Валентин Распутин
Уроци по френски (2)

Тръгнах в пети клас през четиридесет и осма. По-правилно е да кажа заминах, защото в нашето село имаше само начално училище и за да продължа учението си, трябваше да отида на петдесет километра от село, в районния център. Седмица преди мене майка ми отиде в центъра и се уговори с една своя позната да остана на квартира у тях, а в последния ден на август чичо Ваня, шофьорът на единствената камионетка в колхоза, ме стовари на улица „Подкаменная“, където трябваше да живея, помогна ми да внеса в къщата вързопа със завивките, ободряващо ме тупна по рамото за сбогом и потегли. Така на единадесет години започна моят самостоятелен живот.

Нея година гладът още ни държеше, ние бяхме трима на майка ни и аз бях най-големият. Пролетес, когато стана особено тежко, взех да гълтам и накарах и сестричката ми да яде, оченца от покарали картофи, овесени и ръжени зърна, за да ги посадим в корема си — така нямаше непрекъснато да мислим за ядене. Цяло лято най-старателно поливахме семената си с чиста ангарска водица, но така и не дочакахме реколтата или пък тя бе толкова слаба, че не можахме да я усетим. Впрочем аз смятам, че тази приумица не е съвсем безполезна и все някога ще послужи на човека, но тогава, още неопитни, ние нещо сбъркахме.

Трудно ми е да кажа как майка ми се реши да ме пусне в района (районния център наричахме район). Нямахме баща, живеехме много тежко и тя вероятно бе преценила, че по-лоши дни от това — няма накъде. Аз бях добър ученик, с радост ходех на училище и в селото минавах за много грамотен: пишех на бабите и четях писмата им, прехвърлих всички книжки, които имаше нашата неугледна библиотека, а вечер разказвах на момчетата какви ли не истории от прочетеното, като все гледах да прибавя доста и от себе си. Но най-много ми вярваха, когато дойдеше време за облигациите. През войната хората ги бяха насъбрали и сега често получавахме номерата на печелившите облигации — тогава ги носеха при мен. Разправяха, че съм имал лека ръка. Наистина падаха се печалби, повечето дребни, но в ония години колхозникът се радваше и на копейката, още повече че моята ръка изтегляше съвсем неочаквана печалба. Радостта от нея се предаваше неволно и на мене. Отделяха ме сред другите селски дечурлига, дори от време на време ми даваха нещо за ядене; веднъж чичо Иля, който, общо взето, се славеше като стиснат, свидлив човек, спечели 400 рубли и в радостта си ми загреба цяло ведро картофи — а това не беше малко богатство в месеците, преди да се запролети.

И все заради туй, че се оправях с номерата на облигациите, хората казваха на майка ми:

— Умник ти расте момчето. Трябва да го изучиш… Не бива да се прахосва такъв ум.

И напук на всички нещастия майка ми ме стъкми, въпреки че никой от нашето село дотогава не беше ходил да учи в района. Аз бях първият. Пък и не знаех както трябва какво ми предстои, какви изпитания ме очакват мене, пиленцето, на новото място.

И тук се учех добре. Какво друго ми оставаше? Нали затова бях дошъл, друга работа нямах, а да изпълнявам през пръсти онова, което ми възлагаха, тогава още не се бях научил. Едва ли бих се осмелил да отида на училище дори с един ненаучен урок и затова по всички предмети освен по френски получавах отлични бележки.

Френският не ми вървеше заради произношението. Лесно запомнях думи и фрази, бързо превеждах, прекрасно се справях с трудностите на правописа, но произношението досущ издаваше моя ангарски произход, чак до девето коляно, където от рождение никой не беше произнасял чужди думи, ако въобще беше подозирал за тяхното съществуване. Пердашех на френски по начина, по който се изговаряха нашите селски скоропоговорки, половината от звуците поради непотребност гълтах, а другата половина изстрелвах в къси лаещи откоси. Лидия Михайловна, учителката ни по френски, като ме слушаше, безсилно се мръщеше и затваряше очи. Естествено тя никога не беше чувала нещо подобно. Отново и отново ми показваше как се произнасят носовките, съчетанията от гласни, караше ме да повторя — аз се смущавах, езикът ми се вдървяваше и не се обръщаше. Всичко беше напразно. Най-страшното обаче идваше, когато се върнех от училище. Там аз неволно се отвличах, непрекъснато бях принуден да правя нещо, децата не ме оставяха на мира, заедно с тях — ща не ща, трябваше да се движа, да играя, а в час да внимавам. Но щом останех сам, налягаше ме мъка — мъка по родния дом, по село. Никога дотогава дори за един ден не се бях делил от семейството си и, разбира се, не бях подготвен да живея сред чужди хора. Толкова ми беше тежко, така опротивяло и непоносимо — по-лошо и от болест! Исках само едно, мечтаех за едно — да си отида в къщи и само в къщи. Отслабнах много: майка ми, която дойде в края на септември, се изплаши, като ме видя. Докато беше при мене се държах, не се оплаквах и не плачех, но щом тръгна да си заминава, не издържах и с рев хукнах след камиона. Майка ми ми махаше от каросерията да спра, да не позоря и себе си, и нея, но аз нищо не разбирах. Тогава тя се реши и спря колата.

— Хайде, тръгвай — настоя тя, когато аз доближих. — Научи какво научи, да си вървим в къщи.

Опомних се и избягах.

Отслабнал бях не само от мъка по дома. На всичкото отгоре редовно не си дояждах. Есента, докато чичо Ваня с неговата камионетка караше жито в приемателния пункт, който се намираше недалеч от районния център, честичко ми пращаха храна, горе-долу веднъж в седмицата. Цялата беда обаче беше там, че тя не ми стигаше. Получавах само хляб и картофи, майка ми понякога ми напълваше и бурканче с извара, която вземаше от някого срещу нещо друго, защото ние нямахме крави. Като ми докарат храна — вижда ми се много, погледна след два дни — нищо не останало. Много скоро забелязах, че повече от половината ми хляб по най-тайнствен начин някъде изчезва. Проверих и се оказа, че наистина е така — вчера го има, днес го няма. Кой крадеше — леля Надя ли, една писклива, измъчена жена, която сама се блъскаше с трите си деца, някоя от големите й дъщери, или най-малкият Федка — аз не знаех, дори се страхувах да мисля за това, а камо ли да ги следя. Обидно ми беше само, че майка ми, за да изпрати на мене, делеше последната хапка от близките ми, от сестричката ми и братчето, а храната така или иначе не стига до мене. Но трябваше да се примиря и с това. Няма да й олекне на майка ми, ако й кажа истината.

Тук гладът никак не приличаше на глада на село. Там винаги, и особено наесен, можеше да се изкара нещо, да се откъсне, да се изкопае, да се набере, в Ангара плуваше риба, в гората летяха птици. А тук всичко ми беше чуждо: чужди хора, чужди градини, чужда земя. Малката рекичка на десетина места я прецеждаха с мрежи. Една неделя седях с въдица цял ден и хванах три дребни, колкото чаени лъжички кротушки — от такъв улов не се надебелява. Повече не отидох — защо да си губя времето напразно? Вечер се въртях край чайната на пазара, запомнях кое колко струва, преглъщах от глад и се връщах в къщи с празен стомах. На печката на леля Надя кипеше чайник; сръбвах си чиста водица, стоплях си стомаха и си лягах да спя. На сутринта отново на училище. Така изкарвах до оня щастлив час, когато отпред спираше камионетката и на вратата потропваше чичо Ваня. И тъй като дълго бях гладувал и знаех, че продуктите ми, колкото и да ги икономисвах, много няма да се задържат, наяждах се до премаляване, до болки в корема, а после, след ден или два, отново започваше да ми стърже.