Нелсън Демил
Златният бряг (20)

18.

На следващата вечер семейство Белароса не ни дойдоха на гости, както бе предложила Анна. Всъщност, доколкото знаех, в най-близките ни планове не се предвиждаше да ги видим отново. Сюзън е секретарят по светските въпроси в дома ни и за целта си има един календар с кожена подвързия, какъвто водеше и майка й.

Семейство Станхоуп имаха по едно време истинска светска, или лична секретарка и предполагам от нея са усвоили това изкуство. Аз не съм много добър в съставянето на светски планове, затова съм оставил грижата за тях изцяло в ръцете на Сюзън. Даже мисля, че вече ми е отнето дори право на вето, както сигурно сте забелязали. Така че, що се отнасяше до семейство Белароса, очаквах известие от светската си секретарка.

Сюзън бе започнала картината си на вестибюла на Алхамбра и поради този факт, плюс факта, че конете й бяха все още там, тя ходеше в Алхамбра почти всеки ден. Сюзън, между другото, бе решила да нарисува картината с маслени бои вместо с акварел, което означаваше, че работата й по нея ще продължи около шест седмици.

Между Сюзън Станхоуп Сатър и мисис Анна Белароса се пораждаха, изглежда, някакви пробни отношения, а вероятно дори истинско приятелство, според Сюзън. Бях сигурен, че тези взаимоотношения се поощряват от Франк Белароса, който не само искаше жена му да си намери приятели тук, но искаше също така да престане да му натяква, че са се преместили от Бруклин в тази опасна територия.

Сюзън почти не споменаваше Франк, а и аз никога не питах за него. Ако въобще си го представях в тази тройка, то беше като един зает човек, който наблюдава Сюзън за няколко минути, докато тя си поставя триножника, пуска по някоя и друга шега на двете жени и се отдава на себе си за остатъка от деня — или, още по-вероятно, качва се в лимузината си и изчезва в големия град, за да прекара още един ден в нарушаване на законите.

Сигурно е много трудно да се управлява една огромна престъпна империя, особено ако императорът не може да говори свободно по телефона или по същите причини не може да изпраща подробни инструкции по телекса или факса. Личните контакти, разговорите на живо, ръкостисканията, гримасите на лицето и жестовете с ръка са единственият начин да се управлява някоя нелегална организация, била тя политическа или престъпна. Спомних си, че по общо мнение мафията бе започнала като нелегална съпротивителна организация по време на някаква чужда окупация на Сицилия. Положително можеше да се вярва на това и то обясняваше защо те бяха такъв дългогодишен хит в Америка. Но може би законите им бяха малко поостарели за края на второто хилядолетия. Може би.

Сюзън ми каза една вечер:

— Видях най-странното нещо при съседите.

— Какво?

— Видях един човек да целува ръката на Франк.

— Защо ти се е сторило странно? Младшите ми съдружници ми целуват ръка всяка сутрин.

— Дръж се сериозно, моля те. Ще ти кажа още нещо. Всеки, който влезе в тази къща, бива отвеждан в гардероба и претърсван. Чувам оня специфичен звук, който детекторът за метал издава, докато работи.

— Теб претърсват ли те?

— Разбира се, че не. — После попита: — Защо е такъв параноик?

— Не е параноик. Наистина се мъчат да го убият. Защо не се опиташ да разбереш това?

— Мисля, че го разбирам. Но просто това изглежда толкова странно… искам да кажа, точно до вратата ни.

— Мистър Манкузо говори ли вече с теб?

— Не. Дали ще иска?

— Вероятно.

Но освен в този кратък разговор почти не споменахме Франк, както казах. Що се отнася до Анна, Сюзън ме информираше по-редовно. Каза ми, че Анна не язди коне, не играе тенис, не плава с яхта и въобще не се занимава с никакъв спорт. Това не ме изненада. Сюзън се опитала да накара Анна да се качи на Янки, но тя не искала дори да приближи до пръхтящото животно. Според Сюзън Анна я наблюдавала и й задавала въпроси за това, какво върши. Сюзън я насърчила да си вземе триножник и бои и предложила да й дава уроци по рисуване, но Анна имала точно толкова желание да рисува, колкото и да язди или въобще да опита нещо ново. Макар Сюзън да изглеждаше доста привързана към тази жена, имах чувството, че малко я дразни плахостта на Анна.

— Смисълът на живота й е в готвенето, чистенето, секса и грижата за децата — информирах Сюзън. — Така че не я тормози.

— Но аз имам чувството, че съпругът й би искал тя да развие някои нови умения.

Същото би искал и твоят съпруг, Сюзън. Като например готвене и поддържане на домакинство. Всъщност, бих предпочел да прекарам живота си в компанията на една Сюзън, отколкото на една Анна, макар че ако можех да комбинирам най-добрите качества на двете жени, щях да имам идеалната съпруга. Но тогава нямаше да има от какво да се оплаквам.

Сюзън ме осведоми също, че Анна задавала много въпроси за това, как се живее тук. Но мисля, че това бяха повече въпроси на Франк, отколкото на Анна.

Що се отнася до призраците в Алхамбра, Сюзън ми спомена няколко дни след като бе започнала картината си, че Анна заминала сутринта с някаква лимузина за Бруклин и се върнала след няколко часа с двама свещеници.

— Изглеждаха доста мрачни — каза Сюзън. — Обикаляха къщата й пръскаха светена вода навсякъде, а Анна се кръстеше по осем пъти в минута. — После добави: — Аз се опитах да се преструвам, че не забелязвам, но беше трудно да не ги забелязваш. Анна каза, че освещавали къщата, но мисля, че имаше нещо повече от това.

— Те са много суеверни хора — казах аз. — Надявам се, че не си я тревожила с някоя от твоите истории за духове, нали, Сюзън?

— Не, разбира се, че не. Казах й, че няма никакви духове в Алхамбра.

— Добре, сигурен съм, че сега се чувства по-добре, след като цялата къща е поръсена.

— Надявам се. Тръпки ме побиват, като си спомня за това.

Както и да е, във всяко нещастие има и лъч на надежда и в този случай лъчът беше италианската храна. Не че Сюзън се учеше да готви — не, тя можеше да готви толкова, колкото аз да летя. Но почти всяка вечер носеше в къщи нещо от вечерята на семейство Белароса: метални кутии, пълни с ravioli^[1], печени ziti, патладжани по пармски, пържени zucchini и други неща с невъзможно за произнасяне имена. Това действително ми намирисваше на плащане и аз наистина очаквах с нетърпение вечерята вкъщи, за пръв път от двайсет години.

Освен това Сюзън донесе вкъщи доматен разсад и семе на zucchini, с които допълни зеленчуковата си градина от radicchio, босилек, зелен пипер и патладжан. Тя не беше ми споменала за това, но аз видях новите растения един ден, когато бях излязъл да се разхождам. Освен това сега на всички зеленчуци имаше бележки кое какво е, които бяха сложени правилно, предполагам, така че сега знаехме какво да очакваме (извинете играта на думи). Очевидно беше също, че Сюзън е получила някой и друг урок по градинарство от някой вещ в тази област, защото всички растения изглеждаха добре и вероятно до края на май можехме да имаме отлична реколта. Феодалното имение Станхоуп Хол сега щеше да мине на самозадоволяване, поне що се отнася до някои зеленчуци, и всичките му обитатели — и четиримата, ако броите семейство Алърд, — ще бъдат избавени от опустошенията на скорбута и кокошата слепота.

Засега, да си призная, промените в живота ми, които настъпиха като резултат от културния контакт със съседното феодално имение, за да продължа метафората, бяха за добро. Сблъсъкът на културите не беше се осъществил по някакъв драстичен начин, но за това имаше време.

Не се съмнявах, че бях установил лични взаимоотношения с Франк Белароса, не бях сигурен за природата на тези взаимоотношения; или, дори и да знаех, не издавах на никого, включително и на себе си, каква е. Но каквато и да беше, изглежда, изчакваше, защото до края на този месец не получих никаква вест от него, било то пряко или косвено.

А що се отнася до бизнес отношенията ми с него, гледах на целия онзи епизод в библиотеката му като на някаква лудост. Той положително е съжалил, че ми се е доверил, и вероятно затова не ми се обаждаше. Искам да кажа, че той със сигурност не мисли, че ме е ангажирал за свой адвокат. Нали така?

В последната сряда на май Сюзън ходи на събиране на дружеството „Белведер“ в старото крайбрежно имение Фокс Пойнт в края на „Грейс Лейн“. Тя ми спомена за това след събитието и когато я попитах дали е поканила Анна Белароса, тя каза, че не е и не ми даде никакви обяснения.

Знаех, че тези взаимоотношения със семейство Белароса щяха да бъдат проблем, и се опитах да кажа това на Сюзън. Но Сюзън не е от хората, които мислят предварително. Всеки, предполагам, има приятели, съседи или роднини, с които би предпочел да не се показва на публично място. Но това чувство до голяма степен е субективно; най-тъпият ви братовчед например може да се превърне в сензация на коктейла, който давате. Но при семейство Белароса не ставаше въпрос за моето схващане или за моята интерпретация на това как ги приемат в обществото; просто подобно беше мнението на всички. Да, можехме да минем през вратите на „Крийк“ или „Сиуанака“ и щяха да ни отведат до една маса и дори да ни обслужат. Веднъж.

Така че, ако семействата Сатър и Белароса действително мислеха да вечерят заедно някъде навън, най-благоразумно щеше да бъде да избера някой ресторант извън този район. (Но дори и в това се криеха много опасности, както бях се убедил от личен опит преди около година, когато вечерях в един ресторант на Южното крайбрежие с една клиентка — млада и красива жена, която имаше навика да докосва ръката ми, когато искаше да наблегне на нещо — и вътре влязоха проклетите семейство Дюпо. Но това е друга история.)

Във всеки случай смятам, че четиримата бихме могли да отидем в Манхатън, ако трябва да вечеряме заедно. Предполага се, че в нюйоркското сити винаги можеш да останеш анонимен, но при мен като че ли все така се случва, че се натъквам на някой познат.

Освен това, изглежда, има някаква странна връзка между доновете на мафията, които вечерят навън, и доновете на мафията, които биват убити, като при това изпръскват с кръв невинните хора около себе си и всякакви такива неща. Това може да изглежда малко параноистично, но то се случва достатъчно често, за да бъде реална възможност, а и аз да го имам като едно наум; така че, ако отивах да вечерям някъде навън с дона, сериозно щях да се замисля дали да не си облека някой стар костюм.

Вярвам на Белароса, като ми казва, че мафията все още поддържа висок професионален стандарт на убиване и че всъщност единствената неприятност, която тези традиционни вечерни убийства причиняват на невинните хора, е обикновено някое стомашно разстройство. И разбира се, вечерята или това, което е останало от нея, винаги е за сметка на заведението, както за зрителите, така и за участниците в пречукването. Убийството, естествено, трябва да се извърши вътре в ресторанта, за да се добие право на гратис вечеря; а не отвън пред вратата, както се случи неотдавна пред едно от най-добрите заведения за бифтеци в Ню Йорк. Това, че си чул изстрели отвън, няма да те откачи да си платиш сметката, освен ако не припаднеш. В малко по-сериозен тон, наистина се случва невинни граждани да стават жертва в престрелките, а преди няколко години имаше един нещастен случай на сбъркана самоличност, когато двама жители на предградията бяха застреляни по погрешка в един ресторант в Литъл Итъли пред жените си.

И тъй, да вечеряш или да не вечеряш? Имайки предвид какво би казал сам Франк за щатския прокурор Алфонс Ферагамо, че искал да предизвика междугангстерска война, аз бих избрал да си поръчаме вечеря за вкъщи в някой китайски ресторант. Ами ако лудата ми жена ги покани да вечеряме навън? Като се има предвид всичко, не знам кое ще е по-лошо — да вечеряме със семейство Белароса в „Крийк“ и да бъдем изправени пред отлъчване от обществото или да отидем в Манхатън и да треперим от страх през цялото време, вечеряйки в някое малко уютно ресторантче, което Франк настоява да ни покаже и където храната е чудесна, собственикът е paesano, а всички посетители пируват с гръб, опрян о стената.

Разбира се, има и други възможности и аз съвсем не намеквам, че двама твърдоглавци, такива като Франк и Сюзън, биха могли да ме накарат да направя нещо, което не искам да правя. Ако се получи подобна ситуация, ще настоявам Франк и Анна да дойдат вкъщи за по едно питие и кафе, поръчано от заведение.

 

 

Няколко дни преди уикенда, на Деня на загиналите, Доминик и бригадата му завършиха конюшнята. Като цяло това беше едно майсторско събаряне и възстановяване на сградата. Всъщност беше малко страшно да видиш как нещо познато изчезва и след това се появява в същия вид и форма на друго място. Доминик и яките му феи действително можеха да преместят Сикстинската капела, ако имаха разрешението на папата. А ако имаха разрешението на дона, можеха да преместят моята къща в двора на Алхамбра. Почти ме беше страх да замина на почивка.

И така, настъпи онзи тържествен ден, в който Занзибар и Янки се върнаха вкъщи. Предложих да украсим къщата с трицветни знаменца и гирлянди от цветя, но Сюзън пренебрегна предложението ми и проведе церемонията просто и с достойнство, в присъствието единствено на Доминик. Мислех, че е там, за да си прибере парите, но когато го попитах за сметката, той само посочи с палец към Алхамбра. Дадох му петстотин долара в брой за хората му и той изглеждаше много щастлив заради момчетата си и като че ли нямаше търпение да отиде при тях и да им ги раздаде.

Във всеки случай изпратих една бележка на Франк чрез Сюзън, но измина още една седмица, а не получавах сметката. Сега вече дължах на този тип питиета и една пачка банкноти, да не говорим за това, че си хапвах добре.

Сюзън казва, че от италианската храна страстта й се увеличава, а и аз бях забелязал, че половият ни живот, винаги добър, сега бе станал още по-добър. Сигурно мисис Белароса бе открила необходимата комбинация от италиански треви и подправки. Една вечер, по време на тези, донесени от Алхамбра вечери, казах на Сюзън:

— Господи, циците ти растат. Вземи рецептата за тези равиоли.

— Не бъди такъв перверзник, Джон. — След това добави: — Ти самият си наддал с два сантиметра, които ти бяха необходими, и нямам предвид в кръста.

— Туш.

Но във всеки случай мисля, че увеличеното сексуално желание се дължеше по-скоро на психологически, отколкото на кулинарни причини и вероятно беше резултат от прекрасното пролетно време, което винаги раздвижва сока ми, да използвам една метафора от дърветата. Но кой знае? Когато си на средна възраст, си благодарен на всичко, което върши работа. Достатъчно е да кажа, че със Сюзън го правехме в спалнята и в кухнята. В другите стаи обаче нещо не се получаваше, защото Сюзън, която винаги е била малко хладна и затворена, сега беше отнесена, като че ли нещо й тежеше. Затова един ден я попитах:

— Нещо тревожи ли те?

— Да.

— Какво?

— Разни неща.

— Разни неща? Като например неотдавнашната вълна на насилие в Кюрдестан?

— Разни неща тук. Просто разни неща.

— Не се тревожи, децата ще се върнат вкъщи през юни, през юли ще работя наполовина, а през август ще отидем в Ийст Хамптън.

Тя сви рамене.

Спомняйки си паметните думи на Франк Белароса по въпроса за създаване удобства на жените, казах:

— Защо не се върнеш в Бруклин?

Във всеки случай смятах, че след като конюшнята бе преместена и конете най-после си бяха вкъщи, посещенията на Сюзън в Алхамбра ще намалеят, но имах чувството, че тя продължава да прекарва там доста време. Искам да кажа, че не съм тук почти през целия ден, но винаги когато й се обадех по телефона вкъщи, не я намирах там, а и съобщенията, които предавах на телефонния секретар, оставаха без отговор.

Също така Джордж, винаги в ролята си на верен прислужник, понякога ме пресрещаше по пътя ми към къщи и ми казваше нещо от рода на:

— Мисис Сатър не се е прибирала цял ден, иначе щях да я попитам дали… — и следваше някакъв глупав въпрос. Джордж не е деликатен, макар да си мисли, че е. Очевидно не одобряваше каквито и да било взаимоотношения със семейство Белароса. Джордж е по-величествен и от краля, по-благочестив, и от епископа и по-голям сноб от който и да е Астор или Вандербилт, който някога съм срещал. Много от старите прислужници са такива и се опитват да накарат по-младите си господари и господарки да се държат като бащите и майките си, които са били, разбира се, образци на достойнството, хора на изтънчените маниери и т.н. Прислужниците имат много селективна памет.

Важното в случая е, че Джордж не беше доволен от нас, и знаех, че в края на краищата, когато получи няколко резки отговора, той ще подшушне нещо на старите си приятели от другите имения и клюката ще започне да се изкачва нагоре по социалната стълбица. Ако нещо се стовареше върху мен, щях да кажа на Джордж как е успял да си запази службата и къщата през всичките тези години. Не, нямаше да му кажа. Аз харесвах Джордж. И той ни харесваше със Сюзън. Но си беше клюкар.

Що се отнася до Етел, не можех да разбера какво й е мнението за семейство Белароса или за нашите отношения с тях. Тя изглеждаше незаинтересована, почти безразлична, като никога. Подозирах, че това се дължеше на факта, че не успяваше да вмести семейство Белароса в теорията си за класова борба. Социалистическата доктрина, изглежда, няма ясно становище по въпроса за престъпниците, а Етел черпи повечето от възгледите си от радикалите на XIX в., които са вярвали, че потисническата капиталистическа система е създала престъпленията и престъпниците. Белароса беше по-скоро жертва на свободната инициатива, отколкото неин плодоползвател. Ако въобще има нещо, за което с Етел да сме на едно мнение, то вероятно е наблюдението на Марк Твен, че „няма определена чисто американска престъпна класа освен Конгреса“.

Както и да е. Случи са така, че един ден, когато бях в кантората в града, ми се наложи да се свържа със Сюзън, за да я попитам дали може да дойде в Манхатън да вечеряме заедно с двама извънградски клиенти, мистър и мисис Петерсън, които се бяха отбили в кантората ми неочаквано и които бяха стари приятели на родителите й. Обадих се вкъщи и оставих две съобщения на телефонния секретар на Сюзън, след това, тъй като наближаваше часът за срещата ми със семейство Петерсън, позвъних във вратарската къщичка и говорих с Етел. Тя ме осведоми, че мисис Сатър тръгнала със Занзибар към Алхамбра сутринта и още не се била върнала, доколкото Етел знаела. И тъй, какво бихте направили вие, ако жената на вратаря ви информира, че съпругата ви е заминала с жребеца в съседното имение? Човек трябва, разбира се, да изпрати някой прислужник да открие съпругата му и точно това предложи Етел, т.е. да изпрати Джордж в съседното имение. Или, посъветва ми тя, да се обадя в Алхамбра да видя дали мисис Сатър действително е там. Казах, че не е важно, макар че сигурно е било, щом като се обаждах във вратарската къщичка.

Приключих с Етел, отново позвъних на Сюзън и оставих едно последно, доста кратко съобщение с часа на срещата и името на ресторанта.

Истината беше, че все още нямах телефонния номер на семейство Белароса, а Сюзън каза, че и тя го няма. Бях забелязал, когато бях в Алхамбра, а и Сюзън потвърди, че на никой от телефонните апарати там не бе написан телефонният номер. Това беше добра предохранителна мярка, разбира се, която и други собственици на имения вземаха срещу случайни прислужници, работници по поддръжката и други такива, които си записват телефонните номера на богатите и известните.

Късно същата вечер, след като се върнах от вечерята си със семейство Петерсън (Сюзън не се появи в ресторанта), казах на Сюзън:

— Опитвах се да се свържа с теб днес.

— Знам, получих съобщенията от телефонния секретар и от Етел.

Никога не питам „Къде беше?“, защото, ако го направех, тогава тя щеше да започне с въпроса „А ти къде беше?“ — който води до „С кого беше и какво прави?“. А нямаше нищо по-присъщо на ниските слоеве на обществото от това, да искаш обяснения от партньора си в живота как и с кого е прекарал деня или вечерта си. Вероятно така Сали Ан е получила първата си синина. Но все пак казах:

— Бих искал да мога да се свързвам с теб, ако си в Алхамбра. Как предпочиташ — да изпращам Джордж до имението или може би ще поискаш от семейство Белароса телефонния им номер?

Тя сви рамене.

— Няма за какво да им се обаждам по телефона. Така че може просто да изпращаш Джордж.

Струваше ми се, че Сюзън не схваща идеята ми.

— Джордж невинаги е на разположение — отговорих аз. — Вероятно можеш да вземеш телефона на семейство Белароса, Сюзън. Сигурен съм, че един ден все ще се намери за какво да им се обадиш.

— Едва ли. Аз просто отивам там и си тръгвам, когато поискам. Ако трябва да оставя някакво съобщение, оставям го на Антъни, Вини или Ли.

— Кои, ако смея да попитам, са Антъни, Вини и Ли?

— Ти си виждал Антъни, вратаря. Вини е другият вратар. И двамата живеят във вратарската къщичка. Ли е приятелката на Антъни. Тя също живее във вратарската къщичка. Там има три спални.

— Ли е жена. Разбирам. А какво прави горкият Вини без приятелка?

— Вини си има приятелка, Делия, която идва от време на време.

Мисълта, че местоположението на „Грейс Лейн“ ставаше известно на хора, произхождащи от Бруклин, бе малко обезпокоителна. Вече почти се бях примирил, че ще трябва да търпя присъствието на доновете на мафията и равните им с техните черни лимузини, но разни убийци, проститутки на гангстери и друга такава паплач — това беше нещо различно.

— Не ми харесва идеята за един bordelloo^[2] в края на улицата — казах аз.

— О, Джон. Наистина. Какво очакваш да направят Антъни и Вини? Когато е охрана, човек се чувства самотен. Дванайсет часа дежурство, дванайсет часа почивка, седем дни в седмицата. Редуват се. Ли се грижи за къщата.

— Интересно.

А още по-интересно бе, помислих си, че лейди Станхоуп, изглежда, намира тези герои на Деймън Раниън^[3] simpatico^[4]. Но аз, тесногръдият Джон Сатър, принадлежащ към едрата буржоазия, не бях толкова толерантен.

— Вероятно трябва да запознаем Антъни, Вини, Ли и Делия със Семейство Алърд — предложих аз, — за да си разменят някои професионални съвети по въпросите на вратарството.

Като не получих никакъв отговор, се върнах на главната си мисъл и казах:

— Но наистина, Сюзън, в някоя тъмна, бурна нощ може би ще е по-лесно да се обадиш по телефона, отколкото да отидеш във вратарската къщичка и да прекъснеш нещо.

— Виж какво, Джон, ако ти трябва телефонния номер, поискай им го. Какво казаха семейство Петерсън?

— Бяха много разстроени, че не успяха да те видят.

Въпросът с телефонния номер сега беше в моята градина, където щеше и да остане. Разбирате ли сега какво имам предвид, когато говоря за неразумността на Сюзън? Вероятно „инат“ е по-точната дума. Това е от червената коса. Наистина е от нея.

Във всеки случай, що се отнася до телефонния номер на семейство Белароса, той всъщност не ми трябваше, освен в онези редки случаи, когато ми се налагаше да се свържа със Сюзън, която, изглежда, бе станала част от кралския двор на Алхамбра. Но фактът, че Белароса не се обади, не ми писа, не ми прати каквото и да било съобщение, нито ми разкри телефонния си номер, затвърди убеждението ми, че между нас нямаше никакви отношения на адвокат — клиент, било то скрити или загатнати. И реших, че следващия път, като ми се обади, ще му заявя това категорично. За нещастие съдбата, която винаги е била благосклонна към мен в миналото, ми се беше разсърдила за нещо и отново се намеси, за да ме тласне в смъртоносната прегръдка на Белароса.

 

 

Имах много работа, особено в кантората си в Манхатън. Ежедневната ми практика е толкова свързана с пари, колкото и със закони. Или, за да бъда по-точен, клиентите ми искат да знаят как по законен път да запазят парите си, за да не попадат в ръцете на държавата. Този енергичен двубой между данъкоплатеца и Службата по вътрешните приходи се води още от момента, в който Конгресът е приел поправката към конституцията за данък общ доход през 1913 г. През последните години благодарение на хора като мен данъкоплатецът действително спечели няколко рунда.

Като резултат от тази продължителна борба се създаде една огромна и процъфтяваща данъчна индустрия, в която аз и моята фирма сме важни играчи. По-голямата част от клиентите ми са хора, или наследниците на такива хора, на които е бил нанесен тежък удар през 1929 г., а тези, които са успели да се възстановят, са се изправили пред данъка общ доход, който достигнал до 90% през 50-те години. Много от тези хора, с жизнен опит във всяко друго отношение, са се оказали неподготвени за яростната атака върху преразпределението на приходите, дошла от Вашингтон. Някои от тях в идиотска проява на чувство за вина и алтруизъм дори сметнали това за справедливо, подобно дядото на Сюзън, който бил готов да даде половината от парите си на американския народ. Но когато трябвало да бъде повече от половината, на някои от тези милионери с обществено прогресивни възгледи започнал да ги стяга чепикът. Също така станало ясно, че съвсем малка част от доларите, получени чрез данъчно облагане, достигали до народа, а и тези, които все пак достигали до него, попадали в ръцете на неподходящи хора, за неподходящи цели.

И така, в една по-малко изтънчена епоха дори тези от клиентите ми, който са знаели как да правят пари в най-лошите времена, не знаеха как да ги запазят от правителството в най-добрите времена. Но те са се ориентирали в обстановката и не искат това да им се случи отново, защото това е една епоха на алчност и търсене на №1. И чрез един процес на социален дарвинизъм ние всички сме се превърнали в приспособени видове, които надушват опасността от нов данъчен закон, замислян в Капитолия^[5] по целия път до Уолстрийт.

Тези хора, моите клиенти, ме наемат, за да са сигурни, че няма да отидат в затвора; ако те или финансовите им плановици измислят някой хитър начин да се отърват от даден данък. Всичко това е законно, разбира се, иначе нямаше да се занимавам с него. Девизът тук е следният: Да се отбягват данъците, е незаконно; да се избягват данъците, е законно. И, бих допълнил, гражданско право и морален дълг.

Така например, когато новият данъчен закон помете стария „Клифърд Тръст“ за деца, някакъв умен тип като мен (щеше ми се да съм аз) измислил нещо, наречено псевдо-„Клифърд Тръст“, който вършел същата дейност по прехвърляне на освободени, от данък пари на малките наследници, и е така хитро измислен й сложен, че Службата по вътрешните приходи все още се опитва да намери начин да затвори вратичката. Това е игра, може би дори война. Аз я играя добре и освен това играя чисто и честно. Мога да си го позволя; аз съм по-умен от противника и ако някой в СВП беше толкова умен, колкото съм аз, щеше да работи за мен.

Във всеки случай, макар че играя честно, понякога свършвам в данъчния съд с някой клиент, за да изгладим някои разногласия. Но никой от клиентите ми никога не е бивал обвиняван в углавно престъпление за данъчни измами, освен ако не ме е излъгал за нещо или не е скрил някой факт. Опитвам се да накарам клиентите си да са толкова честни, колкото съм и аз. Когато мамиш на карти, в живота, или при данъците, се лишаваш от благородството и сладостта на победата и в крайна сметка се лишаваш от най-прекрасното удоволствие в живота: да победиш другия справедливо и честно. На това ме учеха в училище.

Съгласен съм, противникът невинаги играе честно, но в тази страна винаги имаш възможността да извикаш „фал“ и да отидеш в съда. Може би ако живеех в друга страна, където съдопроизводството не е безпристрастно и независимо, нямаше да водя борбата си честно. В края на краищата говоря за оцеляване, а не за самоубийство. Но тук, в Америка, системата все още работи и аз вярвам в нея. Или поне й вярвах до 11 часа същата сутрин. До обяд бях навлязъл в нов етап от живота си като застрашен вид, опитвайки се бързо да развия още няколко приспособления за оцеляване, за да не вляза самият аз в затвора. Но за това след малко.

И ето ме мен, седнал в кантората си на Уолстрийт в онази прекрасна майска утрин, потънал в работа. Лятната ми програма обикновено включва четиридневни уикенди в лятната ми къща в Ийст Хамптън през юли, а след това прекарваме целия месец август там. В дните през юли, когато работя в Манхатън или в Лоукаст Вели, свършвам рано и със Сюзън отплаваме от яхтклуба и оставаме навън, докато се стъмни, или, ако имаме настроение, оставаме във водата до зори, което е нещо прекрасно.

Със Сюзън имаме шест или седем наистина добри сексуални сценария за яхтата. Понякога аз съм корабокрушенец и Сюзън ме издърпва на борда, почти гола, разбира се, и се грижи за мен, докато се съвзема. В по-грубия вариант аз съм пират, който се промъква на кораба през нощта и я сварва под душа или в момента, когато се съблича за лягане. Имаме и една драма в две действия за пътника без билет, в която аз я откривам да се спотайва в трюма и й налагам подходящо телесно наказание според морските закони. Аз лично харесвам оная, в която съм прост моряк, а Сюзън е собственикът на яхтата. Сюзън ми нарежда да свърша това или онова, пече се гола на слънце и ме кара да върша унизителни неща, които няма да описвам тук. Истината е, че с нетърпение очаквам секса в открито море и затова препускам, препускам, препускам през монотонната пролет с протегнати напред ръце към славния Четвърти^[6].

Знам, че това звучи като че ли съвсем се отпускам между Четвърти юли и Деня на труда^[7], но съм си го заслужил. Освен това използвам времето, за да оправя собствените си данъци, за чието плащане поставям всяка година по-далечен краен срок.

Споменавам това, защото, докато си седях в кантората и мислех за лятната си къща и данъците си, секретарката ми, Луиз, ми позвъни. Вдигнах слушалката:

— Да?

— Търси ви някакъв мистър Новак от Вътрешните приходи.

— Кажете му да ми се обади през септември.

— Казва, че е много важно да говори с вас.

Отвърнах с раздразнение:

— Добре, попитайте го за кой случай или клиент се отнася, извадете папката и му кажете да изчака на телефона.

Тъкмо щях да затворя, и Луиз каза:

— Вече го попитах за това, Мистър Сатър. Но той не искаше да ми каже. Каза, че иска да говори с вас лично.

— О… — Мислех, че знам за какво става дума. Но защо СВП ще се обаждат на мен заради Франк Белароса? След това реших, че може би е мистър Манкузо от ФБР, който се обажда под чуждо име. Но това не изглеждаше правдоподобно. Франк Белароса бе въвел едно ново измерение в живота ми, така че естествено едно телефонно обаждане като това придоби цвят а ла Белароса^[8] и това не беше цветът на хубава роза.

— Свържете ме — казаха на Луиз.

— Да, сър.

Чух някакво изщракване, а след това един неискрен мъжки глас, който моментално намразих, каза:

— Мистър Джон Сатър?

— Да.

— Казвам се Стивън Новак, агент в Отдела за държавните приходи към СВП.

— Да?

— Бих искал да дойда в кантората ви и да поговорим с вас по някои въпроси.

— Какви въпроси?

— Сериозни, мистър Сатър.

— Имащи отношение към какво и към кого?

— Бих предпочел да не говоря за това по телефона.

— Защо не? — попитах аз безгрижно. — Да не би и телефоните ви да се подслушват от Революционния комитет на данъкоплатците? — Очаквах да чуя учтиво изсмиване, но такова нямаше. Не е добре. Очаквах също и думата „сър“, но и нея не чух. Дръпнах календара към себе си.

— Добре, какво ще кажете за следващата сряда в…

— Ще бъда в кантората ви след половин час, мистър Сатър. Моля ви да бъдете там и ми оставете един час на разположение. Благодаря.

Телефонът замлъкна.

— Каква наглост…

Позвъних на Луиз.

— Отложете ангажиментите ми до обяд. А когато мистър Новак се появи, накарайте го да чака петнайсет минути.

— Да, сър.

Станах, отидох до прозореца и погледнах надолу към Уолстрийт. Пари. Сила. Престиж. Корпоративно величие и пластове на изолация от света. Но мистър Стивън Новак от СВП бе постигнал за петнайсет секунди това, което някои хора не успяват да постигнат за петнайсет дни или седмици; той бе пробил всички укрепления и щеше да седи в кантората ми в същия ден, в който се беше обадил. Невероятно.

Разбира се, по тона и по арогантността му се досетих, че сигурно става въпрос за нещо криминално. (Ако се окажеше, че е гражданско, дело, ще го изхвърля през прозореца.) Оставаше въпроса заради кой престъпник искаше да ме види мистър Новак? Белароса? Някой от клиентите ми? Но Новак не би бил толкова нагъл, ако идваше да търси съдействие от мен. Следователно той не търсеше съдействие от моя страна. Следователно…

 

 

В 11:15 мистър Стивън Новак бе въведен в кабинета ми. Той беше от ония хора, чиито гласове по телефона точно отговарят на вида им.

След задължителното вяло ръкостискане той ми показа документите си за самоличност, които удостоверяваха, че е специален агент, а не агент по държавните приходи, за какъвто се бе представил. Специалните агенти, в случай че не сте имали възможност да се срещнете с тези хора, работят всъщност към Отдела за криминални разследвания на СВП.

— Представихте се невярно по телефона — казах аз.

— Как така?

Казах му как така и добавих:

— Говорите с адвокат, мистър Новак, и съвсем не започвате добре.

Разбира се, човекът бе просто вбесен и сега щеше да използва всяка възможност, за да ми го върне тъпкано. Но имах чувството, че той, така или иначе, възнамеряваше да направи това.

— Седнете — наредих му аз.

Той седна. Аз останах прав и го гледах от високо. Това е малката ми игра на превъзходство. Мистър Новак беше на около четирийсет години, а всеки, задържал се толкова дълго в СВП, определено беше професионален служител, т.е. професионалист. Понякога ми изпращат разни младоци, които размахват удостоверения на ЗПС^[9], или адвокати, на чиито дипломи мастилото още не е засъхнало, и аз ги сдъвквам и ги изплювам още преди да успеят да отворят куфарчетата си. Но Стивън Новак имаше спокоен, леко самодоволен вид, такъв, какъвто има всяко ченге, когато знае, че цялата сила на закона е на негова страна. Той съвсем не изглеждаше впечатлен от обстановката, в която бе попаднал, нито се стресна от доказателствата за една стара, предавана от поколение на поколение юриспруденция. Срещата ни нямаше да е приятна.

— Какво мога да направя за вас, мистър Новак?

Той кръстоса крака и извади от джоба си някакъв малък бележник. Започна да го разлиства, без да ми отговори.

Имах страхотното, желание да го изхвърля през прозореца, но просто щяха да пратят друг. Разгледах Новак за момент. Беше с някакъв ужасен сив поплинов памучен костюм, като тези, дето ги дават на затворниците, когато ги пускат на свобода. Носеше обувки, които всъщност имаха гумени подметки, а горната им част бе от някаква синтетика, която спокойно можеше да се чисти с „Брило“. Ризата му, вратовръзката, чорапите, часовникът, дори прическата му — всичко беше от оказион и аз се почувствах неоправдано обиден от този човек заради разумната пестеливост, която лъхаше от него. Мразя мъжете, които не се издокарват с хубави костюми.

Но това, което наистина не харесвах у Новак, беше, разбира се, фактът, че е тук, за да съсипе живота ми. Поне да беше дошъл малко по-добре облечен.

— Мистър Новак — казах аз, — мога ли да ви помогна да откриете това, което търсите в тази книжка?

Той погледна нагоре към мен.

— Мистър Сатър, вие сте купили една къща в Ийст Хамптън през 1971 г. за 55000 долара. Така ли е?

Колкото и безобиден да ви изглежда този въпрос, това не беше въпросът, който исках да чуя.

— Купих една къща в Ийст Хамптън в началото на 70-те години на приблизително тази цена — отговорих аз.

— Добре. Продали сте я през 1979 г. за 365000 долара. Така ли е?

— Изглежда е така.

(Най-добрата инвестиция, която някога съм правил.)

— Следователно от тази сделка сте получили дългосрочна нетна печалба от 310000 долара. Така ли е?

— Не. Получил съм брутна печалба от 310000 долара. Има разлика между нето и бруто, мистър Новак. Сигурен съм, че сте учили това в училище, дори и ако СВП не прави разлика.

(По-спокойно, Сатър.)

Той ме погледна.

— Каква е била тогава нетната ви печалба?

— От брутната печалба изваждате стойността на основните подобрения и другите разходи и това, което остава, в света на частната инициатива го наричаме нетна печалба.

— И колко беше тя, мистър Сатър?

— Нямам представа в момента.

— Ние също, мистър Сатър, тъй като не сте декларирали нито долар от нея.

(Туш, мистър Новак.)

— Защо да я декларирам като приход? — отвърнах аз агресивно. — Купих друга къща в Ийст Хамптън за над 400000 долара. Следователно печалбата, каквато и да е била тя, е била отсрочена. Искате ли да ви покажа съответния параграф в данъчния закон?

— Мистър Сатър, според тогавашния закон вие сте имали право на 18 месеца, за да реализирате капитала — да купите друга къща с парите, които сте получили от продадената, за да отсрочите съответния приход. Вие сте изчакали 23 месеца, преди да купите къщата на „Бери Лейн“ в Ийст Хамптън през януари 1981 г. Следователно влиза в сила данъчно облагане и вие е трябвало да изчислите и да платите данъка си върху прихода. — След това добави: — Пропуснали сте да декларирате значителна сума от приходите си.

Човекът беше прав, разбира се, и затова все още седеше в кабинета ми, а не беше буквално изхвърлен в коридора. Но не си мислете, че съм мошеник — няма обяснение на ситуацията.

— Възнамерявах да си построя къща — казах аз на мистър Новак. — Законът, може би сте чували, позволява да изтекат 24 месеца, преди да се реализира капиталът, в случай че строиш, а не купуваш.

— И къщата на „Бери Лейн“ — отвърна мистър Новак, — която сте купили и все още притежавате, не е била построена от вас. Тя поначало си е била там, според моите проучвания.

— Да. Имах предварителен договор за един парцел, където възнамерявах да си построя къща, но продавачът не изпълни задълженията си в последния момент. Заведох дело срещу него, но уредихме въпроса. Има съдебни протоколи, които ще потвърдят това. Както виждате, мистър Новак, намерението ми да си построя къща бе осуетено. Времето не спираше и аз знаех, че няма да успея да намеря друг парцел и да започна строеж, за да спазя безсмислените данъчни разпоредби на правителството, които смятам за посегателство върху правата ми на свободен гражданин да вземам икономическите си решения в зависимост от собствените си нужди, а не от тези на правителството. И тъй, мистър Новак, след като ми попречиха да изпълня намерението си да строя, бързо купих вече построена къща — тази на „Бери Лейн“, която е твърде прилична, и ако се случи да минавате през Ийст Хамптън, отбийте се да я видите. — След това добавих: — Да се избягват данъците, е законно; да се отбягват данъците, е незаконно. Аз ги избегнах. Благодаря, че ми отделихте от служебното си време. Обичам да виждам къде отиват парите ми от данъците.

Отидох до вратата и я отворих, добавяйки:

— Ще ви изпратя съответните документи и съдебни протоколи, отнасящи се до сделката със земята, която пропадна, така че няма да ви се наложи да ги изравяте от Ийст Хамптън. Бъдете така добър да оставите визитната си картичка при секретарката ми.

Но мистър Новак не се отправи към отворената врата. Той си остана на мястото и каза:

— Мистър Сатър, вие не сте изпълнили изискванията да купите къща в рамките на 18 месеца. Следователно в оня същия момент е влязло в сила данъчно облагане. Сега вече каквото и да кажете или направите, не може да промените това данъчно облагане. — И добави: — Нарушили сте закона.

Сега трябва да разберете как мислят тези хора. Мистър Новак беше сигурен, че не само съм извършил углавно престъпление според непрестанно изменящия се данъчен закон, но и че съм решил съдбата си завинаги, когато е влязло в сила данъчно облагане, без да уведомя правителството за това. Сигурно ангелчетата в небесата са ме оплаквали през всичките тези години. Признайте си, казваше мистър Новак, разкайте се и този грях ще ви бъде опростен, преди да ви изгорим на кладата. Не, благодаря. Затворих вратата, за да не притеснявам Луиз, и се насочих към мистър Новак, който не бе променил позицията си, или, по-точно, остана да седи върху задника си.

— Мистър Новак — започнах аз с ниска сила на гласа, — в нашата велика страна всеки гражданин е невинен до доказване на противното. — Сега с малко по-голяма сила на гласа: Това е основният принцип в нашата система на правосъдие, опора на гражданските ни свободи. И въпреки това Службата по вътрешните приходи изисква от американските граждани да представят доказателства за невинността си. Грешка, мистър Новак. Грешка. — Сега с пълна сила: — Ако имате доказателство за вината ми, настоявам да го видя. Веднага!

Той остана невъзмутим, отказвайки да се хване на въдицата и да бъде въвлечен в пререкания, което аз целях — заради протокола. Човекът беше професионалист.

— Мистър Сатър — каза той, — без значение дали ви харесва или не, при случай на данъчно правонарушение от страна на гражданите тежестта на доказването е върху тях.

— Добре — казах аз невъзмутимо, — тогава слушайте внимателно. Моето намерение беше, и това мога да го докажа в данъчния съд, да си построя къща. Интересно, новият данъчен закон разрешава 24 месеца да се построи или купи къща, за да се избегне данъкът върху прихода. Както виждате, мистър Новак, нищо не е издълбано върху камък, най-малко пък данъчният закон, който някакви малки духчета редактират всяка вечер. Това е моята позиция по случая, мистър Новак. Няма какво повече да кажа, но ако искате да запълните остатъка от часа, който съм ви отпуснал, може да седнете там и да четете Данъчния закон на Съединените щати, докато аз работя.

Мистър Новак схвана идеята ми и стана.

— Мистър Сатър, както сам признахте, а и според моите проучвания носите отговорност за неплатен данък върху прихода, плюс лихвите и глобите. — Мистър Новак извади от джоба си лист хартия, погледна го и каза: — Според моите изчисления, ако не можете да представите квитанции и анулирани чекове за удръжки за основни подобрения, тогава печалбата ви в годината, когато сте продали къщата си, е била 310000 долара. Като се вземе предвид данъчната структура по онова време, плюс лихвата и глобите — глобата за нехайство, глобата за неизпълнение на задълженията и глобата за гражданска измама — дължите на Съединените щати 314513 долара.

Сега ми се щеше да бях седнал. Поех дълбоко, но дискретно, въздух. Това беше моментът, който мистър Новак бе чакал — може би месеци — но аз не възнамерявах да му дам какъвто и да е повод да му се наслади.

— И все пак излизам на нула — казах аз.

Той ми подаде хартията, но аз отказах да я взема, така че той я остави на бюрото ми.

— Вашето намерение — каза мистър Новак — законно да избегнете данъка е ирелевантно.

— Грешите — отвърнах аз. — В едно дело за граждански данък намерението ми е съвсем релевантно. Къде сте ходили на училище? — Мистър Новак само се усмихна, което ме накара да се почувствам неловко. Продължих: — И не очаквайте да се съглася да постигнем споразумение чрез преговори. Моята позиция е, че не дължа никакви данъци. — След това добавих: — А ако се опитате да конфискувате имуществото ми, ще ви дам под съд.

Тази заплаха за съжаление беше толкова безпочвена, че мистър Новак открито се изсмя. СВП разполага с почти пълна власт да ти отнема, разни неща, а след това трябва да ходиш в съда, за да си ги върнеш обратно.

— Ще се обадя също и на конгресмените си — добавих аз.

Това, изглежда, не впечатли мистър Новак.

— Обикновено, мистър Сатър — осведоми ме той, — аз бих приел вашето обяснение за грешката, ако вие приемете моите изчисления. Но тъй като вие сте образован човек, при това данъчен адвокат, тогава СВП приема, че това не е било грешка или недоглеждане, а случай на предумишлено избягване на данък. Измама. В този момент мога да ви съобщя, че освен гражданските глоби за вас се обмисля и обвинение в углавно престъпление.

Подушвах нещо такова, а когато някое ченге каже „углавно престъпление“, няма значение кой си, колко пари имаш или колко юридически дипломи висят на стената ти — сърцето ти наистина се обръща. И действително познавам няколко души с повече власт и пари от мен, които бяха изпратени на почивка за известно време, както се казва. Познавам двама, които се върнаха, но вече не са същите хора. Погледнах мистър Новак в очите.

— Зрелите мъже не носят памучни костюми.

За пръв път мистър Новак показа някаква емоция; той се изчерви, но, опасявам се, не от смущение заради жалкия си външен вид. Не, сега наистина беше бесен. Възвърна си предишния цвят на лицето и каза:

— Моля, подгответе за пълна финансова ревизия всичките си данъчни декларации от 1979 г. насам, включително тазгодишната, която все още не сте попълнили. Пригответе цялата необходима документация за финансовия ревизор, който ще се свърже с вас днес следобед. Ако не предоставите документите доброволно, ще ги изискаме по съдебен ред.

Данъчните ми документи бяха в Лоукаст Вели, но за това щях да се тревожа следобед. Сега знаех какво е да те нападнат откъм гърба. Отидох до вратата и я отворих:

— И никой в Свободния свят не носи обувки от изкуствена кожа, мистър Новак. Вие сигурно сте шпионин.

— Аз съм вегетарианец — обясни той — и не носа кожа.

— Тогава, за бога, човече, имай любезността да носиш платнени тенис обувки или гумени галоши, но не и пластмаса. Приятен ден.

Той излезе без нито дума повече и докато затварях вратата след него, една дума ми изскочи в ума и извиках „педераст“. Луиз почти изпусна протезите си. Затръшнах вратата.

Въпреки че външно изглеждах невъзмутим като патриций, бях малко обезпокоен от перспективата да кихна около една трета милион долара и да прекарам известно време във федералния затвор. Налях си чаша студена вода от една гарафа, отидох до прозореца и го отворих, пускайки в стаята малко от последния годен за дишане въздух, който все още съществуваше на тази височина в Манхатън.

Значи, ето го него — Големият кошмар на едрата буржоазия: една данъчна грешка с шест цифри.

Сега ме слушайте как се самосъжалявам. „Скъсвам си, задника от работа, отгледал съм две деца, давам своя принос към обществото и нацията, плащам си данъците… е, явно не всички, но повечето от тях… и служих на страната си във времето на война, когато другите намираха начини да избегнат националния си дълг. Не е справедливо.“

Сега ме изслушайте как се разгневявам. „Страната гъмжи от наркотрафиканти и донове на мафията, които живеят като крале. Престъпниците владеят улиците, убийците са разхождат на свобода, милиарди се изразходват за благополучието на обществото, но няма пари, за да се построят затвори; конгресмените и сенаторите вършат неща, които ще пъхнат мен зад решетките, а големите корпорации вършат безнаказано данъчни злоупотреби в такива размери, че правителството предпочита да си затваря очите, вместо да им противодейства. И наричат мен престъпник? Какво, по дяволите, става тук?“

Овладях се и погледнах надолу по улицата. Уолстрийт, финансовият център на нацията, от който излизат спиците от власт и пари, чрез които се движи колелото на света. И все пак във вътрешността на страната съществува схващането, че Уолстрийт е нещо неамериканско, а служителите, които го обитават, са паразити. Следователно мистър Новак влезе в Уолстрийт с първоначално лошо отношение, а и аз не направих много да го променя. Може би не трябваше да казвам онази забележка за пластмасовите му обувки. Но как можех да устоя? Искам да кажа, бях научил нещо в Йейл. Усмихнах се. Чувствах се малко по-добре.

Сега ме слушайте как разсъждавам разумно. „Обвинението в углавно престъпление ще е трудно, но не невъзможно да се докаже. Едни равни на мен съдебни заседатели, подбрани измежду приятелите ми в «Крийк», положително ще ме признаят за невинен. Но едни федерални съдебни заседатели, избрани от нюйоркското сити, вероятно няма да са така благосклонни. А дори и да успея да се отърва от обвинението в углавно престъпление и от решетките, оставаше фактът, че вероятно съм на въдицата с… погледнах листа върху бюрото си… 314513 долара, което в действителност беше повече от цялата тъй наречена печалба от продажбата на къщата. Това са много пари дори за един преуспяващ адвокат от Уолстрийт. Особено ако е честен.

В същото време освен това Сюзън теоретически беше на въдицата за половината от това. Макар че попълваме отделни данъчни декларации, заради сложния приход, който тя получава от тръстовия си фонд и защото така е записано в брачния ни договор, половината от къщата в Ийст Хамптън е нейна и тя трябва да е прибрала половината от предполагаемата печалба. Но, разбира се, дори в тази епоха, когато жените имат равни права с мъжете, Новак заплашваше със затвор мен, а не Сюзън. Типично.

Във всеки случай, разсъждавайки разумно, знаех, че трябва да се обадя на адвокатската фирма на семейство Станхоуп и да ги уведомя за този проблем. И те вероятно ще отидат в СВП и ще предложат помощта си да ме прецакат, като в замяна ще поискат да се осигури неприкосновеността на малката им наследничка — клиентка. Да не си мислите, че като се ожените в супербогато семейство, всичко е забава и печалба? Опитайте. Във всеки случай следващото нещо, което трябваше да направя, бе да ангажирам един от съдружниците си да се заеме с делото по данъците ми — не може да си обективен, когато става въпрос за собствените ти пари, — а след това трябва действително да намеря някой адвокат, който се занимава с криминални дела, за себе си.“

Тази последна мисъл ме наведе на следната асоциация на думи: криминални = Белароса. Замислих се за момент за приятелчето си Франк. Мистър Белароса бе лежал в затвора веднъж през престъпния си живот, и то за данъчни нарушения. Но очевидно Белароса продължава да върши данъчни измами, тъй като положително не декларира приходите си от наркотици, проституция, хазарт, контрабанда или от каквото и да е друго в този бранш.

И тъй, стоях там, загледан надолу по Уолстрийт, изпитвах съжаление към себе си, ядосвах се на несправедливостите в живота и наистина се вбесявах от мисълта за всички престъпници, които днес не бяха посетени от служители на правителството.

И точно тогава, мисля, с мен започна да става нещо странно: започнах да губя вяра в системата. Аз, защитникът на системата, поборникът на идеята за законност и ред, патриотът и републиканецът, за бога — изведнъж се почувствах отчужден от страната си. Предполагам, това е естествената реакция на всеки честен човек и добър гражданин, който е бил поставен в една категория с Ал Капоне и Франк Белароса. Предполагам също, да си призная, че това е назрявало от известно време.

Спомних си думите на Франк Белароса: „Да не си скаут или нещо такова? Всяка сутрин ли отдаваш чест на знамето?“

Да, отдавах. Но тогава осъзнах, че всичките ми години на примерен гражданин имат стойност само дотолкова, доколкото ще ми осигурят една благоприятна предварителна характеристика пред съдията.

Разумът ми — не, инстинктите ми за самосъхранение — ми подсказаха, че трябва да престана да бъда добър гражданин, ако искам да бъда свободен гражданин. И сега какво — доброволно отстъпване или елате да ме гепите, ченгета? Елате да ме гепите, ченгета.

Познавах, разбира се, човека, който действително можеше да ми помогне, и ми се щеше точно в този момент да имах телефонния му номер.