Таха Хусейн
Дните (32)

12

Ето в такава къща се настани момчето и в такава среда живя. Съвсем сигурно е, че придобитите тук знания за живота и житейските въпроси, за хората и хорските нрави имат не по-малко значение от мюсюлманското право, граматиката, логиката и догматиката в ал Азхар.

Не минаха и три дни, откакто се настани в къщата и брат му го заведе при един преподавател, получил научна степен през лятото. Този човек щеше да започне занятия и да седне като преподавател сред малките ученици за пръв път в живота си. Беше навършил или почти навършил четиридесетте, знаеше се, че е талантлив, славеше се с проницателността си. Беше се борил със съдбата и я бе победил, нищо, че победата му не отговаряше на постигнатото: смяташе втората научна степен, която беше получил, за победа, а това, че не е достигнал първата — за несправедливост. Проницателността му свършваше с науката. Оказа се, че в практическия живот е много по-близо до наивността от когото и да било. Приятелите му — студенти и преподаватели — знаеха, че обича някои земни наслади, че си пада по тях. Натам го влечеше неговият темперамент, а не порокът или както обикновено — липсата на нравственост. Ядеше много — беше известно, че умира за месо и не може да се откаже от обилна храна дори за един ден, въпреки че си създаваше много затруднения.

Освен това имаше странен глас. Когато говореше, гласът му трепереше, мутираше и дробеше звуците, като ги натрупваше един връз друг, а устата му се разтваряше повече от необходимото. Събеседникът му не можеше да го слуша, без да се разсмее; не можеше да продължи разговора, без да придаде на гласа си същата вялост и без да разтваря по същия начин устата си.

Едва получил научната степен, и вече бързаше към отличителните белези на учените. Набави си ги и преждевременно навлече мантията. Учените ползуваха това отличие, но доста след получаването на научната степен, набрали преднина и с признати достойнства в науката, когато ежедневните им грижи малко понамалееха.

Но нашият приятел побърза с мантията, облече се и предизвика смеха както на приятелите си студенти, тъй и на преподавателите шейхове. Подигравките и шегите по негов адрес се сипеха, защото той обличаше мантията и ходеше със сандали на бос крак. Не обуваше чорапи било поради недоимък, било по липса на желание. По улицата се движеше тежко и бавно, надянал върху себе си достолепието на учения и величието на науката. Престъпеше ли прага на ал Азхар, достойнството му изчезваше, сдържаността се разделяше с него и той поемаше с бърза стъпка.

Момчето се запозна с краката му, преди да чуе гласа му. Първия път той дойде на мястото на занятията, подскачайки както винаги, спъна се в момчето и едва не падна; босите му крака с груба, напукана кожа докоснаха ръката на момчето и я одраскаха. Продължи, седна и за пръв път опря гръб на колоната — дълго бе мечтал да облегне гръб на колоната като учител.

Подобно на своето поколение преподаватели по онова време владееше отлично науките на ал Азхар и яростно негодуваше срещу начина, по който се преподават. Наставленията на професора-имам стигнаха до сърцето му, въздействуваха му, но не проникнаха в съзнанието му. Той не беше нито истински новатор, нито истински консерватор, а нещо по средата. Ала то стигаше, за да го гледат шейховете накриво и да го наблюдават с известно съжаление и подозрение. Още на първия урок по мюсюлманско право съобщи на учениците си, че няма да им чете книгата „Стълбата на щастието“, която представлява откъси от обемистото съчинение по право „Светлината на изясняването“ на професор Шурунбулали, обучил много питомци на ал Азхар през седемнадесети век, както правеха обикновено шейховете с начинаещите ученици, а ще им преподава без каквато и да било книга, но в духа на „Стълбата на щастието“. Следователно трябва да слушат, да запомнят и да си водят бележки. И започна урока — беше съдържателен и полезен. По същия начин преподаваше граматика: не четеше на учениците коментара на ал Кафрауи и не ги обучаваше в деветте начина за четене на „В името на милостивия и милосърден аллах“. Даде им добра подготовка по граматика: научи ги какво е дума, реч, име, глагол, частица. Урокът му беше лек, прост и полезен.

На следобедния чай попитаха момчето какво е слушало при учителя по мюсюлманско право и граматика. Разказа на брат си и приятелите му и те одобриха метода на шейха, системата му на обучение. Няколко дена — не си спомня точно колко — момчето посещаваше занятията, но все се питаше кога най-после ще го причислят към ал Азхар, кога ще започне да търси науката, записан в списъците на ал Азхар. През онези дни не беше нищо повече от едно момче, което слуша редовно два предмета. Слушаше уроци и по предания след молитвата призори, но не за друго, а само защото чакаше брат му да се освободи от лекцията по догматика и да дойде времето за урока по мюсюлманско право.

Най-после паметният ден настъпи. След урока по мюсюлманско право съобщиха на момчето да отиде на изпит по Коран — от това зависеше дали ще го причислят към ал Азхар. Съобщиха му го в последния момент — не успя да се подготви за изпита. Ако му бяха казали по-рано, щеше да си прочете Корана един-два пъти. Не беше мислил за рецитирането му, откакто дойде в Кайро. При съобщението, че ще го изпитват след час, сърцето му се разтуптя от страх. Изплашен, разтреперан, забърза към мястото на изпита в отдела за слепи. Но още преди да се приближи към изпитната комисия, страхът му някак мигновено изчезна. Сърцето му обаче се изпълни със страдание и болка, а в душата му се разбушуваха мъчителни мисли, които никога няма да забрави. Чакаше да завършат с ученика преди него и изведнъж чу как някой от комисията го извика с думи, които паднаха тежко и в ушите, и в сърцето му: „Ела, ей, слепият!“

Ако брат му не го бе подхванал за лакътя, за да го повдигне — не особено внимателно — и не го бе повел мълчешком към комисията, нямаше да повярва, че поканата е за него. Сред близките си бе свикнал на по-голямо внимание — те избягваха да споменават за нещастието в негово присъствие. Ценеше това, макар никога да не забравяше нещастието си, макар никога да не можеше да го изтрие от съзнанието си. Както и да е — седна пред изпитната комисия, поискаха да издекламира сура „Пещерата“. Не успя да изрече началото и поискаха да издекламира сура „Паякът“, не успя да изрече началото и някой от комисията каза: „Стига, слепият. Аллах ти помогна!“

Момчето се смая от изпита — за какво даваше представа, как доказваше, че знае Корана наизуст?! Очакваше, че комисията ще го изпитва най-малкото както го изпитваше баща му, шейхът. И въпреки че си тръгна доволен от успеха, беше раздразнен от комисията и изпълнен с презрение към изпита. Още неизлязъл от отдела за слепи, и брат му го повлече към някакъв ъгъл, където го посрещна един слуга или както ги наричаха на езика на онова време „надзиратели“. Оня го хвана за левия лакът и нахлузи около китката му гривна от шнур, чиито краища бяха събрани с подпечатано парче олово, и каза:

— Тръгвай! Аллах да ти помага!

Момчето не можеше да разбере за какво служи тази гривна, но брат му обясни, че ще стои на ръката му цяла седмица, докато лекарят го прегледа, определи възрастта му и направи ваксина против шарка.

Радостта на момчето от гривната — знак, че е кандидат да се причисли към ал Азхар, че вече е преминал първия етап — щеше да бъде пълна, ако не бе споменът как го извикаха на изпита и как го отпратиха. Прекара седмицата, както обикновено прекарваше дните си: събуждаше се от гласа на чичо хаджи Али и тръгваше за ал Азхар в зори, прибираше се след урока по мюсюлманско право, по пладне пак отиваше в ал Азхар, след урока по граматика се връщаше и си седеше на мястото, спеше, а на следващия ден, щом чуеше призива на муезина, че молитвата е по-добра от съня, тръгваше отново към ал Азхар. Дойде денят за лекарския преглед. Тръгна с известни опасения в душата, че лекарят ще го извика тъй както го извикаха на изпита. Ала лекарят не го извика — той просто не викаше никого. Брат му го тикна към доктора, онзи го хвана за лакътя, драсна няколко чертици по ръката му и отсече: „Петнадесет!“. С това се свърши всичко: момчето стана търсач на знания, причислен към ал Азхар, но не беше стигнал възрастта, определена от лекаря и необходима, за да бъде записан по правилника — караше едва тринадесетата си година. Свали гривната и се върна в стаята си. В душата му се загнезди мъчително-приятно съмнение, доколко изпитната комисия е безукорна и лекарят — честен.