Таха Хусейн
Дните (55)

15
Жената, през чиито очи прогледнах

Започна нов живот — в най-точното, в най-буквалното значение на тези думи. Разбира, се и за него важи казаното от Абу ал Аля, че е човек, който търпеливо понася истината, че се е родил самотник по природа.

Смяташе се за човек като всички други, роден и живеещ като тях, разпределящ времето и работата си като тях, но без да изпитва привързаност към никого, без да се доверява на нищо. Между него и хората, между него и нещата бе спусната завеса под формата на доволство и сигурност, но същността ѝ беше недоволство, страх, тревога и вътрешно вълнение, сякаш се намираше в дива пустиня, без контури, без знаци, без път, по който можеш да тръгнеш и да го извървиш. Но ето че един прекрасен ден вижда как малко по малко изчезва този инстинкт на тревожна самота, усеща нещо като приятелска привързаност към някои хора, после — как тази привързаност се засилва с всеки изминал ден; ето че започва да се доверява не само на любимото и скъпо нему създание, а и на други хора…

По-рано се чувствуваше чужденец навсякъде и във всичко. Нямаше почти никаква разлика дали беше в родината си, където порасна, или в други страни, които посети, защото тази противна плътна завеса, спуснала се между него и света от ранното му детство, го закриваше винаги от всички страни. Възприемаше хората по гласовете, които чуваше, и по някои движения, които долавяше, но не виждаше самите хора, не можеше да проникне отвъд дочутите гласове, отвъд доловените движения.

Беше чужденец в родината си, беше чужденец и във Франция. Разбираше, че само външната страна от живота на хората достига до него, а то му беше ненужно.

Възприемаше природата просто като чута дума, но дума неосъзната, без да я опознае истински — една заключена за него врата, през която нямаше как да проникне. Не познаваше хората, не познаваше вещите, но най-малко познаваше себе си — съмняваше се в съществуването си.

Животът му беше нещо нищожно, изнемощяло, крехко, което едва го докосваше. Сигурно понякога този живот дори се питаше коя е тази личност, чиито развълнувани мисли за трескава активност долавя, каква ли ще да е тя? Сигурно затова го забравяше било за кратко, било за дълго време и се вкопчваше в душата му, или душата му се вкопчваше в живота, а той — животът — изпитваше съжаление, че го е забравил. Питаше се дали има и други тъй забравени хора; има ли и други, които да отричат себе си като него.

Щом останеше самичък, животът му се превръщаше в безкрайно объркване. Беше господар на себе си само когато разговаряше с хората, когато ги слушаше, когато ходеше на лекции или се заслушваше в четеца. Някак си започваше да прониква и да навлиза в живота, сякаш преди никога не го е познавал. Това любимо и скъпо създание го извади от ужасната изолация. С цената на безкрайна доброта и усилие тя премахна преградите и завесите, които скриваха от него, живота, всичко живо и неживо.

Говореше му за хората и на него му се струваше, че ги вижда и прониква в тях.

Говореше му за природата и той чувствуваше, че я опознава отблизо.

Говореше му за слънцето, което облива земята със светлина, и за нощта, която изпълва земята с тъмнина; за небесните светила, които изпращат ярките си стрели към земята; за планините, които вземат от ледовете ослепителните си корони; за дърветата, които разстилат край себе си сянка, покой и красота; за реките, които текат бурно, и за ручеите, които се носят игриви; за другите видими страни на красотата и великолепието; за видимите страни на грозното и безобразното, които обграждат хората, обграждат и нещата.

Струваше му се, че открива скрити за него истини, но те не му бяха чужди, сякаш ги е знаел в самото начало на някакво далечно минало, после ги е забравил за цяла дълга вечност и сега отново си ги припомня.

Тя започна да му възвръща вярата в себе си и увереността в другите; чувството на отчужденост, на отегчение от самотата, на отвращение от изолираността го напускаше. Не може да има никакво съмнение в искреността му, когато без да преувеличава и без да хиперболизира написа, че неговото момиче превърна нещастието му в щастие, притеснението му в простор, бедствието му в благодат, мрака му в светлина.

Двамата не прахосаха лятото, както обикновено влюбените прахосват първите дни от сладостния и блажен живот на любовта, лишен от трудности и облекчен от усилия — отдадени на душевно удовлетворение, трепети на сърцата и сладостни мечти. Те знаеха, че времето за блажена любов е малко, че дните му във Франция са броени, че има задължения, задачи, които трябва да изпълни, че е отговорен пред Египетския университет, който не е никак снизходителен и не се шегува с тези, които е изпратил в Европа да се учат.

Университетът имаше пълно право — изпращаше ти в Европа да учат, а не да се влюбват; да усвояват усърдно науката, а не да се отдават на химери.

Ясно си спомня, че летните месеци, прекарани в най-южната част на Франция, и последвалите ги месеци в Париж бяха и за двамата време на съгласие, нямаше и следа от ядове и неприятности.

В началото на годежа прекарваха по-голямата част от деня в учение: сутрин — латински, а по-късно четяха френския превод на „Встъплението“ на Ибн Халдун. По обяд сядаха да хапнат и се залавяха с гръцката и римска история — четяха колкото аллаху бе угодно. Към пет часа минаваха от историята към френската литература и четяха пак колкото аллаху бе угодно. Оставяха книгите само когато излизаха на разходка край селото. Разхождаха се около час или даже по-малко от час и се връщаха за вечеря. После цялото семейство се събираше да слуша книгата, която нежният глас четеше.

Късно вечерта компанията се разотиваше, всеки се приютяваше в стаята си. Нашият човек оставаше самичък: припомняше си необикновеното си минало, наслаждаваше се на щастливото си настояще, мислеше си за неизвестното бъдеще.

По-голямата част от нощта прекарваше в безсъние — не мразеше безсънието, нито викаше съня. В края на нощта сънят го оборваше, ала щом засияеше утрото, той посрещаше деня, захващайки се с уроците, както бе правил и предишния ден.

Тъй мина първият месец от годежа им. После заедно със семейството се върнаха в Париж. Отново започнаха студентските дни и сутрин и вечер ходеше в Сорбоната. Междувременно тя му четеше. Той ходеше един ден при учителя по френски, на другия — при учителя по латински. Сам си беше определил една трудна задача и целта след нея.

Бе решен да вземе първо лиценциат, а после и докторат. По онова време египетските студенти въобще не се опитваха да вземат и лиценциат, защото костваше тежък труд на кандидатите, изискваше преди всичко съвършено владеене на френски, за да положат писмен изпит по специалността, и то както го полагат французите — да развие темата на съвършено правилен френски, без каквито и да е неточности или грешки. Изискваше се да изучават и латински, за да положат изпит и по него.

В Египет латински не се изучаваше — нито в гимназията, нито във висшите учебни заведения. Египтяните виждаха, че не могат да се състезават с френските си колеги в език, който чуваха за първи път тук, докато французите го бяха изучавали шест години в гимназията, а после в университета преди изпита за лиценциат.

Египтяните избягваха по всякакъв начин да учат латински, не искаха да се обременяват и естествено не стигаха степента лиценциат, която не можеше да се вземе без знанието на този език.

Само трима египтяни се бяха решили да се преборят с тази трудност, да преодолеят това препятствие. Изучаваха латински, за да вземат лиценциат, каквито и усилия и напрежение да им струваше. Единият работи с пот на чело, яви се на изпита, но се провали. Готвеше се да вземе изпита следващата година, но обстоятелствата му попречиха; разболя се, работите му се объркаха, побърка се и се върна в Египет, където прекара дни на тъжно отчаяние. Умря — бог да го прости — и се избави от тежестта на живота.

Другият беше професор Сабри ас Сурбуни. Работи с пот на чело, явява се веднъж, после още веднъж, но латинският се оказа непостижимо труден за него. Явил се на изпита, дали му латинския текст, който трябвало да преведе на френски. Той хвърлил един бърз поглед, сгънал листа и го предал на комисията — не написал нищо: нито вярно, нито грешно. Смеейки се, излязъл от изпита, като декламирал един стар латински стих, в който се говори за отчаяние и униние. Само че той не знаел какво е отчаяние и униние; не се примирил с пречките и трудностите. Опитал се, после пак продължил упорито с опитите си, докато един прекрасен ден се явил на изпит и щом му дали латинския текст, не хвърлил бърз поглед, а го превел и предал на комисията вещо написан, което му донесло победа и успех.

Третият беше нашият човек. Знаеше от двамата си приятели какви трудности са понесли, как са се проваляли, ала нищо не беше в състояние да намали решимостта му. Вкъщи и в Сорбоната изучаваше търпеливо латински, за да вземе тази степен каквито и препятствия да имаше към нея.

Но ето че сега се изпречваше един опасен проблем и можеше да провали всичко. Не беше свързан с учението. Сгоди се с това момиче. Тя прие след продължителен отказ, а и семейството дълго се въздържаше да даде съгласието си. Нашият човек не забравяше, че преди да замине за Европа, даде гаранции на Университета, каквито се изискваха от всички стипендианти в чужбина — да не се женят по време на следването.

Той не престъпи думата си — само се сгоди, но бързаше и да се ожени. Следователно налагаше се или да моли за разрешение, или да наруши дадената дума. Реши се да поиска разрешение, писа до Университета и дълго размишлява за последствията от това писмо. Предполагаше, че няма да му дадат съгласие. Питаше се, дълго се питаше какво ще стане, ако му откажат.

Това беше може би единственото, което го безпокоеше. Но Университетът бе по-милостив и по-състрадателен, отколкото той предполагаше, и му разреши след поредица от неприятности, за които научи чак като завърши учението си и се върна в Египет.

Университетът даде съгласие, но той не се съгласи, а и годеницата му не прие да се оженят, докато не вземе лиценциат — степен, каквато не бе взел още нито един египтянин, — за да може Университетът наистина да разбере, че е сериозен, усърден и работлив, а не че си играе на наука и мързелува, отклонявайки се от задължението си да учи и да трупа знания.

Най-интересното е, че през годината нашият човек се готвеше не само за изпита, но и за докторската си дисертация. Университетът му разреши да се ожени, защото беше сериозен, старателен и усърден. Първата година, след като се сгоди, беше наистина необичайна — натовари и себе си, и годеницата си с изключително тежка и трудна работа.

Нито той, нито тя могат да забравят, че само от време на време напускаха Париж, за да се поразходят, но никога не излизаха сами. Винаги ги придружаваше някоя тежка книга, която изморява и затруднява читателите. Само онези, които познават книгите на Огюст Конт^[1], колко са трудни като мисъл и стил, биха се смилили над двамата годеници. Те отиваха до някоя гора край Париж, приютяваха се в сянката на някое дърво и започваха угнетителното, трудно и изтощително четене, което нямаше нито близка, нито далечна връзка с обичта и надеждата, изпълнили сърцата им.

Появиха се предвестниците на лятото. Той започна да се готви за изпита, после го насрочи за юни — нямаше време за колебания и бавене — и пристъпи с цялото си упорство. Не беше сигурен в себе си, не беше спокоен за резултатите от авантюрата, която предприемаше, но си каза: ако ми провърви, ще успея — понякога уцелва и лошият стрелец, ако ми е писано да пропадна — колко други са пропадали.

Беше решил да телеграфира до Университета, ако успее, а ако се провали — да го скрие, да го запази в тайна, сякаш е възможно да се скрие един провал на изпит — египетските му колеги го контролираха приятелски и го насърчаваха, съчувствуваха му.

Провървя му… Същата вечер професор доктор Сабри ас Сурбуни пристигна радостен, просто беше вън от себе си от радост: изтощен, задъхан до крайност от тичане от Сорбоната до дома на младежа и бързината, с която се беше изкачил по стълбите на шестия етаж. Още не му бяха отворили вратата и съобщи, че нашият човек е защитил степента лиценциат. Не влезе, спусна се обратно по стълбата, дори не пожела да си почине.

Този благороден колега беше същият онзи студент, който се явил на изпит за лиценциат и почти без да погледне латинския текст, върнал белия лист — смеейки се, си тръгнал, като декламирал един латински стих за отчаянието и унинието. Беше наистина прекрасно, че се радваше именно той, който беше пропадал на този изпит, че толкова трудната научна степен е защитена от негов колега успешно с по-малко разочарования.

Той съобщи за успеха, но нашият човек не повярва, докато годеницата му не го придружи до Сорбоната и не прочете името му сред имената на успелите. После, преди да се върне с него вкъщи, тя запази места за цялото семейство в „Домът на Молиер“, възнаграждавайки по този начин годеника си за успеха, който той не очакваше.

На сутринта телеграфира до Университета. Само след два дни получи поздравителна телеграма и стипендия в размер на двайсет лири.

Годениците решиха да се оженят през лятната ваканция, която щяха да прекарат на Юг.