Таха Хусейн
Дните (19)

19

— Този път вече ще заминеш за Кайро с брат си, ще станеш „съсед на аллаха“ и ще залегнеш да изучаваш науката. Дано доживея да видя брат ти кадия, а тебе — учен в ал Азхар, седнал до някоя колона и наобиколен от широк кръг многобройни слушатели.

Тъй каза шейхът на сина си в края на един есенен ден на 1902 година. Момчето чу думите, но нито повярва, нито се усъмни — предпочете да почака. Дните щяха да ги потвърдят или опровергаят. Колко пъти баща му беше давал подобни обещания, а после питомецът на ал Азхар заминаваше за Кайро и момчето оставаше в града да снове между дома, училището, съда и събиранията на шейховете.

Не разбра защо баща му изпълни обещанието си тази година. Казаха на момчето, че след няколко дни ще пътува. Дойде четвъртък и момчето се вижда, че наистина се стяга за път. Вижда се на гарата преди изгрев. Вижда се седнал по турски, с наведена глава, печален и тъжен; чува големия си брат ласкаво да го гълчи:

— Не си навеждай главата тъй! Не прави такова тъжно лице, че на брат ти му става мъчно.

Чува баща си да го окуражава сладкодумно:

— Какво те натъжава? Не си ли вече мъж? Не можеш ли да се отделиш от майка си? Или още ти се играе? Не се ли наигра?

Аллах е свидетел, че не поради разлъката с майка си е тъжен той, не защото нямаше да играе повече, а защото си спомни ясно онзи, който спеше там, отвъд Нил; спомни си, че той често мислеше как двамата ще учат в Медицинското училище. Спомни си го и се натъжи, но не каза нищо, не показа мъката си и се опита да се усмихне. Ако беше дал воля на душата си, щеше да се разплаче и да накара баща си и братята си също да се разплачат.

Влакът потегли, часовете се занизаха и нашият човек се вижда в Кайро в компанията на „съседите на аллаха“, дошли при брат му да го поздравят и да си хапнат от донесената за тях храна.

Този ден мина. Беше петък и ето че се вижда в ал Азхар за молитвата. Слуша проповедника, старец с груб висок глас, тържествено произнася съгласните — само по това се отличава от проповедника в градеца. Иначе и проповедта, каквато беше свикнал да я слуша, и житието на пророка същото, и възхвалата същата, и молитвата същата — ни по-дълга, ни по-къса от молитвата в градеца.

Вижда се вкъщи, или по-точно в стаята на брат си, малко нещо разочарован в предположенията си.

— Какво смяташ за рецитацията на Корана и видовете четене? — пита го брат му.

— Нямам нужда от такова нещо. Рецитацията изучих основно, а от видовете четене нямам нужда. Ти учил ли си видовете четене? Не ми ли стига да съм като теб? Имам нужда от наука, искам да уча право, граматика, логика, догматика.

— Стига! — прекъсна го брат му. — Достатъчно е тази година да учиш право и граматика.

Беше събота. Стана призори. Направи обредното умиване и молитвата. Стана и брат му и направи същото.

— Ще дойдеш с мен в еди-коя си джамия и ще присъствуваш на еди-коя си лекция, само че лекцията не е за теб, а за мене. Щом свърши, ще те заведа в ал Азхар и ще ти потърся някой шейх от нашите приятели, при когото ще ходиш, за да изучаваш принципите на науката.

— На каква лекция ще присъствувам сега? — попита момчето.

— На лекция по право — тълкуването на Ибн Абиди върху съчинението на ал Хаскафи „Отбраните перли“ — обясняваше брат му през смях, а устата му се пълнеше със звуци.

— Кой е шейхът?

— Шейх… — И момчето чу име, което беше чувало хиляди пъти.

Баща му често говореше за този човек и се хвалеше, че го познава от времето, когато бил кадия в провинцията. Майка му също го споменаваше и припомняше, че познава жена му — дълга, грубовата девойка, която се опитвала да придобие градски вид, но нямала нищо градско. Всеки път, щом питомецът на ал Азхар се върнеше от Кайро, бащата питаше за него, за лекциите му, за броя на учениците му, а синът разказваше за мястото на шейха във Върховния съд и за кръжеца му, посещаван от стотици слушатели. Бащата караше сина си да му почете, тъй както чете шейхът; младежът се опитваше да го имитира, а бащата се смееше с възхищение и гордост.

— Шейхът познава ли те? — питаше той сина си.

— Как иначе! Аз и другарите ми сме най-добрите му ученици, най-любимите му. Посещаваме общите лекции, а после и специалните, в дома му. Често обядваме заедно, а след това работим с него по многобройните му книги, които той пише. — Младежът се впускаше в описания на къщата на шейха, на кабинета и библиотеката му, а бащата слушаше, изпаднал във възторг, и щом отидеше при приятелите си, им разказваше надуто чутото от сина си.

Така че момчето познаваше шейха и беше щастливо да попадне в неговия кръжец, да го слуша. Просто ликуваше, когато се събу при вратата на джамията и тръгна по рогозката, после по мрамора и накрая по мекия килим. Обзе го безмерно щастие, че заема място в кръжеца, че сяда на килима до една мраморна колона. Попипа я. Хареса му колко е гладка и приятна и се замисли върху думите на баща си: „Надявам се да доживея да видя брат ти кадия, а теб — до някоя колона в ал Азхар.“ Изпадна в размисъл, обхвана го желанието да докосне някоя колона в ал Азхар, за да разбере дали е като колоните в тази джамия. Изведнъж почувствува, че странната гълчава на учениците около него стихна, а после секна. Брат му го стисна за ръката и му пошепна:

— Шейхът пристигна.

Цялото същество на момчето се съсредоточи в ушите и се заслуша. И какво чу? Един глух, спокоен, надменен глас, изпълнен с нещо — кажи го високомерие, кажи го величие, кажи го както щеш, — нещо чудновато, което не му се хареса. Минаха няколко минути, а не можеше да различи ни буква от приказките, докато слухът му най-сетне не привикна към гласа на шейха, към екота на помещението и вече чуваше, изясняваше си и разбираше. По-късно се кълнеше, че от него ден намразил „науката“. Чуваше:

— Ако ѝ кажеш: ти си разведена, или ти си поведена, или ти си преведена, или ти си изведена, то разводът е станал независимо, че изразът е променен.

Шейхът говореше напевно, декламативно, церемониално, с хриплив глас, който се опитваше да направи приятен. Завърши това „песнопение“ с фразата, повтаряна през цялата лекция: „Разбираш ли, рабрецо?“

— Какво значи „рабрец“? — попита той след лекцията.

Брат му се заля от смях:

— На езика на шейха това означава „храбрец“.

Отидоха в ал Азхар. Брат му го представи на учителя, който цяла година го обучаваше в правилата на правото и граматиката.