Таха Хусейн
Дните (26)

6

Внезапно два непознати звука го събудиха изплашен: силни удари на дебела тояга по земята и треперлив, развълнуван човешки глас — нито много плътен, нито много тънък — повтаря и възхвалява името господне протяжно и необичайно дълго. Накрая всичко се умълчава, нощното спокойствие обгръща света. Само човешкият глас възкръсва от време на време, треперливо тананикайки, прекъсван от силните удари на тоягата о земята, разпръскващи се в спокойната нощ като вълни. Постепенно звукът се приближава и почти стига до стаята на момчето, после малко по малко се отдалечава и отслабва, докато почти пресекне. След това слиза по стълбата, усилва се и зачестява, но щом пред него се опъне кварталната улица, лека-полека се отдалечава, за да заглъхне окончателно.

Първия път момчето изпадна в паника от този или по-точно тези два звука. Изтощи се да размишлява и да търси техния произход, но напразно. Само загуби съня си и осъмна ужасен, без да мигне, докато най-сетне гласът на муезина, който зовеше „молитвата е по-добра от съня“, не възвърна спокойствието в сърцето му. Надигна се бавничко, а брат му — рязко и бързо. И само след броени минути двамата вече се спускаха по стълбата на път за ал Азхар — единият, за да слуша урок по „стълбове на вярата“, другият — по предания.

Винаги в последните часове на нощта двата звука го разбуждаха, стряскаха го и все не можеше да разбере откъде идват. Не се решаваше да попита нито брат си, нито някой друг. Най-после настъпи петъчната нощ — двата звука пак го разбудиха и го стреснаха. Гласът на муезина възвърна спокойствието му по обичайния начин. Но не се надигна, нито пък брат му скочи, защото в петък нямаше уроци — ни в ранни зори, ни сутринта, и не беше нужно младият и малкият шейх да нарушават съня си.

Беше се разбудил вече от двата звука, а брат му не ги беше чул и тази нощ. Остана в постелята, притеснен от тишината, безсилен да се помръдне — жал му беше да разбуди брат си. Настъпи време за молитвата призори, слънчевата светлина се разля и се промъкна в притихналата стая. Изведнъж пак дочу двата звука, но сега вече бяха спокойни и меки. Тоягата сякаш се шегуваше със земята, гласът сякаш ласкаво и някак си вяло приветствуваше въздуха. Беше озадачен — звуците се изостряха в покоя на нощта, докато хората спяха, и се смекчаваха, ставаха приятни с настъпването на деня когато всички се пробуждаха и беше нормално гласовете да се повишават, да звучат бодро и свободно. Трябваше да мирува, да не шуми, за да не разбуди брат си. Но докато седеше търпеливо, слънцето го напече. Примъкна се по-настрани и застана неподвижно.

Докато брат му спеше непробудно, той стоеше притеснен, с неприятното чувство, че постъпва пряко волята си. Но изведнъж по вратата се разнесоха груби удари и зад нея прозвуча висок, разгневен, креслив глас: „Хайде, ей, добичета, хайде! Ставайте, докога ще спите! Боже, опази от неверници! Боже, опази от заблуждение! Търсачите на знания спят цяла сутрин, вместо да си направят молитвата! Хайде, ей, добичета, хайде! Боже, опази от неверници! Боже, опази от заблуждение!“

Човекът, който вика, думка по вратата, тоягата думка по земята, а наоколо ехти смях. При първите удари младият шейх отвори очи, но остана неподвижен, само избухна в приглушен, сдържан смях, сякаш това, което чу, му беше много приятно и му се иска да продължава, да не прекъсва. Най-после разбира кой е гласът и коя е тоягата — това е гласът, които се разнася нощем; а това е тоягата, която бие по земята, за да я разбуди. Но кой може да бъде този човек? Що за тояга е това? И какъв е този смях? Младежът се надигна и както се смееше вече високо — притича към вратата и я отвори. Оттам с крясък се втурна човекът: „Боже, опази от неверие! Боже, опази от заблуждение! Запази ни от беда! Опази от проклетия сатана! Ей, хора ли сте или добичета? Мюсюлмани ли сте или неверници? На какво се учите от вашите шейхове — да вървите по правия път или да влизате в заблуждение?!“

С него се втурна и един приятел на младежа — те ревяха и се задавяха от смях. Той разбра кой е този човек — чичо хаджи Али.

Чичо хаджи Али беше възрастен мъж, надхвърлил седемдесетте, но държелив, и умът му го биваше — хитър, съобразителен, — и тялото му си го биваше среден на ръст, пъргав, здравеняк; с груби движения и с груб език. Не знаеше да говори тихо, никога не намираше за нужно да посниши глас — вечно крещеше. Впоследствие момчето разбра, че на времето чичо хаджи Али е бил търговец. Родил се и пораснал в Александрия, запазил силата и грубостта, откровеността и остроумието на тамошните хора. Търгувал с ориз, затова го и нарекъл „оризаря“. С годините се отдръпнал от търговията, или по-скоро тя се отдръпнала от него. В Кайро имаше къща, която му носеше известни доходи, а си беше наел стаичка тук, където освен „съседите на аллаха“ живееха само още двама персийци, за които вече стана дума.

Чичо хаджи Али не се беше настанил още в стаичката в дъното на коридора отляво на стълбата и младежите вече го бяха наобиколили. Той ги разсмиваше, а те му харесваха. Свързваше ги хубаво, здраво и чисто приятелство, изпълнено с шеги, с нежност и грижа, които оставиха трайни следи в сърцата им. Старецът знаеше колко много обичат науката, колко са усърдни в уроците, колко са се ограничили в развлеченията. Именно за това ги обичаше. Щом започнеше работната седмица, не ходеше при тях, дори не им се мяркаше пред очите, сякаш не ги познаваше, освен ако сами те не отидеха при него и не го поканеха настойчиво да хапнат или да пият заедно чай. Но в петъчните дни не ги оставяше, не се отделяше от тях. Изчакваше, докато съмне и разбере, че вече са се наспали и починали. Излизаше от стаичката си, приближаваше се до най-близката врата и будеше обитателя на стаята грубо и шумно, както вече видяхме; после се насочваше към следващата врата, придружен от някой вече станал младеж — и така, докато стигне стаята на брата на момчето и го разбуди по същия начин. Около него другите се радваха и ликуваха, посрещайки с възторг почивния ден — усмихваха се на живота и животът им се усмихваше.

В петък старецът поемаше грижата за тяхното ядене и невинни занимания. Измисляше закуската и сам я приготвяше; измисляше вечерята и ги учеше как да я приготвят, наблюдаваше ги и колкото можеше, ги поправяше. Сутринта прекарваше с тях, после ги оставяше, за да извърши петъчната молитва, и пак се връщаше в компанията им; отново ги напускаше малко за молитвата преди залез и се връщаше, за да вечерят заедно и после заедно да пият чай. При залез сам водеше молитвата, вечерта се разделяше с тях, за да си приготвят уроците, които щяха да слушат утре.

Чичо хаджи Али се насилваше да бъде богобоязлив и благочестив, но му личеше, както личат човешката превзетост и притворство. Започваше с поход, който се повтаряше в края на всяка нощ. Излизаше от стаичката си, гръмогласно изричайки и възхвалявайки името господне: удряше земята с тоягата си през целия път до джамията „ас Сайид ал Хусайн“, където прочиташе онази част от Корана, предвидена за през нощта, и участвуваше в молитвата призори. Връщаше се с мърморене и ръмжене, човъркайки земята с тоягата, почиваше си, а настъпеше ли време за молитва, правеше я в стаичката си, като отваряше вратата и високо изричаше молитвените думи „аллах е най-велик“, та да го чуят всички в къщата. Но останеше ли със своите млади приятели на вечеря, на чай или да побъбри, беше най-находчивият, най-остроумният, най-язвителният, най-големият шегаджия, най-неотстъпно следваше хорските пороци и сипеше най-остри хули, без да се ограничава в изразите, без да се стеснява от неприличните думи, без да се колебае, пускаше на воля езика си и с вечно гръмкия си глас сипеше най-мръсни словца, сквернословие най-безобразно с отвратителни изрази и цинични описания.

Въпреки това, или може би тъкмо поради това, младежите го обичаха горещо. Те се развличаха чудесно, сякаш той ги извеждаше от ограничаващите рамки и им даваше възможност да отдъхнат от сериозната наука и сериозните уроци, като им отваряше към разтухата една врата, през която не можеха да влязат, когато останат сами. Нещо повече — не можеха да влязат и когато, наобиколили стареца, слушаха как щедро пръска празнословието си. Слушаха го и се смееха, просто се пръскаха от смях, но никога не повтаряха неговите скверни и неприлични думи, сякаш намираха в тях нещо, което им харесва и ги забавлява — слушаха го отстрани, — но не си позволяваха, или пък обстоятелствата не им позволяваха да се приближат или да се докоснат до него.

Всичко това обаче ни най-малко не разкрива онези удивителни качества, достойни едновременно за възхищение и състрадание, отличаващи младежите от много техни връстници — например сдържането на страстите и приучаването към строгост, което им позволяваше да следват правия път в уроците и ги предпазваше да затънат, загубили мярка, подобно много техни колеги, в лекомислени забави, които охлаждат добрите намерения и опорочават нравствеността.

Той слушаше, разбираше чутото, запомняше го, удивляваше се и се питаше как е възможно да се съчетава сериозният стремеж към науката с увлечението по шеги и принизяването до глупостта без никакви задръжки и предпазливост. Обещаваше си, че като порасне и стане като тези студенти, които уважаваше и чиито способности ценеше, никога няма да се държи като тях и никога няма да се впуска в забавления като техните.

В живота на търсачите на знания и на техния приятел, стареца, петъците бяха „ден на стомаха“. Сутрин се събираха на богата, тлъста и шумна закуска: боб и яйца, чай и всевъзможни запаси от курабии, с които майките им ги снабдяваха, влагайки в приготовлението и доставянето им цялата обич, топлина и нежност на простодушните си сърца. Той често си припомняше усилията на баща си да набави необходимите средства, та да може майка им да приготви колет за двамата си сина; усилията ѝ да стъкми този колет, преструвайки се на весела, нейната мълчалива тъга, докато го опакова, и пролетите ѝ сълзи, докато го предава на онзи, който ще го отнесе на влака.

Пред него винаги изплуваха тези спомени, когато младежите стремглаво унищожаваха курабиите, топвайки ги в чая, както им препоръчваше старецът, или ги натрошаваха на малки парчета, изсипваха ги в чаените чаши, за да омекнат, та да могат лесно да ги преглътнат. През това време те се смееха на шегите и остроумието на стареца, без да се сетят за майките си, за техните грижи и изплакани сълзи.

По време на втората и третата чаша чай след закуска старецът и неговите приятели измисляха вечерята. Душата на нашия човек се стягаше, обземаше го срам от приказките за тези вечѐри. Но след като поотрасна, мислейки за тях, откриваше в спомените си някакво умиление и възторг. Изказваха се мнения, съветваха се — границите на обсъжданията обаче не бяха кой знае колко широки. Имаше две ястия, от които никога не се отказваха: картофи с месо, домати и лук или тиквички с месо, домати, лук и малко нахут. Решаваха колко продукти да вземат, пресмятаха колко ще струва и всеки внасяше своята част с изключение на стареца, когото освобождаваха от вноска. Съберяха ли парите, един отиваше да напазарува, а щом се върнеше, някой друг наклаждаше в огнището огън от дървени въглища и докато се разгаряха, се заемаше да подготви продуктите. Приятелите му го наблюдаваха вкупом или поотделно, а старецът даваше от време на време по някой съвет. Когато всичко биваше направено както трябва, слагаха яденето на огъня да ври бавно. Всички се събираха около стареца да се позабавляват или да учат уроците си. Готвачът хвърляше по някой поглед към яденето, опасявайки се да не загори и да му долее малко вода. Вдъхваха усилващата се апетитна миризма като предвестник на вкусната вечеря. Истина е, че в къщата имаше техни колеги, които също готвеха и също вдъхваха апетитни миризми, но истина е също, че имаше и такива, чиито ръце не посягаха да готвят. Работниците от долния етаж не можеха да поднесат ядене ни на себе си, ни на жените си, ни на децата си. Вероятно жените им създаваха големи главоболия заради това лишение; възможно е също подложените на лишения ученици и работници да намираха в миризмата, изпълваща къщата в петъчни дни, мъчителна сладост или сладостна мъка.

Огънят гореше бавно и тихо. Това удължаваше наслаждението на компанията и увеличаваше мъката на другите. По време на молитвата надвечер, с изпращането на слънцето, яденето беше вече готово. Младежите се събираха около масата, посягаха към храната с оживление, прилично на шеговита сериозност или сериозна шеговитост. Всеки бдеше да получи изцяло своя дял, всеки следеше приятелите му да не го изпреварят или посегнат на правата му и същевременно се срамуваха да покажат открито тази бдителност или да проличи този контрол. Но старецът беше с тях, неговата откровеност правеше тяхната излишна, неговите шеги разобличаваха прикриваните усилия. Той наблюдаваше всички и не допускаше никой да ощети приятеля си. Делеше храната справедливо — не го криеше и не се сдържаше, а високо — както винаги — проклинаше, подменеше ли някой с измама парче картоф за парче месо, предупреждаваше друг, че подяждал и себе си, и другарите си, като изтопява с големи залци и рядкото, и гъстото от яденето; обръщаше се към този и онзи шеговито, беше им леко да го слушат, думите му падаха като мехлем на душите им, разсмиваха ги, без да ги засрамват.

По време на тези комични битки нашият човек седеше срамежливо и боязливо, с развълнувана душа и с разтреперани ръце, неспособен да си отчупи залък, неспособен да го топне в чинията, неспособен да го поднесе към устата си. Представяше си, че всички го наблюдават, че старецът го държи под око крадешком. Вълнението му нарастваше, ръката му започваше да трепери, сосът капеше по дрехата му — знаеше това, страдаше, но му беше невъзможно да го избегне. А можеше да се предположи, дори беше сигурно, че младежите се грижеха за него, мислеха за него, бяха внимателни, подканяха го да яде и му подаваха това, до което не стигаше. Ала така само увеличаваха неговото вълнение и смущение. Комичните битки се превръщаха в източник на страдания за душата му и тъга за сърцето му, въпреки че би трябвало да го веселят и разсмиват. Но ако на трапезата го измъчваха, след като компанията изпиеше чая и се преместеше да учи или да си приказва и той останеше самичък, го развеселяваха, утешаваха, а понякога го караха и да се смее.

Младежите прекараха дълги години със стареца. Благодарение на шейх Али нашият човек порасна в атмосфера на смях независимо от поводите за мъка, страдание и тъга, които се изпречваха на пътя му.

После компанията се разпръсна и всеки пое своя път. Напуснаха къщата и се заселиха в отдалечени квартали на града. Все по-рядко посещаваха стареца, после съвсем престанаха да идват при него, започнаха да го позабравят, докато накрая наистина го забравиха.

И един ден научиха за смъртта му. Сърцата им се натъжиха, но тъгата не стигна до очите им, не се изписа по лицата им. Добросъвестният вестител предаде, че последната отронена дума на умиращия била молитвата му за брата на момчето.

Царство му небесно на чичо хаджи Али. Покровителството му бе угнетително за момчето, но по-късно споменът за него изпълни сърцето му със състрадание и нежност.