи.

— Говорите глупости, скъпи мой.

— Вие толкова хубаво ме слушате, че реших да импровизирам — отговори Раул, уверен че тя не е в течение на нещата. — Вие така ме гледате и имате толкова мил вид, когато очаквате думите ми, като че ли говоря за действително сериозни неща!…

— Говорете ми за любов, Раул! — Той се усмихна при тези думи и пламенно я притисна към себе си.

— Целият ми сегашен живот се състои само от любов към вас, мое мило момиче. Нямам други амбиции, нямам други грижи освен тези, които биха ми позволили да бъдем заедно завинаги. Кларис, мила, предположете следното: вашият баща наистина е конспиратор и е арестуван. Осъден е на смърт и аз го спасявам. След това защо да не ми даде ръката на своята дъщеря?

— Той рано или късно ще отстъпи, мили мой.

— Не, никога! Никакво щастие… никаква подкрепа… аз нямам нищо…

— Но вие имате името си… Раул д’Андрези.

— Не е моето!

— Как така?

— д’Андрези беше името на моята майка. Когато овдовя, тя отново си възвърна това име по нареждане на семейството й, което със своя брак беше възмутила.

— Но защо? — лекомислено каза Кларис, не съзнавайки важността на Рауловото признание.

— Защо ли? Защото моят баща беше от простолюдието, беден като Йов… един прост учител по гимнастика, фехтовка и бокс.

— Тогава как се казвате?

— О, с едно много обикновено име, моя бедна Кларис.

— Кое е то?

— Арсен Люпен.

— Арсен Люпен?

— Да, и тъй като не блести особено, си струва труда да го сменя, нали?

Кларис беше слисана. Дали той се казваше по един или по друг начин, не означаваше нищо! Но частицата пред името, в нейните очи на баронеса, беше първото качество на един бъдещ съпруг.

Тя едва заекна:

— Вие не би трябвало да се отричате от баща си. Никак не е срамно да си учител.

— Никакъв срам — каза той, като се смееше изразително — смях, от който Кларис потрепера. — Аз се кълна, че здравата се възползвах от уроците по бокс и гимнастика. Тези уроци той започна да ми дава от времето, когато бях още с биберон в устата. Моята майка може би е имала и други причини, за да го обича, защото след неговата смърт не погледна повече нито един мъж.

Той внезапно я целуна буйно, после започна да танцува и да се върти. Обърна се към нея и се провикна:

— Смей се, смей се, мое малко момиче! Всичко това е много смешно. Смей се де! Главното е да сполучим. Арсен Люпен или Раул д’Андрези, който и да е! Един от двамата ще сполучи. Да, ще сполучи. При това без никакво съмнение. Гадателки са ми предсказвали голямо бъдеще и всемирна слава. Раул д’Андрези ще бъде генерал, министър или посланик… Най-малкото — няма да бъда Арсен Люпен. Но, ако остана Арсен Люпен… то тогава, пазете се! Аз пак ще бъда пръв, само че против генералите, против министрите, против посланиците. Това е нещо, което е уредено пред съдбата, уговорено, подписано от двете страни. Аз съм готов. Мускули от желязо и мозък номер едно! Гледай, искаш ли да вървя на ръце? Или да те нося на дланите си? Да ти взема часовника, без да забележиш? Или да рецитирам Омир на гръцки и Милтън на английски? Господи, колко е хубаво да се живее! Раул д’Андрези… Арсен Люпен… две лица на една маска! Единият или другият? Къде е това нещо, което осветява славата, блестящото слънце на живите?

Изведнъж той се спря. Ликуването му стихна. Изглеждаше обезпокоен от нещо. Съзерцаваше мълчаливо малката тиха стая, чието спокойствие беше брутално нарушил. Беше нарушил спокойствието и на момичето, което кротко го гледаше. Чрез един от неочакваните обрати, които съдържаха очарованието на неговата природа, той коленичи пред Кларис и сериозно й каза:

— Извинете Ме, мила. Когато идвах при вас, ме болеше главата. Това не е моя грешка…Трудно ми е да намеря равновесие…И доброто и лошото, и едното и другото ме привличат. Кое да избера? Трябва да ми помогнете, Кларис, за да намеря своя път и трябва да ме извините, ако с нещо съм ви оскърбил.

Тя хвана главата му между дланите си и със страстен тон каза:

— Няма за какво да те извинявам, скъпи мой. Обичам те така, че каквото и да направиш, знай, че няма да те укоря. Щастлива съм. Сигурна съм, че ще ме накараш много да страдам, но ще приемам с радост всички болки, които ще ми причиниш. Ето, вземи моята фотография. Нека никога да не се изчервяваш, когато я гледаш. Що се отнася до мен, ще бъда винаги такава, каквато съм днес: твоя любовница и твоя съпруга. Обичам те, Раул!

Тя го целуна по челото. Раул вече се беше успокоил и изправяйки се, й каза:

— Ти си и ще останеш дамата на сърцето ми. Аз съм твоят верен рицар. Ето ме, отсега нататък неуязвим, готов да сразя враговете си. Елате, негодяи!… Арсен Люпен, или Раул д’Андрези, излиза на сцената на живота!

Планът на Раул — засега оставяме в сянка името на Арсен Люпен — беше много прост. Между дърветата на овощната градина, от лявата страна на замъка, облегнат точно в средата на каменната ограда, се намираше един от бастионите. Неговата кула беше много ниска, полусъборена и впоследствие възстановена с полегат покрив, който се губеше под вълни от разцъфнал бръшлян. Раул никак не се съмняваше, че на събранието, обявено за четири часа следобед, за него не би могло да има място в голямата вътрешна зала, в която баронът приемаше арендаторите на земите си. Той беше забелязал, че един доста широк отвор, стар прозорец или въздухоотводна тръба, бе разположен откъм полето.

Лесно изкачване за един толкова ловък младеж! Излязъл от замъка, Раул запълзя под бръшляна, покатери се благодарение на дебелите клони и достигна до удобния отвор в стената. Отворът бе достатъчно широк, за да може да се скрие в него човек. Така, застанал на пет метра от земята и с глава, маскирана от листака, Раул не можеше да бъде видян, но от своя страна виждаше цялата зала — доста голямо помещение, мебелирано с двадесетина стола, една маса и една широка църковна скамейка.

Четиридесет минути по-късно в залата влезе баронът с един от своите приятели. Раул не се беше излъгал в предвижданията си.

Барон Годфроа д’Етижу имаше мускулатура на панаирджийски борец и лице с цвят на тухла, обкръжено с огърлица от руса брада. Придружителят, братовчед на барона и познат на Раул, се казваше Оскар дьо Бенето. Той имаше типичното държание на нормандски селски големец. Такова впечатление обикновено добиваше човек, когато го види, но нека бъдем извинени — с едно изключение: простащината и недодялаността бяха в по-голяма доза. Сега и двамата изглеждаха силно възбудени.

— Бързо — каза баронът. — Вопалиер, Ролевил и д’Опегар ще ни догонят. В четири часа ще дойде Боманян, който ще доведе принц д’Аркол и Дьо Брие през градината, на която отворих голямата порта… и после…и после…ще я докарат… ако, за наше щастие, падне в клопката.

— Тихо — прошепна Бенето.

— Защо? Тя е поръчала карета. Каретата ще бъде там и тя ще се качи. Д’Ормон, който е кочияш, ще я доведе. След като мине странноприемницата „Четирите крака“, отваря и укротява дамата, като хубаво я завързва. Всичко това е съдбоносно и пропуск не трябва да има.

Те се бяха приближили до мястото, над което Раул подслушваше. Бенето прошушна:

— И после?

— После, обяснявам на нашите приятели ситуацията, ролята на тази жена…

— Сигурен ли си, че можеш да им повлияеш, когато започне съденето?…

— Дали ще им повлияя или не, резултатът ще бъде един. Боманян го изисква. Можем ли да откажем?

— Ах! — възкликна Бенето. — Този човек ще погуби всички ни.

Барон д’Етижу вдигна рамене.

— Необходим ни е един мъж като него, за да се борим срещу една жена като нея. Приготви ли всичко?

— Да, двете лодки са на плажа, под стълбището на кюрето. По-малката е издънена и десет минути след като бъде спусната във водата, ще потъне.

— Натовари ли я с камък?

— Да, с един голям и объл камък, пробит, за да се привърже за него въжето.

Те се отдалечиха.

Нито една от произнесените думи не се беше изплъзнала от слуха на Раул д’Андрези и нямаше нито една, която да не беше увеличила неговото любопитство.

„По дяволите! — мислеше той. — Не ще отстъпя моята ложа на първи балкон за нито една империя. Какъв юначага! Говори за убийство така спокойно, като че ли си сменя яката на ризата.“

Годфроа д’Етижу го учудваше най-вече с това, как може нежната Кларис да бъде дъщеря на особа като неговата — мрачна и безцеремонна. Каква цел тласкаше барона? Омраза, алчност, желание за отмъщение, жестоки инстинкти? Той му напомняше средновековен палач, който е готов на всякакви ужасни постъпки. В полутъмната зала пламъците на факлите играеха по лицето му и багреха русата брада.

Другите трима от поканените пристигнаха едновременно. Раул ги беше срещал често, защото бяха близки на господарите на имението. Един път седнали, те обърнаха гръб на двата прозореца, които едва осветяваха залата, и техните лица останаха в полумрак.

До четири часа бяха влезли само още двама души. Единият, възрастен, с осанка на военен, беше стегнат в редингот и имаше брадичка а ла Наполеон III. Той се спря на прага.

Всички обаче станаха, за да отидат при другия, когото Раул не се поколеба да прецени като автор на анонимното писмо, този, когото чакаха и който бе споменат с името Боманян.

Макар че единствен той нямаше нито титла, нито благородническа частица пред името си, го приеха като предводител. Това се отгатваше също и по неговото държане на превъзходство и по властния му поглед. Гладко обръснато лице, хлътнали бузи, великолепни черни очи, одушевени от страст, нещо строго и същевременно аскетично в маниерите — той приемаше уважението като нещо обикновено, нещо, с което е свикнал и не му обръща внимание. Такова държане обикновено прозира в маниерите на висшите църковни служители.

След като беше посрещнат и всички отново седнаха, той небрежно помоли да бъде извинен заради един от приятелите си, когото не бе успял да доведе — граф Дьо Брие, — и пристъпи към своя придружител, за да го представи на останалите.

— Принц д’Аркол…Знаехте, нали?… Че принц д’Аркол е един от нашите, но случайността бе пожелала да отсъства при предишните ни събирания. Че неговото дело се изпълнява надалеч и по най-успешен начин, впрочем. Днес показанията му ще са ни крайно необходими, тъй като вече на два пъти през 1870 година принц д’Аркол срещна „адското създание“, което ни застрашава.

Раул веднага си направи сметка и остана крайно разочарован: „адското създание“ трябваше да е прехвърлило петдесетте, тъй като стълкновенията му с принца бяха станали преди двадесет и четири години.

Сега принц д’Аркол седеше сред другите поканени, докато Боманян се беше отправил към Годфроа д’Етижу. Баронът му връчи един плик, който, без съмнение, съдържаше компрометиращото писмо. После тихо те проведоха доста жив диалог, на който Боманян сложи край със заповеднически жест.

„Няма повече тайни в чекмеджето, господине — каза си Раул. — Присъдата ще бъде формална. Смърт на змията, смърт на ненавистта! Ще се предостави повод за удавяне и отсега се вижда ясно, че развръзката ще бъде импозантна.“

Боманян премина към последното място в редицата, но преди да седне, каза следните думи:

— Драги приятели, знаете до каква степен сегашният час е решителен. Да бъдем единни и сплотени, достойни за голямата цел, която всички ние желаем да постигнем. Предприели сме едно общо дело от значителна важност. Може да се заяви, че нашите интереси, интересите на нашата партия и религия — а аз не отделям едните от другите — са свързани и до голяма степен зависят от осъществяването на проектите ни. Тези проекти от известно време се сблъскват с дързостта и неумолимата враждебност на една жена, която, разполагайки с някои сведения, търси тайната, предмет на нашите усилия. Ако тя достигне до нея преди нас, тези усилия ще пропаднат. Тя или ние — няма място за двама. Аз горещо желая краят на тази решителна битка да бъде в наша полза.

Боманян седна, опря се с две ръце на една от облегалките и високата му фигура се прегърби. Изглеждате, че той не иска да вижда повече нищо.

Минутите се изнизваха.

Между тези мъже, събрани тук, за да изпълзят общото решение на група съзаклятници, настана абсолютна тишина. На всички вниманието беше изострено, те се мъчеха да доловят и най-малкия шум, който би могъл да дойде извън залата. Пленяването на тази жена неотстъпно преследваше техните умове. Всяко отклонение от предначертания план щеше да означава провал.

Барон д’Етижу вдигна пръст. Той започна да се ослушва. Все по-ясно започна да се долавя глух ритъм от копитата на препускащи коне.

— Това е моята карета — уверено каза той.

Баронът се отправи към вратата. Както обикновено, в овощната градина нямаше никой — персоналът имаше право да действа само в разположения пред главната фасада двор.

Шумът приближаваше. Каретата напусна главния път, за по-пряко пресече нивите и бързо премина между двете колони на главния портал на замъка. Кочияшът вдигна нагоре стиснат юмрук и баронът радостно извика:

— Победа! Тя е хваната!

Каретата спря. Д’Ормон, който беше на капрата, бързо скочи на земята. Рекс д’Естиер отвори вратата и пусна стъпенката. Подпомогнати от барона, те уловиха и вмъкнаха в залата на съвещанието една жена, на която ръцете и нозете бяха здраво завързани. Тримата я замъкнаха до средата на залата и грубо я хвърлиха върху църковната скамейка.

— Нямаше никакви трудности — каза д’Ормон. — Щом слезе от влака, тя веднага нахълта в каретата. При „Четирите крака“ бе уловена, без да успее гьк да каже.

— Повдигнете ешарпа — нареди баронът. — Да разхлабим въжетата на нозете й толкова, колкото да може свободно да се движи.

И той собственоръчно разхлаби възлите.

д’Ормон повдигна воала и откри главата на пленницата.

Залп от възклицания, придружен от всеобщо смайване, избухна между присъстващите. Раул, от височината на своя пост, от който наблюдаваше всичко и всички, видя лицето на една жена — жена, която беше в пялото си великолепие на тържествуваща младост и неотразима красота.

Вик на изумление се изтръгна още един път от гърлата на съзаклятниците. Принц д’Аркол, пръв по ранг, пристъпи напред с променено лице и разширени очи. Той заекна:

— Това е тя… това е тя… аз я разпознах… Какво има за учудване? Обяснете!

И после принцът произнесе следната многозначителна фраза:

— Тя има същия вид, какъвто имаше на двадесет години! Жената беше седнала и държеше горната част на тялото си изправена, със свити между коленете длани. Нейната шапка беше паднала по време на нападението и прическата й, наполовина развалена, се спускаше над раменете в плътна маса, задържана от един златен гребен. Косите зад слепоочията й бяха накъдрени. Две жълто-червеникави панделки се виждаха зад малките, като изваяни от слонова кост, нежни уши.

Лицето на жената бе възхитително красиво, оформено от много чисти линии и оживено от неописуемо изражение, което въпреки царящата враждебност, въпреки страха, изглеждаше усмихнато. С брадичка по-скоро тънка, с леко издадени напред скули, с много прикрити очи и с тежки клепачи, тя напомняше жените от картините на Леонардо да Винчи или по-скоро на Бернардино Луини, творбите на когото крият неуловима грация. Тя се състои в една усмивка, която не се вижда, но се отгатва — удивлява и едновременно тревожи. Нейното облекло бе семпло: под пътническата дреха, която тя остави да падне, една сива вълнена рокля подчертаваше тънката талия, високите едри гърди и заоблените рамене.

„По дяволите! — помисли Раул, който не я изпускаше от погледа си. — То изглеждало доста безвредно това «адско създание». Адско? Не! Великолепно създание! И срещу тази красива жена са застанали, готови за битка, девет или десет души?“

Тя внимателно наблюдаваше обкръжаващите я — д’Етижу и неговите приятели, — стараейки се да различи в полумрака всички лица.

Накрая пленницата каза:

— Какво искате от мен? Не познавам никого от тук присъстващите. Защо ме доведохте?

— Вие сте наша неприятелка — заяви Годфроа д’Етижу. Тя бавно поклати глава.

— Ваша неприятелка? Трябва да има някаква грешка. Някакво злощастно недоразумение. Сигурни ли сте, че не се мамите? Аз съм мадам Пелегрини.

— Вие не сте мадам Пелегрини.

— Аз ви потвърждавам…

— Не! — повтори почти викайки барон Годфроа.

И той прибави следните думи, също така объркващи, като думите, произнесени преди от принц д’Аркол:

— Пелегрин л, това беше едно от имената, под които се прикриваше в XVIII век мъжът, на когото претендирате да сте дъщеря.

В момента тя нищо не отговори, защото не схвана дори абсурдността на фразата. После запита:

— Как следователно се наричам според вас?

— Жозефин Балзамо, графиня Дьо Калиостро.