Таха Хусейн
Дните (50)

10
Университетски професор за пет лири

… Ужасно тревожни бяха дългите гнетящи дни, които нашият човек преживя в Кайро, след като войната му попречи да отплава. Жестокият удар го изнерви и прогони съня му. Изпитваше облекчение единствено при сипването на утрото и пробуждането на птиците. След безсънната нощ го обхващаше прекомерно напрежение, което преминаваше в тягостно мъчение. Мислите му блуждаеха, тревожната му душа съзнаваше, че се изскубна от тежкото минало и че сега пред него стои неясно, безизходно бъдеще — недоумяваше как ще се измъкне към щастието или злополучието, което му е отредено.

През тези дни душата и сърцето му бяха празни: нямаше цел, към която да се стреми, нищо не го влечеше. Осъмваше без работа, с която да запълни белия ден, замръкваше смазан от безделието. Не чувствуваше ни умора, ни напрежение, когато сънят се примъкваше към него. Виждаше се прехвърлил вече двадесетте, а все още разчита на баща си, затруднен от разходите по двамата си сина, и на брат си, който бе принуден да работи в Ислямското благотворително дружество в очакване да тръгне с пот на чело по своя път. А това щеше да стане едва като го назначат за шариатски съдия. През тези дни нашият човек се ядосваше, че води скучен живот, познанията му за Абу ал Аля го ядосваха още повече. Тревожеше се за живота си, ругаеше бездънния мрак… Един прекрасен ден спря да ругае, притеснен от разкаяние, че е избързал да се откъсне от ал Азхар и шейховете, които му попречиха да вземе висша степен — онази, с която си правеше лоши шеги и от която се отказа, след като я изостави и не се опита повече да се върне към нея.

Най-често си повтаряше горчиво:

„Ако бях взел тази степен, щях да имам работа, с която да осъмвам и с която да си изкарвам хляба, а след като се нагърбих с този презрян живот, виждам, че хората са имали право да се разтоварват от тежестите и да облекчават бремето си.“

Най-непонятното е, че сам си измисли този презрян, горчив живот. Нито у баща му, нито у брат му се долавяше поне част от мъката, притеснението и отчаянието, които изпитваше; не забелязваше някой от тях да се тревожи от грижите или вниманието към него. Връзката му със семейството не се промени. Вкъщи, както и в Кайро сред приятелите си, заемаше същото място; той беше този, който се притесняваше, че нещата продължават постарому и животът тече по същия начин, без каквито и да било промени.

Но защо тогава се беше трудил, страдал, понасял такива трудности да учи и да държи изпити, да постига такива успехи? За какво бяха толкова признания и толкова почит? За какво бяха сладките мечти и големите надежди? Да не би всичко да е било само средство, за да води този презрян живот, и в крайна сметка да се превърне в бреме за близките му — откъдето и да погледне — от него няма никаква полза.

Размишляваше върху това, обречен да стои самотен през деня и нощта. Ала въпреки всичко на никого не показваше колко е притеснен, разтревожен и отчаян. Срещаше се с хората както обикновено — усмихвайки се на тях и на живота, разговаряше на различни теми, сякаш не беше отчаян, нещастен и тъжен.

Един ден му хрумна идея, която можеше да го извади от отчаянието и да го тласне ако не към надеждата, то поне към опита за надежда. Какво му пречи да преподава в Университета, след като сам беше учил там? Да отива там като професор, както е ходил като студент. Да се свърже с Университета, както би се свързал с ал Азхар, ако беше защитил научната степен там. Не иска заплата от Университета. Не иска да бъде бреме, защото Университетът не е богат, нито се нуждае от него. Иска само да отвлече мисълта си и хората да почувствуват, че може да бъде полезен и на себе си, и на тях, че животът му на този свят не е напразен, не е безсмислен. Написа до ректора на Университета следното:

До Негова милост Ректора на Египетския университет

Войната забави пътуването ми до Париж, където според решението на Управителния съвет трябваше да се присъединя към студентите-стипендианти. Завърших Университета и получих специалност, но съм принуден да остана в Египет до завършването на войната. Желая тази година да преподавам без заплата история на арабската литература в Университета. Смятам, че с божията помощ и с придобитото благодарение на Университета мога да бъда полезен на студентите и на себе си. Животът ми даде немалко познания по литература и по история на литературата. Ако това предложение се възприеме от Управителния съвет, моля за благоволението да бъда определен за преподавател по този предмет до завършването на войната.

Много благодаря

Представи това тщеславно писмо на Университетския съвет на 16 септември същата година. Молбата му беше приета, но предложението му да работи безплатно — отхвърлено. Аляуи паша се погрижи за две неща: да благодарят на младежа за готовността да поеме тези лекции и да му определят заплата, която да съответствува на положението му и на възможностите на Университета.

Аляуи паша се зае лично да определи заплатата. Първо му предложи тя да бъде в зависимост от посещението на студентите. Университетът ще наложи на студентите, които посещават неговите лекции, малка такса и ще плаща на младия професор събраната сума. Аляуи паша уверяваше нашия човек, че някои университети в Германия постъпват точно така с начинаещите професори. Но младежът отклони предложението, тъй като това значеше да се чувствува пряко задължен на своите студенти за препитанието си с получените средства в края на месеца.

Тогава Аляуи паша отсече:

— Университетът ще ти плаща по пет лири месечно. Това е повече, отколкото би ти дал ал Азхар, ако беше станал преподавател там.

Разговорът беше унизителен за младежа и той не отговори нищо на Аляуи паша, тръгна си с нажалено сърце, опечален и посърнал, но и малко нещо доволен — вече имаше работа, която да поглъща времето и усилията му. Не беше малко да казват, че е професор в Университета. Залови се да подготви лекциите си по история на литературата. Реши първата година да чете лекции по история на андалуската литература^[1]. Тя му даваше възможност да бъде облъхнат от „приятни повеи“, а и имаше книги за арабската литература в Андалусия. И той се забрави — и себе си, и хората. Не можеше да забрави само пътуването до Париж и войната, която му пречеше да замине. Как можеше да забрави войната и ужасните съобщения, с които осъмваше и замръкваше всеки ден?

Потъна в андалуската литература, четеше с приятеля си, онзи, с когото чете Абу ал Аля, или със слугата си, ако приятеля му го нямаше. Най-после го повикаха от Университета и едно ранно утро той се упъти бързо натам. Срещна Аляуи паша усмихнат и приветлив, който му съобщи, че след няколко дена заминава за Франция. Боевете поутихнали, немците били разбити пред Париж и френските представители в Египет съобщили спешно на правителствените и университетските власти да върнат студентите си във френските университети.

От този ден се залови с приготовлението си за пътуването, отново изпълнило живота му със сладки мечти и големи надежди. В определения ден напусна Кайро с брат си — щяха да пътуват заедно и да живеят заедно във Франция, където той ще завърши образованието си, а брат му ще облекчава живота му в далечната и чужда страна. Университетът отказа да поеме каквато и да е част от разходите на придружителя. Двамата трябваше да живеят от една стипендия, колкото и оскъдна да беше тя. Семейството се съгласи, макар и нередовно, от време на време да помага с малко пари.

На 14 ноември отплава от Александрия. С него беше брат му и двама студенти-стипендианти, които имаха много голямо значение за живота му във Франция.

Единият, вече над четиридесетте, беше наистина със странно поведение. Имаше гимназиална диплома, работеше като чиновник и беше постъпил в едно френско училище по право. Ходил и в канцеларията, и в училището по право, докато взел лиценциат от Парижкия университет. Заплатата му беше оскъдна, но знаеше как да се оправи, а му бяха дали и стипендия. Всяка година пътуваше до Париж, за да държи изпити. След като завършил образованието си, проявил желание да вземе по-висока степен. Беше се свързал с Аляуи паша и му разказал историята си — направила му впечатление и преценил, че сигурно силно обича науката и е пристрастен към нея, щом продължава да пести от насъщния си с толкова упорство само и само да получи научната степен. Аляуи паша го включил в групата на университетските стипендианти, за да продължи да учи право, докато защити докторска дисертация. Не се повлиял от възрастта му и не го подложил на никакъв изпит или нещо подобно.

Другият прехвърляше тридесетте. Беше завършил Педагогическото училище. Явил се на конкурс в Университета и го спечелил. Изпратили го във Франция, за да специализира арабска литература. Прекарал там дълги години и когато обявили войната, се върнал в Египет. След стихването на първите боеве отново отиваше във Франция. И тъй, благодарение на тези двама другари младежът и брат му не почувствуваха никакво безпокойство по време на пътуването. А пътуването не беше никак спокойно — напротив — напрегнато, дори до известна степен — опасно.

Групата избра за пътуването един евтин, жалък, беден кораб. Изборът беше въпрос на икономия. Казваше се „Исбахан“. Въпреки мизерията и бедността беше безгрижен кораб — обичаше да танцува. Танцуваше отлично върху вълните и не обръщаше никакво внимание какво наказание представлява за пасажерите тази му страст към танците и игрите. Корабът беше по-скоро бавен, нежели бърз. Предпочиташе търпението пред скоростта. Един кораб пресича морето от Александрия до Марсилия за четири дни. Но от обич към морето „Исбахан“ го пресече за осем. Качи се на „Исбахан“ омотан в джубе и кафтан. Чу камбаната да известява, че отпътуването наближава, още преди да беше стигнал до каютата си във втора класа, и веднага съблече джубето и кафтана си, свали чалмата и облече европейските дрехи… Преобличането го отвлече от отплаването на кораба. В началото се понесоха спокойно по пътя, който впоследствие стана безкрайно бурен. И така, с настъпването на вечерта, отдалечавайки се от Египет, той беше тласнат към една авантюра, чието начало знаеше, ала произшествията, които щяха да последват, бяха още неизвестни.

Всъщност не мислеше нито за случките, нито за бедите, ни за началото, ни за края на авантюрата. Непрекъснато беше зает с новото си облекло, после — с вълненията на кораба, които не го оставиха до края на пътуването до Марсилия една вечер след осем дълги, изпълнени със страх, ужас и притеснение дни.

От качването на кораба до слизането не излезе от каютата. Не ходеше в столовата. А и как да отиде, като не можеше да се движи из кораба, който въобще не се успокои. Не знаеше как да седи на масата за хранене, не можеше да си служи добре с приборите, а не биваше да яде пред пасажерите европейци с ръце, както правеше в Египет. Следователно трябваше да се храни в каютата. Другарите му се договориха с един прислужник от кораба да му носи обеда и вечерята. Уредиха всичко, за да се отърват от необходимостта да му помагат. Прислужникът му носеше храната в определеното време, слагаше я пред него, излизаше и затваряше вратата зад себе си. След известно време се връщаше да прибере чиниите и неизменно през тъжен смях казваше едно и също изречение, без да промени дори една буква. Запомни го за цял живот: „О, колко малко ядеш!“

Една нощ пасажерите се събудиха, обхванати от страх — изведнъж корабът бе започнал да се люлее ужасно силно, отвсякъде се разнасяха викове. Корабът спря внезапно. Вятърът започна да фучи, вълните забучаха, чуха се женски гласове. Пасажерите научиха, че двигателят на кораба е повреден, и вече никой не се съмняваше, че опасността е близо.

Докато навън пасажерите се тресяха от страх и ужас, приятелят от Педагогическото училище — Педагогическия — се бръснеше. Като свърши, той облече дневните си дрехи, както обикновено преди излизане от каютата, приближи се до младежа и започна да се смее престорено, засилвайки още повече ужаса. Видя го, че лежи по гръб, и попита през смях:

— Така ли ще посрещнеш края?

— Какво искаш да направя?

— Аз пък не искам да посрещна смъртта по долна риза. Обръснах се и се облякох, за да потъна достойно и хората да не ми се смеят.

Избухна в отчаян смях и затананика нещо от поемата „Мантията“, както обичат да си пеят някои пътешественици:

Ще си спомниш ли ти за съседа с изпраните дрехи,

щом сълзите ти бликнат и смесят се с кръв…

Посред суматохата хората се успокоиха, защото се разбра, че на кораба има инженери и работници, които могат да поправят двигателя, и че ще потеглят отново след няколко часа. Много бързо ужасът се превърна в смях, игри и веселие.

Корабът тръгна, успокои се — вече не се люлееше, вълните стихнаха, не се пенеха. Корабът следваше пътя си спокойно, без да бърза, сякаш се вразуми. Същата вечер стигна Марсилия. Нашият човек се смъкна по стълбата, без да се препъва в джубето и кафтана, ала душата му се препъваше в новия живот, който срещна лице в лице, без да знае как да се отнесе към него, как да поеме бремето му, как да се провре през трудностите му.

Дружината пристигна в Монпелие, където Университетът им бе разпоредил да учат през тази година и да не отиват в Париж, докато не ги извикат. Пристигнаха през нощта, без да имат представа за каквото и да било. Но техният другар, онзи над четиридесетте, преживял и радост, и скръб — както се изразяваше, — се определи за водач по силата на възрастта и ги поведе към някакъв евтин, жалък като кораба хотел. С настаняването в хотела зъбите им затракаха от студ. Педагогическия започна да се смее:

Дори муцуна кучешка лицето ти да стан,

търпението свое пази зарад Султан!

Султан беше името на приятеля, който ги доведе в хотела, а необходимостта от рима премахна „е“-то. Колко ли букви са отпаднали заради необходимостта от рима?!