Таха Хусейн
Дните (27)

7

Младежите не черпеха радост и веселие единствено от стареца. Понякога имаха и друг източник. Но тогава радостта им беше някак икономична, а веселието тихо. Когато се срещаха с приятеля си, обитател на най-крайната стая в дясното крило на къщата, за разлика от стареца, който живееше в най-крайната вляво, те се радваха умерено, веселяха се, но като че ли зад завеса. Обитателят на стаята вдясно беше мъж на средна възраст, явно надхвърлил четиридесетте, но още нямаше петдесет. И той беше търсач на знания, пропилял повече от двадесет години в ал Азхар. Още не бе получил научна степен, но не се отчайваше. Не беше се отдал единствено на нея и животът му не зависеше само от нея. Търсеше и други простосмъртни неща. Имаше жена и деца — на тях посвещаваше летните ваканции, ваканциите по време на пости и онези кратки ваканции, които понякога прекъсваха уроците на питомците на ал Азхар. Семейството му живееше в едно близко до Кайро село. Пътуването дотам не костваше на човека нито големи усилия, нито много разноски. И той, като много от жителите на провинцията, притежаваше малко земя. Беше зет на също такъв малоимотен собственик. Не беше от „бедните случаи“, както казваха по онова време, но не разполагаше и с голямо богатство. Просто един пестелив човек, чиято пестеливост стигаше до скъперничество.

Ученолюбието му беше умерено, желанието му — скромно, интересът към уроците — твърде слаб, възможностите му — по-слаби от интереса, а способността му да разбира науката — по-малко от усърдието. На всичкото отгоре се имаше за умен, смяташе, че е пренебрегнат, и то не защото са го отхвърлили, когато пристъпил към научната степен, нито пък за това, че изпитната комисия се е показала несправедлива — в ал Азхар беше пропилял повече от двадесет години, без да се яви на изпит, а е можел да го направи след дванадесетата, но не го сторил, защото гледаше на ал Азхар през черни или слаби очила.

Имаше лошо мнение за учениците на ал Азхар. С право или не, но по-скоро грешеше, като смяташе, че научните степени в ал Азхар се получават не за способности и знание, не за усърдие и успех, а по волята на съдбата, случайно, или чрез ласкателство, хитруване и умело ходатайство пред изпитната комисия. Според него съдбата го беше отритнала, беше се отвърнала от него по неизвестни причини, така че щеше да се провали непременно, ако се явеше на изпит, та за това по-добре беше да не се явява.

Започваше учебната година с твърдото намерение да се подготви за изпита и се договаряше с приятели да четат заедно книгите, които беше необходимо да се познават до съвършенство, за да се явиш на изпит. Но след месец-два добиваше чувството, че съдбата му изневерява — ставаше небрежен, домързяваше го и изоставяше уроците, за да се насочи към други житейски въпроси. Беше сигурен, че съдбата отново го е обидила, че не му е отредила да се прочуе, нито му е дала онази измамна интелигентност, която шейховете забелязват, като на някакъв негов приятел, въпреки че самият той на практика не по-зле от колегите си разбира науката и се справя с нея.

В разговор с младите си приятели не криеше, че знаел надежден и гарантиран път към научната степен и че често се съблазнявал да поеме по него, ала не му давало сърце да продаде два-три ара земя, за да получи званието „учен“, което щеше да увеличи дажбата му с няколко питки, а в края на месеца щеше да му носи седемдесет и пет пиастъра.

Той чакаше слънцето да изгрее и за него и съдбата да му се усмихне, както се бе усмихнала на еди-кого си от неговите приятели или земляци миналата година, който четвърт век бил търсач на знания, умен и способен, и след като най-неочаквано се явил на изпит, не само го издържал успешно, но получил втора степен, а не трета, а ако имал случая да се сближи с еди-кого си от членовете на комисията, щял да получи даже първа.

Та, значи, ще почака, както е чакал приятелят му. Дано съдбата не му изневери, както не е изневерила на онзи. Цялата работа е в съдбата, приятелчета. Учих не по-малко от вас, трудих се, колкото се трудихте и вие. Дано вашата участ е по-добра от моята, макар че не ми се вярва, пък и не ме интересува.

Младежите слушаха приказките му, запомняха ги и попиваха начина му на изразяване — беше наистина оригинален. Говореше безкрайно спокойно, не викаше — по-скоро шептеше. Разчиташе много на някои свои изрази, сякаш искаше да ги напъха в ушите на слушателите, прекъсваше речта си с разни шеги и анекдоти, които смяташе за извънредно смешни. Смееше се сам, при това дълго, без да обръща внимание на приятелите си, макар че те го слушаха, без дори да се усмихват, мълчаха в недоумение, докато той се смееше; ала смехът продължаваше и те също прихваха. Той се заливаше в смях и ги заразяваше. Наистина се смееше необичайно смешно, ако може така да се каже: започваше високо, после прекъсваше, известно време се смееше мълчаливо, отново се разсмиваше високо, пак прекъсваше, замълчаваше, подхващаше отново и така нататък.

Останали сами, младежите прекарваха весели и забавни часове, като си припомняха разказите му, повтаряха изразите му, подражаваха на смеха му.

Имаше нещо друго, което будеше удивление у младите хора — техният приятел си падаше по удоволствията, нещо повече — с отчаяна страст се хвърляше в тях. Обичаше да ги описва, изпитваше някакво наслаждение от подробностите в разказа, равно на наслаждението от самото удоволствие, ако не и по-голямо. Удоволствията, на които се отдаваше и за които разправяше, бяха колкото невинни, толкова и греховни. Припомняше си удоволствията в уединение със семейството си, разнищвайки ги със срамни подробности и прекъсвайки разказа с чудноватия си смях; припомняше си удоволствията от тлъстите гозби на село и от грубата храна в града, като вмъкваше глупавите си шеги и продължителния си смях на пресекулки.

Припомняше си как по време на разходките по градските улици, или докато си седял в къщата, му било приятно да подуши това-онова и как мятал погледи към долния етаж; как щом видел жена, било из града, било в квартала, било в къщата, я оглеждал подробно, мислено я преценявал и я разсъбличал. В тези греховни усилия намираше не по-малко греховни удоволствия. Не казваше на жената жена, нито госпожа, нито женска, нито както въобще казват хората, а я наричаше „кълка“. За него слабите жени не значеха нищо, но дебелите, напращели от тлъстини и меса, сравняваше ту с дюшек, ту с възглавница. Доказваше тезата си със стиховете на Кааб бен Зухайр за любимата му Саада:

Пристъпя ли, отпред е стройна, а отзад — закръглена.

И как да се оплача — хем е стройна, хем закръглена!

И обясняваше на приятелите си: не забелязвате ли, че той съвсем между другото споменава, че любимата му е стройна, когато се приближава, и веднага уточнява, че отзад е закръглена. После се впускаше в разни гнусни подробности, разказваше историйки, сипеше анекдоти, ту отприщваше, ту сдържаше смеха си и така заинтригуваше младежите с приказките си. Какво би могло да въздействува по-силно на младите души, лишени от подобни и невинни, и грешни удоволствия, от тези приказки?

Седейки в своя ъгъл свито, с отпусната глава, момчето слушаше, но като че ли беше далеч от тези хора. Ни една дума от разговора не му се изплъзваше, ни една интонация от гласовете не му убягваше. И си мислеше: ако тези мъже знаеха само как ги слуша и колко „купува“ от тях, нямаше да водят такива разговори в присъствието на едно момче.

Този човек прекара в къщата много години, след като момчето се запозна с него. Положението му можеше да се види в различна светлина: погледнато отгоре-отгоре, той предизвикваше смях, но взреш ли се по-отблизо и по-задълбочено — навяваше тъга.

Беше селянин в най-точния смисъл на думата, що се отнася до обичта му към земята, до ламтежа му за пари, до тревогите му — истинските му тревоги, когато не успее да продаде, да даде под наем или да купи. Парите и пак парите господствуваха над всичките му дела — и когато си отиваше на село, и когато си мислеше за село, и когато срещнеше земляците си.

Беше любител на удоволствията в най-точния смисъл на думата, що се отнася до отклика на чувствата и търсенето на онези достъпни наслади, които не се нуждаят нито от изтънчена душевност, нито от деликатна чувствителност, нито от неопорочен вкус. Науката и изчакването на научната степен беше само едно от неговите средства или по-точно едно от неговите домогвания. Той ѝ се отдаваше, когато се изтощаваше в печеленето на пари или изнемогваше в търсенето на удоволствия. Връщаше се в къщата, затваряше се в стаята си и се замисляше за колегите, преподаватели те, за научната степен; приказваше с приятелите си, хранеше се и пиеше чай с тях. Ала въпреки всичко той беше вярващ, дълбоко вярващ. Имаше странни суфитски наклонности, които от време на време го изваждаха от делничните му състояния и го превръщаха в отшелник-аскет, който си налага сурова строгост, подлагайки се на мъките на лишението и глада.

Веднъж се скара с тъста си и се отказа от жена си — селянката. Науми си да се ожени за някоя каирчанка и да се сроди с културно и изискано семейство. Разведе се с жена си и сподели надеждите си с приятелите си, като им разясняваше най-обстоятелствено, с най-гнусни изрази разликата между гражданките и селянките. Ала един ден се освободи от мисълта и за пари, и за гражданки, и за селянки, и за удоволствието от храната и чая — почувствува, че съдбата няма да му изневери, ако се яви на изпит. Следователно трябваше да се яви, а това значеше да се подготви за борбата с шейховете. Имаше няколко месеца на разположение, за да се подготви: мобилизира приятели и колеги — стари и нови — и се отдаде на схоластиката, мюсюлманското право, риториката, граматиката, догматиката и на всички предмети, които влизаха в програмата. Яви се на изпит. Денят на изпита му беше „един знаменателен ден“, както се казва в Корана.

Яви се пред изпитната комисия сутринта и си отиде вечерта — и тя го измори, и той я измори. С много остроумна хитрост си бе подготвил предварително възможността да си отдъхва, ако започнат да се заяждат. Купи си дини и ги остави близо до стаята за изпити. Убеди комисията, че е болен и се изпуска, и ги помоли да му разрешават да излиза всеки път, щом се наложи. Комисията го съжалила и му разрешила. Започнал да говори по предметите, да отговаря на въпросите. От време на време неочаквано прекъсвал изложението или отговора на въпроса и искал разрешение да излезе. Но излизайки, не отивал да удовлетвори нуждата си или да облекчи болката си, а се скривал при дините, за да разхлади сърцето си, да изостри паметта си и да събере мислите си — както казваше той. После се връщал при комисията и подхващал изложението или отговора на въпроса оттам, докъдето бил стигнал. Нито той оставил комисията на мира, нито тя го оставила, докато не превалил денят. Върна се в стаята си щастлив и богат. Беше му провървяло — получи трета степен и стана учен.

През лятото се раздели с приятелите си, а когато се срещнаха есента, вече беше напуснал стаята в къщата и осъществил надеждите си — беше се сродил с едно градско семейство и се преселил там, недалеч от старото си жилище.

Един ден го налегнали суфитските му наклонности и решил за известно време да се уедини в джамията, за да се подложи на пост, молитви и приповтаряне името господне. Така и направил. Усамотил се в джамията — не зная колко дни, но не били малко — и излязъл оттам отслабнал и изтощен. Върнал се при семейството си, но не им се харесал, а може и да са се подиграли с неговата мъжественост. Тогава заговорила селската му душа, жадна за наслади; овладяла го селската му ярост — излязъл от сутринта и отишъл в някаква гостилница. Натъпкал се с боб, масло, хляб и лук, по същия разточителен начин угасил огъня от закуската с чай и след това добавил към твърдите и течни благини, изсипани в стомаха му, и от онези неща, за които такива като него намекват, но не ги изричат гласно. И когато всичко в търбуха му се утаило или разбъркало, той се върнал у дома при семейството си, разфучан и побеснял, ала и силен не им се харесал и го изгонили. Работата свършила с това, че щял да скочи от прозореца, но няколко родственици на жена му го удържали, с големи усилия го усмирили и го вързали — оказало се, че полудял.

Момчето няма да забрави гласа, който една нощ след вечерната молитва стигна до него и вдигна на крак всички тези младежи, безмълвни и натъжени, готови да се разплачат — само срамът ги възпря. Беше гласът на мъжа, обхванат от лудост: езикът му се развърза и той избълва най-гнусни безсмислици.

На сутринта родствениците на жена му го отведоха в болницата за такива като него. Прекара там няколко седмици, а когато излезе, беше напълно променен: гласът му стана още по-тих, движенията му — по-спокойни, смехът му секна. Пораждаше в душата на всеки срещнат смесица от страх и състрадание.

Дните отнасяха събитията. Мъжът се раздели с младите си приятели — всеки пое своя път в живота, срещите им се разредиха, докато съвсем прекъснаха. Новините за него идваха сегиз-тогиз, после секнаха. Един ден във вестника излезе съобщение, че е умрял.

Приятелите му се натъжиха за малко, но не проляха сълзи. Лицата им се понамръщиха, прошепвайки онзи великодушен израз, който казваме винаги при известие за смърт: „На господа принадлежим и при него се връщаме.“