Таха Хусейн
Дните (15)

15

Шейховете на тарика. Ах, тия шейхове на тарика! Бяха разпилени по цялата земя. Почти нямаше град, останал макар за седмица без тях. Принадлежаха към най-различни направления. Разпределили хората помежду си, обособили секти, те ги бяха разделили по най-ужасен начин. В нашата провинция цареше диво съперничество между привържениците на две направления от тарика — едните действуваха в горния, другите — в долния район.

Жителите на провинцията се местеха. Имаха си причини да се преселват от село на село, от град на град. Случваше се привърженици на едната секта да се установят там, където се разпореждаше другата. Водачите на двете секти шетаха нагоре-надолу, за да посещават привържениците и последователите си. Един аллах знае какви разпри настъпваха, щом някой водач на „горните“ се спуснеше в долния район, или от „долните“ отиваше в горния. Бащата на момчето беше последовател на „горния“ водач. От него беше „получил своя завет“, тоест бе дал клетвата си за вярност при встъпването в суфитския орден, тъй както на времето баща му беше сторил това. Майката на момчето беше също от последователите на „горния“ водач. Нещо повече — баща ѝ бил един от помощниците и приближените му следовници. „Горният“ водач умрял и го наследил синът му — шейх. Беше по-енергичен от баща си, по-изкусен в сплетните и подлостта, по-ловко предизвикваше вражди. И за разлика от баща си беше по-близо до светския живот, а по-далеч от религията.

Бащата на момчето се премести в долния район. „Горният“ водач имаше навика да го посещава веднъж в годината. Но пристигнеше ли, не идваше сам или с няколко души, а с огромна армия. Ако придружителите му не бяха точно сто, то някъде към стотина. Не ползуваше железопътния транспорт или корабите по Нил, а коне, мулета и магарета. Движеше се заобиколен от приближените си, преминаваше през села и градчета, спираше и потегляше с блясък и могъщество. Шествуваше победоносно, където имаше власт, съюзяваше се там, където прагът му имаше някаква сила. Пристигаше да посети семейството на момчето и свитата му се настаняваше на улицата от канала до най-южната точка, задръствайки я с коне, магарета и мулета. В негова чест се колеше курбан, на улицата се опъваше маса и гостите се нахвърляха върху храната с неописуема лакомия.

Водачът седеше в гостната, заобиколен от най-преданите и най-близките си, а пред него — стопанинът на дома очакваше с приятелите си заповедите му. Свършеше ли яденето, оставяха го и той заспиваше там, където си беше. После ставаше, за да извърши обредното умиване. Трябваше да видите как хората се надпреварваха и влизаха в пререкания кой ще му полее. А като свършеше, трябваше да видите как се надпреварваха и влизаха в пререкания кой ще получи глътка от водата, с която се е умил шейхът! А на шейха не му беше до тях. Той се молеше, молеше се до безконечност, призоваваше аллаха безспир. Най-после свършваше и сядаше, за да приеме людете, а те се трупаха ли, трупаха край него: едни му целуваха ръка и се оттегляха смирено, други разговаряха минута-две, трети го питаха за свои си неща, а шейхът отговаряше с мъгляви и непонятни изрази, за които се изказваха най-различни предположения и тълкувания.

Въведоха момчето, той го погали по главата и произнесе думите на всевишния:

— „И научи те Той това което не знаеш.“ Милостта на аллаха към тебе е велика.

От този ден бащата уверяваше момчето, че му предстои бъдеще.

Със завършването на молитвата при залез-слънце отново опъваха масите и започваха да ядат. После идваше ред на вечерната молитва, а сетне устройваха „събрание“.

Да се устрои „събрание“ означава, че хората се събират за зикр. Първоначално споменават името господне, седнали спокойно, след това започват да поклащат глави и гласовете им се извисяват, после се заклащат от кръста нагоре и гласовете им се издигат още малко — по телата им вече пробягват тръпки и всички се изправят. Наскачали са, сякаш задвижени от пружини. Шейховете се отделят от кръга и подхващат да припяват стихове от Ибн ал Фарид^[1] или нещо, наподобяващо стихове. Шейхът много харесваше известната поема, в която се говори за нощното пътешествие на Мохамед и за възнесението:

От Мека, от дома най-славен, към Ерусалим

Похваленият^[2] се възнесе в нощен час самин.

Шейховете декламираха напевно, а участниците в зикр люлееха ритмично тела напред-назад, като че ли ги заставяха да танцуват.

Момчето може да е забравило много други неща, но никога няма да забрави нощта, когато един от декламаторите сгреши някаква дума от поемата. Шейхът изригна, кипна, изпадна в бяс и ревна с цял глас:

— Кучи синове! Аллах да прокълне бащите ви и бащите на бащите ви, и бащите на бащите на бащите ви чак до Адама! Да не искате да разрушите къщата на човека!

Момчето може да е забравило много неща, но никога няма да забрави впечатлението от излелия се гняв. Молещите се и хората около тях останаха с убеждението, че грешката в тази поема е източник на с нищо несравнима злочестина. Бащата на момчето беше потресен и ужасен, но се примири и успокои. На другия ден водачът си тръгна. Семейството си припомни какво беше правил и какво се беше случило с участниците в зикр и с декламаторите, а стопанинът на къщата избухна в такъв смях, че момчето напълно се убеди, че доверието на баща му в шейха не е лишено от съмнения и презрение… Да! От съмнения и презрение. Лакомията и алчността на шейха бяха тъй очевидни, че не можеха да измамят никого, надарен поне с малко наблюдателност и разум.

Но най-силно се ядосваше на водача и го ненавиждаше майката на момчето. Тя мразеше посещенията му и трудно понасяше неговото присъствие. Приготвяше каквото трябва, но с неприязън и негодувание. С голям труд и усилия успяваше да сдържи езика си. Тези посещения бяха голямо бреме за семейството. То живееше, общо взето, добре, но беше по-скоро бедно.

Посещенията на водача бяха свързани с унищожаването на големи количества пшеница, масло, мед и други провизии. Стопанинът трябваше да сключва заеми, за да купува необходимите овце и кози. Водачът не оставаше дълго — на другия ден си тръгваше, но вземаше от дома каквото му се хареса: един път задигна килим, друг път — кашмирен шал и тъй нататък.

От друга страна, семейството силно желаеше тези посещения. Те му даваха основание да се гордее, да вдигне глава, да си съперничи с подобните и равните нему, но и силно ги мразеше, защото му струваха много пари и труд. Бяха едно неизбежно зло, установен обичай, който хората срещаха с разбиране. Връзката на семейството с тази секта на тарика беше силна и здрава. Тя остави трайни следи като разкази и истории, като притчи, чудеса и невероятни случки. Родителите изпитваха особена наслада да ги разказват на децата си. Майката не пропускаше възможност да припомни следната история:

— Веднъж татко и баба тръгнали на хаджилък с шейх Халид. Шейх Халид ходил три пъти на хаджилък и баща ми — все с него. Този път ги придружила и баба. Като свършил хаджилъкът и се отправили към Медина, по пътя хаджийката паднала от седлото на камилата и толкоз силно си ударила гърба, че не можела да шавне, камо ли да върви. Синът ѝ взел да я носи, ама му било много тежко и се оплакал на шейха. А шейхът му рекъл: „Нали твърдиш, че била благородна, от потомството на Хасан, сина на Али, внука на пророка?“ — „Да.“ Шейхът продължил: „Значи, отива при дядо си. Като стигнеш до джамията на пророка, сложи я в един ъгъл и я остави — дядо ѝ да прави с нея, каквото ще.“ Точно тъй направил човекът. Положил майка си в един ъгъл на джамията и ѝ казал с груб селски език, ама с грубост, дето има и обич, и състрадание: „Ето те при дядо ти. Аз нямам какво да правя с вас.“ Оставил я и тръгнал да търси шейха, който искал да обиколи гроба на пророка. Татко разказва: „Кълна се в аллаха, не бях направил и няколко крачки, и чувам майка ми ме вика. Обръщам се и я виждам, че върви, ама не рачих да се върна и тогава тя се затича. Докато настигна шейха, тя даже ме изпревари и обиколи гроба заедно с поклонниците.“

Бащата пък използуваше всеки случай да разкаже следното за водача:

— Споменали му, че в една книга ал Газали^[3] пише: „Пророкът не може да бъде видян насън.“ Водачът се ядосал: „За бога, ал Газали, не съм очаквал това от теб! С очите си го видях да язди мулето си.“ Друг път станало въпрос за същото и водачът възкликнал: „За бога, ал Газали, не съм очаквал това от теб! С очите си го видях да язди камилата си.“ И бащата на момчето заключил, че ал Газали греши — обикновените хора могат да видят пророка насън, а праведниците и светците — и наяве. За доказателство цитираше един хадис винаги щом споменаваше случката: „Ако някой ме е видял насън, значи, наистина ме е видял, защото сатаната не приема моя образ.“

Тъй момчето запамети най-различни чудеса, невероятни истории и тайни за суфитите. Разкажеше ли някои от тях на връстниците си и училищните си другари, те му отвръщаха с подобни, досаждайки му с истории за „долния“ водач, в който дълбоко вярваха.

Провинциалните жители — старци, младежи, деца и жени — имат особен начин на мислене: наивен, пропит от суфизъм, простоват. И най-голямо влияние за формирането му оказват последователите на тарика.