Таха Хусейн
Дните (13)

13

Как да не изпадне във възторг? Нали веднага усети, че се издига с няколко степени. Сиди нито можеше да го контролира как изучава „Хилядостишието“, нито да го кара да го чете — училището беше тясно за „Хилядостишието“. Наложи се всеки ден да ходи в шариатския съд^[1], за да четат с кадията колкото искаше да запомни от „Хилядостишието“. Кадията беше учен от ал Азхар, по-голям от брат му, въпреки че баща му не допуска да е така и не вярва, че може да се сравнява със сина му. И все пак той е учен от ал Азхар, той е кадия, произнася плътно съгласните, а не ги „гълта“ като обикновените хора^[2]. И е в съда, а не в първоначалното религиозно училище. Седи на висока скамейка, покрита с килими и възглавници, и няма нищо общо с пейчицата на сиди, наоколо не се въргалят кърпени обувки, а на вратата стоят двама мъже — заместват вратаря — и хората ги наричат с красноречивото, нелишено от почтителност име „разсилен“^[3].

Да! Момчето ходеше всяка сутрин в съда и четеше с кадията по една глава от „Хилядостишието“. Колко хубаво чете кадията! Как изпълва устата си с плътни и звучни срички, тъй както са го учили в ал Азхар. Как отеква гласът му, като чете думите на Ибн Малик:

Речта ни думи смислени съдържа — ето „стой“;

глаголи и частици вред и имена безброй.

И всякое е дума тук, и обща е речта,

но думата разкрива и самичка смисъл свой.

Душата на момчето се изпълваше с вълнение и смирение, докато кадията четеше:

Достойна тя е не за гняв, а благост ѝ желая.

На Ибн Муати^[4] стиховете хиляда надминава,

затуй, че пръв е той — предпочитание печели

и моята възхвала най-любезна заслужава.

О, нека дарове обилни отреди аллахът

за него и за мене в дните ни с последна слава.

Кадията прочете тези стихове с глас, прекъсван от ридания, и обясни на момчето:

— Аллах възвисява смирените. Разбираш ли тези стихове?

— Не.

— Когато авторът — нека всевишният аллах се смили над него — започнал да ниже „Хилядостишието“ си, изпаднал в съблазън, изпаднал в самовъзвеличаване, та рекъл, „че на Ибн Муати стиховете хиляда надминава“. Но през нощта му се явил сън. Ибн Муати дошъл и жестоко го укорил. Щом се събудил, Ибн Малик се отърсил от тщеславието си и добавил: „Ала затуй, че първи той е — предпочитание печели.“

Колко радостен и доволен беше шейхът него ден! Късно следобед момчето се върна и той седна да изслуша какво го беше научил кадията, да му прочете първите стихове от „Хилядостишието“. От време на време прекъсваше сина си с възклицание, с което хората изразяват одобрението си: „Аллах, аллах!“

Но всяко нещо си има граници. Нашият човек изучаваше с възторг и радост „Хилядостишието“, докато свърши с подлога. После усърдието му се изпари.

— Ходи ли в съда? — питаше всяка привечер баща му.

— Да — неизменно отговаряше той.

— Колко стиха научи?

И той декламираше наученото.

Но след подлога му беше много трудно. Учеше, ала започна да ходи в съда все по-неохотно. Стигна до допълнението и оттам не можа да направи ни крачка напред. Продължаваше да ходи в съда всеки ден и да чете с кадията по някой раздел от „Хилядостишието“, но върнеше ли се в училище, захвърляше книгата, за да потъне в забавления и игри, или да чете приказки и разкази.

— Ходи ли в съда? — питаше привечер баща му.

— Да.

— Колко стиха научи?

— Двадесет.

— От коя глава?

— От определението (или от прилагателното, или от неправилното множествено число).

Ако му поискаше да издекламира нещо, той „изпяваше“ двадесет стиха от първите сто — понякога за склоняемо и несклоняемо, друг път за определено и неопределено име, трети път за подлог и именно сказуемо. И тъй като шейхът не разбираше нищо, не можеше да забележи, че синът му го мами. Стигаше му да слуша мерена реч, иначе разчиташе на кадията. Странно, ала шейхът ни веднъж не се сети да разтвори „Хилядостишието“ и да проследи декламациите на момчето. Веднъж да го беше направил и щеше да се повтори случката със „Пчелите“, „Саба“ или „Създателят“.

И все пак се изложи на такава опасност. Ако не беше майка му да се застъпи, между него и баща му щеше да се разиграе достойна за описание сцена.

Единият му брат учеше в светско училище. Беше се върнал от Кайро за лятната ваканция. Случи се тъй, че няколко дена присъствува на „изпитите“. Чуваше шейхът да пита:

— Коя глава чете?

— За съюзите — отговори момчето.

Ако шейхът искаше да я издекламира, нашият човек казваше главата за относителните местоимения например.

Първите два дена ученикът от светското училище си мълча, но тъй като това продължаваше, веднъж изчака шейхът да излезе и каза на момчето пред майка им:

— Ти си лъжец и измамник! Само играеш в училище. Нищо не си научил от „Хилядостишието“.

— Ти си лъжец — сопна се момчето. — И какво общо имаш ти с това? „Хилядостишието“ е само за учениците от ал Азхар, а не за такива като теб! Иди при кадията и той ще ти каже, че всеки ден ходя в съда.

— Коя глава учи днес? — попита брат му.

Момчето обясни.

— Но ти не издекламира тази глава на татко — възрази младежът. — Дай ми „Хилядостишието“ да те изпитам аз.

Нашият човек се смути и се нацупи. Младежът смяташе да разкаже случката на шейха, но майка му го възпря. И тъй като беше нежен с нея и жалостив към брат си, си замълча. Шейхът остана в неведение до завръщането на питомеца на ал Азхар. Щом се върна, той изпита момчето и веднага разбра как стоят нещата. Не каза нищо на шейха. Просто остави момчето вкъщи и за десет дена го накара да научи цялото „Хилядостишие“.