Нелсън Демил
Златният бряг (17)

15.

Алхамбра. Бяхме закъснели, но по-малко, отколкото е прието — само десет минути. Карах ягуара на Сюзън и спрях пред портите от ковано желязо, които бяха затворени. Близо до прозореца ми стоеше един от ония улични домофони и аз натиснах бутона. Никой не се обади по домофона, но портите започнаха бавно да се отварят. Техниката е тайнствено нещо. Но тя ни позволи да живеем доста добре без домашните си прислужници, готвачите, приходящите чистачки и другите полезни човешки същества. А ето че сега ни осигурява и безопасността и удобствата, които някога бяха грижа на вратарите и икономите.

Но мистър Франк Белароса разполагаше и с техника, и с прислуга, защото, докато минавах с ягуара през отворените порти, един огромен хомо сапиенс се появи в светлината на фаровете. Спрях, а фигурата се насочи към прозореца ми, като тътреше краката си по земята. Това беше човешко същество от мъжки пол на около 30 години, облечено в тъмна копринена риза, разкопчана до кръста, която разкриваше толкова много косми, че ми беше ясно защо не може да я закопчае. Над ризата носеше тъмно спортно сако, което не покри кобура му, когато се наведе към прозореца.

Човекът имаше неприятно лице и също толкова неприятно изражение.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— А-а. Семейство Сата да види семейство Белароса.

Той забеляза Сюзън и се усмихна.

— О, здравейте мисис Сата.

— Здравей, Антъни.

— Трябвало да познае ваша кола.

— Няма значение.

— Мистър Белароса очаква вас.

Всичко това ставаше на няколко сантиметра от лицето ми, но понеже аз не съществувах, нямаше значение. Преди Сюзън и Антъни да бяха свършили разговора си съвсем, аз натиснах газта и ягуара подскочи по калдъръма.

— Често ли идваш тук? — попитах я аз.

— Той е по-мил, отколкото изглежда.

— Да не би да се е учил по книга?

Продължих бавно нагоре по алеята. Обичам да слушам шума на мишелинките по калдъръма — усещаш, че си пристигнал, още преди са си спрял колата.

Алеята на Алхамбра е дълга около четвърт миля, права е, както вече казах, и от двете й страни се издигат внушителни тополи, които сега се бяха разлистили до една и бяха грижливо подкастрени. Между тополите имаше поставени градински лампи, които хвърляха мека кехлибарена светлина върху хиляди новозасадени цветя. А пред нас се издигаше внушителната постройка на Алхамбра — с бели гипсови стени и червен кахлен покрив. Въпреки че съм виждал много къщи, винаги изтръпвам, когато приближавам някой от тези огромни замъци нощем. Техните входове са били проектирани така, че да впечатляват кралете и милионерите и да всяват страх у всеки друг. За съжаление, семейство Белароса не знаеха, че според местния обичай, когато се очакват гости, се запалват лампите във всички предни стаи, така че докато приближавахме, къщата изглеждаше мрачна и зловеща, тъй като бяха осветени само входната врата и предният двор.

Не бях в най-доброто си настроение, както сигурно сте разбрали, и въпреки че бях доста впечатлен, казах:

— Вече ми е ясно защо Белароса е купил това място. Прилича на „Вила Олизник“.

— Не използвай тази дума.

— Той я използва.

— Не ме интересува — каза тя. — Във всеки случай испанската архитектура си я бива, ако всичко е изпълнено правилно. Семейство Вандербилт са живели тук, Джон.

Семейство Вандербилт са живели навсякъде, Сюзън.

Навлязох в кръгообразния преден двор, в средата на който имаше мраморен водоскок на три нива, от който бликаше вода, осветена от многоцветни светлини.

— Ранна италианска трапезария.

— Зарежи това, Джон.

Паркирах колата до водоскока, слязохме и, прекосявайки калдъръма, се отправихме към входната врата. Спрях и се обърнах към алеята, по която току-що бяхме дошли. Гледката, която се разкриваше — главният път в далечината и двете редици тополи, които се снишаваха към портите — също беше величествена. Въпреки резервите ми към многоцветните светлини ми беше приятно да видя, че това огромно имение отново се съживява.

— Не е лошо — констатирах аз.

На хълма зад портите и отвъд „Грейс Лейн“ видях внушителната колониална къща на семейство Дюпо. Помахах с ръка.

— На кого махаш? — попита Сюзън.

— На мистър Манкузо — отговорих аз.

— На кого? А… — Тя остана мълчалива известно време, след това попита: — Готов ли си?

— Мисля, че да.

Обърнах се към къщата. Забелязах, че гипсовата стена бе измазана наново, а на южното крило имаше скеле. В двора бяха наредени няколко редици черни кахли, а върху тревата имаше корита за цимент и ръчни колички. Попитах Сюзън:

— Знаеш ли как италианците се учат да ходят?

— Не, Джон. Кажи ми.

— Тикайки ръчни колички.

Не прозвуча толкова смешно, колкото когато Белароса го каза.

— Как могат да тикат ръчни колички, ако не могат да ходят? — попита Сюзън.

— Не, не си схванала. Разбираш ли… няма значение. Слушай, искам в десет без четвърт да те заболи глава.

— От теб сега ме заболява глава. — После добави: — И защо винаги аз трябва да казвам, че имам главоболие? Хората започват да си мислят, че страдам от някакво хронично заболяване. Защо ти не кажеш, че хемороидите ти са се активизирали в десет без четвърт?

— Ще се караме ли?

— Не, ти ще се държиш прилично.

— Да, мадам.

Изкачихме се по белите каменни стъпала до масивна дъбова врата с арка и панти от ковано желязо. Сюзън посочи една от каменните колони, която подпираше свода.

— Знаеш ли, че това са истински колони от Картаген?

— Чувал съм.

— Невероятно — каза тя.

— Грабеж — отговорих аз. — Вие, милионерите, сте ограбили стария свят, за да украсите къщите си.

— Парите са за това — информира ме лейди Станхоуп. — Може би си спомняш, че всяка мраморна камина в Станхоуп Хол е от различен италиански дворец.

— Да, спомням си оня дворец във Венеция, където липсваше една камина.

Дръпнах шнура на звънеца.

— Е, време е за десерт.

Сюзън въобще не ме слушаше. Вниманието й бе погълнато от картагенските колони и тя погали с ръка една от тях. Каза замислено:

— Значи 2000 години след като прадедите на Франк Белароса са плячкосали Картаген, Франк Белароса и плячката отново се събират на другия край на света.

— Звучи много философски, Сюзън. Но нека тази вечер да се придържаме към темата за зеленчуците и цимента.

Тя ми прошепна:

— Ако изиграете картите си правилно тази вечер, г-н адвокат, може би ще бъдете consigliere^[1], преди да е изтекла вечерта.

— Не ми е много забавно — съобщих й аз.

— Добре, тогава, ако ме ощипе по задника, искам да му забиеш един.

— Ако ощипе моя задник, ще му забия един. Но твоят задник си е твой проблем, скъпа.

Ощипах я отзад и тя подскочи и се изкикоти в момента, в който тежката дъбова врата се отвори и на прага се показа самият дон Белароса. Той се усмихваше:

— Benvenuto a nostra casa.^[2]

— Grazie^[3] — отвърна Сюзън, като също се усмихна.

— Заповядайте, влезте — каза мистър Белароса на чист английски.

Докато влизахме, аз се ръкувах с моя домакин, а Сюзън получи по една целувка и на двете бузи, италиански маниери. Това щеше да е дълга нощ.

Влязохме в един просторен вестибюл с колони, нещо като атриум, както го наричат сега. Подът на този вестибюл беше от червени каменни плочки, а навсякъде около него се издигаха колони от розов мрамор, които подпираха гипсови арки. Без да се взирам, можех да видя втори ред колони и арки над първия, от който се издаваха балкони от ковано желязо. Всички лампи бяха скрити и светлината се процеждаше като в театъра, над всичко това имаше купол от стъкло и железен филигран. Още по-интересно бе, помислих си аз, че и на двете нива на колонадата, закачени сред цъфналите растения и палмите в саксии, висяха десетки клетки с пъстропери тропически птици, които кряскаха и цвъртяха. Цялото това нещо ми изглеждаше като съчетание между градски птичарник в Рио де Жанейро и скъп цветарски магазин на някоя улица във Флорида.

Мистър Белароса, винаги в ролята на джентълмена с изтънчени маниери, който се опитва да не привлича вниманието върху себе си, каза:

— Страхотен вестибюл, а?

— Красив е — каза Сюзън със затаен дъх.

Белароса ме погледна в очакване.

— Как чистите курешките на птиците от ония, високите клетки? — позаинтересувах се аз.

Сюзън ми хвърли унищожителен поглед, но Франк ми обясни. Ставало посредством една 90-метрова стълба на колелца, която той бил поръчал да направят специално за тази цел. Много интересно.

Белароса ме огледа внимателно:

— Много официално сте облечен.

Явно той никога не бе ме виждал в облеклото ми от „Брукс Брадърс“ и за да не си помисли, че съм се издокарал заради него, казах:

— Идвам направо от работа.

— Аха.

Белароса беше облечен небрежно в сиви памучни панталони и бяло поло, което подчертаваше новия му тен. Хвърлих поглед на обувките му и видях, че беше със сандали и чорапи. И при това чорапите бяха жълти. Исках да обърна вниманието на Сюзън върху краката на Белароса, но не ми се удаде такава възможност. Тук, между другото, когато каним гости вкъщи, мъжете обикновено носят вратовръзка и сако, за да са сигурни, че ще изглеждат добре, макар да знаят, че няма да се чувстват удобно. Жените носят всякакви женски дрехи. В този случай бях леко раздразнен заради прилепналата червена рокля. Но червеното й отиваше и аз хем се гордеех, хем ревнувах.

Белароса бе насочил вниманието си към Сюзън и попита:

— Добре ли върви оборът?

— Ами… добре се разпада — отвърна Сюзън. — Но дали ще могат да го сглобят отново?

Белароса учтиво се разсмя.

— Доминик си знае работата — каза той. — Но може да ви задигне някоя и друга римска арка.

И двамата се разсмяха.

— Елате — каза мистър Белароса, като ни направи знак да го последваме. — За какво стоим тук?

(Защото ни караш да стоим тук, Франк.)

Последвахме домакина си, който мина под една от левите арки, и влязохме в една дълга празна стая, миришеща на прясна боя. Белароса се спря и ме попита:

— Каква е тази стая?

— Това тест ли е?

— Не, искам да кажа, не мога да разбера. Имаме стая за гости, стая за храна, и стаи, стаи, стаи. Тази каква е?

Огледах се и рекох:

— Не е баня.

Сюзън се намеси:

— Това е… всъщност това е трапезарията.

Белароса я погледна.

— Сигурна ли сте?

— Да. Бях в тази къща, когато тук живееха последните собственици.

— Този глупак, декораторът… тогава каква е онази стая там? — попита той, сочейки през една арка.

— Това е утринната стая — осведоми го Сюзън.

— Утринна стая?

Можех да си направя някоя остроумна шега с това, но се въздържах.

— Това няма значение — увери го Сюзън. — Тези стари къщи се използват по различни начини сега. Както ви е най-удобно.

— С изключение на това — намесих се услужливо аз, — че не можете да готвите в тоалетната и да ходите до тоалетна в…

— Джон — прекъсна ме Сюзън, — схванахме идеята, скъпи.

Последвахме мистър Белароса през току-що „откритата“ трапезария, а след това и под арката, която водеше към утринната стая. Това беше една доста дълга стая, залепена за килера, който от своя страна водеше към кухнята. Белароса ни най-малко не се притесняваше да ни занимава в утринната стая — понякога наричана стая за закуска, — тъй като до съвсем неотдавна си бе мислил, че това е трапезарията. Но, за да съм справедлив към него, разбирам как един селянин може да се обърка тук. Той издърпа два стола от едната страна на дълга маса за ядене и заповяда:

— Седнете.

И ние седнахме. Мистър Белароса отиде до някакъв бюфет, извади един поднос с концентрати и кристални чаши и го постави на масата пред нас.

— Заповядайте. Налейте си по нещо, не се стеснявайте. Ще се върна след пет минути.

Той мина през една летяща врата и влезе в килера, а аз го наблюдавах в гръб, докато се отдалечаваше по посока към кухнята. Вратата се затвори. Пет, четири, три, две, едно…

— Джон, държиш се досадно.

— Благодаря. — Разгледах една от бутилките. — Самбука, мила моя?

— Дръж се прилично. Говоря ти сериозно.

— Добре. Не искам да ни убият.

Налях и на двама ни по една чаша самбука. На подноса имаше чинийка с кафеени зърна и аз пуснах по едно зърно във всяка чаша. Вдигнах чашата си към Сюзън.

— Наздраве.

— Centanni^[4].

Отпихме.

— Какво говореше той за Cosa Nostra? — попитах аз.

— Nostra casa, Джон. Нашият дом. Добре дошли в нашия дом.

— Аа. Не можеше ли да каже така?

Огледах стаята, докато отпивах от коняка си. Тя имаше югоизточно изложение подобно на повечето утринни стаи, за да улавя първите слънчеви лъчи на закуска. В наши дни тази стая в големите къщи се използва почти винаги когато семейството се храни заедно, тъй като обикновено се намира близо до кухнята. Подозирах обаче, че семейство Белароса се хранеха в кухнята, а официалните си приеми правеха в стаята за закуска или може би в сутерена.

Южната и източната стена на стаята бяха целите в прозорци и докато гледах навън, изведнъж светнаха цветни прожектори, които осветиха наскоро засадените градини в червено, синьо и зелено. Казах на Сюзън:

— Сигурно детекторите са засекли приближаваща насам бойна група. Ако чуеш изстрели, залегни на пода.

— Джон.

— Извинявай.

— И говори по-тихо, моля те.

Изсумтях и налях по още една чаша.

Обичам самбука. Напомня ми вкуса на лакрица. Огледах останалата част от стаята. Мебелировката беше в тъмно, типично средиземноморска, предполагам, и, изглежда, подхождаше на цялата къща.

Сюзън също преценяваше мястото и отбеляза меко:

— Не е лошо. Той каза, че имали декоратор, но не използват никого от местните тук, иначе щях да знам.

— И затова не използват никого от местните тук, защото иначе щеше да знаеш дори номера на сутиена на мисис Белароса.

Тя се усмихна:

— Когото и да използват, той не може да различи трапезария от стая за закуска.

— Но ти веднага оправи тази грешка с присъщата си тактичност — казах аз.

Тя се разсмя.

— Какво трябваше да кажа?

Свих рамене и си налях за втори или трети път. Вече бях леко на градус и реших да престана да се заяждам със Сюзън, която почти нямаше вина за това, че сме тук.

— Купи ли някой това място, след като семейство Барет го напуснаха? — попитах я аз.

— Не. Просто стоеше празно.

Замълча за момент, след това добави:

— Година преди да завърша колежа, се бях върнала вкъщи за пролетната ваканция и Кати Барет ми се обади от града. Не бях я виждала от години. Посрещнах я на гарата в Лоукаст Вели и дойдохме тук. Разхождахме се дълго и си говорихме за времето, когато бяхме деца. Беше малко тъжно.

Не казах нищо.

— Няколко години по-късно — продължи Сюзън — това място бе нападнато от незаконни заселници. Някаква комуна от хипита. Те живееха тук без вода и електричество, а през зимата горяха каквито дърва намерят за камините. Всички по „Грейс Лейн“ недоволстваха, но полицията не бързаше да ги изгони.

Кимнах. Шейсетте години бяха нещо като проверка на това, колко анархия може да понесе системата и, както се оказа, системата се предаде.

— Спомням си, че баща ми се беше ядосал на полицията — добави Сюзън. — Каза им, че на банката не й е трябвало толкова време, за да изхвърли семейство Барет, а те бяха собственици.

Пак кимнах. Определено имаше някаква поука тук и тя беше свързана със ситуацията властите срещу силата и с доброволното отстъпване срещу „Елате да ме гепите, ченгета“. Франк разбираше това:

— Може пък полицията да изгони мистър Белароса — казах аз.

— Не и ако си плаща данъците, Джон.

— Вярно.

Сигурно съм се появил в картината тук след хипитата и си спомням, че няколко пъти използваха Алхамбра за изложбена зала на художници по вътрешен дизайн. Макар че никога не се възползвах от възможността да видя какво правят тези странни хора с големите къщи, други хора са ми казвали, че вътрешните декоратори с кутии бледоморава анилинова боя и ролки дългоцветни тапети могат да навредят на една празна къща много повече, отколкото сто вандали.

Спомних си също, че в средата и в края на 70-те години в Алхамбра се проведоха няколко благотворителни събрания — или в самата къща, или, през лятото, във вътрешния двор, с площ от половин акър. Ако водопроводната инсталация все още е в изправност в тези стари имения и ако се плати предварително на „Лонг Айлънд лайтинг кампъни“, за да пусне електричеството, тогава банката или общината може да наеме за известно време тези къщи и да ги ползва за благотворителни събирания, музеи, изложбени зали, декори за филм и други подобни. Т.е. къщите, в които някога са живели семействата Вандербилт, Астор и такива като тях, сега са достъпни за всеки, който има малко повече зелени банкноти и нужда от просторна сграда.

Сюзън ходи веднъж на едно от тези благотворителни събирания без мен — нещо от рода на „Да спасим хайвера на моруната и есетрата“ — и всъщност сега за пръв път бях в къщата на Алхамбра, макар да знаех, че през последните петнайсетина години тя наистина се разпадаше — водопроводната инсталация не работеше, прозорците бяха изпочупени, покривът течеше — и не ставаше за нуждите на вътрешните декоратори, нито дори на хората по благотворителните балове, които обикновено биха яли и танцували където и да е в името на някоя благотворителна кауза.

В повечето отношения историята на Алхамбра не се различава много от историите на още няколко дузини имения, които познавам. Попитах Сюзън:

— Не ми ли каза, че си била тук точно преди Белароса да купи това място?

— Да, миналата есен, заедно с Джесика Рейд, посредничката, и още няколко дами. Просто се поразходихме из къщата. Джесика имаше ключ, макар че не ни беше необходим, защото половината катинари бяха разбити.

— Предполагам, че никой от вас не купи мястото.

— Беше наистина в ужасно състояние. В къщата имаше катерици, а разни птици си бяха свили гнезда навсякъде.

— В къщата продължава да има птици.

— Във всеки случай изглеждаше тъжно, Джон, защото аз я помнех от времето, когато семейство Барет живееха тук, а тогава тя беше щастлив и уютен дом. Но сега отново се съживява. Учудващо е какво могат да направят неколкостотин хиляди долара.

— Да, така е, при това са нищо. Какво ще кажеш за няколко милиона. При това още не е свършил. Може би това място ще погуби дона. Влез в Клуба за подобрение на дома, Франк. Бездънна яма.

— Виждаш ли, вие двамата вече имате нещо общо.

— Да. Той ми каза, че мисис Белароса искала да премести изкуственото езеро два метра вляво.

— Джон.

— Извинявай.

Налях си още веднъж. Може би от самбуката човек на се напива, а просто става по-нагъл. Погледнах часовника си. Бяха минали повече от пет минути и аз започнах да се питам дали Белароса не прилагаше метода на Мусолини. След това забелязах един телефон върху малка поставка в другия край на стаята. Това беше сложен апарат с няколко линии, една от които светеше. Донът говореше с някого по телефона.

Отново огледах стаята и сега видях над бюфета някаква гравюра в евтина рамка. Това беше Христос с разпънати ръце и яркочервено сърце — един стилизиран екзоскелетен орган, — което светеше в гърдите му. В основата на гравюрата бяха написани думите „Свещеното сърце на Исус“. Обърнах вниманието на Сюзън върху картината. Тя я изучава няколко мига, след това каза:

— Изглежда много католическа.

— Изглежда като пистолетна мишена.

— Не богохулствай. — Сюзън се извърна към мен. — Нали виждаш, те са религиозни хора. Един религиозен човек не може да е замесен в — тя сниши гласа си до шепот — наркотици, проституция, или каквото и да е от този род.

— Никога не съм се замислял за това — казах сухо аз.

Трябва да призная, че въпреки арогантното си държане, малко се притеснявах да срещна мисис Белароса. Не че бях направил нещо особено, за да я обидя или изплаша — просто бях изръмжал към нея на четири крака, — но можеше да се окаже трудно да обясня това поведение, ако тя ме предизвикаше да го направя. Или, още по-лошо, можеше да е истеричка. Представях си как ме сочи с пръст и пищи:

— Франк! Франк! Той е! Той е! Убий го!

Това въобще нямаше да е добро начало за нас. Разбрах, че не трябваше да идвам тук, но знаех, че един ден все ще се сблъскам с мисис Белароса. Макар че, ако минеше достатъчно време, тя може би щеше да забрави как изглеждам или пък щях да си пусна мустак.

При тази мисъл ме осени една идея. Възможно най-небрежно извадих очилата си за четене от вътрешния си джоб и си ги сложих. Придърпах няколко бутилки към себе си и започнах да им чета етикетите. С крайчеца на окото си забелязах, че Сюзън ме наблюдава.

— Интересно ли е?

— Да. Чуй това: „Капела“ е уникален ликьор, произведен от nicciole, което е вид местен италиански лешник. „Капела“ е произведен и бутилиран в Торино…

— Пиян ли си?

— Още не.

Налях по още една самбука и на двама ни.

— Стига толкова.

— Той каза да не се стесняваме.

Отпихме и помълчахме още няколко минути. Лампичката на телефона сега беше тъмна, но тогава той иззвъня веднъж, някъде вдигнаха слушалката и една от лампичките светна. Представях си дона в кухнята да наблюдава приготвянето на кафето и десерта, докато в същото време си върши бизнеса по телефона и записва на стената имената на хората, които предстои да бъдат убити.

— С очилата ли ще останеш?

Извърнах се към Сюзън.

— Да.

— Защо?

— А ти защо никога не си рисувала това място? — попитах аз, сменяйки темата.

За миг изглеждаше объркана от тази внезапна промяна, но отвърна:

— Може би защото изглежда твърде тъжно. Но всъщност направих няколко цветни скици, когато бях тук с Джесика. Най-вече на вестибюла. Трябваше да видиш как изглеждаше преди.

— Разкажи ми.

— Ще ти покажа скиците. Защо не свалиш…

— Разкажи ми как е изглеждало, когато си била тук.

Тя сви рамене.

— Ами… стъкленият купол бе счупен и вътре бе влязла вода. По пода растеше трева, лишейни гъби, по стените имаше мъх, а от пукнатините в гипса бе покарала папрат. Невероятна картина на разруха и упадък.

После добави:

— Може би ще мога да го нарисувам по скиците.

Погледнах я и заявих:

— Не искам да им продаваш своя картина.

— Мислех да им я дам като подарък по случай влизането им в новата къща — отвърна тя.

Поклатих глава отрицателно.

— Те ще го оценят, Джон. Италианците обичат изкуството.

— Разбира се.

Посочих с глава гравюрата на свещеното сърце на Исус на стената.

— Слушай, Сюзън, това вече е прекалено много. Ще ти отнеме месеци, за да я нарисуваш. А досега никога не си подарявала своя картина. Нито дори на семейството. От баща си поиска шест хиляди долара за картината на храма на любовта.

— Той я поръча. Това тук е друго. Аз искам да нарисувам вестибюла на Алхамбра като развалина. Освен това дойдохме тук с празни ръце, а в края на краищата му дължим една голяма услуга заради конюшнята.

— Не, аз съм квит с него по отношение на услугите — дадох му безплатен съвет. А сега ще ти дам и на теб един — не се забърквай с него.

— Аз не смятам, че сме му върнали услугата и ако искам…

— Какво стана със седефената табела „Casa bellarosa“? А, още по-добре, защо не им опечеш един кейк? Не, това май не е добра идея. Какво ще кажеш за една кофа оборски тор за градината му?

— Свърши ли?

— Не.

Но преди да успеем да се сбием, мистър Франк Белароса връхлетя през летящата врата, с гръб напред, като носеше голяма електрическа кафеварка.

— Окей, ето и кафето.

Той сложи кафеварката на бюфета и я включи.

— Имаме и еспресо, ако някой иска.

След това седна начело на масата и си наля чаша „Капела“.

— Опитахте ли това? — попита ме той.

— Не — отвърнах, — но знам, че се прави от лешници nicciole.

— Аха. Прилича на тукашния лешник. Откъде знаете това?

Усмихнах се на Сюзън и отговорих на Белароса:

— Прочетох на етикета.

— Ах, да.

Той взе няколко печени кафеени зърна от чинийката и пусна две в чашата на Сюзън и две в моята чаша.

— Или въобще не се пускат зърна — каза той, — или се пускат по три. Нито повече, нито по-малко.

И да пукна, нямаше да го попитам защо, но Сюзън налапа въдицата.

— Защо? — попита тя.

— Традиция — отвърна Белароса. — Не, суеверие — призна той и леко се подсмихна. — Италианците са много суеверни. Трите зърна са за щастие.

— Това е прекрасно — каза Сюзън.

Всъщност това бяха глупости. Попитах Белароса:

— Вие суеверен ли сте?

Той се усмихна.

— Вярвам в добрия и в лошия късмет. А вие?

— Не — отвърнах, — аз съм християнин.

— Какво общо има това?

— Всичко — осведомих го аз.

— Така ли? — Замисли се за момент, след това каза: — Аха, разбирам какво искате да кажете. Но италианците вярват в лошите поличби и лошите знаци, в добрите поличби, хвърлят по три монети във фонтана, по три зърна в самбуката и всякакви такива.

— Това са езически неща.

Той кимна.

— Аха. Но трябва да ги уважаваш. Просто не знаеш. — Той ме погледна. — Просто не знаеш.

След това смени темата.

— Само че нямам капучино. Купих си много хубава машина направо от един ресторант, когато бях в Неапол преди няколко месеца. Натоварили са я на самолета, но мисля, че някой я е свил от „Кенеди“^[5]. Моят човек в Неапол казва, че я е натоварил, и аз му вярвам, така че поразпитах на „Кенеди“, но никой не знае нищо. Нали така? А ченгетата се оплакват от организираната престъпност там. Да не мислите, че организираната престъпност се занимава с крадене на кафемашини? Не. Ще ви кажа кой краде там — melanzane.

Той погледна към Сюзън и попита:

— Capisce?

— Патладжаните?

Белароса се усмихна и обясни:

— Аха. Патладжаните. Негрите. И испанците, и смотаните наемни ченгета по летищата. Те крадат. Но ако някъде възникне проблем, все организираната престъпност е виновна. Грешка. Точно дезорганизираната престъпност скапва тази страна. Наркоманите и побърканите. Capisce?

Той погледна и към двама ни.

Не намирах думи след този странен монолог, така че какво друго ми оставаше да кажа освен:

— Capish.

Белароса се разсмя й ме поправи:

— Capeesh. Да ви налея още едно?

Той напълни чашата ми със самбука, а аз се опитах пак да кажа тази дума, само че този път наум. Capisce.

Сюзън, която както казах, е малко наивна в някои отношения, попита главата на нюйоркската най-голяма престъпна фамилия:

— Съобщихте ли за кражбата на митническите власти?

— Как не — подсмихна се Белароса. — Точно това ми трябва. Нали? Вестниците да се доберат до тази история и да ме направят за посмешище на града.

— Какво искате да кажете? — попита Сюзън.

Белароса ми хвърли бърз поглед, след това й каза:

— Те смятат, че аз крада от летището.

— О, разбирам. Това наистина би било иронично.

— Аха. Иронично.

Белароса внимателно отпи от „Капелата“ си.

— Ах, много хубаво.

Погледна към Сюзън и добави:

— Жена ми сега ще дойде. Иска лично да се увери, че всичко ще е както трябва. Казвам й: „Това са нашите съседи. Те са добри хора.“

Той ме погледна и продължи:

— Но нали знаете какви са жените. На всичко придават голямо значение. Нали?

— Отказвам се от коментар — отвърнах аз дълбокомислено.

И точно тогава летящата врата се отвори. Наместих си очилата и се приготвих да стана, но това не беше мисис Белароса. Беше една грозновата млада жена, облечена в проста черна рокля и престилка на домашна прислужница, която носеше някакъв поднос. Тя остави подноса на бюфета след това зареди масата с чаши и чинийки, сребърни прибори, салфетки и други такива. После се обърна и излезе, без да продума, да се поклони, да направи реверанс или дори без италиански поздрав.

— Това е Филомена — каза Белароса. — Тя е от другата страна.

— Другата страна на какво? — позаинтересувах се аз.

— Другата страна — Италия. Почти не говори английски, което е добре дошло за мен. Но тези paesanos бързо го научават. Не като испанците. Ако искаш да напреднеш в тази страна, трябва да говориш езика.

После добави:

— Горката Филомена, толкова е грозна, че никога няма да се омъжи за американец. Казах й, че ако остане при мен три години и не научи английски, ще й дам зестра и може да се върне в Неапол да си намери мъж. Но тя иска да остане тук и да бъде американка. Ще трябва да намеря някой слепец за нея.

Погледнах Белароса. Това наистина беше Донът, padrone, в стихията си, който урежда живота на хората вместо тях, като едновременно е и жесток, и щедър.

— Говорите ли италиански? — попита го Сюзън.

Той направи леко движение с глава.

— Cosi, cosi^[6]. Справям се — добави той, — неаполитанците ме разбират. Аз съм такъв. Napoletano^[7]. Но Sicilian — сицилианците, тях кой ли ги разбира? Те не са италианци.

След това попита Сюзън:

— Къде научихте италиански?

— Защо мислите, че знам италиански?

— Доминик ми каза. — Той се усмихна. — Каза ми: „Padrone, тази американска лейди с червена коса говори италиански“.

Белароса се разсмя и добави:

— Той беше изумен.

Сюзън се усмихна и рече:

— Всъщност аз не го говоря добре. Учих този език в училище. Избрах го, защото специализирах изящни изкуства.

— Нима? Ще ви проверя познанията по-късно.

Така си бъбрихме още около десетина минути и ще ви излъжа, ако кажа, че не беше интересно. Човекът знаеше как да забавлява гостите си и да разказва истории и макар че не беше казано нищо важно, нито дори кой знае колко умно, Белароса говореше оживено и разпалено, като за десет минути направи повече жестикулации и физиономии, отколкото аз правя за цяла година. Той наля на всички ни самбука, след това промени решението си и настоя да опитаме amaretto^[8], който наля в нови чаши, докато продължаваше да приказва.

Това беше човек, който се наслаждава на живота, и това, предполагам, е разбираемо, като се има предвид, че знае от първа ръка как внезапно може да бъде прекратен той.

Попитах го направо:

— Имате ли телохранители тук, в къщата, или само Антъни отвън?

Той ме погледна и дълго време не отговори, а после каза:

— Мистър Сатър, в тази страна, както и в Италия, един богат човек трябва да защитава себе си и семейството си от отвличания и тероризъм.

— Не и в Латингтаун — уверих го аз. — Тук имаме много стриктни градски разпоредби.

Белароса се усмихна.

— Ние също имаме едно много стриктно правило, мистър Сатър, и вие сигурно го знаете. Правилото е следното: никога не уреждай сметките си с някого в собствения му дом или пред семейството му. Така че никой в околността не трябва да се притеснява за подобни неща. Окей?

Разговорът започваше да става интересен.

— Може би ще успеете да присъствате на следващото заседание на градската управа — отвърнах аз — и да уверите в това всеки от тях, заради протокола.

Белароса ме изгледа, но нищо не каза.

Почувствах се невероятно дързък и продължих:

— Ако е така, тогава защо имате охрана тук?

Той се наведе към мен и каза тихо:

— Попитахте ме какво съм научил в „Ла Сал“. Ще ви каже едно нещо, което съм научил. Без значение какви мирни договори си подписал, слагаш си денонощна охрана. Това поддържа честността у хората и осигурява по-добър сън. Не се тревожете.

Той ме потупа по рамото.

— Тук сте на сигурно място.

Отвърнах му с усмивка и отбелязах услужливо:

— Тук сте двойно защитен, мистър Белароса, поздравления от американския данъкоплатец. Capiste?

Той се разсмя, след това изпуфтя:

— Аха. Те държат под око предните порти, но аз държа под око задника си. Значи вие знаете за това, мистър Сатър? — позаинтересува се той. — Как разбрахте?

Тъкмо щях да отговоря, но усетих сритване в глезена. Разбира се, сритването в глезена не означава: „Държиш с прекрасно и умно, мили, моля те, продължавай в същия дух.“

Сюзън се обърна към домакина ни:

— Мога ли да помогна с нещо на мисис Белароса в кухнята?

— Не, не. Тя ще се справи. Просто много се вживява. Ще ви кажа какво прави сега, защото знам. Пълни cannoli. Нали знаете, че когато ги купите готови с пълнежа, понякога стават тестяви, дори ако са от добра пекарна. Така че жена ми купува отделно сладкишите и сметаната или пък я е разбила сама и пълни ли, пълни. С лъжица.

Сюзън кимна малко несигурно, както ми се стори.

Изненада ме до известна степен, че този човек се държеше така непринудено и естествено и че жена му беше в кухнята на къщата им и пълнеше някакви сладкиши с лъжица. Със сигурност не си придаваше важност пред семейство Сатър. Но не знаех дали това ме ласкае или дразни.

Както и да е, вратата отново се отвори и в стаята влезе добре закръглена блондинка, която носеше огромен поднос, накамарен с достатъчно сладкиши, да нахранят един средно голям китайски град. Почти не виждах лицето на жената, но ръцете й бяха разперени широко, така че сладкишите да не скриват гърдите и, и в следващия момент знаех, че това сигурно е мисис Белароса. Станах, а същото направи и Белароса, който взе подноса от жената и каза:

— Това е жена ми, Анна.

Остави подноса на масата.

— Анна това са мистър и мисис Сатър.

Анна потри ръце в бедрата си и се усмихна:

— Здравейте.

Ръкува се със Сюзън и се обърна към мен. Очите ни се срещнаха, ръцете ни се докоснаха, устните ни се усмихнаха и челото й се смръщи.

— Радвам се да се запознаем — казах аз.

Тя продължаваше да ме гледа и аз почти чувах как старите синапси възстановяват връзките между притворените й очи. „Клик, клик, клик.“

— Не сме ли се срещали или нещо такова? — попита тя.

Точно това „или нещо такова“ ме притесни.

— Мисля, че ви видях на Лопаро — казах аз, споменавайки името на италианския пазар в Лоукаст Вели, където не можеха да ме хванат на тясно.

— Аха — съгласи се тя неубедително. — Не — помени решението си — Не… ще си помисля.

Ако бях истински мъж, щях да захвърля очилата, да скоча на пода и да разкрия истинската си същност. Но не виждах с какво би ми помогнало това.

— Защо всички стоим прави? — попита мистър Белароса, който не беше разбрал и защо стояхме прави във вестибюла.

— Седнете, седнете — изкомандва той.

Седнахме и той наля на жена си чаша амарето. Заговорихме за незначителни неща.

Мисис Белароса бе седнала точно срещу мен на масата, което не ми харесваше, но ми даваше възможност да я наблюдавам и да забележа, в случай че се появят признаци, че тя започва да си спомня ужасната великденска утрин. Ако ви интересува, ще ви кажа, че тя беше облечена в това, което се нарича „домакинска пижама“. Тя беше някакъв оранжев шанжан, но цветът непрестанно се променяше при всяко нейно движение. Имаше огромни триъгълни златни обеци, които, ако се свържеха към радио на къси вълни, можеха да хванат Неапол. На шията й висеше златно кръстче, което като че ли беше сгушено в прегъвката между гърдите й, и не знам защо това ми напомни „Христос от Андите“. На пет от десетте й пръста имаше златни пръстени, а на всяка от китките й — златни гривни. Ако паднеше в изкуственото езеро, питах се аз, дали златото ще я завлече на дъното или онези два огромни бели дроба ще я задържат над водата?

Трябва да кажа нещо за вида й. Тя не беше непривлекателна. Зависи какво харесвате. Беше попрекалила с грима, но забелязах, че кожата й е нежна за италианка. Очите й имаха лешников цвят, червилото по пълните й устни имаше цвета на червената лампа на авариен изход, а косата й, както казах, беше изрусена до бяло. Виждаха се тъмните корени. Изглеждаше достатъчно приятна, усмихваше се често и имаше изненадващо изящни движения. Ухаеше на хубав парфюм.

Не знам как трябва да изглежда жената на един дон на мафията, тъй като те не се показват на публични места или по новините, но мисля, че Анна Белароса бе по-хубава от повечето от тях. Понякога, когато съм в настроението си на тъп мъжки шовинист, което слава Богу не ме обхваща често, се опитвам да си представя дали бих могъл да легна с жена, с която току-що съм се запознал. Така че — огледах Анна Белароса.

Когато учех в колежа, имаше пет класификации за вида на една жена в зависимост от светлината, която бихте искали да имате в спалнята си. Първите три места се заемаха от жени, които бихте гледали на крушка съответно от 100, 70 и 30 вата. След това се класираха жените, които могат да се гледат само на нощна лампа, и накрая — тези, при които всички лампи се изгасят.

Анна Белароса забеляза, че я гледам, и ми се усмихна. При количеството алкохол, което вече бях погълнал, помислих си аз, вероятно бих светнал крушка от 70 вата.

Франк Белароса предложи тост:

— За нашите нови съседи и нови приятели.

Пих за това, макар че стисках палци под масата. Изглежда, съм суеверен.

Побъбрихме малко, а Сюзън не преставаше да се възхищава от сладкишите и похвали семейство Белароса за всички подобрения, които бяха направили в Алхамбра. Отхвърлихме няколко нови имена за имението и аз предложих „Casa Cannoli“. Франк Белароса се позаинтересува за зеленчуковата градина на Сюзън, а Анна ме попита дали не искам да си сваля сакото и вратовръзката. Положително не исках. И така продължихме десет-петнайсет минути, разчупвайки леда, както се казва, докато накрая Франк Белароса рече:

— Ей, наричайте ме Франк. Окей? А жена ми е Анна.

Сюзън, разбира се, каза:

— Моля, наричайте ме Сюзън.

Мой ред беше. Казах:

— Джон.

— Добре — каза Франк.

Никога не съм бил на малко име с дон на мафията и просто треперех от вълнение. Изгарях от нетърпение да отида в „Крийк“ с тази новина.

Мисис Белароса стана и наля кафе от кафеварката. Всички се самообслужвахме със сладкишите. Кафето и сладкишите бяха превъзходни. Никакви оплаквания, що се отнася до тях.

Разговорът се насочи към децата, както обикновено става, когато разговарят родители, независимо дали са крале и кралици или крадци и уличници. Родителството е мощен уравнител или, още по-оптимистично, обща човешка връзка. Отпуснах се малко отчасти заради присъствието на мисис Белароса, но отчасти и защото се чувствах странно добре.

Анна Белароса ни разказа подробно за тримата си синове и добави:

— Не искам те да се занимават със семейния бизнес, но Тони — този, който е в „Ла Сал“, иска да е в бизнеса на баща си. Той боготвори баща си.

— Аз влязох в семейния бизнес чрез чичо си — каза Франк Белароса. — Баща ми ми казваше: „Стой настрана от този бизнес, Франк. Не е за теб.“ Но послушах ли го аз? Не. Защо? Защото смятах чичо си за герой. Той винаги имаше пари, коли, дрехи, жени. Баща ми нямаше нищо. Децата търсят това, което се нарича модел на подражание. Нали така? Сега, като се замислям за миналото, и баща ми е бил герой. Той се скапваше от работа шест дни в седмицата, за да може да сложи нещо за ядене на масата. Бяхме пет деца и трудно се живееше. Но навсякъде около нас имаше пари. В Америка има твърде много пари. Страната е богата, тук дори глупаците могат да бъдат богати. И хората си казват: „Защо и аз да не мога да съм богат?“ В тази страна, ако си беден, си по-лош и от престъпник.

Той ме погледна и повтори:

— В Америка ако си беден, си по-лош и от престъпник. Ти си никой.

— Все пак — казах аз — някои хора биха предпочели да си останат бедни, но честни.

— Не познавам такива. Но както и да е, най-големият ми син, Франки, не става за семейния бизнес, така че го изпратих в колеж, след това ще му уредя нещо в Джърси. Томи е синът ми в „Корнел“. Иска да е съдържател на голям хотел в Атлантик Сити или Вегас. Ще му намеря нещо заедно с Франки в Атлантик Сити. Тони — този, който учи в „Ла Сал“, е нещо друго. Той иска да е вътре. — Белароса се усмихна. — Малкият негодник иска моята работа. И знаете ли какво? Ако я иска достатъчно силно, ще я получи.

Прокашлях се и отбелязах:

— Не е лесно да се възпитават днес децата с всичкия този секс, насилие, наркотици.

— Аха. Но със секса няма проблеми. А вашите деца?

— Каролин е в Йейл, а Едуард завършва „Св. Пол“ през юни — отвърна Сюзън.

— Адвокати ли ще стават?

— Каролин се готви за юрист. За Едуард още не е ясно. Мисля, че понеже знае, че ще наследи от баба си и дядо си голяма сума пари, е загубил част от мотивацията си.

Никога не бях чувал Сюзън да казва това на някого, дори на мен, и малко й се ядосах, че разкрива семейни тайни пред тези хора. Но семейство Белароса са толкова далеч от социалния ни кръг, че, предполагам, това нямаше значение. И все пак чувствах, че трябва да кажа нещо в защита на Едуард.

— Едуард е типично седемнайсетгодишно момче — казах аз. — Главната му цел в момента е да си намери… е, момичетата.

Белароса се разсмя.

— Аха. — После попита: — Той завършва колеж на седемнайсет години?

— Не — отвърнах аз. — „Св. Пол“ е основно училище.

Да се говори с тези хора, беше нещо подобно на това да се преоткрие колелото.

Попитах Белароса:

— В „Ла Сал“ със стипендия ли учеше?

— Не. Чичо ми плащаше. Същият чичо, който ме въведе в семейния бизнес. Намаляха с едно гърлата, които трябваше да храни моят старец.

— Разбирам.

Анна сподели още една от съпружеските си тревоги:

— Франк работи твърде много. Дори когато е вкъщи, постоянно говори по телефона, идват разни хора да говорят по работа. Непрекъснато му повтарям: „Франк, по-спокойно. Ще се убиеш така.“

Хвърлих бърз поглед на Белароса да видя дали е забелязал иронията в последната забележка, но той изглеждаше безразличен. За около половин секунда си мислех, че съм направил някаква ужасна грешка и че мистър Франк Белароса беше просто един съсипан от работа предприемач.

— Джон не остава дълго след работно време в кантората си — намеси се Сюзън, — но затова пък всяка вечер носи вкъщи пълно куфарче с работа. Макар че си ползва съботните почивни дни и, разбира се, не работи в неделя.

— А и през Светлия понеделник — обърна се Белароса към Сюзън. — Тогава не искаше да говори по служебни въпроси с мен.

Той ме погледна.

— Познавам няколко протестанти. И те не работят в неделя. Католиците биха работили в неделя. Какво правиш, ако в понеделник ти предстои наистина голямо дело в съда?

— Тогава — осведомих го аз — работя в неделя. Господ не би искал да стана за смях пред някой съдия католик или евреин. — Дори аз се усмихнах на духовитостта си. Самбуката най-сетне бе започнала да оказва чудотворното си въздействие.

Белароса взе бутилката и наля малко в кафето ми, а след това и в кафето на останалите.

— Ние така го пием — рече той усмихнат.

От парата на кафето очилата ми се замъгляваха няколко пъти и аз ги избърсвах, без да ги свалям, поради което Сюзън ме гледаше с недоумение. Анна Белароса също ме погледна няколко пъти озадачено. Досега разговорът не бе засягал темата за злополучното събитие, което се бе случило в Алхамбра на Великден сутринта, и се надявах, че Франк Белароса е забравил за молбата си да поговоря с жена му за това колко хубав и безопасен е този район. Но Сюзън попита Анна:

— Липсва ли ти Бруклин? — и аз знаех докъде ще доведе това.

Анна погледна съпруга си и след това отговори:

— Не ми е позволено да казвам.

Тя се разсмя.

Белароса изпуфтя:

— Тези италианки от Бруклин, казвам ви, може да ги настаните и във „Вила Боргаса“^[9], а те ще продължават да хленчат, че са извън Бруклин.

— О, Франк, ти не трябва да стоиш по цял ден вкъщи. Човек има нужда да види старите си съседи.

— Чуйте я само. Да стои вкъщи. Тя си има кола и шофьор и ходи до Бруклин, за да види майка си и смахнатите си роднини винаги, когато поиска.

— Не е същото, Франк. Самотна съм тук.

Една малка крушчица светна в главата й. Аз я забелязах, но преди да успея да сменя темата, тя каза:

— Какво ще кажеш за Великден сутринта?

Тя ме погледна.

— На Великден сутринта излизах от къщи, отивах към изкуственото езеро и оня мъж — тя сви рамене — оня маниак, стоеше там на четири крака като животно и ръмжеше срещу мен.

— Наистина ли? — попитах аз, намествайки очилата си.

— Мили боже! — възкликна Сюзън.

Анна се обърна към Сюзън:

— Побягнах и си изтървах обувките.

— Разказах на Джон за това — рече Франк. — Той каза, че досега не е чувал за подобно нещо. Нали така, Джон?

— Точно така, Франк. Значи синът ви Франки живее в Ню Джърси? — попитах аз.

— Обадихте ли се на полицията? — обърна се Сюзън към Анна.

Анна отново погледна съпруга си и отговори:

— Франк не иска да си има работа с полицията.

— Имам собствена охрана тук — напомни ни Белароса. — Няма от какво да се страхуваме.

— Страшно е тук нощем, когато Франк го няма — оплака се Анна. — Твърде тихо е.

— Вероятно можеш — предложих аз — да се снабдиш със запис на шума от бруклинските улици.

Анна Белароса се усмихна несигурно, като че ли това не беше лоша идея.

Белароса се обърна към мен:

— Когато се опитваш да ги направиш щастливи или да постигнеш някакъв компромис с тях, те те смятат за педераст.

Погледнах към Сюзън да видя как реагира на това изявление и видях, че се усмихва. Трябва да отбележа, че Сюзън не е феминистка. Жените от класата на Сюзън смятат женските движения за проблем на средната класа, който трябва да се решава от средната класа. Жените от класата на Сюзън притежават имения, подписват договори и учат в колежи от толкова много поколения насам, че не разбират напълно за какво се вдига толкова много шум. А що се отнася до равното заплащане за равен труд, гледат на това със същото съчувствие, с което гледат и на гладуващите деца в Африка. И по първия проблем познанията им от личен опит са точно толкова, колкото и по втория. Може би ще организират благотворителен бал за ниско платените администраторки. Както и да е, споменавам това, защото много жени биха се обидили от безцеремонните сексистки^[10] забележки на Франк Белароса. Но Сюзън Станхоуп, чието семейство е едно от Четиристотинте^[11], се обижда от сексистките забележки на човек като Франк Белароса точно толкова, колкото аз бих се обидил от забележките на Сали Ан от „Стардъст Дайнър“, че всички мъже са алкохолици, лъжци и бият жените си. С други думи, зависи кой прави забележките.

Във всеки случай Белароса направи още едно изказване, този път, смятам, за да балансира забележките си на женомразец:

— Италианците не могат да правят компромиси — каза той. — Затова жените им винаги им се сърдят. Но италианките уважават мъжете си за това, че не правят компромиси. Но когато италианците не могат да се споразумеят за нещо помежду си и не биха направили компромис, тогава това е проблем.

„Който, помислих си, бързо се решава с едно убийство например.“

— Значи Франки е в Ню Джърси? — отново попитах аз.

— Аха. Помогнах му да купи нещо в Атлантик Сити. Никой от синовете ми никога няма да работи за когото и да било. Никой няма да стои над тях. Другите хора трябва да са под тях. В този свят или сам си си шеф, или си никой. Ти сам си си шеф, нали?

— Долу-горе.

— Когато закъсняваш за работа, никой нищо не казва, нали?

— Точно така.

— Ето ти теб.

И ето ме мен извън темата за Великденската сутрин. Лесно се сменяше темата с мистър Белароса, който, изглежда, в светските си разговори не се придържаше към някакъв точен ред, а сменяше темата насред изречението, в момента, в който нещо друго му минеше през ума. При бизнеса, знаех, беше съвсем различно. Познавам този тип хора. И знаех също, че мисис Белароса повече нямаше да повдигне въпроса за великденското чудовище.

Така си говорихме още един час. Изпразнихме кафеварката — около 20 чаши — и втората бутилка самбука. Камарата сладкиши се беше снижила с около 15 сантиметра. Още в началото на вечерта бях открил, че беше безполезно да се отказва храна или пиене.

— Mangia, mangia^[12] — казваше мисис Белароса, смеейки се, като малко оставаше да започне да ми пъха сладкишите, в устата.

— Пийте, пийте — командваше мистър Белароса, като пълнеше порцеланови и стъклени чаши с каквато течност му бе под ръка.

Ходих три пъти до тоалетната и всеки път се опитвах да повърна в тоалетната чиния, да се прочистя по римски маниер. Когато си в Рим — да перифразирам свети Амбрауз, използвайки повръщириума, както го използват римляните^[13]. Но не можах да направя това.

При едно от връщанията си от тоалетната видях, че мисис Белароса бе изчезнала, вероятно в кухнята, и Сюзън и Франк седяха сами на масата. Преди тя да ме види, чух Сюзън да споменава думата „вестибюл“ и у мен се породиха опасенията, че тя си прави устата да нарисува вестибюла. Но когато седнах при тях, тя, изглежда, промени темата и ми каза:

— Тъкмо разказвах на Франк за пътуването ни до Италия преди няколко години.

— Така ли?

Мисис Белароса се върна заедно с Филомена, която носеше поднос с шоколади. Аз седнах, като се опитвах да не усещам миризмата на шоколадите или на каквото и да било по масата. Помолих мисис Белароса за малко сода и тя каза нещо на Филомена, която излезе и се върна с някаква бутилка с надпис „Pellegrino“ и стъклена чаша. Изпих една чаша от газираната вода, оригнах се дискретно и се почувствах по-добре.

Тъй като разговорът продължаваше без моето участие, аз заразглеждах Анна Белароса. Тя се държеше почтително към съпруга си, което, разбира се, се изискваше от предбрачния й договор. Но от време на време в нея проблясваше някакъв италиански огън и донът се отдръпваше. От това, което разбрах по време на разговора, и от взаимоотношенията, които забелязах помежду им, ми стана ясно, че Анна Белароса като съпруга на дон Белароса имаше статута на кралица и правата на робиня. А като майка на децата му тя беше мадоната, почитана както Мария заради плода на утробата й. Анна Белароса бе родила трима синове, бе ги откърмила, бе се погрижила за религиозното им възпитание и бе се оттеглила, когато бащата е бил готов да се погрижи за живота им, а в случая с Тони, може би и за… смъртта на момчето. Колко различно бе това семейство от моето.

Забелязах също, че Анна Белароса въпреки доброто си настроение и непринудения смях имаше тъжни, угаснали очи, като че ли десетилетията на безпокойство бяха помрачили искрата, която някога сигурно е придружавала смеха.

Белароса рязко стана и аз си помислих, че вечерта е приключила, но той каза:

— Анна, разведи Сюзън из къщата. Тя иска да я разгледа. Джон, ела с мен.

Четиримата влязохме в трапезарията и Белароса информира жена си:

— Това е трапезарията. Където бяхме, е утринната стая. За закуска. Искам да разбереш от Сюзън всяка от тези стаи за какво е. Тя познава къщата. Ще си обяснявате взаимно. Окей?

Всички влязохме във вестибюла, Франк ме хвана под ръка и ме поведе към стълбите.

— Ще ви чакаме след това във всекидневната — каза той на жена си. — Остави ме аз да покажа парника.

След това се поправи:

— Оранжерията. Нали?

Улових погледа на Сюзън и тя ми се усмихна, като че ли искаше да каже:

— Виждаш ли, забавляваш се добре.

Познавам този поглед. Само не разбирах защо Сюзън изглеждаше, че се забавлява толкова добре. Предвиденото за десет без четвърт главоболие не се осъществи, а тъй като държа на мъжкото си „аз“, не исках да се оплаквам от несъществуващите си хемороиди или, честно да си призная, че съм уморен и че англосаксонският ми стомах се бъркаше от храната в ирландската кръчма и италианския десерт. Така че се оставих приятелят ми Франк да ме водя по стълбите.

И двамата се заизкачвахме по витите стълби без очевидна трудност и забелязах, че Белароса понасяше погълнатия алкохол така добре, както и аз. Стигнахме до първия етаж, като минахме през мецанина, който под формата на подкова обхождаше трите страни на вестибюла. На всеки шест метра и нещо минавахме покрай тежка дъбова врата, докато накрая Белароса спря пред една от тези врати и я отвори.

— Тук.

— Какво има тук?

— Библиотеката.

— Ще четем ли?

— Не, ще изпушим по една пура.

Той ми направи знак да вляза.

Противно на убежденията си, прекрачих прага и влязох в слабо осветената стая.