Таха Хусейн
Дните (5)

5

Не знае точно как научи Корана, но помни как започна да го учи и как — да го повтаря, въпреки че си спомня много случки от живота в началното духовно училище. Някои сега го разсмиват, а други го натъжават. Спомня си времето, когато отиваше на училище, понесен на рамо от някой от братята си, защото училището беше далеч, а той — тъй слабичък, че не му стигаха силите да измине пеша разстоянието. Не помни как започна да стига до училището тичешком. Вижда се в ранни зори, седнал на пода до самия сиди, а край него — купища обувки, с които си играеше, спомня си и колко много кръпки имаха те. Сиди седеше на средно висока дървена пейка вдясно от входа, до вратата и всеки влязъл в училището минаваше край него. Сиди имаше навика като влезе, да свали наметката си или, казано по-точно, абата си, обгърнала го тъй плътно, че приличаше на възглавница, и да я слага от дясната си страна. После събуваше обувките си и ги качваше на пейката, запалваше цигара и започваше да извиква учениците по име. Сиди „бракуваше“ обувките си само ако беше крайно наложително. Те бяха кърпени отляво и отдясно, отгоре и отдолу. Скъсаше ли се обувката му, викаше някое момче, вземаше я в ръка и нареждаше:

— Иди при „обувкаря“, той е тук наблизо и му кажи: Сиди ти казва, че тая обувка иска тук, отдясно, една кръпчица. Гледай! Виждаш, нали? Тук, дето съм си сложил пръста. „Обувкарят“ ще ти каже: Добре! Ще направя една кръпка. Ти ще му кажеш: Сиди ти казва, че трябва да избереш нова, дебела и здрава кожа и така да направиш кръпката, че да не личи. Е, или почти да не личи. Той ще ти каже: Хубаво, ще я направя така. Ти ще му кажеш: Сиди ти казва, че ти е много стар клиент и да не забравяш това, като дойде до плащането. И каквото и да ти рече, няма да се съгласяваш на повече от един пиастър^[1]. После се върни бързо — докато мигна, и да си тук.

Момчето излизаше, а сиди го забравяше. Когато се върнеше, сиди беше мигнал не веднъж, а много пъти.

Този човек си мигаше, без да вижда, или почти без да вижда нищо. Беше сляп, ако не се смяташе съвсем слабият проблясък светлина в едното му око, което му даваше представа за силуетите, но не му позволяваше да ги различи. Ала човекът беше щастлив и с този слаб проблясък… Самозалъгваше се и се смяташе за зрящ… Това не му пречеше на път за училище или за дома да се опира на двама ученици, протегнал ръце към раменете им — така вървяха тримата, задръстваха пътя и се налагаше минувачите да се отдръпват встрани.

Странна гледка представляваше сиди на път за дома или училище сутрин и вечер. Имаше огромно туловище, а абата му го правеше още по-грамаден. И както вече отбелязахме, той протягаше ръце към рамената на двамата си придружители — тримата вървяха и тропаха с крака. За тази мисия сиди избираше ученици с най-звучните и красиви гласове, защото обичаше песните, обичаше да учи учениците си да пеят и си имаше начин да преподава тези уроци. Понякога пееше сам и караше придружителите си да му пригласят; друг път — да го слушат, или караше единия да пее, а той и другият да пригласят. Сиди не пееше само с гласа и езика си, а и с главата, и с туловището си: ту се навеждаше, ту повдигаше глава, ту я въртеше наляво-надясно. Сиди пееше и с ръце — отмерваше такта на песента с пръст върху гърдите на придружителя си. Понякога номерът от „концертната“ програма тъй го пленяваше, че ходенето му пречеше и той спираше, за да довърши песента. По всичко личеше, че сиди намира гласа си за прекрасен, но нашият човек е на мнение, че аллах не е сътворил глас по-ужасен от неговия. И щом прочете словата на могъщия и велик аллах „най-неприятен от гласовете е гласът на магарето“, веднага си спомни как сиди цепеше стиховете от „Мантията“^[2] на път за обедната молитва в джамията или на път за вкъщи на връщане от училище.

Както вече споменахме, нашият човек се вижда седнал на пода да си играе с обувките край него, а сиди го кара да повтаря след него сура^[3] „Милосърдният“. Не може обаче да си спомни дали за първи път, или я преговарят.

Сякаш се вижда — друг път — седнал, но не на пода и не сред обувките, а вдясно от сиди на друга дълга пейка и сиди му чете: „Нима ще заповядате на людете да бъдат благочестиви, а себе си ще забравите и няма да станете разумни, докато четете Книгата.“ Струва му се, че е завършил веднъж Корана и сега го повтаря. Не е чудно, че нашият човек е забравил как е научил Корана наизуст — нямаше още девет години. Спомня си обаче съвсем ясно деня, в който завърши изучаването му, защото малко преди това сиди каза, че баща му много ще се зарадва. Сиди беше поставил условие и търсеше правата си. Нали преди нашия човек изучи четирима от братята му. Единият отиде в ал Азхар, а другите — в различни училища. Нашият човек беше петият! Колко много бе задължено семейството на сиди! Задълженията на семейството към сиди винаги се изразяваха да му осигуряват ядене, пиене, дрехи и пари. Ако нашият човек изучи Корана, сиди иска да му дадат преди всичко богата вечеря, после джубе и кафтан, чифт обувки, марокански фес, таке от плат за чалми и една лира от червено злато. За по-малко не е съгласен. И ако не му дадат всичко това, не познава семейството и не ще нищо от него, и няма нищо общо с него — кълне се той с най-люти клетви. Този ден беше сряда. Сутринта сиди съобщи, че днес нашият човек ще завърши изучаването на Корана. И тръгнаха те късно следобед — сиди вървеше, опрял се на двамата си придружители, а нашият човек след него — води го едно сираче от градеца. Стигнаха до къщата. Сиди блъсна вратата и се провикна както обикновено: „О, покровителю“, та жените да имат време да се скрият, и се насочи към гостната. Там вече седеше шейхът, върнал се от следобедната си молитва, и както винаги четеше откъс от, Корана. Посрещна ги усмихнат и доволен. Гласът му бе тих, а гласът на сиди — висок, нашият човек си мълчеше, сирачето се радваше. Шейхът настани сиди и двамата му придружители да седнат, пъхна една сребърна монета в ръцете на сирачето, викна на слугата и му нареди да го заведе да хапне. После поглади сина си по главата:

— Аллах да ти помага! Върви при майка си, кажи, че сиди е тук.

Майка му вече е чула гласа на сиди и му е приготвила каквото трябва за подобен случай — голяма висока кана със захарен сироп. Поднесоха каната на сиди и той пи на големи глътки, неговите придружители също изпиха по чаша сироп. После на сиди и шейха поднесоха кафе. Сиди настояваше шейхът да изпита момчето да каже нещо от Корана.

— Остави го да поиграе. Малък е още — отговори шейхът.

След малко сиди се надигна да си върви и шейхът му каза:

— При залез ще се помолим заедно, ако аллаху е угодно.

Това беше поканата за вечеря. Не мисля, че сиди получи нещо повече затуй, че нашият човек изучи Корана. Той познаваше семейството от двадесет години то бе установило спрямо него неизменни навици, без каквито и да било условности. Но беше сигурен, че ако този път съдбата го е подвела, следващия нямаше да се излъже.