Таха Хусейн
Дните (42)

2
Как пропаднах на изпита за научна степен

Нашият човек още не се бе свързал достатъчно близко с Университета, за да скъса с ал Азхар, но му отделяше съвсем малко време и съвсем скромни усилия. Не единствено Университетът обаче го отклоняваше от ал Азхар; по-рано оттам го отблъскваха аскетизмът, ограничеността и скуката от непрекъснато повтарящите се разговори. Приятелите му също се отказаха от ал Азхар — единият отиде да преподава арабски в Педагогическото училище, а другият стана коректор в Дворцовата печатница. Нашият човек нямаше за какво повече да остава в ал Азхар. Най-скъпият за него човек там, шейх ал Марсафи, и той го притесняваше. Избягваше го по всякакъв начин. Не че се беше отказал от него, не че му стана антипатичен, но негодуваше срещу него, защото шейх ал Марсафи се подчиняваше на шейха на ал Азхар, нещо повече — покоряваше му се. Не се шегуваше повече с учениците си, подозираше, че го следят, че доносничат за него — прекъсваше учениците си.

— Не, не и не! — пресече той веднъж младежа. — Остави ни да си ядем хляба.

И той го остави. Оттогава се срещаха само в петък.

Младежът го посещаваше в дома му и прекарваха приятни, безгрижни часове. Говореше му каквото си иска и слушаше всичко, което шейхът искаше да каже.

Все по това време нашият човек пое един път, без да може още да прецени, че ще се превърне в собствения му начин на живот. Свърза се с вестник „Ал джарида“ и неговия редактор професор Лутфи ас Сайид. Връзката им крепнеше, започнаха да се виждат по няколко пъти седмично. При него се срещна с разни шейхове феслии, с редица млади хора, техни последователи. Разговорите на професора и посетителите му разкриха пред младежа врати към науката и знанието, за които по-рано въобще не му идваше наум, не подозираше за съществуването им, въпреки че малко или повече имаше представа от науката.

Свърза се и с вече покойния шейх Абдул Азиз Чауш. При него ходеше най-често, него слушаше най-много. Ето че започна да се опитва и да пише, тъй както под напътствията на професор ал Марсафи се опита да съчинява стихове. Едва се залови с писането, и разбра колко дълги бяха през онези дни езикът и краката на критиката, особено когато някой младеж пристъпваше към нея. Но това беше една консервативна критика, освен когато осъждаше ал Азхар. Тогава излизаше дори от рамките на умереността, прекаляваше с подигравките към шейховете, но намираше голямо поощрение от страна на шейх Абдул Азиз Чауш. Може би в негово лице нашият човек намери изкусител и вдъхновител. По онова време се колебаеше между двете тенденции в писането — едната умерена и пестелива — към нея го теглеше професор Лутфи ас Сайд, който го канеше у дома си и се сприятелиха; другата — хиперболизираща и крайна в оценките — към нея го насочваше и подбутваше шейх Абдул Азиз Чауш. Младежът харесваше и двете: ако беше умерен в критиката си, публикуваше във вестник „Ал джарида“, ако изпаднеше в крайност — във вестника на партията Уатан.

Никога няма да забрави една своя статия, която беше причина да изпита остра болка и мъчителна тъга. Наложи се много скоро да моли за извинение приятеля, срещу когото беше писал. Водеха се спорове около зрелостния изпит по литература. В тях участвувате и един колега от ал Азхар, който преподаваше в Педагогическото училище. Смяташе се за член на една издигната фамилия и се гордееше, а в действителност баща му не беше нищо повече от освободен роб. Без да иска да обиди колегата си, нашият човек просто изясни фамилните му отношения, смутен от несъответствието. Размисли се обаче чак като прочете отпечатаното в пресата. Едва след мъчителни усилия колегата му се почувствува удовлетворен и му прости. Младежът обаче никога няма да забрави прегрешението си, нещо повече — самопрезрението си. Оттогава се старае да не пише, преди да помисли, преди да прецени и да отстрани обидите, когато е възможно.

Разкаянието му не изчерпа страданията, причинени от дългия му език. Колкото повече се занимаваше с критика, колкото повече се стремеше към нея, толкова по-неизброими ставаха препятствията.

Дните течаха. Улисан в други неща, той забрави много от написаното, ала хората не го забравяха; запомняха го, спотайваха го и при случай го използуваха. Именно дългият му език прекъсна решително връзките му с ал Азхар и го тласна към живота, на който беше обречен, изложи го на бурни негодувания, на всевъзможни огорчения, на големи тревоги. Интересно, но той посрещна негодуванията, огорченията и тревогите с усмивка, изпълнен с благожелателност, доволен. Никога не залепи гръб на някоя колона в ал Азхар и не изнесе ни един урок там.

Не съжаляваше, че скъса с ал Азхар, ала сърцето му се изпълваше с печал и тъга, когато научи, че баща му е недоволен, а майка му, към която изпитваше обич, привързаност и нежност, е огорчена.

Беше по времето, когато покойният вече шейх Рашид Рида основа така нареченото „Училище за популяризиране и наставление“. Обявиха, че там ще се приемат ученици от възпитаниците на ал Азхар, които да привличат немюсюлмани към исляма и да напътствуват мюсюлманите в чистата и права вяра през заблужденията на вековете и мирската суета. Новаторите от ал Азхар се вдигнаха против училището и изразиха бурното си негодувание. Виждаха в създаването му отстъпление от лоялността към професора-имам шейх Мухаммад Абду от страна на човек, който се смяташе за един от най-близките, най-доверените и най-предани негови ученици. Хедивът симпатизираше и оказваше помощ на училището, насърчаваше шейховете от ал Азхар да го подкрепят. Симпатиите и помощта на хедива предизвикаха подозрения у учениците на професора-имам и те настройваха хората против училището. Дадоха свобода на красноречието си, порицаха шейх Рашид, че прибира всеки, когото професорът-имам е изхвърлил от ал Азхар, и всички шейхове, които са демонстрирали озлоблението и обидата си от професора-имам, давайки им възможност да изразят злобата и неприязънта си към него.

Един ден шейх Рашид и неговите привърженици организираха тържество в чест на училището, събраха се на вечеря в каирския хотел „Савоя“. Някои вестници поместиха съобщения, твърдейки, че на масата се разнасяли чаши с шампанско^[1]. Група шейхове, изпратени от старейшината на ал Азхар, присъствуваха на вечерята и бяха видели какво е имало в чашите, ала не направиха нищо и не казаха нищо, за да го опровергаят.

Преданите привърженици на ал Азхар изпаднаха в ярост, говореха непрекъснато против шейховете и още повече раздухаха нещата. Някои защитиха рашидистите — на вечерята били отворени бутилки и при отварянето се чул гръм, но това не били бутилки с шампанско, а с газирана вода. Но враждебно настроените възпитаници на ал Азхар не приеха обяснението, не повярваха, продължиха да говорят и навиват. Нашият човек показа най-дългия език, най-дръзкото перо и най-острите думи; хули в стихове и в проза. Абдул Азиз Чауш публикува писанията му във вестник „Ал алям“. Новаторите се почувствуваха напълно удовлетворени, побеснелите консерватори изпаднаха в ярост. И едните, и другите си предаваха следните шест стиха, за които младежът твърди, че не са негови, а ги е получил по пощата:

Аллах, на шейховете помощ!

В четвъртък седнаха в „Савоя“.

Пред тях са чаши с руйно вино

и всички до един са в строя,

а вождът мюсюлмански пръв е.

Какъв ли е водач пък тоя!

Дните минаваха, събитията следваха, годината се извъртя и младежът реши, че е готов да се яви на изпит в ал Азхар, за да получи научна степен. Вече имаше тъй наричаното по онова време „назначение“ — уроците, които трябваше да подготви, за да се яви пред изпитната комисия.

Подготви се по възможно най-добрия начин, научи всичко наизуст. Но когато между него и изпита остана само тъмата на една нощ, шейх ал Марсафи дойде и в мрака на нощта, след като бе направил вечерната си молитва, му съобщи странна новина, която не би му занесъл на дневна светлина:

— Сине, утре като станеш, по-добре е да се откажеш от изпита за тази година. Споразумели са се да те скъсат.

— Какво значи това?

— Знаеш, че съм в комисията, пред която утре ще се явиш на изпит. Оглавява я шейх Дасуки ал Араби. Старейшината извика председателя на комисията и му нареди да бъдеш скъсан на всяка цена.

— Ще се явя при другата комисия, която се оглавява от шейх Абдул Хаким Ата.

— Тази комисия няма да се събере, защото нейният председател не пожела да се вслуша в заповедта на старейшината да бъдеш скъсан. Старейшината настоявал, а шейхът отказвал. Тогава старейшината му предоставил да избира: или да те скъса, или комисията да не се събере, и той предпочел комисията да не се събере, но си поискал един обяд и тридесет пиастъра.

Въпреки настояването на шейх ал Марсафи младежът не искаше да се откаже. Спа спокойно и дълбоко. Посрещна утрото в добро разположение на духа, щастлив. Отправи се към изпитната комисия — беше се събрала на мястото на занятията, но не беше ясно за да го изпитват или да си приказват.

Приближи се към членовете на изпитната комисия, поздрави и седна. Те пиеха чай.

— Закусвал ли си? — попита председателят.

— Да.

— Доизпий половината от моята чаша! Да ти е като благослов!

Пое чашата на шейха усмихнат и я изпи с отвращение. После започна изпита по първия предмет и продължи два часа и половина, които минаха в най-остри разисквания и най-яростни спорове. През това време влезе старейшината. Не поздрави, само каза:

— Срамота, шейх Дасуки! Срамота! Смили се де, смили се!

Шейх Дасуки не се смили. Напротив — притисна младежа още по-силно и по-жестоко. Първият предмет беше изчерпан.

— Иди да си починеш.

Той излезе. До вратата имаше стол — там седеше старейшината, сякаш го чакаше. Още щом го видя, повика един от шейховете наблизо:

— Вземи го, шейх Ибрахим, и изпийте по чаша кафе.

Докато пиеше кафето, дойде момчето, което му носеше чантата, и му съобщи, че е скъсан и че комисията не желае да го изпитва по другите предмети.