Таха Хусейн
Дните (39)

19

Още щом пристигна и се установи в Кайро, наред с разговорите за науката и учените чу да се споменава и за литератори. Слушаше какво говорят големите ученици за литературата. Казваха, че професорът-имам закрилял шейх аш Шанкити и се отнасял с уважение към него. Непознатото име зае особено място в душата на момчето. Учудването му се усилваше от странностите на шейха, от необикновеното му поведение и мнение, които разсмиваха едни и ядосваха други.

Големите ученици уверяваха, че не са виждали равен на шейх аш Шанкити в знанието на езика и в преданията за пророка. Разказваха колко е избухлив, рязък и гневлив и какви думи се въртят обичайно на езика му. Сочеха го като пример за избухливостта на мароканците; разказваха за престоя му в Медина, за пътуването му до Константинопол и за посещението му в Андалусия. Понякога декламираха негови стихове. Казваха, че притежава огромен брой ръкописи и книги от Европа и Египет, но не се задоволявал с тях и прекарвал по-голяма част от времето си в дворцовата библиотека, където четял и преписвал. Смееха се на онази голяма история, която занимаваше хората и хората се занимаваха с нея, причинила му много злини и страдания, по повод твърдението му, че името Умар се изменя по падеж.

В началото момчето не разбра нищо от историята с Умар, но като напредна в граматиката и изучи кои имена се изменят по падеж и кои — не, всичко му се изясни. Младежите си спомняха препирните на шейха с група учени от ал Азхар за падежните окончания на Умар. Разказваха през смях, че веднъж под председателството на шейха на джамията учените се събрали в ал Азхар и поискали аш Шанкити да им изложи мнението си относно склонението на Умар. С изискана мароканска реч той заявил: „Няма да изложа своето мнение, докато не седнете пред мен, както учениците сядат пред професор.“ Шейховете се поколебали, ала един от тях — хитър и ловък — се надигнал от мястото си, приближил и седнал на земята пред шейха с подгънати крака. Тогава шейхът започнал да обяснява, цитирайки ал Халил:

Ти, който презираш Умар тъй жестоко,

говориш за него, без нищо да знаеш.

Седналият на мястото на учениците шейх се обадил хитро със слаб глас:

— Вчера видях ал Халил и той ми каза стиха така:

Ти, който презираш Умара…

— Измамник! Измамник! — прекъснал го раздразнен шейх аш Шанкити. — Ал Халил е умрял преди много векове! Как може да се срещаш с мъртвец?

После поискал от шейховете да потвърдят, че техният колега лъже умишлено и че е невежа по граматика и по метрика. Всички се разсмели и събранието се разтурило, без да реши въпроса за Умар. Момчето слушаше тази история и я запомни. Това, което разбираше, го забавляваше, това, което не разбираше — го удивляваше.

Шейхът четеше с няколко ученици стиховете, известни като десетте най-прекрасни доислямски поеми. Братът на момчето ходеше на тези занятия с няколко приятели всеки четвъртък или петък. Преговаряха ги, както преговаряха и другите уроци. Тъй хлапакът за първи път чу:

Стой, поспри да поплачем с безкрайна печал

там за шатрите до Дахуал, също до Хаумал —

както е казал Имрулкайс.

Но колко бързо големите ученици изоставиха уроците, които не можеха да усвоят. Братът на момчето се стараеше да научи наизуст поемите и успя да запомни написаните от известните арабски поети от шести век Имрулкайс и Тарафа. Повтаряше си стиховете на висок глас, а момчето слушаше и запомняше. Скоро започнаха да ги учат заедно. Братът обаче не отиде по-далеч от двете поеми и се посвети на другите си занятия в ал Азхар. Но поемите се запечатаха в съзнанието на момчето, въпреки че разбираше много малко от тях.

Учениците разказваха и за други занятия, които се водеха в ал Азхар, за да могат питомците му да изучат изкуството на художественото изложение. Водеше ги един шейх, сириец, от обкръжението на професора-имам. Учениците ходеха при него, купуваха сборници и пишеха съчинения по теми. Но скоро го изоставиха, както изоставиха и занятията при аш Шанкити. Веднъж братът на момчето дойде с макамите на ал Харири^[1]. Започна да учи някои на висок глас, а момчето ги запомняше мълчешком. После започнаха да учат двамата, както учиха доислямските поеми. Научиха десет макама. Но младият шейх се отказа, както се бе отказал от поемите и от уроците по съчинение, и се върна при мюсюлманското право и догматиката.

Друг път донесе дебела книга със заглавие „Пътят на красноречието“ с проповедите на имам Али, коментирани от самия професор-имам. Започна да ги изучава, а заедно с него — и момчето учеше. Но пак се отказа. Момчето обаче научи част от тях.

Същото се случи и с макамите на ал Хамадани. Момчето никога няма да забрави една поема на големия поет от десети век Абу Фарис, написал толкова много елегии във византийски плен:

Виждам аз, не се поддаваш на сълзи, търпение струи от тебе.

А нима на тебе любовта не забранява и не повелява?

Веднъж брат му донесе поемата и започна да я заучава с момчето. Момчето помни тази поема, защото попадна на стих, който му прозвуча странно:

Не е номадски моят род, но аз съм бедуин,

защото е пустиня празната ми къща там.

Младият шейх обаче прочете и заучи стиховете така:

… защото е пустиня празната госпожа там.

Момчето се питаше за смисъла на този стих — струваше му се чудно, че думата „госпожа“ се появява в поезията. Когато напредна с годините и знанията, прочете стиховете както трябва и ги разбра. Научи, че думата „госпожа“ понякога попада както в стиховете на новите поети, тъй и в прозата им.

Тъй стихийно нашият човек се свърза с литературата. В душата му се струпаха откъси от поезия и проза. Не се задържаше и не се посвещаваше на нищо определено. Само запомняше туй, което при случай минаваше край него, а после отново се залавяше с работата си и богословските науки.

Един ден в началото на новата учебна година младежите се втурнаха с огромно въодушевление към някакви нови занятия, които щяха да се водят рано сутрин „под стряхата“ на Аббасидите от шейх ал Марсафи — занятия по литература. Наричаха ги „Диуан ал хамаса“^[2]. Омаяни от това, което чуха, си купиха книгата, без дори да се прибират вкъщи, твърдо решени да се посветят на занятията, да работят и да научат целия сборник. Както обикновено братът на момчето побърза и купи коментара на ат Тибризи върху „Диуан ал хамаса“, подвърза го в изящна кожена подвързия и украси шкафа си, в който поглеждаше само от време на време. Младият шейх започна да изучава сборника наизуст и накара брат си да прави същото. Понякога му четеше откъси от коментара на ат Тибризи. Четеше му ги почти като книгите по мюсюлманско право и теология и му ги обясняваше така, както ги разбираше.

Момчето чувствуваше, че тази книга не бива да се чете и тълкува по този начин. Младият шейх и неговите приятели смятаха, че „Диуан ал хамаса“ е текст, а книгата на ат Тибризи — коментар и съжаляваха, че никой не е писал бележки по този коментар. Често разказваха за беседите и шегите на шейх ал Марсафи с тях, за ехидството му към техните преподаватели и книгите на ал Азхар.

Разказите им бяха весели и в тях личеше удивлението им от него. Въпреки това продължаваха занятията си в ал Азхар, без да ги подценяват и без да ги изоставят.

Нашият човек слушаше, радваше се безкрайно и неудържимо се стремеше към тези занимания. Ала младежите се отказаха бързо от тях, както се бяха отказали и от другите занимания по литература — не им се виждаха сериозни, а и не бяха свързани с основните науки в ал Азхар. Бяха нещо допълнително, от занятията, които организира професорът-имам и които се наричаха уроци по „съвременни науки“ като география, математика, литература. И защото преподавателят по литература иронизираше учениците си, шегуваше се с тях и често пъти прекаляваше.

Шейх ал Марсафи си развали мнението за тях — виждаше, че не са подготвени за занимания, които се нуждаят от определени наклонности, а не от схоластика; те пък си развалиха мнението за него — не им се виждаше достатъчно солиден за истинската наука, не блестеше в нея — пише стихове, декламира, изрича думи, разказва смешни истории — и накрая не остава нищо.

И въпреки всичко искаше им се да присъствуват на занятията му — професорът-имам ги покровителствуваше, шейхът ал Марсафи беше от приближените му и използуваше всеки случай да съчини ода в негова чест. После я диктуваше и караше някои ученици да я научат наизуст като образец на отлични, на прекрасни стихове. Те наистина ги намираха за отлични и прекрасни, защото бяха написани за възхвала на професора-имам.

Полагаха всевъзможни старания да бъдат прилежни в занятията, но не им стигаше търпение и ги напускаха, за да се върнат да пият чай бавно и с наслаждение. След като научи по-голямата част от „Диуан ал хамаса“, нашият човек не чу нищо повече за литературата. По-късно се заговори, че шейх ал Марсафи ще чете два дни от седмицата една книга на аз Замахшари по граматика и той се завтече към новите уроци. Само един-два пъти слуша шейха, но го обикна, привърза се към него, присъствуваше на уроците му по литература в определените през седмицата дни — повече не се отдели от него.

Момчето имаше силна памет. Чуеше ли някоя дума от шейха, веднага я запомняше; възприемаше всяко негово мнение, всяко негово пояснение попадаше в душата му. Често се случваше в някой стих да има вече обяснена дума или разказана преди това история. Нашият човек повтаряше на шейха всичко, което беше запомнил от историята, от разясненията и схващането му, от мислите и критиката му към автора на „Ал хамаса“, от коментарите му и поправките към редакцията на Абу Тамам, от допълненията към откъсите, представени от Абу Тамам.

Шейхът обикна момчето и се привърза към него. По време на занятия се обръщаше към него, а след занятия го викаше и заедно отиваха до вратата на ал Азхар; след време го изпращаше и донякъде по пътя. Веднъж му предложи да продължат по-нататък. Шейхът, нашият човек и още няколко ученици стигнаха до едно кафене и седнаха. Това беше първото запознанство на момчето с кафенетата. Заседяха се от обедната молитва до призива на муезина за молитвата при залез. Прибра се щастлив и доволен, силно обнадежден и много оживен.

След занятията по литература шейхът разговаряше с учениците си само за ал Азхар, за шейховете и лошите им методи на обучение. На тази тема беше просто жесток. Критикуваше остро, направо ругаеше преподавателите, които се измъчваха истински, но в сърцата на учениците си намираше съчувствие, а на момчето влияеше особено силно и дълбоко.

Постепенно нашият човек отдаде предпочитанията си изцяло на тези занимания. Други двама близки на шейха ученици споделиха предпочитанията му, а после — и времето му. С настъпването на утрото се срещаха и слушаха шейха, след това отиваха в библиотеката и четяха по стара литература. Следобед се връщаха в ал Азхар и сядаха в коридора между Управлението и аббасидската „стряха“ — приказваха за шейха, за прочетеното в библиотеката, подхвърляха по нещо и за другите шейхове, за сновящите навън-навътре „съседи на аллаха“. След молитвата при залез сядаха под аббасидската „стряха“, за да изслушат урока по разяснение на Корана на шейх Бахит, заместил професора-имам след кончината му.

Тримата другари обаче не слушаха шейх Бахит както другите ученици — слушаха го, за да му се присмиват, за да хванат някоя грешка, а те бяха много, особено когато се отнасяше до езика и литературата — за да му се присмиват след занятията и на другия ден разказват на шейх ал Марсафи, давайки му нов материал за ругатни по адрес на колегите му преподаватели.

Тези млади души се чувствуваха ограничени в ал Азхар. Уроците на шейх ал Марсафи усилваха това чувство. Душите им мечтаеха за свобода, а шейхът сваляше веригите и оковите.

Не зная дали друго може да тласне една душа, особено една млада душа, към свобода, към безграничната свобода, тъй както литературата — както литературата, която шейх ал Марсафи преподаваше на учениците си, разяснявайки им „Ал хамаса“ или изпълнения с литературни примери граматичен труд на ал Мубаррад: свободно критикуваше поета и разказвача — после коментатора, а накрая и езиковедите. Подлагаше на изпит вкуса на учениците, упражняваше го, за да опознаят вътрешната красота на поезията и прозата, общото и конкретно значение, ритъма и римата, мястото на дадена дума сред другите. Проверяваше новия вкус в условията, при които се водеха занятията, съпоставяйки грубия вкус на ал Азхар с изтънчения вкус на древността; уморената мисъл на ал Азхар с проницателния ум на старите времена. Това водеше до разрушаване на всички окови на ал Азхар, често пъти наистина до революция против шейховете, против тяхната наука, вкус, поведение, против потъпкването на правото, против нерядко проявяваното своеволие и дори престъпност.

Затова от учениците около шейха — първоначално многобройни — остана малка група. Най-изявени бяха тези тримата, за които много се говореше в ал Азхар: за тях говореха и търсачите на знания, и шейховете — особено за критиката им към ал Азхар, за бунта им против традициите, за стиховете, с които осмиваха и търсачите на знания, и шейховете. И тъй, в ал Азхар започнаха да ги ненавиждат и в същото време да се страхуват от тях.

Шейхът беше не само учен, но и човек на литературата. Когато се срещаше с хора или преподаваше в ал Азхар, си придаваше вид на важен учен, а когато оставаше с приятелите и близките си, се държеше както се държат литераторите — говореше с една абсолютна свобода за всеки човек и на всяка тема. Цитираше стихове, проза и житията на древните, с което доказваше, че са били тъй свободни, както е и той, за всяко нещо и за всеки човек са говорили, без да увъртат и без да усукват — както се изразяваше той.

За учениците на ал Азхар беше съвсем леко и просто да поемат неговия път, особено тези, които го обичаха и уважаваха и виждаха в него висш идеал на търпението, проявявано пред неприятностите, на задоволяване с малко, на въздържание от това, което не приляга на учения, на издигане над всичко, в което затъваха много от шейховете на ал Азхар — всевъзможни доноси, сплетни, интриги, стремеж да се приближат към големците и хората на властта.

Учениците на шейха виждаха това със собствените си очи, усещаха го: живееха с него, когато го посещаваха в дома му на мръсната пресечка до Речната порта, която наричаха „ар Ракраки“. Шейхът обитаваше една мръсна, разнебитена и стара къща в края на тази пресечка. Влизаш през една врата и се озоваваш в тесен, влажен коридор, изпълнен с противни миризми, само с една тясна, дълга, гола дървена пейка, подпряна на стената, от която се рони пръст.

Шейхът слизаше при учениците си и сядаше при тях на пейката спокойно и с удоволствие. Слушаше ги усмихнат и водеше най-деликатни, приятни, ясни и непринудени беседи. Случваше се при идването им да е зает — тогава биваха поканени в стаята му. Качваха се по порутената стълба и стигаха до едно празно преддверие, осветено от слънцето. Влизаха при седналия на пода гърбом към тях шейх. Наоколо му имаше десетки книги — търсеше откъси от стихотворения, които искаше да допълни, или стих, който искаше да разтълкува, или израз, който искаше да изясни, или разказ, за който искаше да уточни мнението си. От дясната му страна стояха приборите за кафе. При влизането им не ставаше, но ги посрещаше приветливо и радостно, канеше ги да седнат, където могат, караше някой да направи кафе и да ги почерпи. Разговаряха няколко минути и ги приканваше да се включат в изследванията и справките.

Момчето и един негов приятел няма да забравят как веднъж посетиха шейха след молитвата при залез. Качиха се горе. Намериха го седнал на една постелка в преддверието, а до него — изнемощяла, прегърбена старица, чиято глава почти опираше пода. Шейхът я хранеше. Като видя учениците си, поздрави ги весело и им каза да почакат в стаята му. След малко дойде засмян и доволен.

— Храних майка си — каза той.

Вън от дома си шейхът бе образец на сериозност, скромност, душевно спокойствие, доверие и чиста съвест. Беше образец на богатство и благосъстояние, събеседниците му имаха чувството, че е човек, непритеснен с насъщния и че живее спокойно, доволно.

Учениците и близките му обаче знаеха съвсем точно, че е един от най-бедните и притеснени хора, че изкарва цяла седмица, а може би и повече, на хляб и сол. И въпреки това беше дал на сина си прекрасно образование; за другите си деца, които учеха в ал Азхар, се грижеше отблизо, а дъщеря си глезеше прекалено. И всичко това с оскъдната си заплата, която не надвишаваше три лири и половина. Имаше първа научна степен, за което получаваше лира и половина, а за уроците по литература, възложени му от професора-имам, получаваше по две. Беше му неудобно да получава заплатата си в началото на месеца — не обичаше да се смесва с улемите, натрупали се около „касиера“, за да си вземат заплатите. Затова даваше печата си на някой от близките си ученици, който да получи рано сутринта мизерната му заплата и да му я занесе следобед.

Тъй живееше този шейх. Учениците му бяха свидетели на всичко и споделяха неговия беден, свободен и прекрасен живот. Те виждаха и чуваха как живеят другите шейхове и сърцата им се изпълваха с гняв и омраза, а душите им — с презрение и пренебрежение. Какво толкова удивително има, че изпадаха във възторг от своя преподавател, че се стараеха да му подражават в начина на живот, в начина на мислене, в презрението му към ал Азхар, във възмущението му от традициите. През цялото онова време учениците го упрекнаха само веднъж, защото отстъпи от верността си към професора-имам — когато шейх аш Ширбини оглави Съвета на шейховете, съчини поема в негова прослава. Беше му ученик и го обичаше, а шейх аш Ширбини беше наистина достоен за обич и възторг. Шейх ал Марсафи продиктува поемата — подражание на една поема на доислямския поет Тарафа — на учениците си и продължи да възхвалява своя професор, като само мимоходом спомена професора-имам. Един от учениците му възрази кротко — той се огорчи и сконфузи, молейки аллаха да му прости прегрешението.

Учениците се стремяха натам, накъдето ги тласкаше любовта им, към преподавателя и влиянието му върху тях, но прекалиха.

Не се задоволиха с шегите по адрес на шейховете и на „съседите на аллаха“, а започнаха открито да четат стари книги и да ги предпочитат пред тези, които се четяха в ал Азхар. Четяха древния граматик Сибауайхи, четяха книги по красноречие на учения от единадесети век Абдул Кадир ал Джурджани, четяха сборници на поети, които подбираха без стеснение, и често рецитираха в ал Азхар „соленички“ стихове. Подражаваха на тези стихове, декламираха си ги един на друг. Съучениците им ги гледаха изпод око, изчакваха нещата да се обърнат и се готвеха за такъв случай. Понякога при тях идваха по-малки ученици, слушаха ги, разговаряха, искаха да научат някои стихове, нещо от литературата. Съперниците им се ядосваха, ставаха по-раздразнителни и заговорничеха срещу тях.

Веднъж нашият човек готвеше урок по книгата на ал Мубаррад и попадна на следното изречение: „Четците на Корана смятат ал Хаджжадж за неверник заради думите му относно хората, обикалящи около гроба на пророка и мястото, където е изнасял проповеди — обикалят около кости и дърва.“ Нашият човек не откри в думите на ал Хаджжадж достатъчно основания, за да бъде обявен за неверник, и каза:

— Ал Хаджжадж е нарушил вежливостта и се е изразил зле, но не е неверник.

Някои търсачи на знания го чуха, не одобриха казаното и го разнесоха.

Тримата другари бяха заели места в кръжеца на шейх Абдул Хаким Ата, когато ги повикаха в канцеларията на шейха на джамията. Тръгнаха мълчаливи, без да разбират нищо. Влязоха при шейх Хассуна, но той не беше сам — около него седяха членовете на Управителния съвет на ал Азхар, едни от най-големите учени: шейх Бахит, шейх Мухаммад Хусанайн ал Адауи, шейх Ради и други. Шейхът ги посрещна мрачно и нареди на старшия надзирател Радуан да доведе учениците, които са при него. Влязоха и шейхът попита какво има. Единият обвини нашия човек в неверие заради думите, казани за ал Хаджжадж, а после наговори какви ли не дивотии.

Ловък беше този търсач на знания. Приписа на младежа много от хулите по адрес на шейховете, от хулите срещу шейх Бахит, срещу Мухаммад Хусанайн, срещу шейх Ради, срещу шейх Рифаи — всички присъствуваха и слушаха със собствените си уши мнението му за тях. Останалите търсачи на знания потвърдиха истинността на думите му. Тримата другари не отрекоха нищо. Шейхът нито реагира, нито коментира — само повика Радуан и строго му заповяда да зачеркне имената на тримата от списъците на ал Азхар, защото не желаел да слуша подобни празнословия. После ги отпрати грубо. Излязоха изплашени, с отпуснати ръце — нито знаеха какво да правят, нито как да разкажат случката на близките си.

Само че работата не свърши дотук, нито пък със смеховете и злорадството на другите „съседи на аллаха“. След вечерната молитва отидоха да се срещнат с шейх ал Марсафи и да изслушат урока по книгата на ал Мубаррад. Преподавателят дойде, но го посрещна Радуан и му съобщи учтиво и любезно, че шейхът на джамията отменя тези занятия и утре го чака в канцеларията си.

Преподавателят си тръгна натъжен, а с него и тримата му потиснати и уплашени ученици. Той ги успокояваше. Някъде по средата на пътя се сетиха да отидат при шейх Бахит, за да го помолят да се застъпи за тях пред шейха на джамията. Шейх ал Марсафи им каза:

— Не правете нищо. Нищо няма да постигнете.

Но те все пак отидоха в дома на шейх Бахит. Влизайки при него, той ги позна и ги посрещна ехидно. Хладно ги попита защо са дошли. Когато започнаха да се оправдават, все така хладно им каза:

— Изучавате книгата на ал Мубаррад, а той е мутазилит^[3]. Самото изучаване на неговите книги вече е грях.

Младежът забрави, че са дошли да молят за съчувствие, и започна да спори с шейха, докато го ядоса. Тръгнаха си изпълнени с гняв и отчаяние. И заедно с това се смееха на шейха, повтаряха думите му и се разделиха, договаряйки се да скрият случая от близките си, „докато аллах не реши извършеното дело“.

На следващия ден се срещнаха с преподавателя си. Той им съобщи, че шейхът на джамията му забранил да чете книгата на ал Мубаррад, а му препоръчал да чете от книгата на Ибн Хишам и го преместил от „стряхата“ на Аббасидите до една колона в ал Азхар.

После започна да се подиграва на шейха на джамията, че не е създаден за наука, нито за Съвета на шейховете, а за търговец на черен мед в Сиракуза. Зъбите му бяха изпадали и той говореше шепнешком и фъфлеше. Учениците никога няма да забравят фразата, с която заклейми шейх Хассуна, окачествен като „продавач на мед в Сиракуза“.

Само че този „продавач на мед в Сиракуза“ беше твърд и решителен, внушаваше страх — всички шейхове се страхуваха от него, включително и шейх ал Марсафи, който започна да им чете книгата на Ибн Хишам. Учениците приеха спокойно промяната — не се интересуваха какво ще чете преподавателят. Достатъчно беше, че четеше именно той, че го слушат и разговарят с него. Веднъж на младежа му дойде нещо наум, ала преподавателят го прекъсна някак деликатно, накара го да замълчи:

— Не, не. Трябва да ядем все пак.

От времето, когато за първи път се срещна с ал Азхар, нашият човек не се беше натъжавал тъй, както от думите на своя преподавател. Тримата другари си тръгнаха, а сърцата им бяха пълни с дълбока печал.

Но те не се примириха с наказанието, наложено от шейха на джамията. Мислеха по какъв начин да се избавят от тази несправедливост. Единият предпочете спокойствието, раздели се с двамата си приятели и си избра място в джамията „Ал Муайяда“ — настрани и от врагове, и от приятели, докато утихне бурята. Вторият разказал всичко на баща си и той побързал да оправи нещата на сина си мирно и тихо. Младежът обаче не се раздели с приятеля си, не го изостави — всеки ден се срещаше с него, седяха на тяхното място между аббасидската „стряха“ и Управлението и продължаваха, както си бяха свикнали, да се подиграват на „съседите на аллаха“ и на шейховете.

Нямаше нужда да разказва историята на брат си. По неизвестни пътища вече беше стигнала до него. Брат му не го наруга, не го укори. Само му каза:

— Прави каквото искаш. Ще обереш плодовете на тези подигравки и ще разбереш, че са много горчиви.

Младежът обаче не знаеше какво е предпазливост, какво е милост.

Не отиде при никого, не потърси ничие застъпничество пред шейха на джамията. Само написа една остра статия, в която нападаше целия ал Азхар и по-специално шейховете от ал Азхар и настояваше за свобода на мнението. Какво можеше да го спре, след като вече се беше появил вестник „Ал джарида“ и неговият редактор всеки ден тръбеше за свобода на мнението.

Нашият човек занесе статията при редактора на „Ал джарида“. Той го посрещна много добре, много внимателно и съчувствено. Прочете статията и смеейки се, я подаде на един приятел, който в момента беше там. Приятелят му я погледна и каза ядосано:

— Ако досега не са те наказали за деянията ти, тази статия е достатъчна!

Младежът искаше да възрази, но редакторът го прекъсна:

— С теб говори Хасан бек Сабри — инспектор по съвременните науки в ал Азхар. А ти какво искаш — да ругаеш шейховете и да хулиш ал Азхар или да ти отменят наказанието?

— Разбира се, че искам да ми отменят наказанието и да се ползувам от правото си на свобода.

— Тогава остави тази работа на мен и си върви по живо, по здраво — изпрати го редакторът.

Скоро тримата другари разбраха, че шейхът на джамията не ги е наказвал, че не е заличавал имената им от списъците на ал Азхар, а само е искал да ги сплаши и нищо повече.

Оттогава младежът се свърза с редактора на „Ал Джарида“ и започна често да ходи при него — дойде време, когато се срещаха всеки ден.

В редакцията на „Ал джарида“ той намери това, за което отдавна мечтаеше — да се свърже с феслиите, след като чалмалиите му бяха омръзнали толкова много. Свърза се обаче с най-високите по положение феслии, с най-богатите. Той самият беше беден, от средна ръка семейство, а в Кайро положението му беше още по-лошо. Това му даде повод да се замисли за огромната разлика между неизмеримо богатите и нещастно бедните.