Таха Хусейн
Дните (57)

17
Денят, в който върху дома ми падна бомба

Само няколко дни след изпита за докторат, по навик, създаден от идването му в Париж, отиде на занятия — този път по история. Малко е да се каже, че имаше голямо желание да слуша лекциите и че хареса професора — направо беше във възторг. След часа просто полетя към него и стеснително и боязливо го помоли да подготви под негово ръководство дисертация върху стара история, за да защити диплом за висши науки.

Професорът прие с удоволствие. Определи му среща на следващия ден да разговарят по темата. Тръгна си, изпълнен с радост и опасения. С радост, защото щеше да работи с този голям професор; с опасения, защото работата беше тежка. Знаеше се, че професорът много обича учениците си, но ги товари с най-трудни и тежки задачи и при оценките не проявява никаква благосклонност.

На следващата сутрин професорът започна весело:

— Намерих ви наистина съдържателна тема. Ще ви даде възможност да прочетете неща, които ще ви доставят истинско удоволствие.

— Какви? — попита младежът силно заинтригуван.

— Ще проучите съдебните дела в Рим срещу управителите на провинции, които са оскърбявали и не са зачитали достойнството на римляните, така както го е описал великият Тацит. Уверявам ви, че четенето на този историк ще ви направи щастлив, както никой друг историк или писател.

И му изреди един списък от книги, които трябваше да прочете изцяло, и друг — от които да прегледа отделни части. Нашият човек не можа да каже нито дума. Дълго слуша как професорът говори върху темата и накрая си тръгна разтревожен и без никакво самочувствие.

Останал самичък, се замисли за книгите, които му предстоеше да прочете. Съобрази, че няма да може да ги вземе от университетската библиотека, защото не ги даваха за вкъщи — твърде много студенти ги ползуваха. Следователно налагаше се да ги купи. Сложна работа! Струваха не по-малко от двумесечната му стипендия.

Писа до Египетския университет. Отказаха му. Университетът проявяваше голямо скъперничество към студентите си — просто финансовите му възможности го принуждаваха. Университетът например не помагаше в случай на болест или при нужда от книги. Плащаше само някои специални уроци, ако преценеше, че са наложителни. Оставяше питомците си да правят каквото искат, или по-скоро правеше с тях каквото иска. Студентите бяха длъжни да учат сериозно и да напредват в науката. Ако установеше нередност или нередовност, студентът трябваше да се върне в Египет и да плати изразходваната за него сума.

Нашият човек помоли повторно за тези книги. След редица неприятности му разрешиха да ги купи и ползува, но като собственост на Египетския университет — прибирайки се, той трябваше да ги върне.

Започна да се готви по тази сериозна тема. Какво по-сериозно можеше да има за един египтянин като него, научил латински неотдавна, слушал в ал Азхар уроци по традиционни ислямски науки, а в Египетския университет лекции, които нямаха нищо общо с Гръцката и Римската история.

Какво по-сериозно можеше да има за един египтянин като него от упоритата работа върху този труден, но велик римски историк: да го изчете и да отдели свързаното със съдебните процеси, след това да ги осъзнае от юридическата им страна, после да ги изложи ясно и точно. Започна да изпитва известно съжаление, че не избра тема от Арабската история, която познава добре и нямаше да се налага да чете ни латински, ни нещо подобно на латински. Но ако сам се бе намъкнал в темата, трябваше да я развие, каквито и усилия и трудности да му струваше.

Тъкмо беше започнал да чете тази мъчнотия, когато една нощ станаха събитията, внезапно прекъснали заниманията му и накарали го да напусне Париж заедно със съпругата си и да потърси сигурност в Южна Франция. Това се случи в полунощ, месец февруари. Всичко наоколо беше спокойно. Тъкмо беше приключил с четенето и си легна. Вече се унасяше в сън, когато въздушна тревога разбуди цялата къща. Нашият смелчага не придаде никакво значение на тревогата — не искаше да показва, че се страхува или нещо подобно. Отказа да стане, гледайки с презрение и на тревогата, и на бягащите. Много пъти парижани бяха чували въздушна тревога. Някои се тревожеха, други се отнасяха с презрение. Тревогите отминаваха, без Париж да пострада. Какво пречеше и тази да е като предишните?! Самонадеян и горд със смелостта си, той гледаше как домашните се канеха да слязат от шестия етаж в скривалището, без да мръдне от леглото. Но изведнъж чу един изплашен глас и не усети кога слезе бързо с другите, без да мисли за евентуалните пречки по пътя. Опомни се чак когато седна в скривалището между хората от квартала, унизен пред себе си и близките си. Но какво да прави, като инстинктът му беше по-силен от разума и волята на другите.

Тревогата отмина, хората си легнаха. На сутринта видяха нещо ужасно — в Латинския квартал бомбите бяха разрушили една сграда в близост до къщата, където живееше. По пътя за Сорбоната почувствува следите на разрушението и научи много подробности. Не му дойде наум, че това събитие трябва да го накара да изостави Париж и да се премести на Юг, но положението на съпругата му го наложи — просто лекарят нареди. Преместиха се в Монпелие с намерението да дочакат детето да дойде на бял свят, а после да се върнат в Париж.

В Монпелие реши да изучава право и да се дипломира като юрист. Ще започне да слуша лекции във Франция, а после ще завърши в Египет, когато се върне. Но подготовката на дисертацията му го отклони. Колко много се упрекваше, че не довърши опита си да изучава право! Колко изпитания и беди в живота можеше да избегне!

Той беше отговорен за семейството, за двете невинни момчета, които не трябваше да враждуват със султана и да изпитат гнева му; за невинната си съпруга чужденка, която няма никакво отношение към събитията в Египет, а беше някак си неспособен да се грижи за семейството, което имаше право да иска да се облегне на него през онези дни. Тогава си спомни желанието да изучава право. Ако беше успял да преодолее безделието си, би могъл да предпази това семейство от мизерията и притеснението, на които беше подложено. Но още не е дошъл редът на тези събития.

И тъй, с помощта на съпругата си се залови за лекциите и изучаването на гръцки. Животът им в Монпелие беше наистина хубав: изпитваха интелектуална наслада от проникването в знанието, от всеки нов метод на познание, които усвояваше всеки ден; наслада от надеждата, че очакват едно дете, което радостно бърза към този живот; наслада, че са доволни от малкото, че препитанието им, колкото и оскъдно, осигуряваше живота им. Съпрузите бяха доволни от себе си, защото успяваха да се оправят и да понасят несгодите. Имаха си някои грижи, когато месецът се изнизваше и парите им също се изнизваха между пръстите. Затова се придържаха към безмилостна строгост и непоколебима твърдост, докато тревогата отмине и несгодата отново ставаше лека в началото на следващия месец, ако е възможно да се каже, че несгодата може да бъде лека.

Изпрати екземпляри от дисертацията за Ибн Халдун на един приятел в Египет — бяха останали, след като Сорбоната взе сто и петдесет, Египетският университет — двадесет, а той подари някои на приятели. Разполагаше с около сто екземпляра. Изпрати ги на своя приятел — вече покойник — да се разпореди с тях, както намери за добре. Мина доста време и вече ги беше забравил, когато една сутрин получи писмо, в което имаше и чек за твърде приличната сума от около двадесет лири.

Колко щастливи бяха съпрузите! Писмото им донесе една помощ, от която се нуждаеха извънредно много, още повече, че съвсем наближаваше идването на детето. Трябваше да се подготвят да го посрещнат сърдечно, грижовно и тържествено, както подобаваше на щастието, което го предхождаше.

И двамата бяха обхванати от дълбока тъга, която всеки криеше от другия внимателно и деликатно. Тази неочаквана помощ ги спаси от мъки.

Амина се появи с едно юнско утро. Плачът ѝ се смеси с песента на пробуждащите се птички. Тази музика отекваше в сърцата на съпрузите, забравили страха и успокоили се от ужаса, преживян през нощта.

Посрещнаха скъпата си рожба, освободени от тъгата, безпокойството и притеснението. Ибн Халдун им помогна да я посрещнат богато и възможно най-добре.

Това лято отминаваше бавно и трудно с люшкане между благополучието в началото и недоимъка в края на месеца. Но съпрузите се държаха: грижеха се за Амина, готвеха дисертацията, изучаваха гръцки. В началото на септември се върнаха в Париж със своето съкровище.

Разчиташе, че с пристигането ще приключи напълно с дисертацията. В началото на учебната година беше готов за среща с професора да изяснят какво е прочел, какво е разбрал, какво иска да прави и да получи съответните наставления.

Но едва пристигнал в Париж, и загуби скъпоценно време. Повече от два месеца се занимава със съвсем други неща. Египетският му приятел, приятелят от ученическите му години, приятелят от времето, преди да станат стипендианти, а и след това, се разболя сериозно от нервно разстройство. В Париж нямаше кой да се погрижи за него и да го наглежда. Службата по стипендиите бе преместена в Лондон. Трябваше да помогне на приятеля си в лекциите и да се застъпи за него пред директора по стипендиите, да го води по лекари, да пише до директора по стипендиите и до Университета в Кайро. След медицинските прегледи се наложи приятелят му да бъде преместен извън града на чист въздух и спокойствие. Налагаше се и да го навестява от време на време. Един ден собственикът на хотела, където бе настанен болният, го повика спешно. Отзова се бързо и чу за приятеля си неща, които го изпълниха със страдание и тъга и му поставиха проблеми, които не знаеше как да разреши. Междувременно получи две напълно противоречиви писма — едното от Университета, другото от директора по стипендиите, както и малко пари за болния, които се стопяваха, без да може да покрие нуждите му. От Университета получи нареждане да води най-точна сметка за разходите. Още неотминала бурята, и пристигна заповед приятелят му да се върне в Кайро.

Точно по това време свърши войната. Обявиха примирието. Всички се радваха на мира. Тъкмо се зае със заниманията си, след като изпълни задълженията си към този толкова скъп и мил приятел, и от Египет пристигнаха вести, които отново го откъснаха от дисертацията му. Сега поне не беше тъжен или уплашен, а напротив — щастлив, сърцето му се изпълни с блаженство, беше напълно доволен, обзе го вяра и възторг: съобщиха, че Египет е поставил въпроса за независимостта си пред окупаторите — победители във войната.

После дойдоха известия, че има големи затруднения поради упорития отказ на окупаторите и че някои египтяни^[1] са изпратени насилствено извън родината и са взети като заложници в Малта; че Египет се е разгневил за своите синове и се бунтува срещу враговете си.

Тези съобщения падаха в сърцето на младежа и в сърцата на египетските му колеги като дъжд в жадна земя. Значи, не само европейците вдигат гневни революции в името на националното си достойнство и националната си независимост. Ето че и африкански Египет въстава, както бяха въстанали англичани, французи, американци и други западни народи.

С колко миражи се изпълниха сърцата на студентите чужденци, с каква радост се напълниха душите им, колко много време посветиха, за да обсъждат тези въпроси, колко лекции изоставиха, за да разговарят за революцията.

Нашият човек страдаше, че е изолиран. Рядко се виждаше с приятелите си египтяни, но след като френската преса започна да публикува съобщения за събитията в Египет, срещите му със сънародниците зачестиха — разговаряха главно за революцията.

Въпреки това обаче не пренебрегваше дисертацията си, не изоставяше лекциите при научния си ръководител. Отнасяше се съзнателно към работата си, проявяваше издръжливост, като че ли новините от Египет увеличаваха неговата упоритост и сериозност, още повече нарасна желанието му да завърши учението си и да се върне в Египет, за да следи събитията отблизо, и кой знае — може би и да вземе участие в тях, ако му се отдаде възможност.

Нашият човек няма да забрави как от сутринта се залавяше с гражданското право, наказателното право, съчиненията на големия немски историк Момзен по римско гражданско право, които четеше с жена си. По-късно просто не можеше да повярва, че за тъй кратко време е минал единайсетте тома, които бяха толкова трудни, съдържаха толкова коментари и толкова много латински текст.

Докато слушаше, държеше Амина на ръце, за да даде възможност на съпругата си да върши домакинската работа. Диктуваше дисертацията с Амина на ръце, крачейки из тясната стая, а съпругата му пишеше. Понякога настояваше той да си почине от диктуването, а тя от писането. Вземаше детето, разхождаше го из стаята, пееше му. Тъй даваше възможност на младежа да поседи и отдъхне. Към всичко това съпругата му готвеше за обед и за вечеря.

Един ден другарите му съобщиха, че Саад ще посети Париж, готвели се да го посрещнат и го молят да вземе участие, ала той отказа, защото нищо не разбираше от тези работи. Но след пристигането на делегацията отиде в резиденцията, където беше настанена. Срещна се и със Саад, след като се видя с другарите си, между които беше и любимият му професор Ахмад Лутфи ас Сайид.

Тук беше и Абдул Азиз Фахми — неговият другар, който винаги го бе насърчавал, грижеше се за него, докато беше студент и пишеше във вестника, а по-късно и като стипендиант в Париж.

Имаше и други негови другари, които познаваше лично. По-късно с някои го свърза близко приятелство, а с други го раздели вражда.

На тази среща присъствува и съпругата му. После му разрешиха да разговаря и със Саад. Беше му длъжник. През студентските години стеснението му попречи да се издължи, но го стори, след като завърши обучението си в Париж.