Валентин Попов - Вотан
Лиан

„… Жена, що няма друга като нея.

Сънувах нощем русото ти тяло, а денем от съня си червенеех.

И пееха във мойта нощ камбани — онез, що ти във свойта пазва криеш…“

„Сред хората къде ли не те търсих, мечтана, белонога, русокоса…“

Живееше горе, на високото… — накрай селото, сгушено в полите на Пирин. Къщичката му бе от един кат, малка, схлупена, но пък зиме се затопляше бързо и лесно. За разлика от нея, кошарата беше палат. Пък и овцете му бяха „господари“ — те му даваха работа, хранеха го, плащаха му и го обичаха. По цял ден ги водеше по тучни ливади и пасища, обикаляше планината, за да търси нови места… Много пъти бе минавал остри, зъбати чукари, бързи, омагьосани планински потоци, огромни канари, които сякаш се крепяха на косъм, увиснали във въздуха. Но той се мушкаше и провираше, търсещ най-доброто за своето стадо. Само то му бе останало.

След като умря майка му, баща му започна да пие и малкият се криеше сред овцете, за да не яде пердах. Понякога родителят бе мъртво пиян сутрин и както и да го будеше, не успяваше да го вдигне на крака. Затова често извеждаше овцете на паша. Обикновено по обед старият идваше, клатейки се, хокаше го и псувайки, го пращаше на училище. Така и не го завърши. Баща му умря в мразовита зимна нощ. На сутринта момчето го намери паднал в снежна пряспа. Беше вкочанен и смърдеше на алкохол. Останал сам, той порасна жилав и мускулест, с широк гръден кош и къси, но яки крайници. Лицето му бе ведро, но някак отнесено, замислено. Като на дете блестяха очите му. Рядко слизаше в селото — нито имаше приятели, нито любима. Веднъж в месеца ходеше да купи едно-друго и бързаше да се прибере в колибата си и сред овцете. Горе бе неговият дом и там се чувстваше добре. Горе, в планината, сред вековните букове…

Тази сутрин овчарят се събуди доста преди първи петли. В стаичката бе станало студено. В огнището огънят бе изгаснал, но не това го събуди. Счу му се, че овцете блеят неспокойно. Мурджо не се чуваше, Скелета тихо скимтеше пред вратата, тъй че сигурно не бяха вълци. За всеки случай стана, обу се и откачи старата бащина пушка от стената. На прага го посрещна виелица от снежинки и режещ студ. Бързо затвори вратата и пристъпи към кошарата. Снегът хрущеше под краката му, а носът му моментално измръзна. Огледа кошарата — не забеляза нищо. Овцете обаче бяха неспокойни, за разлика от кучетата. Странно. Излезе от кошарата и се запъти към сайванта, за да вземе дърва за огъня. Тъкмо се приближаваше през тъмнината и снега, когато Скелета излая хрипливо. Откъм горната поляна се чу скимтене и стонове.

— Ей! Кой е там? — изрева той.

Стоновете се засилиха и той се затича по посока на звука.

Иззад къщата видя странна картина. Огромен бял кон бе легнал на земята и скимтеше с глас на вълк. От гърба му излизаха ципести крила и както успя да види, едното — неестествено сгънато под тежкото тяло. Но още по-странно беше, че под падналия кон лежеше жена и се опитваше да се измъкне. Въпреки лютата зима, бе гола. Като го видя, тя се задърпа още по-бясно, за да се измъкне от затисналия я кон.

— Не, не бягай! — извика той. — Ще ти помогна.

В този момент тя успя да се освободи и се изправи. Кръв бе обагрила белия й глезен и куцукайки, започна да се отдалечава.

— Хей! Спри! Моля те, спри!

Обърна глава, тръсна дългата си червеникава грива и го изгледа с жълто-зелените си очи. Озъби се злобно и затича към гората. Той постоя малко, чудейки се дали не полудява. Сън ли бе това? Посред зима — гола жена? Кон с крила? Жълти ли бяха очите й? А зъбите, наистина ли бяха остри и големи, почти като на… вълк?! И какво тяло имаше — мускулесто, стегнато, гъвкаво, като на дебнеща пантера. В този миг нещо се стовари в тила му и той падна в несвяст. Жената зад него се усмихна, разкривайки за втори път острите си зъби. Очите й блестяха злобно. Гърдите й се повдигаха учестено, а капките слана по кожата й странно пречупваха лунната светлина. Между мускулестите й плешки се стичаше гореща пот. Самовилата се приближи до крилатия кон и превърза крилото и крака му. Докато го правеше, едното куче, Мурджо, се приближи страхливо и изскимтя тъжно. Гледаше красавицата с влажен и умоляващ поглед. Тя изръмжа тихо и то побягна. Ухили се след псето и продължи да се занимава с коня. След като най-после успя да го изправи на крака, отиде при падналия в несвяст овчар и го съблече. Скри му дрехите и с един скок се метна на коня. Потупа го леко по врата и просъска:

— Лети, Стихия!

Белият жребец заедно с голата ездачка се издигна над полето, после над гората и се скри в сенките.

 

 

Овчарят се събуди на сутринта. Беше гол в снега, а двете кучета се бяха свили до него и го топлеха. Не помнеше обаче нищо… само един сън! Сън за жена, за коне, за… Бързо стана и изтича в къщата. Облече се. Нацепи дърва и запали огъня.

Седна пред огнището, за да се стопли. Посегна и хвърли цепеница във всепоглъщащия огън. Тогава видя пламъка, жената с огнената коса го гледаше, извиваше се и танцуваше с пламъка.

Жълтите й очи го изгаряха. Той бързо пусна цепеницата в огъня, сви се под одеялото и заспа.

 

 

Луната изгря, пълна и неумолимо зла. Снегът се стелеше като мъгла. От тъмната пещера се плъзна дълга и озъбена сянка и започна да се провира между дърветата. Вървеше на север. През гората… Стигна до една гола полянка и призрачната светлина огря дългото, мускулесто човешко тяло, покрито със сиви дебели косми, и вълчата муцуна с бясна пяна по огромните, подобни на ножове, зъби. Вълкодлакът изви муцуна срещу луната, подуши въздуха и продължи напред!

Луната бе жадна!

Лиан Огнената знаеше това. Тя познаваше природата и чувстваше, че древният вълк е излязъл на лов. Познаваше го от хиляда години и знаеше, че колкото повече хората го изтласкваха на юг, толкова по-кръвожаден ставаше. И той, и тя мразеха хората. Те бяха отнели чистотата на природата, бяха ги изгонили от родните им места и ги бяха преследвали и убивали, но омразата помежду им беше по-силна от всичко друго. Тяхната вражда бе по-древна и много по-силна. Те бяха отколешни врагове. Воюваха за горите, за планините, за полетата и реките и макар че имаше още много обитатели на тези места, те бяха най-силните господари на земята, затова и враждата им бе непогасима.

Докато мислеше за вълкодлака, тя запали огън. Стихия пасеше наблизо и нервно потрепваше с ранено крило. „И той го усеща“, помисли си Огнената. Съблече бялата ефирна дреха и с гола свежа плът стъпи в огромния, бясно горящ огън. Пламъкът лизна люспестите й пети и стъпала, големите хищни нокти. Покатери се по гладките, мускулести прасци, кръглите бели колене, тръпнещите девичи бедра, стегнатия задник и тънкия кръст, облиза плиткия пъп и се вмъкна между краката й. Облада я! Лиан Огнената разпери ръце и извика. Огънят избухна и хищно сграбчи гърдите й и целуна щръкналите зърна, раздруса широките й рамене и облиза жадните й устни. Зарови пръсти-пламъци в косата й, тя отвори очи, за да изреве отново от удоволствие, от вселенския си оргазъм. Вече бе готова за войната. Хвърли се в снега и уморена, заспа. Сила за живот, постигната чрез смърт.

 

 

Овчарят се събуди късно следобед. Беше отпочинал и готов да търси самовилата. Ни най-малко не се съмняваше, че е видял точно такава. Вярваше в митовете, а и коя друга жена би излязла гола през зимата с хвърковат кон… Коя друга бе толкова красива…

Облече се, взе пушката и излезе. Преди да тръгне, се сети за овцете, които гладно блееха, и им хвърли сено. Върза кучетата и отиде на мястото на снощната драма. Видя следите, мястото, където бе лежал конят, очертанията на женско тяло и напоения със самовилска кръв сняг. Човекът го загреба с шепа и бавно го изяде. Радваше се, че е докоснал нещо от нея. Снегът се стопи в устата му, с вкус на месо, сладък… и с някакъв неуловим полъх на старост. Момъкът се изправи и тръгна към гората. Знаеше къде да отиде. Старите хора разправяха за самовилската поляна — там горе, на върха, сред най-гъстата гора, където слънце не докосва земята. Там бе Тя. И докато вървеше, мислеше и мечтаеше за тази жена. Искаше да я обладае и покрие с милувки. Искаше да бъдат едно цяло.

Той вървеше нагоре и все я виждаше пред себе си — гола, невинна, беззащитна, ранена, апетитна… и бързаше, бързаше към поляната. Мускулите на краката го заболяха, почти изтръпнаха от ходене, но най-накрая стигна гората и се запровира през нея. Последните дървета се отдръпнаха и той видя…

Вижда огъня, тихо и спокойно горящ. До него в кръв лежи Тя и сякаш спи. Крилатият кон е проснат мъртъв в кръв на другия край на поляната… и тогава съзира грозния, разкривен звяр, устремен към Нея. От устата на вълка капе кръв.

Решава да действа, не може да стои и гледа как Тя ще бъде убита, изядена… Сваля пушката от рамото си, прицелва се в звяра и стреля. Вълкът подскача и пада ничком. Момичето скача право и с един скок стъпва в огъня. В очите й се чете злобата на хищник, изпуснал жертвата си. Овчарят осъзнава, че чува мислите й: „Ах, този глупав човек. Бях го издебнала… още няколко крачки и щеше да е мъртъв!“. Опитва се да й извика „извинявай“, опитва се да измоли прошка за глупостта си, но в този момент две челюсти с най-острите зъби се впиват в гърлото му. Усеща топлата си кръв да се стича по врата и гърдите му… пада. Вените му пулсират и горят. От раната бликва пламък и угасва.

Лиан Огнената се хвърли към вълкодлака малко след като прехапа гърлото на човека, и го яхна. Той се замята лудо, но Тя впи пръсти и нокти в раменете му и успя да се задържи. Наведе се и захапа отзад врата му. Огнената й коса покри муцуната му и той запищя от жестоката болка на изгореното. Самовилата разкъса раменете му с нокти, заби пръсти в ненавистните очи на животното. Докато се бореше с него, лицето й се сгърчи, оголвайки хищна муцуна с остри зъби и злобно изражение. Вълкодлакът заскимтя от болка. Тя заби пръсти още по-навътре и ноктите й достигнаха мозъка му. Изрева жално и падна. Лиан скочи от него, провря се между предните му лапи, заби зъби в гърлото му и отпи от вълчата кръв. Тялото потрепера, изхриптя и замря. И този път тя победи.

Измъкна се от хватката на трупа и изпищя победоносно. Огледа вълка. Сега беше слаб, мръсен, охлузен и безопасен. В този момент нещо зад нея избухна в пламъци. Лиан се обърна и видя горящото човешко тяло. Усмихна се и от очите й се пръснаха злобни искри. „Глупакът!“ Приближи се до огъня и стъпи гола в него. Пламъците облизаха люспестите й пети и стъпала, големите хищни нокти… покатериха се по нежните меки прасци, гладките бедра, сочния задник и тънкия кръст. Целунаха пъпа й и я обладаха…

 

 

Докато Лиан виеше с разперени ръце, от нощното небе една звезда се търколи в огнения си път надолу!