Таха Хусейн
Дните (35)

15

Първата промяна беше, че изостави мястото си върху стария килим, проснат на извехтялата тънка рогозка. Сега прибягваше до него само за да седне на закуска и вечеря или да си легне с настъпването на нощта. Ако не цял ден, то по-голямата част от деня прекарваше в ал Азхар и околните джамии, където се провеждаха някои от занятията. Когато се прибираше, влизаше в стаята само за да съблече връхната си дреха и веднага отиваше да седне с приятеля си на малката плъстена постелка пред портата — толкова стесняваха пътя на минувачите, че оставаше място за краката само на един или двама души.

Седнали на това място, момчетата си приказваха и четяха, наблюдаваха движението и разговорите на долния етаж — единият слушаше, а другият гледаше и обясняваше.

Тъй момчето научи за къщата много повече, отколкото знаеше; научи за работите на обитателите много повече, отколкото знаеше; слушаше разговорите им много повече, отколкото ги беше слушал. Излезе от черупката, в която бе живял. Обаче интересният и плодотворен живот след пристигането на приятеля му не беше нито в стаята, нито в сградата, а в ал Азхар. Момчето се отърва от урока призори. Оставаше в стаята до времето на урока по мюсюлманско право. Тъй заедно с братовчед си всеки ден се забавляваше да слуша „мръдналия“ шейх, а по-рано това се случваше само в петък.

Станеше ли време за занятия, тръгваха към ал Азхар: вървяха по същия път, по който вървеше и с брат си. Сега обаче двамата приятели си говореха — ту сериозно, ту закачливо; случваше се, вместо да свърнат към мръсната пресечка „Прилепите“, да минат по чистата улица „Хан Джаафар“ — и в двата случая излизаха на улица „ас Сайид ал Хусайн“. Интересно, но откакто дойде неговият приятел, момчето свикна, минавайки край джамията „ас Сайид ал Хусайн“, да влиза и да прочита началната сура. Приятелят му създаде този навик и той му остана. Годините му се трупаха, животът му се промени, но не си спомня някога да е минал край джамията „ас Сайид ал Хусайн“ и да не е прочел тази честита сура от Корана.

Братът определи на двете момчета съвсем дребна сума за закуска. След урока по мюсюлманско право „под стряхата“ на ханифитите щяха да получават четири питки — дажбата на младия шейх — две за закуска и две за вечеря. Макар дребната, жалка сума да не надвишаваше един пиастър дневно, те знаеха как да изхитруват и да пестят, за да си доставят удоволствието с някоя любима храна и питие. Какво им пречеше да стават сутрин с птиците! Промъкваха се през малката вратичка на заключената порта, заобикаляха и по пътя за ал Азхар се спираха до продавача на балила. Вземаха си от това лакомство, което обичаха тъй много още от детските години. Насипаната отгоре захар се смесваше с едрите царевични или житни зърна и се разтваряше в много горещата вода. Беше достатъчно да го изгълтат, за да прогонят замайването от съня. По тялото им се разливаше енергия, а устата и стомахът им се изпълваха с наслада, която високо ценяха. Така вече бяха готови за урока по мюсюлманско право: слушаха шейха с еднакво пълни стомаси и глави.

Какво им пречеше, минавайки по улица „ас Сайид ал Хусайн“, да се отбият при един или друг продавач и да приседнат на някоя тесничка дървена пейка, застлана с изтъняла рогозка, а може и съвсем гола, но при всички случаи приятно място за седене, защото се съпровождаше с очакване на насладата, която и двамата обичаха и ценяха — пресните смокини, които им поднасяха в малък съд. Унищожаваха ги стремглаво и пресушаваха сока, а после кротко и спокойно ядяха стафиди. Какво им пречеше, когато късно следобед се връщаха, да посегнат на парите за вечеря, спирайки се до продавачите на харис или басбус, и да си доставят невинното удоволствие с тези лакомства? Няма да е беда нито за закуската, нито за вечерята.

Със закуската работата беше съвсем проста — достатъчно беше да се отбият при някой продавач на варен прораснал боб и да носят две питки. Плащаха два милима и половина, след като за половин милим бяха купили една-две връзки праз, продавачът им даваше пълна паница чорба, в която плуваха бобени зърна, и я поливаше с малко масло. Топяха хляба в чорбата, ловяха колкото можеха зърната и отхапваха от праза. Преди да довършат питката и праза, се наяждаха до пръсване. В паницата обаче оставаше чорба, но въпреки подканянията на братовчеда момчето се стесняваше да я изпие. Тогава другият я надигаше, пиеше и я връщаше празна на продавача.

И тъй — те са закусили, без да са похарчили и три милима, преди занятия са успели да заситят тялото си и сега трябва да отидат в ал Азхар, за да заситят ума си.

От послушание към брат си, а и за собствено удовлетворение, момчето се стараеше да бъде колкото е възможно по-прилежно в уроците по мюсюлманско право и граматика при шейха новатор-консерватор. Много му се искаше обаче да послуша и някой друг шейх, да разбере какво се учи и по другите предмети. Отдаде му се без особен труд или усилия. Двамата приятели решиха да посещават уроците по тълкуване от ал Кафрауи, които се изнасяха сутрин, след закуска. Водеше ги един колкото нов, толкава и стар шейх — нов по степен, стар по връзките си с ал Азхар. Беше вече на възраст. Учението му продължило дълго, докато най-сетне получил научната степен и започнал както обикновено се започва — с тълкуването на ал Кафрауи. От предишния шейх, от брат си и от приятелите му момчето беше слушало много шеги и недоволства за тълкуването на ал Кафрауи. Това изостри интереса му. Още на първия урок, изслушвайки деветте начина за четене на „В името на милостивия и милосърден аллах“ с всички особености, беше запленен от този предмет и се пристрасти към него. Заедно с братовчед си започна да слуша прилежно новите уроци по граматика, но продължаваше да следи и старите. Според него на старите уроци изучаваше граматиката, а на новите се забавляваше с нея. И действително се забавляваше от промяната на падежните окончания, която тълкувателят проследяваше с настойчиво упорство, и най-вече от чудноватия и наистина смешен глас, с който шейхът четеше текста и правеше поясненията си. Всъщност той не четеше, а по-скоро припяваше, само че пеенето не се издигаше от гърдите му, а се спускаше от главата му и гласът му обединяваше две съвсем противоположни качества — сдържано глух и същевременно широко протяжен.

Шейхът беше от Горен Египет — по-точно от най-крайните райони на Горен Египет. Беше запазил провинциалния си диалект, без да промени нищо нито при говора, нито при четенето, нито при припяването. Освен това беше недодялан по природа: грубо четеше, грубо задаваше въпроси на учениците, грубо отговаряше. Питаха ли го нещо, кипваше бързо — веднага започваше да ругае, а ако някой повтаряше настоятелно въпросите, не оставаше без ритник, в случай че седеше наблизо, или без удар с обувка — ако беше далеч. А обувките на шейха бяха груби като гласа му и корави като дрехите му. Не носеше наметка, а аба. Обувките му, груби и корави, с подковани подметки бяха солидни и надеждни, но я си помисли за ония търсачи на знания, върху чието лице или тяло попадаха тези пирони.

Затова учениците се страхуваха да задават въпроси на шейха, оставяха го да чете, да разяснява, да тълкува, да пее. Затова и времето му спореше: започна учебната година с тълкуването от ал Кафрауи и преди да е завършила, приключи с тълкуването на шейх Халид. Тъй учениците изучиха за една година две книги, докато при другите шейхове изучаваха само по една. И въпреки това шейхът новатор-консерватор можа да премине с малобройните си ученици само първите раздели от граматиката.

Това именно се отрази върху граматическия живот на момчето, ако можем така да се изразим. Когато след лятната ваканция дойде в Кайро, повече не се върна при шейха новатор-консерватор, а тръгна по пътя на другите възпитаници на ал Азхар: по богословие посещаваше тълкуването на ат Тан^[1], а по граматика бележките на ал Аттар върху тълкуването на „Азхаритиката“^[2]. Но по-добре е да не изпреварваме събитията, а да останем с нашия човек в първата година.

Та значи, отърва се от уроците рано заран и ходеше на обедните, после се прибираше и както правеха сериозните младежи, преглеждаха с братовчед си уроците за следващия ден или четяха най-различни книги. Някои разбираше, а други — не.

По залез-слънце двамата приятели се заемаха с вечерята. В зависимост от наличните им пари тя беше по-лека или по-солидна. Ако имаха половин милим, деляха го на две — за сусамова халва и за гръцко сирене. Вечеряха богато и вкусно. На парче питка слагаха малко халва и сирене и намираха това странно съчетание за приятно.

Ако балилата или фурмите бяха разклатили финансите им и беше останал само четвърт пиастър, купуваха малко сусамови трици, поливаха ги с бял или чер мед, изпратен от провинцията, и пристъпяха към небогатата, но и нелоша вечеря.

Ако балилата и фурмите, а понякога и двете, бяха изчерпали наличните им пари и в джоба им нямаше нищо, пак не беше беда. Нали имаха две питки, а в стаята се намираше по някой съд я с чер, я с бял мед. Можеха да овъргалят питките в него и тъй да заместят разкоша на халвата и сиренето или на сусама.

Понякога дори при такава оскъдица си създаваха разнообразие: разделяха едната питка и я намазваха с черния мед, после разделяха другата и я намазваха с белия.

Слънцето клонеше към залез, муезинът ей сега ще се изкачи на минарето. Значи, приятелите трябва да побързат към ал Азхар, за да присъствуват на уроците след молитвата при залез, както правят по-големите ученици. Отиват на урок по логика и слушат четенето на „Великолепната стълба на логиката“ от ал Ахдари^[3]. Ако трябва да кажем истината, те присъствуват на урока на един шейх, който се смяташе за учен, ала ал Азхар не му признаваше учеността. Дълго време упорствувал да получи степен, без да я достигне, но не се отчаял. Не беше доволен от решението на изпитната комисия. Започвал хем да ги разиграва, хем да ги ядосва. Избягваше да присъствува на уроците и да се явява на изпитите, а ги дразнеше, като сядаше до някоя колона след молитвата привечер, заобиколен от ученици, както правеха известни учени, и им четеше някоя книга по логика, а на обучението по логика се отдаваха само привилегированите учени.

Ако трябва да кажем истината, този учещ се шейх не беше блестящ в науката, не беше изкусен в преподаването, невежеството и посредствеността му бяха очевидни дори за начинаещите ученици. Дошъл от крайните райони на Горен Египет, той говореше както си знаеше отпреди постъпването в ал Азхар, без да промени нещо в диалекта си нито при четене, нито при разговор.

Ако трябва да кажем истината, той се ядосваше бързо и беше крайно рязък, но не ругаеше и не биеше учениците, или по-скоро не смееше да ги ругае и да ги бие, както се полага само на истински утвърден учен, получил научна степен и заедно с това придобил правото да ругае или бие.

Всичко това беше вярно, двамата приятели го знаеха от големите ученици, но не им пречеше да присъствуват на занятията и да бъдат прилежни, за да могат да кажат, че изучават логика и че ходят в ал Азхар след молитвата при залез и се връщат след вечерната молитва, както правят големите и напреднали ученици.

Как бързо мина първата година! Колко бързо свършиха уроците по граматика и мюсюлманско право! Колко бързо се наложи учениците да се разделят, да заминат и прекарат лятото сред близките си по градове и села! Колко много чакаше момчето тази ваканция, как изгаряше от мъка по своето родно градче.

Ето че ваканцията дойде, а на него му се прииска да поотложи заминаването си и да остане в Кайро. Искрено ли желаеше това отлагане, или се преструваше? Беше искрен и същевременно се преструваше.

Беше искрен, защото обикна Кайро, привърза се и му бе тягостно да го напусне, а винаги беше мразил пътуванията; преструваше се, защото брат му прекарваше по-голямата част от ваканцията в Кайро и семейството придаваше на това голямо значение, като го смяташе за чудо на старанието и усърдието. Искаше да постъпи като брат си, за да мислят и за него, както мислеха за брат му. Отказът му да замине обаче нямаше да му даде нищо и ето — двамата приятели се качват на каруцата до дрехите си, увити в два денка. Пристигат на гарата, купуват им два билета, подават им ги, а после ги настаняват в претъпкания третокласен вагон.

Влакът тръгва, минава малко време — още преди да са стигнали до първата или втора гара след Кайро, те забравят и Кайро, и ал Азхар, и къщата. Сега мислят само за едно — за градчето, за приятните неща и удоволствията, които ги чакат.