Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- El-Ayyam, 1929–1972 (Пълни авторски права)
- Превод отарабски
- Ганка Петкова, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- raglub(2015)
Издание:
Автор: Таха Хусейн
Заглавие: Дните
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: мемоари
Националност: египетска
Печатница: ДП „Георги Димитров“
Излязла от печат: октомври 1984 г.
Редактор: Веселина Райжекова
Редактор на издателството: Светлана Каролева
Художествен редактор: Ада Митрани
Технически редактор: Ставри 3ахариев
Консултант: Атанас Самсарев
Рецензент: Веселина Райжекова
Коректор: Радослава Маринович
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1877
История
- —Добавяне
18
Човекът с най-дългия език
Дългът към Саад беше стар — още от времето на дисертацията за Абу ал Аля. Вестниците и обществеността оживено коментираха и дисертацията, и нейния автор. Един от членовете на законодателната комисия предложил правителството да прекрати субсидиите за Университета, защото е възпитал еретик, написал дисертацията „В памет на Абу ал Аля“.
По-късно се разбра, че Саад, като председател на комисията по предложенията, повикал този човек и настоял да се откаже от предложението си. След отказа Саад му казал:
— Ако настоявате, ще бъде внесено друго предложение, което ще иска правителството да прекрати субсидиите за ал Азхар, защото, преди да учи в Университета, авторът на дисертацията е бил възпитаник на ал Азхар.
Онзи се принудил да оттегли предложението си. Университетът продължи да получава субсидии, а на младежа не му се случи нищо неприятно. Професор Ахмад Лутфи ас Сайид разказа случката на нашия човек и го накара да иде при Саад да благодари за доброто дело, но нашият човек се стесняваше. Че къде беше той в сравнение със Саад!
Получил възможност да се срещне с ръководителя на делегацията в Париж, той му изрази признателността си и възхвали плодотворните му усилия в служба на Египет и пожертвователността му в името на родината и народа. Саад го изслуша и притеснено му отговори, че неговите усилия, усилията на съратниците му, усилията на целия народ не са донесли нищо на родината.
— Нима не виждаш, че всички врати са затворени пред нас? Пристигнахме в Париж, но ни затвориха вратите към Мирната конференция[1]. Пречат ни упорито да се срещнем с представителите на страните-участнички.
— Но тези усилия пробуждат народа, подтикват го да търси правата си, тласкат го към постигането им — възрази младежът.
Опитвайки се да отклони темата, Саад попита:
— Какво учиш в Париж?
— История.
— Вярваш ли в правотата на историята?
— Да, ако се изследва добре, ако се изучава задълбочено и ако се изчисти от плесента.
— Аз обаче се нагледах на заблуди и лъжи, които се печатат по вестниците на различни страни и на които хората малко вярват. Нямам основания да мисля, че историята може да се почисти от плесента и да излезе чиста. Погледни какво публикуват за нас в Париж и Египет. Кажи ми как може от това да се извлече чиста история!
Младежът искаше да обясни нещо, но Саад продължи:
— Пристигнахме в Париж, изпълнени с надежда, но само за няколко дни ни обхвана отчаяние.
— Защо да се отчайваме, та вие разбудихте народа, призовахте го и той се отзова — забеляза младежът.
— Какво може да направи народът? Той е невъоръжен, не може дори да се защити, а как ще се бунтува срещу силата и мощта!
— Днес той е невъоръжен, но утре ще намери оръжие!
— Откъде?
— Тези, които ни снабдяват контрабандно с хашиш, могат да ни снабдят и с оръжие.
Саад избухна в смях и ставайки, поясни:
— Не знаеш ли, че тези, които контролират контрабандата с хашиш, ще контролират и контрабандата с оръжие?
Тръгна си и видя Саад чак след година, дори повече от година. Втората им среща в Париж не беше така оживена и сърдечна. Саад го посрещна някак апатично. Разговаряха, но не си казаха нищо съществено. Срещата беше кратка и вежлива, нищо повече.
Знаеше причината за тази апатичност, но му беше все едно. Само поклати тъжно глава и сви рамене. Причината се криеше в речта, която нашият приятел произнесе на възпоминанието в чест на професора-имам шейх Мухаммад Абду, устроено от група ученици. Той заяви, че Египет се цивилизова благодарение на трима мъже, които не бива да бъдат забравени: професора-имам, възкресил свободата на ума; Мустафа Камил, разпалил политическата свобода, и Касим Амин, вдъхнал живот на социалната свобода.
Саад прочел статията и… се разсърдил на младежа, защото не бил споменат сред тези големи мъже.
Последваха редица политически изпитания. Нашият човек беше с най-острото перо. Нападаше и критикуваше политиката на Саад и преди да дойде на власт, и след като дойде на власт, и след като бе принуден да се оттегли. Навлече си големи неприятности. Срещнаха се за трети и последен път в дома на Шауки[2].
Шауки посрещаше великия индийски поет Тагор. Само един господ знае колко писатели, поети, политици, депутати покани на приема, покани и нашия човек. Пристигна и Саад — всички се скупчиха да го посрещнат, а нашият човек реши да се потули, но приятелите му го избутаха напред — най-енергично действуваше шейх Абдул Азиз ал Башри. И ето, младежът се ръкува със Саад и чува, че Саад го приветствува радушно. Хората се върнаха по местата си. Саад остана около час и отиде в Парламента — тогава беше председател на камарата на депутатите.
При желание младежът щеше да се срещне още веднъж с него, но отказа категорично. Това беше по повод искането на някои депутати от партията Уафд да повдигнат в Парламента повторно въпроса за доислямската поезия[3]. Саад се възпротивил: „Този въпрос е приключен, няма смисъл да се връщаме към него.“
Прочете за случая в пресата и почти не му обърна внимание, но ректорът на Университета професор Ахмад Лутфи ас Сайид, като приятел на нашия човек, настояваше да отиде в дома на Саад и да остави визитната си картичка, за да се срещне с него и да му благодари за добрите думи в Парламента. Но той отказа категорично. Обясни, че Саад не е сторил нищо извън задълженията си, само е спрял наглостта на един депутат-глупак.
Професорът и ученикът се препираха дълго, ала не стигнаха доникъде и вечерта отидоха при Абдул Азиз Фахми да отсъди кой е прав. Той веднага и безрезервно застана на страната на нашия човек и цялата работа се превърна в тема за шеги между двамата големи професори за това колко е разгневен Абдул Азиз Фахми, за всичко, което говореше по адрес на Саад, за пълното отричане на казаното или направеното от Саад, и то само защото е дело на Саад.
Така че отношенията със Саад бяха само привидно прости. В действителност, като същност бяха много сложни. Те му донесоха куп злини и същевременно ред добрини: следваха пристъпи на удовлетворение и гняв, смесица от надежда и отчаяние, прояви на твърдост и нежност. Но още не е дошло времето да говорим за всичко това.
Да се върнем при нашия човек в Париж, да видим как живееше, потънал в големите си сложни проблеми. Готвеше дисертацията, ходеше на лекции, срещаше се с професора, полагаше какви ли не усилия, та животът на семейството му да върви по пътя на скромното благополучие, придаващо стойност на най-скъпите неща, да не го излага на мизерия и притеснение.
Дойде лятото. Предаде дисертацията си в Сорбоната — одобриха я, без да я изпрати на Египетския университет, а и оттам не го питаха нищо по въпроса. Представи се добре на изпита и така изпълни задълженията си към Университета. Дойде време да се върне в Египет.
Но връщането му предизвика продължителни и глупави спорове с директора по стипендиите. Според правилника, ако обучението е завършило в предвидените срокове, пътните на връщане са за сметка на Университета. Но нашият човек се връщаше със съпругата си. Кой щеше да плати разноските ѝ?
Директорът по стипендиите се затрудни и се обърна към Университета — разрешиха съпрузите да пътуват заедно, но се налагаше да пътуват с багаж, по-голямата част книги — твърде много, за да се пренесат в куфари, освен че повечето бяха собственост на Университета и в крайна сметка щяха да отидат в библиотеката. Пренасянето им от Париж до Кайро не можеше да стане просто с билетите за влака и кораба, трябваше да се плати допълнително. Кой щеше да разреши тези допълнителни разноски? Директорът по стипендиите направи ново запитване до Университета. Нищо не яде времето така, не изтощава и не е толкова досадно както дългите спорове около един незначителен въпрос.
Притесни се много да пише и да чака писма за уреждането на тази съвършено безполезна глупост, но в крайна сметка вечерта преди отплаването на кораба заедно със съпругата си беше в Марсилия.
С пристигането обаче разбраха — о, колко ужасно беше то! — че корабът няма да отплава на другия ден, защото има стачка. Стачката продължи един, два, три… цели двадесет и пет дни. Нашият човек, съпругата му и дъщеря им нямаха никакви средства, нямаше и никаква надежда да се свържат с директора по стипендиите, нямаше начин да се свържат и с Университета. Следователно трябваше да вземат заем от колегата му, който се връщаше със същия кораб и също чакаше да свърши стачката. Джобовете му обаче не бяха празни и не защото беше богат, а защото бе крайно икономичен. Взеха заем и семейството започна самостоятелния си живот със заем! Пристигнаха в Александрия след огромни затруднения. Пътуването ги измъчи много, морето блъскаше кораба им, изхарчиха всичките си пари. Беше писал предварително на кмета на Александрия Абдул Разак паша — негов близък и добре разположен приятел. Едва акостирал корабът, и лицето, изпратено лично от кмета, ги избави от притеснението, трудностите и объркването. Предостави им удобство и спокойствие в една прекрасна къща, която кметът бе наел на александрийския бряг.
Преди да отпътува за Кайро, семейството прекара там цяла седмина. Но престоят в Александрия бе помрачен от трудностите и лишенията, които ги очакваха от момента, в който щяха да слязат от влака. А как да се качат на този влак, като нямат пари за билети, а нашият човек нямаше смелостта да говори по този въпрос на приятеля си. Не можеше да се свърже с брат си в Кайро, защото съпругата му не пишеше арабски, а брат му не четеше френски.
Една вечер съпрузите си приказваха с кмета. Той им каза, че ето, вече ще заминат и че е време младежът да се представи в Университета, който е известѐн за пристигането му в Египет и го очаква.
Всичко за пътуването им с влака беше приготвено, на другия ден напускаха Александрия. Сутринта след закуска приятелят му дойде и дружелюбно попита съпругата му:
— Познавате ли египетските банкноти?
— Не — отговори весело тя.
— Ето, вземете и ги изучете спокойно.
После ги изпрати, качи се бързо в колата си и отиде в службата.
Съпругата му изучи въпросните банкноти — бяха около десет лири. Съпрузите разбраха какъв човек е приятелят им. Прибавиха към сметките си още един дълг. Въпреки че никога не им го поискаха, те знаеха, че трябва да го върнат в най-скоро време.
Пристигнаха на каирската гара следобед. И ето, съпрузите се виждат сред тълпа от близки и приятели. От този ден новият им живот бе свързан с Египет.