Валентин Тублин
Златните ябълки на Хесперидите (3)

Да. Той стоеше на колене в речната плитчина, водата беше прозрачна и студена, защото идваше от планините. Слънцето беше на зенита и лъчите му сякаш бяха насочени към него и стичащата се пот измиваше праха от тялото му.

Точно тук го настигна пратеникът.

Види се, един от дворцовите слуги на Евристей, умно на вид момче. Косите му бяха рошави, дрехите не много добри, но бе бързоног — сигурно затова бяха изпратили него да настигне Херакъл. И той го намери. Откровено казано, това съвсем не беше трудно. Чисто и просто Евристей му беше посочил накъде да тича и къде трябваше да настигне героя — и сега момчето гледаше с възхитени очи огромната фигура на Херакъл, могъщия му гръб, наведен над чистата речна вода, боздугана от дънер на маслиново дърво, хвърлен на пясъка до кожата, лъка и стрелите в отъркания кърпен колчан. Момчето не беше виждало досега и такива лъкове — от два рога на антилопа, всеки два и половина лакътя дълъг, с майсторски вмъкната между тях костена част; на върха на всеки рог беше закрепена кукичка от мед с дупчица за тетивата, а самата тетива беше изплетена от четири усукани волски жили.

— Изпрати ме при теб Евристей, благородният цар на Микена — каза момчето, без да сваля поглед от грамадния лък.

Но Херакъл като че ли не го чуваше и тогава момчето си спомни как в двореца се шегуваха и разправяха, че Херакъл бил оглушал, отвикнал бил да говори поради безкрайните си скитания, че едва не бил загубил човешкия си облик, а отвикне ли да говори, няма вече да се различава от животните. „Не се приближавай много близко до него — такъв съвет му дадоха на тръгване. — Извикай му отдалече каквото ти заръча царят, и тичай обратно колкото ти държат краката, че да не вземе да те смачка, без да те забележи дори.“

Момчето наистина за всеки случай направи крачка назад и отново извика:

— Изпратен съм при теб, о, Херакъл, за да ти съобщя волята на благородния цар на Микена Евристей…

— Е хайде, съобщавай я — рече Херакъл и се обърна.

Момчето дори не забеляза кога беше успял да стане. Движението беше мълниеносно и безшумно, Херакъл бе станал от пясъка в миг и сега гледаше замрялото от изненада момче и бършеше влажните си устни.

— Какво се е случило там с твоя благороден цар?

— Той ми нареди да предам, че променя първоначалното си разпореждане.

— Аз отивам за ябълките — каза Херакъл. — Той ми заповяда да ги намеря. Златни ябълки от градината на Хесперидите. Ти, момче, чувал ли си нещо за тях? За златните ябълки, които даряват вечна младост. Краят на света, Атлант, сестрите Хеспериди, бдящият дракон — малко ли му е това на твоя благороден цар?

— Не знам — каза момчето. — Беше ми заповядано да те намеря и да ти кажа, че работата с ябълките може да почака. Той, сиреч благородният цар на Микена Евристей, ми нареди да ти предам да слезеш в царството на мъртвите и да му доведеш оттам Цербер. Това ми заръчаха и аз го изпълних.

— Добре — каза Херакъл. — Все ми е едно. Нека бъде Цербер. Гладен ли си?

— Много — отвърна момчето. — Знаеш ли, от заранта не съм ял, а сега сигурно вече е пладне.

Херакъл погледна към небето.

— Дванадесет и половина — каза той.

— Виж ти — рече момчето. — Че как така познаваш?

— Научих се — отговори Херакъл. — Винаги е необходимо да се знае точното време. Защо, великият учен Евристей не ви ли е научил още на това?

— Но ти нали не посещаваш нашата школа?

Херакъл се разсмя.

— Не само Евристей може да определя времето по слънцето — каза той. — Ти, значи, си от неговата школа. Навсякъде разправят, че е прочута школа. Интересно ли е да учиш там?

— Зависи — отвърна момчето. — Но ти много добре знаеш, само така се преструваш. Е — призна си той, — разбира се, че е интересно, само че прекалено много приказват. И тогава ти доскучава — отдавна вече си разбрал всичко, а все още ти предъвкват.

— А как е спортът?

— Какъв ти спорт — въздъхна момчето. — Ние нямаме дори свястно игрище. Само понякога потичаме подир топката и захванем борба… — То погледна Херакъл. — Слушай — каза момчето. — Я си свий ръката. Да, ето така.

Херакъл сви ръка. Момчето се опита да обгърне мускула му с десетте си пръста — и не можа.

— Това се казва мускули! — промълви момчето. Колкото и да се напъваше, под кожата на ръката му нищо не се издуваше. То съвсем не беше някакъв слабак, а в бягането и скачането изобщо беше най-добър, но де да имаше такива мускули…

И момчето въздъхна.

— Да идем на сянка — каза Херакъл. — Голям пек…

Намериха една малка пещера точно там, при завоя на реката, до високия бряг. В пещерата беше приятно и горещината никак не се усещаше. И реката ромолеше — чуваше се как търкаля дребните камъчета.

— Време е да се подкрепим малко — каза Херакъл и извади от огромната си торба един еленов бут. — Аз обичам да ям студено месо, но за теб ще го позагрея.

— И аз искам да ям като теб студено месо — каза момчето.

— Не бива — отвърна Херакъл. Но гласът му съвсем не беше груб както можеше да се очаква — напротив, беше някак дълбок и мек. — Най-опасното за малки момчета като теб е да ядат сухоежбина. Ще си докараш язва на стомаха — и после за къде си. — Той повъртя еленовия бут, помириса го. — Пресен е. Преди три дни е опушен. Не, май че беше преди четири. Половин ден трябваше да чистя един краварник, за да ми го дадат, сега съм специалист по тази работа. Специалист по чистене на краварници и конюшни. Едва се измих от мръсотията после.

— Аз никога не бих се заловил да чистя конюшни — каза момчето.

— Не е хубаво да говориш така. Нали все някой трябва да върши тази работа — каза Херакъл. — Работа като работа. И срещу нея този еленов бут.

От запичащото се месо замириса толкова вкусно, че двамата час по час преглъщаха слюнката си.

— А какво направиха с моите бикове?

— С биковете ли? (Дано по-скоро се опече този бут!)

— Да. С биковете на Герион. Че аз докарах кажи-речи стотина такива проклети бикове.

— А! За ония ли питаш? Една част — по-лошата — беше пренесена в жертва. Нали знаеш, изгарят ги целите. Друга част Евристей нареди да заколят и да складират месото. Опекоха само няколко бика и гостиха народа — беше съобщено, че това се смята за изкупителна жертва на твоите грехове. А най-породистите царят нареди да закарат при пастирите в стадото. Иска да ги кръстоса с местните крави и да получи нова порода.

— Познавам добре вашия велик цар — каза Херакъл. — Иска да измами дори великите богове. Нова порода крави… Както и да е — каза той и опипа месото= — Готово е. Само не бързай, ще ни стигне.

Момчето не беше яло досега такова месо. Толкова вкусно. Сокът по него просто цвърчеше. Чак тръпки го побиха. Струваше му се, че може да яде без насита такова месо.

— Вкусно ли е? — попита Херакъл.

Момчето само измуча в отговор.

— Добре, добре. Яж, яж.

Най-сетне момчето изяде всичко. Известно време двамата помълчаха.

— Ами как се казваш? — запита Херакъл. Той лежеше по гръб и очите му бляскаха в полумрака като на котка.