Таха Хусейн
Дните (24)

4

Но сядайки на килима в ъгъла на стаята, подпрян на прозореца вляво, той не се отдаваше на безполезни неща — прехвърляше мислите, с които бе натъпкана главата му: мислеше си за пътя, за двора на ал Азхар; мислеше си за чутото от преподавателя по житие на пророка, от преподавателя по мюсюлманско право. Прехвърляше тези мисли, вживяваше се в тях, но не за дълго, защото брат му го преместваше на обичайното му място, за да му приготви закуска.

Закуската се различаваше, но не като съдържание — винаги ядяха боб с масло или зехтин, — а като обстановка и състояние. Понякога закуската преминаваше мълчаливо, понякога — в шумни разговори. Мълчалива — когато закусваха двамата с брат си: набързо, мрачно и унило, почти без да приказват; или най-много момчето да отговори кратко и отсечено на младия шейх. Но когато колегите на младия шейх споделяха залъка им, завързваха се шумни разговори, понякога бяха трима, друг път — четирима, а в някои дни и петима, но работата с петия е по-друга и по-добре е засега да не го споменаваме.

Тук младежите, търсачи на знания, прекарваха едни от най-сладките часове в живота си.

Беше му приятно и удобно. Харесваше му се да слуша. Колко много неща чу! Какви необикновени неща чу! Колко разнообразни бяха разговорите около кръглата ниска маса, наобиколили я, седнали на пода, за да се хранят. Поставяха по средата ѝ огромна паница фасул с масло или зехтин, а редом с нея голям съд с туршия в саламура, от която младежите пиеха преди ядене. Един започваше, после съдът обикаляше всички, но без да стигне до момчето. След като се напиеха със солено-киселата вода, която „подпалваше“ стомаха, както откровено обясняваха те, се заемаха с яденето. На масата бяха нахвърляни много питки — и купени, и взети безплатно от ал Азхар. Младежите се надпреварваха кой ще изяде повече: кой ще нагълта повече питки, кой ще отхапе по-голям залък, кой ще изяде повече боб с масло или зехтин, кой ще добави най-много ряпа, чушки или краставички.

Състезаваха се и се препираха на висок глас, смеховете им изпълваха стаята, излитаха през прозореца наляво и отекваха из квартала; излитаха през вратата надясно и отекваха из сградата: спускаха се към долния етаж, където жените на работниците се караха, клюкарствуваха или бъбреха. Смеховете прекъсваха кавгите, клюките и брътвежите — жените се прехласваха по гръмките гласове и нестройните смехове, които въздухът им донасяше. Вслушваха се в тях и им се наслаждаваха с удоволствие, не по-малко от удоволствието, с което младежите унищожаваха храната.

Той седеше с наведена глава и с превит като лък гръб. Бавно, срамежливо и боязливо протягаше ръка между нахвърляните на масата питки или към поставената далеч от него — в средата на масата — паница. Ръката му се сблъскваше с многобройни припрени ръце, които ту се отпускаха, ту се повдигаха и изгребваха паницата до дъно. Чудеше се неодобрително — не можеше да съчетае подобна страст към боба и туршията със страстта към науката и учението, присъща на тези способни, живи и умни младежи.

Закуската не отнемаше много време — за не повече от четвърт час паницата се изпразваше, масата се омиташе, оставаха само малко трохи и половин питка, хвърлена пред нашия човек, но той не можеше или не искаше да вземе повече от половината. След няколко минути грабваха масата, изнасяха я и изсипваха остатъците, после я връщаха обратно, почистена и избърсана, ако не се смятат петната от масло и оцет. Някой от младежите отиваше да донесе малко жарава от дървени въглища и приготвяше самовара — самовар, какъвто ползуват персите и руснаците. Пълнеше го с вода, запалваше огъня и щом въглените се разгоряваха, го донасяше. Поставяше го на масата на мястото на паницата, а по края нареждаше чаши за чай и сам сядаше в очакване водата да кипне. Младежите подхващаха спокоен, муден разговор. Спокойствието и мудността идеха от работата на стомасите, в които бяха наблъскали и твърда храна, и течност, и студено и горещо. Но какво е това? Гласовете стихваха, даже съвсем замираха, стаята се изпълваше с мълчание. После съвсем слаб, съвсем тъничък звук започваше да се повтаря — в началото на пресекулки, след това — без да спре.

Младежите се раздвижваха оживено и от тях едновременно се отронваше една дума, която произнасяха спокойно, удължено, твърдо: „аллах“, провлачвайки я, като че ли душите им бяха обхванати от приятна музика, долетяла отдалеч. Няма нищо чудно: дочули са къкренето на водата в самовара, където горят кротки, чисти въглени. Този, който приготвя чая, е изцяло погълнат от самовара. Следи го със сърце, очи и уши. Щом къкренето премине в кипене, той взема порцелановия чайник, поднася го към самовара, внимателно отваря кранчето и към чайника потича водата, която ври и кипи. После затваря кранчето и струйката секва. Захлупва чайника. Бавно го разклаща, та горещата вода да го облее изцяло, и я излива. Чаят не бива да среща прохладата на порцелана или метала, защото това го разваля. Изчаква малко. Залива бавно чая с вода, без да пълни догоре чайника; пак изчаква малко, отива до кутията с червен чай, взема от него и го пуска в чайника, а после долива вода. Грижливо вдига чайника и внимателно го поставя за няколко секунди върху огъня. Дръпва го оттам и започва да припира приятелите си да подадат чашките.

През цялото време останалите мълчат, гледат, наблюдават действията на своя приятел, следят да не се отклони с нещо от ритуала. Чашите се пълнят, лъжичките се завъртат в тях и се чува строен красив звън. Приятно отеква в ушите лекият, спокоен допир на метала до стъклото. Младежите вдигат чашите, сръбват дълга глътка — чува се неприятен звук, който няма нищо общо със звъна на лъжичките при допира с чашите. Пият чай почти безмълвно, проронват само една неизменна фраза, която някой неизбежно трябва да каже, а другите я подемат: „Ето това ще угаси огъня на боба.“ Изпият ли чая, чашките се напълват отново, а в самовара се долива вода. Но сега всички са съсредоточени в чая си, а не в тази клета вода, към която огънят изпраща топлината си. Тя стене, после запява жално, избухва в ридания и кипва. Никой обаче не ѝ обръща внимание, никой не се вълнува нито от песента ѝ, нито от плача ѝ. Всички са заети с повторно налятия чай. Първият чай гаси огъня на боба, а вторият е предназначен за тях — за техните нерви. Той поражда някакво удоволствие в устата, в гърлото, в главата. Изпивайки и втората чаша чай, разумът им се възвръща или те се връщат към разума си, езиците им се развързват, устните им се разтягат в усмивка, гласовете им се извисяват. Но сега те не говорят за ядене и за пиене. Забравили са яденето и пиенето и са си спомнили за себе си. Приключили са със стомаха и се обръщат към ума. Опитват се да си възстановят чутото от шейха на урока призори, опитват се да си възстановят чутото от шейха на урока сутринта. Шегуват се, повтарят едно или друго възражение срещу някой шейх, спорят. Според едни възражението е силно и унищожително, според други — глупаво и безсмислено. Един взема ролята на преподавателя, който изнася урока, друг — ролята на ученика, който спори, останалите — ролята на съдии. Те се намесват често, подканват една от страните да се придържа към целта, ако са се отклонили, или подкрепят другата, в случай че някое доказателство е омаловажено или се е изплъзнало. Този, който приготвя чая, участвува във всичко, но същевременно се грижи и за чая — не го пренебрегва, не го забравя. Добавя непрекъснато чай и вода в чайника. Чашките се изпразват и пак се пълнят. Спират да пият чай чак след третата чашка, защото на едно сядане се пият по три чашки чай — не бива да са по-малко, но не вреди, ако са повече.

Нашият човек стои прегърбен и мълчалив на мястото си. Подават му безмълвно чай и той го изпива внимателно и също тъй мълчаливо. Следи какво става наоколо, слуша какво се говори край него. Някои неща разбира, но повечето са му непонятни. Ала е въодушевен както от това, което разбира, така и от онова, което не разбира. Пламнал от желание се пита кога ще може да говори и да спори като тези младежи.

Минал е почти час. Всички вече са изпили чая си, но масата ще остане тъй както е — със самовара и с чашите. Наближава пладне и младежите трябва да се разделят, за да прегледат набързо урока, преди да са отишли да го слушат по обяд. Подготвили са го заедно още вчера, но не е лошо да го преговарят набързо, да се спрат на един или друг неясен или заплетен израз. Така текстът става ясен, коментарът — разбран. Но Баннан^[1] прави лесното трудно и понятното — заплетено; Джурджани^[2] извлича с проницателния си ум ясни мисли от загадките; трактатите на Абдул Хаким^[3] понякога са разбираеми, а понякога — не. Ясно е, че е невежа и сам не знае какво приказва. До пладне остават само няколко минути. Да побързаме тогава към ал Азхар. Муезинът ще призове за молитва. Тя ще започне, докато сме още по пътя, а когато стигнем до ал Азхар, богомолците вече ще са я привършили. Учениците ще насядат около шейховете. Не е беда, че пропуснахме общата молитва ще я извършим след занятията. По-добре е преди уроците да не се прави молитва, защото душата не може да ѝ се отдаде заради трудностите и проблемите, които се нуждаят от решение. А когато урокът е завършил, когато сме го чули, спорили сме по него и сме освободили душите си от задачите и трудностите му, ние сме готови за молитвата и можем да я извършим с изцяло устремени към нея сърца и души.

И ето брат му го вика с израза, с който го подканяше години наред: „Аллах, повелителю наш.“ Надига се тежко, тръгва и препъвайки се, стига до ал Азхар. Врат му го настанява в кръжеца по граматика, на урока на шейх Салах, в класа за слепи.

Слуша урока по граматика и го разбира без усилие. Според него шейхът повтаря и обяснява твърде много. Урокът свършва и учениците се разотиват, а той остава на мястото си в очакване на брат си, който го повежда без много-много приказки и не твърде любезно, извежда го от ал Азхар, изминават заедно извървения сутринта или на разсъмване път. Захвърля го на мястото му върху вехтия килим, проснат на старата, изтъняла рогозка. От този момент не му остава нищо друго, освен да посрещне своята горчива съдба.