Таха Хусейн
Дните (28)

8

Още една стая, близо до лявата страна на стълбището, стана източник на шеги и забави.

Обитаваше я младеж, може би малко по-възрастен от учениците, поизпреварил ги с постъпването си в ал Азхар, но от тяхното поколение и във всеки случай — от тяхната черга. Гласът му немощен — стигаше ти да го чуеш, за да се разсмееш; умът му слабичък, аллах не благоволил в главата му да се задържи никакво знание — ограниченият му и плитък ум не го побираше; проницателност никаква, аллах не благоволил в главата му да проникне дори най-елементарното от прочетеното в разните книги. Но въпреки всичко беше изключително самоуверен, с големи амбиции за бъдещето си, убеден — без никакво стеснение, че е като приятелите си, с които живееше и посещаваше повечето занятия.

Ходеше на уроците по мюсюлманско право, на уроците по риторика, на уроците при професора-имам; но за уроците по схоластика не бързаше, защото се налагаше да напуска стаята си призори, а той много ценеше и държеше на почивката си. Участвуваше и в заниманията на приятелите си, но само в ония, които бяха далеч от задължителните уроци или книгите, които се четяха от шейховете.

Младежите изпитваха смъртно отегчение от учебниците на ал Азхар. Влияеше им и мнението на професора-имам за книгите и програмите там. На занятията или при посещенията в дома му те научаваха от професора-имам заглавия на ценни книги по граматика, риторика, догматика и литература. Шейховете от ал Азхар ги презираха, защото не бяха свикнали с тях, а може би презрителното им отношение се усилваше и от обстоятелството, че ги препоръчваше професорът-имам. И други известни шейхове — негови съперници — се опитваха да препоръчват на учениците си ценни книги, които не се четяха в ал Азхар, защото там просто нямаха навика да ги четат. Едва чули заглавието, и търсачите на знания се втурваха да купят книгата, стига само да им беше възможно — понякога покупката им костваше големи усилия и тежки лишения. А когато не можеха, вземаха я от библиотеката на ал Азхар, Преглеждаха я, договаряха се да я четат заедно и да си помагат един другиму в тълкуването.

Искрената обич към професора-имам и искреното желание към науката и четенето диктуваха постъпките им. А може би се прибавяше и някаква младежка суетност: гордееха се, че са ученици на професора-имам, на шейх Бахит, на шейх Абу Хатуа, на шейх Ради. Непрекъснато повтаряха, че са техни ученици, че са техни близки, отбрани ученици. Не се задоволяваха да присъствуват само на уроците, а ги посещаваха и по домовете — участвуваха в някои проучвания, а в четвъртък след обедната или след вечерната молитва изслушваха по някоя специална лекция. Не им беше неприятно колегите им да знаят, да разправят, че четат една или друга книга от тази или онази област. Тъй те започваха да се различават видимо от останалите. В цял ал Азхар се знаеше, че са най-способните студенти, достойни за едно щастливо бъдеще. Някои от по-посредствените им колеги търсеха връзки с тях — беше съвсем разбираемо. Виждаха предимство в това, че са свързани с тях, средство да се домогнат до най-големите шейхове и професора-имам. Нашият събрат беше тъкмо от посредствените ученици. Присъедини се към компанията, та колегите му да казват, че е от нея и да може чрез тази връзка да посещава професора-имам или шейх Бахит.

Младежката суетност караше учениците от компанията да желаят тази привилегия. На шега приемаха разни паразити на науката измежду слабите и посредствени търсачи на знания, задържаха ги за известно време, колкото да им запомнят недомислията, глупостите и ужасните грешки, а после да ги повтарят и да се смеят с цяло гърло и от все сърце. По всяка вероятност този им събрат се бе запознал с тях по време на занятия и се бе постарал да се сближи с компанията. Посетил ги, къщата му харесала, понравило му се да им бъде съсед, наел стая и така станал един от тях. Пиеше чай с тях, ходеше на гости с тях, придоби и някаква известност покрай тях, ала аллах никога не му позволи да надникне с тях в науката, в понятията, в обясненията и разясненията. Биеше на очи, че е по-разточителен и по-заможен, или ако щете — към себе си беше стиснат, но събереше ли се с приятелите си, отпускаше се и харчеше нашироко. А може би схващаше, че са притеснени материално, за да си купят книга или да изплатят спешно някой заем, или да посрещнат някоя насъщна нужда, и той им предлагаше добронамерено и деликатно каквото искаха. Знаеха тази му черта и го хвалеха, но не понасяха невежеството му и не можеха да се сдържат да не му се надсмиват дори в негово присъствие — отговаряха на глупостите му рязко, с жестоко презрение. Той обаче приемаше всичко с примирение и усмивка. Струва ми се, че те никога не забелязаха по лицето му гняв, въпреки че го дразнеха много със своето пренебрежение и презрение. Най-ярко блясваше остроумието им, когато говореха за неговите знания или невежество — все едно — по поетична метрика. Четяха заедно книги по граматика и щом стигнеха до някой пример в стихове, а има ли нещо повече от примерите в стихове в книгите по граматика, той веднага бързаше да определи поетичната стъпка. И неизменно тя беше басит. Най-странното беше, че не се задоволяваше само бързо да обяви, че този стих е басит, но и започваше да тактува, обръщайки го в басит независимо какъв беше в действителност. Тогава заниманията на групата се прекъсваха и тя се заливаше от смях. Това се случваше често, защото приятелите му го подвеждаха. Щом се появеше някой стих, те се правеха, че не могат да определят стъпката и събратът им съобщаваше — басит. Покажеха ли, че не могат да я отмерят, той започваше да тактува и я изкарваше на басит. И пак избухваше смях, и пак избухваха подигравки. Той ги посрещаше с примирена усмивка, без да се ядосва, без да се дразни.

Младежът прекара дълги години с приятелите си така — без да се сърдят един другиму. Но накрая като че ли усети, че мястото му не е тук, че не може да се състезава на това поле, и започна полека-лека да се откъсва от занятията: измисляше поводи и извинения, за да не участвува в четенията; задоволяваше се само понякога да пие чай или да се храни с тях и винаги да ги придружава при посещенията.

През това време годините на момчето напредваха, напредваха и уроците му. Младежът показваше симпатиите си към него, ценеше го и му предложи да четат заедно разни книги. Тъй връстниците му започнаха да го избягват и той остана в компанията на подрастващото момче. Започнаха да четат книги по предания, по логика, по догматика, но момчето не намираше никаква полза; нямаше време да се смее с него и да си разказва смешни истории — нито можеше, нито имаше желание да го прави и се изхитри, за да се отърве и да продължи само̀ своя път.

Така този човек изостави науката, по-скоро науката го изостави. Но продължаваше да се числи към ал Азхар като „съсед на аллаха“ и да участвува с приятелите си в обществения живот.

Животът им се подобри. Подобриха го способностите им, старанията им, превъзходството им над другите, това, че професорът-имам беше доволен от тях и се сближи с тях. Тъй те се свързаха с някой и друг син на богати и състоятелни семейства, дошъл да търси знания в ал Азхар, започнаха да си разменят посещения с такива младежи — и техният събрат ходеше на гости и приемаше гости; обогати се животът му в обществото, тъй както и животът на приятелите му. Но те не чувствуваха подобрението, почти не го забелязваха, не разговаряха, не се хвалеха нито с посещенията си в привилегированите къщи, нито че се събираха с интелигентните им стопани — смятаха го за нещо естествено и обичайно. Ала техният събрат го приемаше като слава, като истинска слава, и черпеше от нея блаженство и тщеславие — истинско блаженство и истинско тщеславие. Заради материалните си интереси от време на време използуваше тези познанства и разказваше за тях на когото искаше и на когото не искаше да го слуша.

Дните минаваха. Младежите се разпръснаха, всеки пое своя път в живота, ала този човек не ги забрави, нито им позволи да го забравят. Безсилен да ги следва в науката, той ги следваше в другите неща, които изпълват живота — посещаваше ги, въпреки че те не го посещаваха; срещаше се с тях в дома на един или друг човек с положение и състояние.

ПО време на политическия сблъсък, когато професорът-имам напусна ал Азхар, се оказа, че нашият събрат е свързан както с професора и неговите привърженици, тъй и с противниците му. Ал Азхар се развълнува. Във вълненията се намеси и политиката — двете страни враждуваха. Нашият събрат беше свързан със стачниците и участвуваше в стачката, но беше свързан и с противниците на стачката и им съобщаваше тайните на стачниците. Един ден работата се разкри. О, какъв ден беше това! Стана ясно, че има връзки с охраната, отношенията с другарите му рязко се прекъснаха, отритнаха го от домовете, където преди го приемаха. Той се свря в стаята си, загубил всички, докато него никой не беше загубвал. Не му стигна енергия за научна степен в ал Азхар и той пропиля празния си живот самотен, нещастен, обременен от пареща апатичност.

Един ден излезе съобщение, че е умрял. От болест ли? От скръб ли? Или от лишения? Приятелите му чуха известието за смъртта, но не се натъжиха, душите им не се опечалиха. Само изрекоха онзи великодушен, израз, който казваме винаги при известие за смърт: „На господа принадлежим и при него се връщаме.“