Таха Хусейн
Дните (34)

14

С братовчед си другаруваше от детството — беше му любим приятел. Често идваше от най-отдалечения край на провинцията, за да навести момчето и да прекара с него месец-два. Заедно ходеха в религиозното училище, заедно ходеха в джамията да се молят; вечер се прибираха у дома, четяха книги с приказки и истории или прекарваха времето в забави, разхождаха се до черничевите дървета край брега на канала Ибрахимия. Много пъти си бяха споделяли мечти и сънища, вричаха се, че заедно ще заминат за Кайро и ще учат в ал Азхар.

В края на лятото братовчед му пристигна от най-отдалечения край на провинцията с получените от майка си пари, храна и обещанието, че ще отиде в Кайро с момчето, за да учат заедно. Двамата братовчеди споделиха най-напред очакването, после гнева, после тъгата и плача, защото семейството или по-точно младият шейх смяташе, че още не е дошло времето да заминат за Кайро. След това се разделиха: братовчедът се върна при майка си опечален и тъжен.

Та не е странно, че нашият човек тъй много се зарадва на съобщението; не е странно, че прекара вечерта доволен, весел, отдаден на мисли за утрешния ден. Нощта настъпи и изпълни стаята с мрак, но в мрака на тази нощ момчето не чу ни глас, ни говор. Сигурно насекомите в стаята пак си играеха като всяка нощ, но то не ги чуваше, не усещаше движенията им.

През нощта не мигна, ала тази безсъница беше от радостна възбуда. Подканяше времето да бърза, чакаше с нетърпение утрото. Отиде на урок по предания, слушаше как шейхът припява имената, но не му обръщаше внимание и не разбра нищо; отиде на урок по мюсюлманско право и тъй като нямаше друга възможност, го изслуша. Брат му го бе поверил на шейха, а той говореше, спореше, принуждаваше го да слуша и да разбира. После се прибра и прекара часовете едновременно спокоен и притеснен. Външно спокоен, тъй като в никакъв случай не желаеше брат му или приятелите му да забележат, че нещо в неговите работи малко или много може да се промени, а вътрешно се вълнуваше, подканяше времето да бърза, чакаше с нетърпение да стане надвечер, когато влакът ще пристигне на каирската гара.

Най-после муезинът прикани за молитвата привечер. Между братовчеда и момчето остана само краткият промеждутък, през който каруцата трябваше да вземе пътя между гарата и квартала, преминавайки през Голямата речна врата и през Решетъчната врата, накрая през вратата, откъдето щеше да свие към него и да мине между дима на кафенето и бълбукането на наргилетата.

Ето — две ходила топуркат по пода в къщата и момчето ги познава без никакво колебание. Братовчед му се появява и весело го поздравява, прегръщат се със смях. Влиза и каруцарят и носи подаръците и храната, изпратени от семейството на двамата „съседи на аллаха“. Няма никакво съмнение, че вечерята ще бъде солидна и всички приятели ще вземат участие в нея. Двете момчета ще останат да си говорят чак след като младежите отидат да слушат урока на професора-имам.

Наистина от този ден животът на момчето се промени изцяло. Самотата го напусна напълно — понякога даже му липсваше, а науката се умножи многократно — понякога дори му беше товар.