Владимир Тендряков
Нощта след бала (8)

8.

На пейката са се наредили тясно един до друг и петимата: Сократ с китарата, Игор наведен напред, опрял лакти в коленете, Вера и Натка прегърнати, Юлечка неловко приседнала на крайчеца на скамейката.

А пред тях Генка усмихнат, отместил крак встрани.

Ако бе седнал до тях, ако бе останал в групата, може би нещата щяха да се развият малко по-иначе. Той сам застана срещу всички — те да го съдят, той да се оправдава. И затова всяка дума звучеше по-тежко, по-сериозно, а значи и по-болезнено. Но това стана ясно по-късно, а сега Генка стоеше усмихнат и чакаше. Новата игра не му се виждаше рискована.

Всички поглеждаха към Игор, той умееше да говори открито, грубо, но така, че да не обижда, той бе най-близкият приятел на Генка, кой, ако не той, трябваше да започне. Но този път Игор измърмори:

— Аз съм пас. Отначало ще послушам.

И Сократ глупаво се хилеше, и Натка безстрастно мълчеше, и Юлечка студено гледаше встрани.

— Аз ще кажа — изведнъж пожела Вера Жерих.

Все пак странно — Вера не бе от тия, дето проправят път на другите: все се криеше зад нечий гръб, все повтаряше подир някой, все се съгласяваше с някой. Тя се реши! — седнаха по-близо един до друг, приготвиха се да слушат. Генка стоеше отместил крак и търпеливо се усмихваше.

— Геночка — започна Вера, като придаде на широкото си бузесто лице сериозен вид, — знаеш ли, че си щастливец?

— Добре де, не ми се подмазвай.

— Ох, Геночка, чакай… Ще започна с това, че си се родил под щастлива звезда — баща ти е директор на комбината, може да се каже той коли, той беси. Някога нещо да ти е липсвало, Геночка? Майка ти карала ли ти се е, ако си скъсаш палтото, ако си подпетиш обувките? Трябва ти нов костюм — моля, заповядай, старото колело не ти харесва — купуват ти друго. Щастливец си по рождение.

— Ами какво да правя, да се кая ли за тая работа?

— Красив си, здрав си, умен си, и по характер си добър, защото никому не завиждаш. Но… Не знам наистина, дали да казвам всичко? Ще вземеш да се обидиш.

— Казвай. Ще го понеса.

— Та ето ти, Гена, си бездушен като всички щастливи хора.

— Тъй ли?

Генка усети неудобство — засега още слабо, учудващо: очакваше признания, похвали, готов беше дори да засече някой, ако се престарае — не се подмазвай — но нямаха намерение да го хвалят. И кракът му отместен встрани, и на устата му усмивчица, наистина не на място. Но се оказа невъзможно да прогони тази неуместна усмивка.

— Дай примери! — изкомандва той.

— Например аз през зимата си навехнах крака и останах в къщи, ти дойде ли да ме видиш? Не.

— Вера, ти си една такава… любвеобилна. Всички не могат да бъдат като тебе.

— Добре, не е задължително да приличаш на мене. Пък и ако си помислим — за какъв дявол съм ти притрябвала? Само дето сме дишали въздуха в една класна стая, понякога ей така сме се събирали в компания, да: взема да умра — сълза няма да пророниш. За какво да ме съжаляваш, а да приличаш на мене не е интересно — ти си по-умен и по-самостоятелен. Но не приличаш, да речем, и на Игор Проухов. Спомняш ли си, когато на Сократ майка му го изгони на улицата?

— Нека да уточним, бейба — прекъсна я Сократ. — Не ме изпъди, ами аз сам я напуснах в защита на принципите си.

— Къде спа тогава, Сократе?

— При Игор. Аз му позирах, а той рисуваше своя шедьовър — портрет на хипи.

— Защо не спа у Гена? Той има собствена стая, свободна кушетка.

— Там не ми е много гот.

— Точно там е работата, Сократче, че не ти е гот. Трудно ми е дори да си представя, че можеш да бъдеш гост на Генка. Ти — несресания, неумития.

— Е-е! Моля без нападки!

— Че ти си един нещастник, а това е къща на щастливци.

— Ама ти какво само си ми заповтаряла щастие, та щастие? Аз какво съм виновен?

Генка продължаваше да се усмихва, но вече не беше в състояние да командва усмивката си — беше се впила в лицето му, кривичка, неискрена, в дън земя да потънеш. И всички го виждаха — той бе на показ. Усмихваше се, но в душата му се надигаше злоба… Към Вера. Какво я прихванаха? Винаги е била готова да услужи, а сега какво се е навила? Какво й стана?

— Да, Геночка, да! Сякаш не си виновен, че си бездушен. Но ако крадецът краде, защото бил нещастен в живота, оправдават ли го? А?

— О, забавна бейби, днес си те бива! — искрено се учуди Сократ.

— Бездушен съм бил, че преди половин година не съм те навестил и не съм поплакал над твоя навехнат крак! Или защото Сократ не дошъл да спи у нас, ами се бутнал при Игор! Ех, знаеш ли…

— Ами я си спомни, Геночка, когато Славик Панюхин си изгуби парите за похода…

— Не се ли сещаш кой му помогна? Сигурно ти?!

— А-ха-а! Знаех си, че ще ни припомниш оня продаден велосипед! Че как иначе, продаде си колелото, не ти се досвидя за приятеля… Но я си спомни отначало какво беше отношението ти? Та ти напсува горкия Славчо като хамалин. А ние не му казахме нито дума, почнахме да събираме по рубла и едва тогава ти се усети. След като ние… Не, аз не казвам, че си алчен, Гена, просто кожата ти е малко по-дебеличка. Нищо не ти струваше да направиш благороден жест — на̀, Славчо, не ми е жал, ето каква широка душа съм. Та ти не заделяше от залъка си, Геночка. Беше ти омръзнал старият велосипед, трябваше ти нов — бегач…

Кръвта нахлу в главата му и усмивката, впила се в лицето му, най-сетне изчезна. Генка пристъпи към Вера:

— Ти… Ела на себе си! Та туй е свинщина!

Вера не се изплаши, а се нацупи, сякаш не тя, а той я беше обидил:

— Не ти ли харесва? Извинявай. Че ти сам искаше всичко да кажа, най-откровено…

И млъкна.

Игор бе сериозен, Сократ неспокойно шаваше, Натка бе хладнокръвно спокойна, облегнала се бе на пейката до нацупената Вера — лицето й оставаше в сянка, виждаха се само строгите й вежди.

— Лъжа! — викна Генка. — От начало до край лъжа! Особено за колелото!

И млъкна, тъй като лицата им не се промениха — както преди затворено сериозен бе Игор, неспокоен — Сократ, спокойна — Натка и нацупена — Вера. Сякаш не бяха чули думите му. Как да им докаже, че е искал да спаси Славчо, че го е съжалявал? Дори велосипедът не е доказателство! Мълчат. А той сякаш гол бе застанал пред всички.

— Да сложим край на това напразно губене на време, момчета — вяло произнесе Игор. — Ще се изпокараме.

Да сложат край? Да се разотидат? След като го наклепаха! Натка вярваше, Игор също, а Верка се бе нацупила. И напрегнато, в очакване блестяха очите на бледното личице на Юлечка Студьонцева… Да свършат до тук, да се съгласи с лъжата, да остане оплют! И от кого? От Вера Жерих?

— Не! — процеди Генка през стиснатите зъби. — Сега вече не… Няма да сложим край!

Игор се изкашля недоволно, промърмори настрани:

— Тогава да се уговорим — не се сърди човече. Нека всеки каже каквото мисли — това е негово право, ще го търпиш.

— От мен повече нито дума! — обидено заяви Вера.

Побиха го тръпки: наприказва куп гадости — и повече нито дума. Никой обаче нямаше и намерение да се възмути — Игор бе мрачно сериозен, Натка — спокойна. И да търпи, да не се сърди…

До този миг Генка бе живял победоносно — никому не отстъпваше, не знаеше поражения, не беше му се налагало дори да се брани, закрилял бе другите. И ето че пред Вера Жерих, която и себе си не можеше да защити като хората, която винаги бе прикрепена към някой, той, Генка, се оказа безпомощен. И всички го гледаха с любопитство, но без съчувствие. Сякаш бе гол пред тях — неудобно му бе, вдън земя да потъне!

— Може ли аз? — Юлечка както в училище вдигна ръка.

Генка се обърна към нея с надежда и страх — толкова му беше необходима сега подкрепа!

— Не отишъл при болен другар, не поканил бездомния Сократ да преспи у тях, за стария велосипед… Колко е дребнаво и глупаво всичко това!

Сериозно, бледо лице, панически искрящи очи. Толкова му е необходима подкрепяща дума! Генка ще каже за Юлечка само хубави неща — и нея в класа я смятаха за бездушна, никой не я разбираше — зубрачка, учебникарска мишка. Колко трудно й е било да понесе всичко това! Генка дори се ужаси — той само от минута разбра що е несправедливост, а Юлечка я бе търпяла едва ли не през всичките десет години!

— Аз вярвам, вярвам, че ти, Гена, няма да откажеш на другаря си легло, и колелото няма да ти се посвиди за него… — Блесналите й очи гледаха право в него. — Дори последната си риза ще му дадеш. Вярвам! Ами когато бият някой, нима не се спускаш на помощ? Дори живота си ще пожертваш. Но… В името на какво? Само заради едно нещо, Гена: живота си няма да пожалиш, за да се издокараш. Да! Ти например, не би се заел като Алберт Швейцер да лекуваш прокажен и не само че не би го лекувал, но през улицата няма да го преведеш — ще те е гнус… Нещастник някой също не би подкрепил, защото около него шетнята е голяма и никой няма да ти аплодира. Дали това е от бездушие? Не! Тук работата е къде-къде по-сериозна. Ризата, велосипедът, залагането живота на карта — не заради някой друг, а заради самия тебе. Ти се смяташ смел, благороден! Толкова обичаш да се харесваш на себе си, че забравяш за другите. Това не е бездушие, а нещо по-лошо — себелюбие! Бездушния всеки ще го забележи, а себелюбеца — не, защото той само това гледа — да се представи за добър. Именно в трудна минута себелюбецът ще те подведе. Неговата щедрост не е истинска, благородството му е фалшиво, красотата му е лъжлива като от руж и пудра… Ти си светулка, Гена, красиво светиш, но за греене, не грееш.

Юлечка наведе клепачи, за да скрие очи и млъкна. И лицето й изведнъж доби уморен и безразличен вид.

— Ти туй дето аз… за Москва ли? — с мъка продума Генка.

— Както искаш, така си го мисли. На мене вече ми е все едно.

Генка смазан размърда брадичка. Пред него седяха приятелите му. Други по-близки от тях той нямаше. И се оказа, че те, които са му близки, познати от детинство, не мислят за него много хубави неща, сякаш им бе враг.

Той се овладя и потиснато попита:

— Туй за светулката… ти и по-рано ли? Или едва сега ти хрумна?

— Отдавна го бях разбрала.

— Тогава как така… за Москва?

— Подир светулка можеш стремглаво да нахълташ в гъсталак, след себелюбец ще заминеш не само в Москва, но и в Сибир. В тоя случай вече не си в състояние да направиш нещо със себе си — без да вдига очи тихо отговори Юлечка.

Нощта напираше към пропастта и лъхаше на речна влага. Пред всички като разсъблечен… Светулка, как можа!

Само за да не проточва мъчителната тишина Генка помоли с пресипнал глас:

— Игоре, казвай ти!

— Хайде все пак да сложим точка. Иначе ще се разделим като врагове.

— Искаш да ме спасиш ли, благодетелю?

— Не изпитвам някакво желание да се ровя в тебе, брат.

— Ударѝ, не го извъртай.

— М-да-а.

Игор Проухов… С него бе седял на един чин, него бе защитавал в детските сбивания. Колко пъти, когато ходеха за риба и лежаха нощем край огъня, си споделяха най-съкровени неща. Много спореха, често не бяха съгласни един с друг, понякога се разсърдваха, дори скарваха, но никога не стигаха до вражда. Игор не е Юлечка Студьонцева. Ако можеше да разбере колко му е трудно сега на Генка: поставен в глупаво положение, без вина виновен, нещо повече — заклеймен — светулка, виновен, ама че го рече… Ако Игор го разбереше и кажеше добра дума за него — да отреже Вера, да възрази на Юлка — а Игор можеше да го направи, за него то не бе трудно — тогава всичко изведнъж щеше да си отиде по местата.

Но пред всички да моли за помощ, да признае, че е слаб, Генка не можеше и затова произнесе почти заканително:

— Удрѝ! Но имай предвид, че и аз няма да се церемоня.

Ех, ако Игор го бе разбрал и не бе повярвал на заканата, светът щеше да си остане същия: светът, където дружбата е свята, правдата тържествува, а лъжата се наказва…

Но Игор почегърта небръснатата си брадичка и без да гледа Генка в очите мрачно каза:

— Да не съжаляваш?… Няма? Какво пък…