Дж. Д. Селинджър
Младо момиче през 1941-а без каквато и да е талия

Младият мъж на седалката зад Барбара на игрите хай алай най-накрая се беше навел напред и я попита дали се чувства зле, и иска ли да бъде придружена обратно до кораба. Барбара беше погледнала нагоре към него, беше огледала как изглежда и каза, че да, мисли, че би желала, благодаря, че има нещо като главоболие и че със сигурност е ужасно мило от негова страна. Тогава те се изправиха заедно и напуснаха стадиона, връщайки се на кораба с такси и катер. Но преди да отиде в каютата си на палуба Б, Барбара каза неспокойно на младия мъж:

— Хей, бих могла да взема аспирин или нещо подобно. Можем да се срещнем на палубата за шафълборд. Знаеш ли на кого приличаш? Приличаш на едно момче, което играеше в много филми за Уест Пойнт с Дик Пауъл и Руби Кийлър, и… когато бях малка. Не съм го виждала оттогава. Слушай. Мога просто да взема аспирин. Освен ако нямаш нещо друго…

Младият мъж я беше прекъснал, казвайки с много думи, че няма да прави нищо друго. Тогава Барбара беше отишла бързо до каютата си. Носеше раирана, червено-синя, тясна вечерна рокля и фигурата й беше много млада, привлекателно-дръзка. Имаше още няколко години преди фигурата й да спре да бъде привлекателно-дръзка и да стане просто хубава фигура.

Младият мъж — името му беше Рей Кинсела и бе член на корабното Младежко Развлекателно Дружество — изчака Барбара на палубата за разходки, при парапета от страната на пристанището. Почти всички пътници бяха на брега и в затишието и лунната светлина мястото беше въздействащо. Единственият звук в нощта идваше от водата в пристанището на Хавана, която нежно се плискаше в корпуса на кораба. През лунната омара можеше да се види Кунгсхолм, закотвен, сънлив и богат, само на няколкостотин фута. Още по-близо до брега няколко малки лодки се поклащаха.

— Ето ме — каза Барбара.

Младият мъж, Рей, се обърна:

— О! Сменила си си роклята.

— Не харесваш ли бяло?

— Разбира се. Хубаво е — каза Рей.

Тя го гледаше малко късогледо и той предположи, че вероятно носи очила, когато е вкъщи. Той си погледна часовника.

— Слушай. Катерът тръгва след минута. Искаш ли да отидем отново на брега и да се помотаем малко? Искам да кажа, добре ли се чувстваш?

— Взех аспирин. Освен ако ти имаш да правиш нещо друго — каза Барбара. — Не искам много да стоя на кораба.

— Нека да побързаме тогава — каза Рей и взе ръката й.

Барбара трябваше да тича, за да бъде в крак.

— Боже — каза, — колко си висок всъщност?

— Един и деветдесет и пет. Побързай малко.

Катерът едва се поклащаше в спокойната вода. Рей плъзна длани под мишниците на Барбара, спусна я долу и самият той скочи в лодката. Малкото усилие размести един-единствен кичур от тъмната му коса и набръчка отзад вечерното му сако. Той опъна надолу сакото си и един джобен гребен моментално се намери в ръката му; прекара го през косата си само веднъж до отзад, насочван внимателно с плоската част на другата длан. После се огледа. Освен Барбара и него, и капитана, в катера имаше само трима души. Жената той определи като стюардеса от палуба А — тя вероятно имаше среща на брега с някого от екипажа. Другите двама души, двойка над 45, бяха познати по физиономия пътници, чиито имена Рей не знаеше — те бяха редовни посетители на конните състезания всеки следобед. На това място той изгуби интерес и подкрепи Барбара в момента, в който катерът потегли.

Съпругата обаче започваше да изглежда заинтригувана от Барбара и Рей. Тя беше красиво, перфектно-сивокоса жена във вечерна рокля с дълги ръкави и десен на комиксови кучета. Носеше крушовиден диамантен пръстен и диамантена гривна. Само по вида никой не би могъл да направи разумно предположение за миналото й. Би могло, преди години, да е ходила много изправена по сцена на Броудуей с ветрило от щраусови пера, пеейки Красивите момичета са като мелодия или нещо подобно, щраусово-ветрилно. Би могло да е дъщеря на посланик и пожарникар. Би могло да е била секретарка на съпруга си дълги години. Тъй като само второкласната красота може да бъде определена, невъзможно бе да се предположи.

Неочаквано тя заговори на Барбара и Рей.

— Не е ли божествена нощ?

— Със сигурност е — каза Рей.

— Не се ли чувствате просто чудесно? — жената попита Барбара.

— Сега — да. Не се чувствах добре допреди малко — Барбара отговори учтиво.

— О — каза жената, усмихвайки се, — аз просто се чувствам чудесно.

Тя плъзна ръка в ръката на съпруга си. Тогава за пръв път забеляза стюардесата от палуба А, която стоеше до капитана. Заговори и на нея:

— Не се ли чувствате просто прекрасно тази вечер?

Стюардесата се обърна:

— Моля? — тонът й беше на сноб в извънработно време.

— Казах, не се ли чувствате просто чудесно. Не е ли божествена нощ?

— О — каза стюардесата, бегло усмихвайки се, — предполагам.

— О, наистина е — каза жената разчувствано. — Човек не би предположил, че е почти декември — тя видимо стисна ръката на съпруга си и се обърна към него със същия екстатичен тон. — Ти се чувстваш великолепно, нали скъпи?

— Със сигурност — каза съпругът й и намигна на Барбара и Рей.

Той носеше виненочервено вечерно сако, скроено много широко, което го правеше да изглежда огромен, вместо затлъстял.

Жената се обърна и се загледа над водата.

— Божествено — каза тя меко. Докосна ръкава на съпруга си. — Скъпи, погледни тези сладки малки лодки.

— Къде?

— Там. Ето там.

— О, да. Много приятно.

Жената изведнъж заговори на Барбара:

— Аз съм Даян Уудръф, а това е съпругът ми Фийлдинг.

Барбара и Рей се представиха в отговор.

— Разбира се! — каза госпожа Уудръф на Рей. — Вие сте момчето, което води всички състезания. Прекрасно — тя отново погледна над водата. — Горките малки лодки! Мястото им е във ваната.

Погледна към Барбара и Рей.

— Накъде сте се запътили? Защо не дойдете с нас? Разбира се! Задължително. Кажете, че ще дойдете. Моля.

— Ами-и… много мило от ваша страна — отговори Рей. — Не знам какво Барбара имаше пред…

— С най-голямо удоволствие — каза Барбара. — Къде отивате? Имам предвид, никога преди не съм била в Хавана.

— Навсякъде! — каза госпожа Уудръф неопределено. — Не е ли това направо съвършено? — тя се наведе напред и заговори отново на стюардесата. — Скъпа, не бихте ли искала да се присъедините към нас? Моля.

— Съжалявам. Трябва да се срещна с някого. Благодаря, все пак.

— Колко жалко. Фийлдинг, скъпи, изглеждаш като колежанин, толкова млад. Направо е неприлично.

— Аз? Стар негодник като мен?

— Откъде сте, скъпа? — госпожа Уудръф попита Барбара.

— Куупърсбърг, Пенсилвания. Близо е до Питсбърг.

— О, колко хубаво. А вие?

— Солт Лейк Сити — каза Рей.

— Ние сме от Сан Франциско. Не е ли чудесно? Мислите ли, че скоро ще бъдем във война, господин Уолтърс? Съпругът ми не мисли така.

— Кинсела — поправи я Рей. — Не знам. Аз отивам в армията и без това, когато круизът приключи.

Госпожа Уудръф сложи ръка пред устата си:

— О! — каза тя. — Толкова съжалявам!

— Няма да бъде толкова зле — обясни Рей. — Имам назначение в артилерията. Ще имам собствена батарея. Искам да кажа, никой няма да ме тормози.

Когато катерът леко се блъсна в кея, Рей сложи ръка около талията на Барбара, за да я стабилизира.

— Тя изобщо няма талия — каза госпожа Уудръф и погледна нежно Рей. — Колко съвършено трябва да е за вас, да може да бъдете навън в нощ като тази с някой, който няма абсолютно никаква талия.

 

 

Рей, който го беше препоръчал, ги поведе към Вива Хавана. Беше място основно за туристи, но направено с пари и от висока класа. Нямаше нищо местно освен сервитьорите. Собственикът беше ирландец, менюто беше френско, оберкелнерът — швейцарец, оркестърът — главно от Бруклин, вокалистките бяха бивши обитателки на света на Шуберт, а питието, което се продаваше повече от всяко друго, беше скоч. След края на хай алай състезанията, тълпата от кораба беше вече пристигнала във Вива Хавана и беше разпределена из просторната шумна зала.

Рей веднага забеляза младата дама, която той и другите членове на Младежкото Развлекателно Дружество бяха моментално избрали за Мис Латексов Бански Костюм на 1941-а. Тя се поклащаше, полу в и полу извън обятията на партньора си, близо до подиума на оркестъра, говорейки на водещия музикант, вероятно молейки го да изпълнят Звезден прах. Рей също забеляза новоизбрания губернатор — корабната знаменитост — на път към игралната зала, облечен в бяло вечерно сако, а не обичайния си невзрачен черен костюм в стил „човек от народа“. Близнаците Мастърсън, забеляза също Рей, бяха на една маса със — според корабния жаргон — Чикагското Парче, а Кливлъндският Изпортвач със сигурност беше много изтупан.

Господин Уудръф поръча, след като бяха настанени. След това той и госпожа Уудръф се отправиха към дансинга.

— Би ли искала да танцуваме? — Рей попита Барбара.

— Не веднага. Не знам да танцувам румба. Имам нужда от нещо много бавно и без това. Виж госпожа Уудръф. Много е добра.

— Не е зле — призна Рей.

Барбара каза развълнувано:

— Не е ли чудесна? Не е ли красива? Толкова е… толкова е… не знам точно. Боже!

— Със сигурност говори много — каза Рей, разбърквайки коктейла си.

— Ти сигурно срещаш много хора, ходейки по круизи през цялото време — каза Барбара.

— Това е само за втори път. Тъкмо напуснах колежа. Йейл. И без това щях да влизам в армията, така си помислих, че поне мога да се позабавлявам малко преди това — той запали цигара. — Ти с какво се занимаваш? — попита.

— Работех. Сега не правя нищо. Не съм ходила в колеж.

— Тази вечер не видях майка ти никъде — каза човекът от Йейл.

— Дамата, която пътува с мен? — каза Барбара. — Тя не ми е майка.

— Не е ли?

— Не. Майка ми е мъртва. Тя е бъдещата ми свекърва.

— О!

Барбара се пресегна за кибрит от средата на масата. Тя запали клечка, духна я, запали друга, духна я и издърпа длани в скута си.

— Бях болна известно време — каза — и годеникът ми искаше да замина на почивка. Госпожа Оуденхърн каза, че ще ме заведе на круиз или нещо подобно. И така тръгнахме.

— Е! — каза Рей, който гледаше изпълнението на Мис Латексов Бански Костюм за 1941-а на дансинга.

— Почти е все едно съм с момиче на моята възраст — каза Барбара. — Много е приятна. Била е страхотен атлет като млада.

— Изглежда много приятна. Защо не си пиеш питието?

Барбара вдигна напитката си и изпи 1/16 от инча.

— Мога да танцувам на това, което свирят в момента — каза тя.

— Добре.

Те станаха и си проправиха път към дансинга.

Барбара танцуваше вдървено и без всякакво видимо чувство за ритъм. В своето смущение, държеше ръката на Рей в неудобно положение, заклещвайки я така, че да му пречи да я води.

— Ужасна танцьорка съм.

— Със сигурност не си — каза Рей.

— Брат ми се опитваше да ме учи, когато бях малка.

— О?

— Той е горе-долу висок колкото теб. Играеше футбол в гимназията. Само дето си нарани коляното и трябваше да спре. Можеше да получи стипендия в почти всеки колеж, ако не беше се наранил.

Дансингът беше така препълнен, че имаше много малко значение колко зле танцуваха двамата. Рей изведнъж забеляза колко руса, колко царевичножълта е косата на Барбара.

— Какво представлява годеникът ти? — попита той.

— Карл? О, той е много приятен. Звучи чудесно по телефона. Много е… много е загрижен за нещата.

— Кои неща?

— О… неща. Не знам. Не разбирам момчетата. Никога не знам за какво говорят.

Рей изведнъж наведе глава и целуна Барбара по челото. На вкус беше сладко и го остави нестабилен.

— Защо направи това? — каза Барбара, без да гледа към него.

— Не знам. Сърдиш ли се?

— Толкова е топло тук — каза Барбара. — Боже.

— На колко години си, Барбара?

— Осемнайсет. Ти на колко си?

— Ами всъщност аз съм на двайсет и две.

Те продължиха да танцуват.

— Баща ми получи мозъчен кръвоизлив и умря миналото лято — каза Барбара.

— О! Това е ужасно.

— Живея с леля ми. Тя е учител в гимназията в Куупърсбърг. Чел ли си Зелена светлина от Лойд С. Дъглас?

— Не ми остава много време за книги. Защо? Хубава ли е?

— Аз не съм я чела. Леля ми иска да я прочета. Настъпвам те по краката.

— Не ме настъпваш.

— Леля ми е много приятна — каза Барбара.

— Знаеш ли — каза Рей, — понякога е много трудно да ти следя мисълта.

Тя не отговори и за известно време той си мислеше, че я е обидил. Почувства лека паника да се надига в главата му само при мисълта. Все още усещаше вкуса на челото й по устните си. Но, под брадичката му, гласът на Барбара проговори отново.

— Брат ми катастрофира точно преди да тръгна.

Изпита огромно облекчение да го чуе.

 

 

Семейство Уудръф бяха седнали вече на масата. Чашите от бърбън бяха празни, а разредителите им едва докоснати.

— Аз ти помахах — госпожа Уудръф леко обвини Барбара. — Ти дори не ми махна в отговор.

— Защо, със сигурност и аз помахах в отговор — каза Барбара.

— Гледахте ли ни как танцуваме румба? — попита госпожа Уудръф. — Не бяхме ли великолепни? Фийлдинг е латинос по душа. И двамата сме латиноси. Отивам да си оправя грима… Барбара?

— Не точно сега. Наблюдавам един пиян — каза Барбара.

Щом госпожа Уудръф напусна масата, почти на мига, съпругът й се обърна към двамата младежи.

— Опитвам се да крия нещо от нея. Мисля, че синът ни ще се запише в армията, докато ни няма. Иска да бъде летец. Това би убило госпожа Уудръф, ако знаеше.

Господин Уудръф се облегна назад, въздъхна тежко и забелязвайки погледа на сервитьора, му даде знак за още едни питиета. После стана, използва енергично носната си кърпа и се отдалечи от масата. Барбара го гледа, докато изчезна. След това се обърна и заговори на Рей:

— Обичаш ли миди и стриди, и подобни?

Рей започна:

— Ами да. Горе-долу…

— Аз не обичам никакви храни с черупка — каза Барбара притеснено. — Знаеш ли какво чух днес? Чух, че корабът може и да не прави повече пътешествия до след войната.

— Само слух — каза Рей непринудено. — Не бъди тъжна за това. Ти и как-му-беше-името — Карл — можете да дойдете на същия круиз след войната.

— Той отива във флота.

— След войната, казах.

— Знам — каза Барбара, кимайки, — но… всичко е толкова странно. Аз се чувствам странно — тя спря рязко, неспособна или нежелаеща да се изрази.

Рей се премести малко по-близо до нея.

— Имаш хубави ръце, Барбара — каза той.

Тя ги махна от масата.

— Ужасни са в момента. Не можах да намеря подходящ лак.

— Не са ужасни — Рей взе едната й ръка и моментално я пусна.

Той стана рязко и задържа стола на госпожа Уудръф, за да може тя да седне.

Госпожа Уудръф се усмихна, запали цигара и тревожно погледна към тях двамата.

— Искам вече двамата да си тръгвате — каза тя усмихнато. — Това място изобщо не е подходящо за вас.

— Защо? — попита Барбара с широко отворени очи.

— Наистина. Това е от местата, които човек посещава, когато най-хубавите неща са приключили и са останали главно пари. Дори и ние не сме за тук — Фийлдинг и аз. Моля. Идете на чудесна разходка някъде.

Госпожа Уудръф призова Рей:

— Господин Уолтърс — каза, — няма ли някакви не толкова добре организирани излети за лов на миди или разходки край морето тази нощ?

— Кинсела — поправи я Рей, доста рязко. — Боя се, че не.

— Никога не съм била на подобен излет — каза Барбара.

— О! О, каква лоша новина! Те са толкова приятни. О, колко мразя 1941-а.

Господин Уудръф седна.

— Какво, скъпа — попита той.

— Казах, че мразя 1941-а — каза жена му особено. И без да помръдне избухна в сълзи, усмихваща се на всички тях.

— Мразя я — каза. — Отвращава ме. Пълна е с армии, чакащи да бъдат напълнени с момчета; с момичета и майки, чакащи да живеят в пощенски кутии, и подсмърчащи стари оберкелнери, които няма къде да отидат. Отвращава ме. Това е една прогнила година.

— Ние дори още не сме във войната, скъпа — каза господин Уудръф. После добави. — Момчетата винаги е трябвало да ходят на война. Аз ходих. Братята ти ходиха.

— Не е същото. Не е разкапано по същия начин. Времето вече изобщо не е добро. Ти и Пол, и Фреди оставихте сравнително хубави неща зад себе си. Мили боже. Боби не би дори излязъл с момиче, ако няма пари. Съвсем различно е. Напълно прогнило.

— Е — каза Рей неловко. Погледна часовника си, след това Барбара. — Искаш ли да разгледаме някои забележителности? — я попита.

— Не знам — каза Барбара, все още втренчена в госпожа Уудръф.

Господин Уудръф се наведе напред към съпругата си:

— Искаш ли да поиграем малко на рулетка, скъпа?

— Да. Да, разбира се, скъпи — госпожа Уудръф погледна нагоре. — О, тръгвате ли, деца? — попита тя.

 

 

Беше малко след четири през нощта. В един стюардът на крайбрежната палуба беше подредил някои от шезлонгите, за да послужат на неразпръсналите се пасажери няколко часа по-късно да уловят слънцето след закуска.

Има много неща, които можеш да правиш на палубен шезлонг: да ядеш горещи ордьоври, когато сервитьор мине с тях на поднос, да четеш списание или книга, да показваш снимки на внуците си, да плетеш, да се тревожиш за пари, да се тревожиш за някой мъж, да се тревожиш за някоя жена, да страдаш от морска болест, да гледаш момичетата, запътили се към басейна, да се оглеждаш за летящи риби… Но двама души в палубни шезлонги, колкото и близко да са издърпани един до друг, не могат да се целуват много удобно. Или подложките за ръцете са твърде високо, или хората, ангажирани с тази дейност, са седнали твърде дълбоко.

Рей седеше отляво на Барбара. Дясната му ръка, положена върху твърдото дърво на нейния стол, беше изтръпнала от натоварването.

Гласовете и на двамата звучаха като в четири.

— Как се чувстваш сега? — попита Рей.

— Аз ли? Добре съм.

— Не, имам предвид още ли се чувстваш малко стегната? Може би не трябваше да ходим на това, последното място.

— Аз? Не бях стегната — Барбара помисли минута, после попита. — Ти беше ли?

— Не, разбира се. Аз никога не се стягам — тази недостоверна информация изглежда, че автоматично удължи визата на Рей да се придвижи към неохраняваната граница на шезлонга на Барбара.

След два часа целуване, устните на Барбара бяха малко напукани, но все още нежни и искрени, и заинтересувани. Рей не би могъл да си спомни, дори да беше опитал, кога целувките на друго момиче са му въздействали по подобен начин. Докато сега я целуваше отново, той се разстрои от сладостта, от щедрата опитност и невинността на нейната целувка.

Когато целувката свърши — той никога не можеше безусловно да се съгласи да завърши една от целувките на Барбара — той се отдръпна съвсем малко и започна да говори с дрезгавина, неестествена дори за часа и консумираното количество коктейли и цигари.

— Барбара. Без майтап. Ще го направим, а? Ще се оженим, а?

Барбара, до него в тъмното, стоеше неподвижно.

— Не, наистина — Рей се молеше, сякаш му беше отказано. — Ще бъдем ужасно щастливи. Дори да влезем във войната, най-вероятно никога няма да бъда изпратен в чужбина или каквото и да е. Имам късмет за такива неща. Ще… ще бъде страхотно — той потърси застиналото й лице в лунната светлина. — Нали?

— Не знам — каза Барбара.

— Със сигурност знаеш! Със сигурност знаеш! Имам предвид, по дяволите! Просто сме един за друг.

— Аз продължавам дори да ти забравям името — каза Барбара практично. — Боже. Ние почти не се познаваме.

— Слушай. Познаваме се много по-добре, отколкото повечето хора, които се познават от месеци! — безразсъдно я информира Рей.

— Не знам. Нямам представа какво бих казала на госпожа Оуденхърн.

— Майка му? Просто й кажи истината, това е! — беше съветът на Рей.

Барбара не отговори. Тя притеснено захапа кожичка на палеца си. Накрая заговори:

— Мислиш ли, че съм тъпа?

— Мисля ли какво? Дали мисля, че си тъпа? Със сигурност не!

— Смятат ме за тъпа — каза Барбара бавно. — Малко съм тъпа. Предполагам.

— Спри с тия приказки. Искам да кажа, престани. Не си тъпа. Ти си умна. Кой каза, че си тъпа? Онзи Карл?

Барбара не беше конкретна:

— О, не точно. Момичета, по-често. Момичета, с които ходех на училище и с които се размотавам.

— Те са луди.

— Как така съм умна? — Барбара искаше да знае. — Ти каза, че съм умна.

— Ами, ти… ти просто си, това е всичко! — каза Рей. — Моля — и притежаващ само най-примитивната форма на красноречие, той се наведе и я целуна изключително продължително — убедително, надяваше се.

Накрая Барбара нежно го прекъсна като отмести устните си от неговите. Лицето й на лунната светлина беше обезпокоено, но отпуснато, с леко отворена уста, без съзнанието, че я гледат.

— Бих искала да не бях тъпа — каза тя на нощта.

Рей беше нетърпелив, но внимателен.

— Барбара. Казах ти. Ти не си тъпа. Моля. Изобщо не си тъпа. Ти си много… интелигентна — погледна към нея много собственически, ревниво. — За какво мислиш? — поиска той да знае. — Онзи Карл?

Тя поклати глава.

— Барбара. Слушай. Ще бъдем по-щастливи от всичко. Не се шегувам. Знам, че не се познаваме от много време. Сигурно за това си мислиш. Но времето е скапано и без това. Имам предвид с армията и какво ли не, и всичко надолу с главата. С други думи, ако двама души се обичат, те трябва да се държат един за друг.

Той опита да разчете лицето й, по-малко отчаян, окуражен от това, което смяташе за неочаквана проява на проницателност и красноречие.

— Не мислиш ли? — попита той умерено.

— Не знам — каза Барбара и започна да плаче.

Тя плака болезнено, с остри двойни хълцания от диафрагмата. Разтревожен от силата на нейната скръб и от това, че става свидетел, но нетърпелив към самата печал, Рей не беше добър в успокояването. Барбара накрая се измъкна от злополучното състояние изцяло сама.

— Добре съм — каза тя. — Мисля, че най-добре е да си лягам.

Изправи се неустойчиво. Рей скочи и взе ръката й.

— Ще те видя сутринта, нали? — попита той. — Играеш във финалите на двойки, нали? Палубното по тенис?

— Да — каза Барбара. — Е, лека нощ.

— Не го казвай така — каза Рей укорително.

— Не знам как го казах — каза Барбара.

— Е. Искам да кажа, по дяволите! Каза го, сякаш дори не ме познаваш. Боже, аз те помолих да се ожениш за мен поне двайсет пъти.

— Казах ти, че съм тъпа — Барбара обясни просто.

— Бих искал да спреш да го повтаряш.

— Лека нощ — каза Барбара. — Благодаря ти за чудесното прекарване. Наистина.

Тя протегна ръка.

 

 

Семейство Уудръф бяха единствените пътници в последния катер от брега към кораба. Госпожа Уудръф беше по чорапи, защото бе подарила обувките си на таксиметровия шофьор заради прекрасното му шофиране. Сега те се изкачваха по тясната стръмна стълба, която се опъваше нестабилно между платформата за катера и вратата на палуба Б. Госпожа Уудръф вървеше пред съпруга си, опасно накланяйки се няколко пъти, за да види дали съпругът й спазва правилата, които тя беше наложила и на двама им.

— Държиш се за онова. Въжето — тя го обвини, поглеждайки надолу към него.

— Не — отрече господин Уудръф възмутено. Папийонката му беше развързана. Яката на вечерното му сако беше полуобърната отзад.

— Аз ясно казах, че никой няма да се държи за въжето — обяви госпожа Уудръф. Поклащайки се тя направи още една стъпка.

Господин Уудръф се взираше в нея, лицето му — колебаещо се между объркване и безкрайна меланхолия. Рязко, той обърна гръб на жена си и седна там, където беше. Почти точно в средата на стълбата. Падането до водата би било поне десет метра.

— Фийлдинг! Фийлдинг, качвай се веднага!

В отговор господин Уудръф сложи брадичка на дланите си.

Госпожа Уудръф залитна опасно, след това вдигна поли и успешно, макар и необяснимо, слезе до стъпалото точно над седалката на съпруга си. Тя го прегърна с полу-нелсон, което едва не прекатури и двамата.

— О, милото — каза тя. — Сърдиш ли ми се?

— Ти каза, че ползвам въжето — каза господин Уудръф, гласът му потрепваше едва.

— Но, мишленце, ти го държеше.

— Не — каза господин Уудръф.

Госпожа Уудръф целуна отгоре главата на мъжа си, където косата беше най-изтъняла.

— Разбира се, че не го държеше — каза тя. Сключи длани възторжено около гърлото на господин Уудръф. — Обичаш ли ме, мишо? — попита тя, на практика, прекъсвайки дишането му.

Отговорът му беше неразбираем.

— Твърде силно? — попита госпожа Уудръф. Тя отпусна хватката, погледна към блещукащата вода и отговори на собствения си въпрос. — Разбира се, че ме обичаш. Би било непростимо от твоя стана да не ме обичаш. Сладко момче, моля те не падай. Сложи двата крака на стъпалото. Как стана толкова напрегнат, скъпи? Чудя се защо бракът ни е такава радост. Толкова отвратително богати сме. Трябваше, по всички правила, да сме се отдалечили на континенти разстояние. Ти ме обичаш толкова много, че е почти непоносимо, нали? Сладурче, сложи двата крака на стъпалото, като добро момче. Не е ли приятно тук? Предизвикваме Магелановия закон. Скъпи, обвий ръце около мен — не, не мърдай! Не можеш, както седиш така. Ще си представям, че ръцете ти са около мен. Какво мислиш за онова малко момче и онова малко момиче? Барбара и Еди. Те бяха… неподготвени. Не мислиш ли? Тя е чудесна. Той е въздух под налягане. Наистина се надявам тя да се държи разумно. О, тази откачена година. Дяволска. Моля се детето да използва главата си. Мили боже, направи така, че сега всички деца да ползват главите си. Ти правиш годините сега толкова ужасни, мили боже — госпожа Уудръф сръга съпруга си в гърба. — Фийлдинг, моли се и ти.

— Да се моля? За какво?

— Моли се децата да ползват главите си.

— Какви деца?

— Всичките, скъпи. Боби. Нашият малък, прекрасен Боби. Момичетата от Фриймонт с техните захарни ушички. Бети и Доналд Мърсър. Децата на Кофт. Всички. Особено това малко момиче, което беше с нас тая вечер. Барбара. Не мога да я изтрия от ума си. Моли се, скъпо момче.

— Добре.

— О, колко си сладък — госпожа Уудръф погали отзад врата на съпруга си. Внезапно, но бавно, тя каза:

— Заклевам ви, О, йерусалимски дъщери, Да не възбудите нито да събудите любовта ми, Преди да пожелае.

Господин Уудръф я беше чул.

— Откъде е т’ва? — попита той.

— Песен на песните. Библията. Скъпи, не се обръщай. Толкова се страхувам, че ще паднеш.

— Ти знаеш всичко — каза господин Уудръф тържествено. — Ти знаеш всичко.

— О, сладкият ми! Помоли се малко за децата, мое сладко момче. О, каква отвратителна година!

 

 

— Барбара? Ти ли си скъпа?

— Да, аз съм, госпожо Оуденхърн.

— Може да пуснеш лампата, скъпа. Аз съм будна.

— Мога да се съблека и в тъмното. Наистина.

— Разбира се, че не можеш. Включи я, скъпа.

Госпожа Оуденхърн е била изключително сериозен играч на тенис на времето си, дори веднъж бе играла срещу Хелън Уилс в приятелски мач. Все още имаше две ракети, поддържани с нова корда ежегодно в Ню Йорк от „перфектен малък мъж“, който всъщност беше висок над метър и осемдесет. Дори сега, в леглото в 4:45 след полунощ, гласът й звънтеше спортно.

— Напълно будна съм — обяви тя. — Будна съм от часове. Страшно много пияни минават покрай каютата. Абсолютно никакво съобразяване с другите. Включи лампата, скъпа.

Барбара включи осветлението. Госпожа Оуденхърн, за да се защити от блясъка, сложи палец и показалец върху очите си. После свали ръката си и силно се усмихна. Косата й беше на ролки и Барбара не я погледна много директно.

— Хората сега са от съвсем друга класа — отбеляза госпожа Оуденхърн. — Този кораб преди наистина беше доста приятен. Добре ли прекара, скъпа?

— Да, благодаря. Жалко, че и вие не дойдохте. Кракът ви по-добре ли е?

Госпожа Оуденхърн, с престорена сериозност, вдигна показалец и го размаха към Барбара.

— Слушай ме сега, млада госпожице. Ако загубим мача си днес, няма да се пише на моя сметка. Сложи това в лулата си и го изпуши. Казах!

Барбара се засмя и издърпа куфара си изпод незаетото двойно легло — нейното легло. Сложи го на леглото и започна да търси нещо в него.

Госпожа Оуденхърн разсъждаваше на глас:

— Видях госпожа Хелгър и госпожа Ийбърс във фоайето тази вечер, след като ти тръгна.

— О? — каза Барбара.

— Нахъсани са да ни вземат здравето утре, мога да ти кажа. Задължително трябва да играеш малко по-близо до мрежата, когато изпълнявам сервис, скъпа.

— Ще опитам — каза Барбара и продължи да претърсва куфара, обръщайки меки неща.

— Бързо в леглото, скъпа. Скок-подскок — каза госпожа Оуденхърн.

— Не мога да си намеря… о, ето я — Барбара измъкна пижама.

— Зайчето Питър — каза госпожа Оуденхърн топло.

— Извинете, моля?

— Карл обичаше Питър, когато беше дете — госпожа Оуденхърн повиши гласа си с октава и нещо. — „Майче, пуочети ми жа жайчето Питъу“, казваше. Отново и отново. Аз само бих искала да получавах по едно пени всеки път, когато на това дете трябваше да му се прочете Питър.

Барбара се усмихна отново и тръгна към прилежащата баня с пижамата си под мишница. За кратко беше спряна от повишения глас на госпожа Оуденхърн.

— Някой ден и ти ще четеш Питър на твоето малко момче.

Барбара не трябваше да се усмихва, защото вече беше в банята. Тя затвори вратата. Когато излезе облечена в пижамата си след минута, госпожа Оуденхърн, която не вдишваше, пушеше цигара през цигарето си — едно от онези, рекламирани като деникотизатор. Тя също така беше в процес на пресягане за романа си от корабната библиотека, който стоеше на нощната масичка.

— Вече си напълно готова за леглото, скъпа? Аз си помислих да прочета една кратка глава от книгата си. Може просто да ме приспи. Толкова ужасно много неща минават през бедната ми стара глава.

Барбара се усмихна и легна.

— Ще те притеснява ли светлината, скъпа?

— Изобщо не. Ужасно съм уморена — Барбара се обърна на една страна, с гръб към светлината и госпожа Оуденхърн. — Лека нощ — каза тя.

— Сладък сън, скъпа… О, мисля, че и аз ще опитам да спя! И без това тая книга е много глупава. Честно, никога вече не попадам на очарователни книги. Авторите тези дни изглежда се опитват да пишат за непривлекателни неща. Мисля, че само ако можех да прочета още една книга от Сара Милфърд Пийс, бих била щастлива. Мъртва е, бедната душа, обаче. Рак — госпожа Оуденхърн изгаси нощната лампа.

Барбара лежа няколко минути в тъмнината. Знаеше, че трябва да изчака до следващата седмица или следващия месец, или следващото… нещо си. Но сърцето й щеше почти да я събори от леглото.

— Госпожо Оуденхърн — името беше изпуснато. То застана изправено в тъмното.

— Да, скъпа?

— Не искам да се женя.

— Какво е това?

— Не искам да се женя.

Госпожа Оуденхърн седна в леглото. Тя уверено потърси ключа за нощната лампа. Барбара затвори очите си, преди стаята да се освети, и започна да се моли без думи и без мисли. Почувства как госпожа Оуденхърн говори на тила й.

— Много си изморена. Не мислиш това, което казваш, скъпа.

Думата „скъпа“ профуча и зае позиция — изправена в тъмното до името на госпожа Оуденхърн.

— Аз просто не искам да се женя още за никого, засега.

— Е! Това е със сигурност много необичайно, Барбара. Карл те обича страшно много, скъпа.

— Съжалявам. Честно.

Имаше много кратка тишина. Госпожа Оуденхърн я разби.

— Ти трябва да направиш — каза тя внезапно — това, което смяташ за правилно, скъпа. Аз съм сигурна, че ако Карл беше тук, той би бил едно много, много наранено момче. От друга страна…

Барбара слушаше. Слушането се уплътни като прекъсване. Тя слушаше толкова напрегнато.

— От друга страна — каза госпожа Оуденхърн, — винаги е най-добре да се поправи грешката, преди да е направена. Ако си обмислила това наистина сериозно, сигурна съм, че Карл ще бъде последният, който да те укори, скъпа.

Романът от корабната библиотека, прекатурен от енергичния лакът на госпожа Оуденхърн, падна на пода. Барбара чу как тя го вдигна.

— Спи сега, скъпа. Ще видим, когато слънцето отново свети красиво, как се чувстваме. Искам да мислиш за мен така, както би мислила за своята собствена майка, ако беше жива. Толкова искам да ти помогна да разбереш сама себе си — каза госпожа Оуденхърн и добави. — Разбира се, знам, че човек не може да промени решенията на децата толкова лесно в наши дни, след като веднъж са взети. А и знам, че ти имаш много, много силен характер.

Когато Барбара чу лампата да щраква, тя отвори очи. Стана от леглото и отиде в банята. Излезе почти веднага, облечена в халат и пантофи, и заговори на госпожа Оуденхърн в тъмнината.

— Отивам само на палубата за малко.

— С какво си облечена?

— Халата ми и пантофи. Няма значение. Всички спят.

Госпожа Оуденхърн запали нощната лампа отново. Тя загледа Барбара проницателно, нито одобрително, нито неодобрително. Погледът й казваше: „Добре. Приключихме. Едва се сдържам, толкова съм щастлива. Оттук нататък се оправяй сама до края на круиза. Само не ме позори и не ме карай да се чувствам неловко.“ Барбара разчете погледа безпогрешно.

— Довиждане.

— Не настивай, скъпа.

Барбара затвори вратата зад себе си и започна да върви през тихите, осветени коридори. Изкачи стълбите до палуба А и премина през концертната зала, използвайки пътечката, която екипът чистачи беше оставил между прилепналите тела на сгъваемите столове. След по-малко от четири месеца нямаше да има сгъваеми столове в концертната зала. Вместо това повече от триста новозаписани мъже щяха да бъдат легнали безсънно по гръб, наредени по пода.

Високо горе, на палубата за разходка, от почти час Барбара стоеше до парапета от страната на пристанището. Въпреки памучната й пижама и синтетичен халат, нямаше опасност да хване настинка. Крехкият час бе приносител на много неща, но в момента Барбара резонираше само и единствено с резкия контрапункт, звучащ точно отвъд последните минути на нейното детство.