Таха Хусейн
Дните (48)

8
Три опита

Пътят на младежа е свързан с трима приятели, всеки от които остави някаква следа в студентския му живот. Аз Занати и аз Зайят оказаха дълбоко влияние в живота му и след студентските години, когато стана професор и автор. С единия се запозна в Университета. Ходеше като него на лекции, но не беше от питомците на ал Азхар, а феслия. Имаше остър ум, изключителна проницателност, силна памет, беше много ученолюбив и освен това с нежна душа, мек глас, вълшебен разказвач. Сдружиха се на лекциите по семитски езици и благодарение на него можа напълно да се посвети на тези лекции, да им отдели специално внимание и да научи наизуст много от асирийските текстове. Другарите му от ал Азхар се плашеха и не желаеха да се обременяват, а приятелят му ги обичаше и беше запален по тях. Срещаха се на лекциите на професор Литман и той записваше всичко, каквото кажеше професорът, после го четеше на младежа и го учеха заедно. Нашият човек винаги ще си спомня деня на сбогуването с професор Литман. В края на годината студентите го отпразнуваха в един от новите каирски хотели. На тържеството присъствуваха и египетски професори, и изтоковеди. Студентите говориха с благодарност и възторг за преподавателя. Стана и приятелят му и благодари на професорите изтоковеди и специално на професор Литман. Но не говори нито на арабски, нито на някой европейски език, а на асирийски. Представете си възторга и задоволството на чуждестранните професори и ликуването на професор Литман от такъв успех — негов ученик, египтянин, произнася слово на този древен език, забравен във времето и използуван само в някои църкви или в университетските аудитории между професорите и студентите.

След това младежът се среща много пъти с професор Литман в различни страни. Но само при два случая забеляза да е толкова щастлив: единият в Лайден, Холандия, когато, седнал сред колегите си, слушаше своя ученик да изнася доклад на конгреса на изтоковедите и не можа да удържи стичащите се по лицето му сълзи. И вторият — във факултета по литература на Египетския университет, когато ученикът му беше в изпитната комисия за присъждане на степента магистър на госпожа Сухайр ал Калмауи^[1]. След нейната защита той гордо съобщи, че е безкрайно щастлив, защото е участвувал в обучението на тази девойка, която смята за своя внучка, тъй като е дъщеря на ученика му. После дълго говори, че е дядо в науката и има син и внучка.

Вторият приятел беше питомец на ал Азхар — ненавиждаше занятията, изпитваше дълбока антипатия към тях и не поддържаше връзки с шейховете; не се отнасяше почтително и към Университета, не му обръщаше внимание, но го посещаваше. С него се запозна не в ал Азхар, не в Университета, а в кафенето „Египетски клуб“, близо до „ас сайид ал Хусайн“. Имаше странно поведение, шегуваше се със себе си и често предизвикваше хората да му се смеят.

Беше изостанал тъкмо с десет века. Малко се грижеше за облеклото си, за вида и външността си. Към всичко това се отнасяше с демонстративно пренебрежение. За разлика от другите, не обръщаше внимание на нищо. Цялото му внимание бе съсредоточено върху езика — занимаваше го чистотата на езика, преследваше чуждиците, запомняше и отбелязваше изключенията. Успоредно се увличаше по модерния живот и вкусваше от приятните му страни при случай, но не обичаше да се задълбочава в подробностите. Опитваше се да учи френски, ала не стигна по-далеч от „добро утро, добър вечер“ и едно късо изречение, което си разменят хората при среща. Омръзна му и се отказа. Задоволи се с приятните неща от съвременния живот, които вкусваше от време на време.

Бе дошъл от най-крайните райони на Горен Египет и запази произношението си почти непроменено. Със същото произношение казваше и онова френско изречение — това го разсмиваше, разсмиваше и околните.

Благодарение на този приятел прочете произведенията на Абу ал Аля, когато намисли да пише докторската си дисертация. Идваше в дома на улица „Ал джамамиз“ рано сутрин и седеше там чак до късна вечер. Какво ли само не му прочете от Абу ал Аля. Четеше му напевно-приятно. Младежът слушаше и учеше наизуст, наслаждаваше се на декламациите и припяването му. И досега, когато му четат поезията на Абу ал Аля, той не чува четеца, а гласа на онзи свой приятел, който напяваше стиховете с приятния си грубо-нежен тембър.

Не помни вече колко пъти прочетоха поезията и прозата на Абу ал Аля. Знае, че беше много пъти и всичко се запечата дълбоко и сигурно в съзнанието му. У него се затвърди убеждението, че именно животът на Абу ал Аля е животът, който той трябва да изживее, стига да намери пътя към него.

Един ден младежът констатира, че най-после е готов: приятелят му заряза всичко, за да пише, и той започна да диктува. Ако имаше нужда да се цитира нещо от произведенията на Абу ал Аля или господ знае какво от старите източници, приятелят му търсеше из текстовете и го преписваше. За няколко месеца всичко беше издиктувано, всичко беше записано и приятелят изчете дисертацията му напевно, с всички цитати от поезията и прозата, тъй както му бе изчел творчеството на Абу ал Аля. Младежът остана доволен и реши да предаде дисертацията в Университета. Но как да я предаде, като има само един-единствен екземпляр, а му искат пет.

Тук се появи третият приятел и пое всички грижи. Той също бе питомец на ал Азхар, но по-друг тип — много по-различен от всички, които познаваше от ал Азхар и от Университета. Изглеждаше добре, имаше привлекателен вид, беше елегантен, обръщаше извънредно голямо внимание на облеклото си, влагаше изисканост, държеше на съчетанието на цветовете. Имаше забележително приятен глас, от който бликаше жизнерадост; остроумен, беше любезен и донякъде разглезен. Баща му, великодушен старец, осигуряваше издръжката, щедро харчейки за сина си, но съблюдаваше и традициите. Синът се стремеше към по-лек живот, към радостите, разрешени от аллаха, тъй че парите от бащата не стигаха и той се постара да стане преподавател в Педагогическото училище, за да увеличи приходите си и да подобри удобствата си. Бащата знаеше всичко, но не му пречеше, напротив — усмихваше се и го насърчаваше: смяташе, че благото не вреди на младежа, ако е сериозен, работи, разчита на себе си, за да спечели пари и намира начин да ги спечели. Младежът и неговите другари гледаха на този приятел с възторг и снизхождение. Бяха във възторг от неговото благосъстояние и елегантност, а се отнасяха със снизхождение, защото не обичаше лекциите и не се задълбаваше в никаква наука. Но той умееше да съчетае всичко. Ходеше на лекции в ал Азхар, за да се подиграва на шейховете и търсачите на знания; ходеше на лекциите в Университета, за да се среща с връстниците си и да има теми за разговори с колегите си египтяни и французи в Педагогическото училище. Присмиваше се на всички и на всичко, правеше шеги от всичко и с всички, гледаше на живота като на приятна шега, от която човек трябва да се възползува напълно.

Беше седемнадесет или осемнадесетгодишен, твърдеше, че никога няма да се ожени. В семейството му се подиграваха и присмиваха по този въпрос. Баща му казваше кротко и благожелателно: „Докато се ожениш, има още много време и доста трябва да се потрудиш.“

Изведнъж реши да се ожени и си науми, че семейството му не желаело. Стана както поиска, защото с влизането си у дома се правеше на луд. Сред другарите си от ал Азхар и Университета беше напълно с ума си, а щом затвореше врата зад себе си в къщата им при „Сайид ал Хусайн“, се превръщаше в един луд човек. Още невлязъл, и съобщаваше на домашните си за пристигането си, извисявайки глас в една дума, с която ги стряскаше — „лудост“. После започваше да чупи всичко, което можеше, и да разбърква покъщнината, докато принуди близките си да го укротяват насила. Продължаваше да бъде разумен сред другарите си и да лудее вкъщи, докато се ожени. Роди му се дете, а още нямаше двадесет години.

Един прекрасен ден пристигна при приятелите си с искането някой да ознаменува в стихове раждането на дъщеря му, което станало същата сутрин. И тъй като не се намери нито един, той сам издекламира някакво свое стихотворение, което завършваше с датата на раждането на момиченцето. После покани всички на обяд, който сам приготви, и от този ден ги хранеше у дома си. Винаги щом искаха да ги покани на обяд или вечеря, му се подмазваха със стихове, рядко хубави, по-често глуповати, но той винаги откликваше.

Веднъж до такава степен не можа да овладее смеха си, че приятелите му помислиха, че наистина е луд. Като се съвзе, им разказа, че като го видели по пътя от дома му до ал Азхар, също го сметнали за луд. Причината за смеха била, че събрал една хубава сумичка и си купил пръстен с диамант. Баща му видял пръстена и го попитал за цената, а той му отговорил, че струва четиридесет лири. Старецът подметнал подигравателно:

— Изпортиха се времената. Не бях виждал досега млад човек да носи на пръста си четиридесет чувала жито!

Като си представил как носи на един пръст огромното количество пшеница, се разсмял като луд.

Нашият човек се срещна с този приятел една вечер в „Египетски клуб“. Беше объркан и мислеше как ще предаде дисертацията си в Университета, като има само един-единствен екземпляр. Нямаше представа как може да напише останалите четири. Разбрал тревогите му, приятелят каза през смях:

— Успокой се! След няколко дена ще предадеш дисертацията си в Университета.

Отиде и купи машина за хектографиране, нае човек да препише дисертацията с мастило за машината, приготви необходимите екземпляри и ги предаде в Университета. Тъй младежът стана първият студент, защитил докторска дисертация в Египетския университет.

Радостните вести дойдоха с лятото. Денят на защита беше определен. Вечерта питомците на ал Азхар се стекоха в университета, наобиколиха приятеля си, всички го окуражаваха, вдъхваха му вяра и му рисуваха бъдещето, което го чака, с изключение на приятеля, който отпечата дисертацията. Само той го предупреждаваше, без да каже нищо насърчително. Предупреди го колко са строги в изпитната комисия; че този ден в Университета ще мине също като в ал Азхар; уверяваше го, че като го скъсат на втория изпит, няма да му поднесе макарони, тъй както той му беше поднесъл, когато го скъсаха в ал Азхар.

Този път обаче младежът не пропадна. Държа се достойно с професорите. Разискванията минаха. Той защити докторската степен.

Успешният изпит е записан в Университета със следния протокол:

В пет часа следобед, вторник, 5 май 1914 г. в Университета се събра Висшата изпитна комисия в състав професор Мухаммад ал Хадари — председател, и професорите Мухаммад ал Махди и Махмуд Фахми — преподаватели в Университета, и професорите Исмаил Рафит бек и Аляма Саляма — представители на Министерството на всеобщото просвещение, членове на комисията за изпита на…, студент в Египетския университет. Заседанието се проведе при открити врати.

Обсъдена бе представената от студента дисертация върху История на Абу ал Аля ал Маари, както и отговорите по два предмета по избор — „Географската наука на арабите“ и „Религиозният дух на хариджитите“^[2]. Обсъждането продължи два часа и седем минути. След приключването на изпита комисията се оттегли да оцени студента и реши, че заслужава:

За дисертацията — много добър.

За „Географската наука на арабите“ — отличен.

За „Религиозният дух на хариджите“ — отличен.

В седем и половина часа резултатът бе обявен на публиката в изпитната зала.

5 май 1914

Председател на изпитната комисия:

Мухаммад ал Хадари

Огромното множество, изпълнило залата, посрещна съобщението със силни ръкопляскания. Стана Аляуи паша и обяви, че подарява като награда двадесет лири на първия студент, завършил Египетския университет. Последваха нови ръкопляскания. Множеството се разотиде. Няколко часа прекара с приятелите си в дома на аз Зайят. Разговорите се въртяха само около дисертацията, изпита и успеха на техния приятел.

Тази нощ не можа да заспи — радостта го разделяше от съня. Не знае друг път да е изпитал такова щастие — нито до този ден, нито след това. Не защото защити тази университетска степен, не защото беше първият, който го направи, не и заради тържеството, което му устроиха, не заради толкова изписаното по вестниците за него и за успеха му, не заради двадесетте лири, които му даде като награда Аляуи паша и които бяха много повече от месечната издръжка, осигурявана от баща му с големи усилия, тежък труд и грижи, а заради нещо съвсем друго — едновременно далеч и близо до всичко това. Той беше приел едно предизвикателство към Университета — защити докторската си степен. Сега Университетът му дължеше пътуването до Франция и трябваше да изпълни обещанието си.

През месеците, които прекара в Египет, преди да прекоси морето, животът му беше безкраен сладък сън и въпреки това не беше лишен от напрегнати дни.