Таха Хусейн
Дните (31)

11

Описанието на къщата и на средата, в която живееше момчето при първото му запознанство с Кайро, ще бъде непълно, ако не споменем някои лица: едни от тях я населяваха, но сякаш не бяха нейни обитатели, а други се появяваха само от време на време, но като че ли бяха част от нея. От „отсъствуващите“ обитатели беше и един шейх в напреднала възраст — прехвърлил вече петдесетте, който се домогваше до науката според силите си и в името на научната степен понасяше всичко, което му бе възможно. Ала от науката получи малко. Колкото пъти пристъпи към научната степен, толкова пъти беше отблъснат; губеше надежда, но не изпадаше в отчаяние. Телом остана в сградата, но духом се отдели от нея. Срамуваше се да се върне в родното си място несполучил и остана в Кайро, където студентските му дни преминаха в старателно и усилно тичане след наука. Със семейните си дела на село се занимаваше отдалече — прескачаше дотам четвъртък вечер и се връщаше в събота сутринта. Състоятелен и заможен, той живееше сред учениците като богаташ-провинциалист. Стаята му беше обзаведена отлично. Прекарваше в нея от сутрин до вечер, почти без да я напуска. Опитваше се да внуши на хората, че чете и се занимава, че изучава науката и проучва книги, без да има нужда да посещава лекции и да слуша шейховете. А ако съдбата го ощастливи и провидението го съпътствува — ще стане шейх, ще изнася лекции и при него ще ходят ученици. Беше приятел с повечето от обитателите, докато учеха, заедно бяха слушали шейх Имбаби, заедно посещавали шейх Ашмуни, но съдбата не изневери на приятелите му, а него изостави. Те станаха преподаватели, а той си остана между двата стола: нито ученик, нито преподавател.

При всички случаи беше възприел повече от същината на преподавателите. Не посещаваше с младите си приятели лекциите и не четеше с тях никакви книги. Срещайки ги от време на време, ги гледаше някак си отвисоко и малко снизходително. Наблюдаваше ги как се хранят и пият чай, дори ги канеше да се хранят и да пият чай с него. Със спокоен, плътен, надут глас им говореше, но не за науката, а за учените — повечето хулеше, само малцина хвалеше; прекаляваше с хулите и се скъпеше на похвалите. Говореше за имот и това как се управлява, за положението си сред жителите на селото и сред жителите на общината, показвайки високомерието си към провинциалистите; говореше за братята си, които надзирават оранта и сеитбата; говореше за изключително интелигентния си брат, който имал огромни способности и почти никакъв късмет, защото аллах не му позволил да получи свидетелство за начално образование, въпреки че бил вече на възраст, станал почти на двадесет, и то не защото бил нехаен или глупав, а защото съдбата се опълчила срещу него и му обърнала гръб. Семейството било решено да се бори със съдбата и самият шейх упорствувал да победи съдбата заради брат си и да го изтръгне от неизвестността и да му открие пътя към слава и висок сан. Бил намислил да го вкара във военното училище и да направи от него смел офицер, на чието рамо звездичките да се увеличават не с една-две, а с много.

Но съдбата се оказала по-силна от шейха и неговото семейство. Младежът не бил приет в училището, защото видът му не се харесал на изпитната комисия. Шейхът беше разгневен от съдбата, но твърдо решен да се бори с нея. Той говореше, а разказът му постоянно се късаше от бълбукането на наргилето, което собственикът на кафенето му носеше сутрин, по залез и с настъпването на нощта: понякога си го приготвяше сам, друг път му го приготвяше малкият слуга. Всичко това поразяваше учениците, предизвикваше известна почит към богатството му, примесена с презрение към невежеството му и ехидство към глупостта му.

Момчето няма да забрави как един ден богатият шейх пожела да се избави от някои мебели, за да си купи по-хубави и по-модерни. Старите предложи на младежите, но те отказаха да ги купят. Само братът на момчето купи шкаф от две части — една върху друга, долната с масивни врати. В горната ѝ половина щяха да стоят дрехите на младия шейх, а в долната — неподвързаните и неугледни книги. Там щяха да стоят и лакомствата, които искаше да пази за себе си. Две чекмеджета в долната част младият шейх отдели за своите разхвърляни книжа и парите, които получаваше в началото на месеца. Оставяше ги в едното чекмедже и си вземаше по малко през някой и друг ден, а ключовете носеше в джоба си. Горната част се затваряше с две остъклени вратички — тя бе определена за подвързаните книги, чийто вид предизвиква радост и доволство.

Шейхът ценеше шкафа и се пазареше за цената му, докато я докара до една лира — беше от орехово дърво, затова младият шейх искаше да си го купи. Истината е, че покупката на този шкаф обремени тежко младия шейх и брат му. Трябваше да изплатят сумата на части, откъсвайки ги от оскъдната месечна издръжка. След това трябваше да се купят книги, да се подвържат и подредят, за да се виждат зад стъклата гръбчетата им, украсени с името на младия шейх. Всичко това се късаше от месечната издръжка и принуждаваше двамата ученици да икономисват храната. Но тази издръжка не можеше да покрие бремето и започнаха заемите — все по-рядко в чекмеджето се появяваха пари, все по-често се отправяха молби към бащата, шейха, да увеличи издръжката или поне от време на време да добавя по нещичко.

Но покупката на този шкаф разнообрази живота на момчето и развесели и зарадва душата му. Младият шейх разполагаше с един дълъг и дълбок сандък, познат на момчето още от детските години, когато майка му пазеше в него дрехите си и най-вече скъпите. Сандъкът беше с леко изпъкнал капак и под него се откриваше дълбоко пространство, което му изглеждаше огромно. Имаше две тайни чекмеджета, където майка му пазеше накитите си — когато ги имаше. Един прекрасен ден момчето потърси сандъка на мястото му, но не го намери. Много пъти беше играл около него със сестрите си, много пъти го беше използувал за сядане, а до него на пода се разполагаха сестрите му. Разказваше им истории и слушаше от тях разни случки. Един прекрасен ден момчето потърси сандъка и не го намери — отнесли го бяха към Нил, а там го натоварили на кораба, за да отиде в Кайро. Младият шейх го получил и наредил вътре дрехите и книгите, на които не намерил място. Момчето тъгуваше силно за този сандък — трябваше да сяда на пода с подгънати крака, за да разговаря със сестрите си и да ги слуша.

Когато се премести в Кайро, имаше силното желание да попипа сандъка, да седне върху него и да поглади с малката си ръка гладкото му дърво. Но сандъкът беше далеч от неговото място — в ъгъла на стаята — и за него не беше нито лесно, нито възможно да отиде дотам. Щом купиха шкафа и преместиха дрехите и книгите на младия шейх, въпросът за сандъка отпадна — преместиха го от стаята на едно сбутано местенце в коридора, вляво.

— Слагай в този сандък дрехите си и книгите, които може би ще си купуваш — беше казано на момчето. И тогава то напусна мястото си в стаята, където седеше през деня. Беше го срам да седи върху сандъка, да не би да му се смеят, ако го видят, та сядаше до него — непосредствено до прага на стаята, — облягаше гръб на стената и с ръка се опираше на сандъка. Но понякога намираше случай да се качи отгоре и да си поиграе. Можеше да повдигне капака, да сложи ръка първо в едното, после в другото чекмедже, макар че не намираше нищо. Понякога се надвесваше над малкото си дрехи, наредени дълбоко на дъното, и изпитваше особено удоволствие да ги разбърква, сякаш беше собственик на нещо, в което намира защита, нещо, което не би разделил с никого. Ала ден след ден сандъкът се пълнеше с книги.

В къщата живееше и друг човек — далечен, чужд на нейните обитатели, макар известна близост да го свързваше с някои от младежите, а чисто приятелство — с всички. Беше силно късоглед, виждаше само съвсем наблизо. От дълго време учеше в ал Азхар и от години живееше в тази къща. Стараеше се, доколкото може, да търси науката, а науката се стараеше, доколкото може, да избяга от него. Беше чужд не само на учениците, беше чужд и на книгите, които изпълваха стаята му. Присъствуваше на занятията и слушаше шейховете, а когато се отчая, заседя се в стаята си и не ходеше почти никъде, ако не се смята някой и друг приятел в къщата, при когото отиваше да си побъбрят. Ала приятелите му бяха погълнати от своята наука и занимания и той престана да ги посещава. Пък беше добросърдечен, великодушен, сладкодумен, почтен. Беше готов да помогне на всеки близък и търпеливо чакаше, ако някой се затрудняваше да си върне дълга.

Спомняха си за него, защото го обичаха. Навестяваха го, защото се развличаха с него и намираха присъствието му за приятно. Не му даваше сърце нито да се раздели с Кайро, нито да напусне къщата, въпреки че се беше отчаял и от науката, и от получаването на степен. Седеше и оправяше работите си, или може би работите му го оправяха, за да седи в Кайро. Не беше нито студент, нито селянин, а нещо средно. Колко често го посещаваха роднини и жители от неговото село! Носеха му най-различни „благинки“ от провинцията и той бързо събираше приятелите си да ги опитат или им носеше по стаите. Младежите, прекарали цялото време в къщата, го споменаваха с обич и похвали. После се разпръснаха и всеки тръгна по своя път. Новините за него секнаха, те обаче продължаваха да го споменават с добро.

Имаше още един обитател, ала той не живееше в определена стая, не се заседяваше на едно място. Нито беше лесно да го срещнеш, нито беше просто да побеседваш с него. От време на време младежите си говореха за него скришом, бързо, шепнешком; дочуваше се някакъв лек кикот, който потискаха поради сдържаност и стеснение.

Той ходеше на гости, но него никой не посещаваше. При това правеше посещенията си не сам, а винаги съпроводен от някого и не през деня или вечер, и не открито, а само посред нощ, по време на най-дълбокия сън.

Посещенията му имаха сладостно начало и горчиви последствия и бяха тежко бреме за обекта на посещението; понякога мъчително за душата и винаги болезнено за науката и особено за тялото, което периодически — най-често през зимата — се излагаше на простуда.

Младежите наричаха посетителя господин Дългун. Той беше не друг, а самият сатана: примъкваше се, когато някой се е отдал на съня под булото на нощта. Щом си отидеше, младият човек се пробуждаше уплашен, притеснен, грешен и смутен. Чакаше да зазори, скачаше от постелята трескаво и плахо, с единственото желание да се очисти, за да започне урока призори. През лятото беше просто и поносимо: имаше ли нещо по-лесно и по-приятно да се топне в студените води на басейна на някоя джамия или да полее тялото си със студена вода, от всички страни според условията за умиване, предписани в книгите по богословие. Но беше трудно, много трудно и мъчително, много мъчително, ако господин Дългун се лепне за младия човек някоя зимна нощ. Той няма време да стопли вода, просто няма време, а често няма и пари да отиде на баня. Не стига, че господин Дългун поглъщаше времето на младите хора, но да им поглъща и парите — това вече беше много.

А трябва да се отиде в ал Азхар и трябва да се чуе урокът; младият човек трябва да бъде с пречистена душа и с пречистено тяло. Затова той бързо се полива със студена вода вкъщи и поема към ал Азхар. Още по-добре, ако се топне в някой басейн на джамията — не му струва нищо освен студ и треперене. Вкъщи водата се купува, можеш да я ползуваш само за пиене, освен при крайна нужда, трябва обаче да се придържаш към икономия и в нуждата.

Господин Дългун дотягаше на младежите с посещенията си. Като че ли се криеше горе на стълбата в някакво ъгълче и никой не го чуваше, докато се занимаваха с наука или четяха книги. Когато оставеха науката или книгите и отиваха при шейха в края на етажа вляво или при мъжа в края на етажа вдясно, господин Дългун изскачаше и пристигаше при тях, без да го видят, без да го чуят, без да го усетят; после крадешком се промъкваше, скачаше или се вкопчваше я за рамото на шейха, я за рамото на мъжа и подхващаше разговор с неговия глас, с неговия език, възбуждайки в душите и главите им онези забранени мисли, от които ги отклоняваха книгите. Щом се разделяха с шейха или с мъжа, щом се доберяха до постелята и потънеха в сън, господин Дългун си избираше жертвата и правеше своето престъпно, греховно посещение.

Понякога господин Дългун се криеше в своето ъгълче на върха на стълбата и ако някоя девойка от долния етаж се качеше на горния, за да занесе някому изпраното и чисто бельо или да вземе бельо за пране, господин Дългун я пресрещаше и тръгваше редом, без да го видят, без да го чуят, без да го усетят. Но едва влязла при младежа, и господин Дългун се превръщаше в поглед, хвърлен от девойката, или в дума, произнесена от нея, или в усмивка, изписана на устните ѝ, или в движение на тялото ѝ.

После девойката си отиваше, отиваше си и господин Дългун — невидян, нечут, неусетен. Ала той вече бе определил среща на младия човек, когато се отдаде на съня под булото на нощта. Случваше се господин Дългун да прояви голяма изкусност и усърдие в хитрините и интригите: не си правеше труда да се изкачи горе на стълбата, а се прокрадваше на долния етаж и се смесваше с жените, които ту се караха, ту се смееха. Те разговаряха високо, придавайки най-различна интонация на гласовете си. Господин Дългун се превръщаше в нежни нотки или в жест. И този глас или този жест се издигаха с господин Дългун, а може би самият той се издигаше с гласа или жеста, за да стигне до младежа на горния етаж и после го изоставяше за малко, след като бе хвърлил в душата му тайната на злото и му бе определил среща, когато се отдаде на съня под булото на нощта.

Ето така животът на младежите в къщата и в ал Азхар не беше само чистота, не беше само наука. И животът на момчето сред тези младежи не беше само чистота и наука — господин Дългун носеше сладостно-горчиво страдание, когато се лепнеше за тях. В разговорите им момчето чуваше неща, които го настройваха към размишления.