Валентин Тублин
Златните ябълки на Хесперидите (2)

Студ ли? Не, това не е точната дума. То не може да се предаде с думи. Адски, направо кучешки студ. Но най-чудното — Костя ми каза за това много по-късно — най-чудното беше, че не е трябвало да има никакъв студ. По-точно аз не би трябвало да усещам никакъв студ, защото, както каза той, още щом мушнал термометъра под мишницата ми, живакът скочил нагоре като луд и преди той да проумее какво става, стигнал до четиридесет градуса. Но самият аз не мога да преценя — не си спомням за никаква горещина, но виж, студът, струва ми се, не ще забравя до края на живота си, толкова студено ми беше, че дори не знам как да го обясня, не просто студено, ами дяволски студено и все ми се струваше, че още малко и в устата ми не ще остане нито един зъб — толкова силно тракаха зъбите ми. Не, просто не мога да го обясня. Пък и сигурно това не е нужно. Сигурно нито един човек — имам предвид здравия човек — не може напълно да почувства и да разбере какво преживява болният и може така да е по-добре — човешкият организъм се защитава от всичко ненужно, и вие ще можете да разберете колко студено ми е било само когато се разболеете и почне да ви тресе и зъбите ви затракат и ви се стори, че са ви разпорили, извадили са ви всички вътрешности като на мумия, а после са ви натъпкали до главата със сух лед — чак тогава ще разберете. И ето кое още е странно: струва ми се, че всичко помнех, помнех какво ми се случи и как стана, помнех, че не престанах да се владея дори за миг, че се държах твърде достойно, ако мога така да се изразя, а Костя казва, че отначало дори се изплашил да не би да съм се побъркал. Защото, както казва той, през всичкото време съм дрънкал ужасни глупости — ту съм си въобразявал, че съм едва ли не Херакъл и все съм се канел да тръгвам за някъде, и на всеки две минути съм се опитвал да скоча от леглото и да тичам някъде. А той не ме пускал и тогава, казва той, двамата с него за малко не сме се сбили.

Разбира се, такова нещо е невъзможно. Не става дума за това, че съм скачал или, да речем, съм дрънкал нещо, което не си спомням — щом Костя казва, значи така е било, аз за друго говоря. Невъзможно е било да се сбием с него. И съвсем не защото той е с десет метра по-висок от мене и с триста килограма по-тежък. И не защото той е изучил деветдесет най-различни хватки — е, не карате, разбира се, макар да е записан сега в тази секция, не, съвсем не заради това. А защото аз изобщо съм против сбиванията — по принцип, така да се каже, това е по-важното. И, второ, защото аз никога не бих почнал да се бия с приятел, ако ще той хиляди пъти да не е прав, а Костя — и с всеки ден все по-ясно разбирам, че е за цял живот — Костя ми е най-добрият, най-верният приятел. И изобщо аз ужасно мразя сбиванията, макар че познавам момчета (такива ги има във всеки клас колкото щеш), които, стане ли нещо — веднага налитат да си разбият с юмруци носовете. И дори не това е най-глупавото, а това, че когато накрая си избършат разкървавените носове и ометат с панталоните си целия клозет (сбиванията при нас винаги стават в клозетите), едва тогава започват да разговарят като хора, или както му казваме ние — да умуват, с други думи, чисто и просто се връщат в състоянието, в което са били преди да си разкървавят носовете, така че дори не забелязват това, за което би трябвало да се мисли в самото начало — че никому нищо не са доказали със сбиването. И изобщо възможно ли е да се докаже нещо с бой? Изобщо това е един глобален въпрос. Да, наистина, в живота си съм видял хиляди сбивания, не по-малко, но не съм забелязал някой да е успял да докаже нещо някому, след като му разкървави носа.

Но това е така, между другото, философско отстъпление. С една дума, съвсем ясно е, че не бих почнал да се бия с Костя. Но за пълно изясняване на този въпрос, трябва да добавя едно нещо. Случва се и аз да се сбия. Сега пък някой може да каже, че се превземам — един вид хем не се бия, хем се бия. Така си е. Защото по принцип не се бия. Но сбия ли се, това става винаги заради принципа, и се счепквам с някого само когато си заслужава, когато не остава нищо друго, когато има несправедливост и думите не помагат. Тогава вече щеш не щеш — трябва да се биеш, и веднъж имаше такъв случай в Лятната градина, когато ние двамата с Костя се сбихме с четирима глупака, които закачаха момичетата — поне на нас ни се стори, че ги закачат — но за това се сетихме вече по-късно. После Костя каза, че съм приличал на ерделтериер. Или по-точно, каза той, дори на фокстериер, защото аз съм малък. Дребен на ръст, искам да кажа.

Това беше втори случай, когато аз нищо не помнех — сигурно от страх. Дори не знам как точно да го нарека. Спомням си само, че пред очите ми се появи някаква сиво-кафява мъгла, а по-нататък нищо не помня. Не помня какво и как стана тогава в Лятната градина. Как се хвърлих върху единия тъпак — помня, но по-нататък — мъгла… А Костя разправя, че за малко не съм удушил оня. „После — казва — тримата едва те издърпахме, иначе — казва — той отдавна щеше да е погребан. С тебе човек — казва — по-добре да си няма работа.“ А пък аз нищо не помня. Твърде е възможно Костя просто да си прави шеги с мен, но аз не му се сърдя.

Да, ето такова загубване на паметта ми се случва. Може би това да ми е по наследство? Сега също нищо не помня. Струва ми се, че непрекъснато се мъчех да разбера откъде е този дяволски студ и да си спомня какъв сезон е сега, може пък да не съм забелязал кога е настъпила зимата, макар, струва ми се, да знаех, че е лято. Но такъв студ е невъзможен през лятото, и тогава ми стана съвсем ясно, че естествено сега е зима, затова е този студ. И не се учудих, че тази зима е настъпила веднага след лятото, не ми направи впечатление това, както не ми направи впечатление, че се свечери. Или настъпи нощ — защото стана тъмно.

И тогава разбрах, че съм в Рига, отново съм в Рига както преди една година, и тогава беше ужасен студ, толкова силен, че дори очите ми замръзнаха. Тогава всички бяхме в Рига — аз, мама и баща ми; искаше ни се да чуем концерта в Домската катедрала и дълго се лутахме из стария град, докато излезем на площада пред нея и видяхме цялата тази грамада, цялата тази устремена към небето, към висините, катедрала от тринадесети век, с високи стреловидни прозорци, закрити с красиви решетки, и което особено ме порази — огромните врати. А пред вратите, на площада, се тълпеше народ.

А отгоре се сипеше сняг. Но не на парцали. Снегът беше сух и ситен и, падайки, блестеше на светлината на уличните фенери. Фенерите също бяха старинни, а може би са направени като старинните, това не е важно, и точно на светлината на тези фенери се сипеше, блестеше и изчезваше лек, сух сняг — никога не бях виждал такъв. Страшно красиво беше и, загледан в снега, не забелязах как непрекъснато прииждат хора, почти целият площад пред катедралата се бе изпълнил с хора. Кои от тях бяха рижани, кои — нетукашни, не можеше да се разбере. Едно беше ясно — всички искат да чуят концерта. На мен също страшно ми се прииска, макар да не мога да кажа, че чак ми се присънва — да послушам орган. Но сега ужасно ми се прииска — дали пък не беше масова хипноза?

Но не можахме да го чуем.

Това беше изглежда някакъв съвсем необикновен концерт. Казах вече, че се бяха насъбрали страшно много хора, но половината, а може би дори три четвърти от тях също като нас нямаха билети. Не знам защо. Ние нямахме, защото бяхме пристигнали същия ден. И въпреки това можехме да бъдем на концерта. Да, можехме. Стояхме малко настрани от тълпата, до нас се приближи някакво момче и със заговорнически вид запита — не би ли могъл да ни помогне. И тогава той и баща ми се отдръпнаха малко настрани.

Не знам какво си бяха говорили там, но след около две минути баща ми се върна. Без момчето. И без билети. Дори нямам представа колко е поискал този младеж за трите билета, баща ми само каза, че не е паднал толкоз ниско, за да купува билети от разни спекуланти три пъти по-скъпо…

Това ми беше известно. То можеше да се очаква. Не знам само какво отношение да имам към подобно нещо. Наистина не знам. За баща ми това е въпрос на принцип. Той наистина никога и в никакъв случай не заплаща повече, отколкото трябва. Ще се откаже от каквато и да е вещ заради принципа. Спомням си, колежки на мама бяха й донесли някакви дефицитни ботушки с висока подметка — ужасен скандал стана, не искам дори да си спомня. Да, той е принципен. С една дума, не можахме да влезем тогава в Домската катедрала, защото по принцип, както се изрази баща ми, не помогнахме на прекупвачи спекуланти да печелят от порасналия интерес на човека към културата.

И така, останахме да стърчим край стената, докато всички, които имаха билети или които не бяха толкова твърдо принципни, влязоха вътре и огромните врати се затвориха след тях.

А ние останахме вън.

И точно тогава изгубих паметта си. Не, малко по-късно. Да, по-късно, защото бяхме успели да влезем в някаква сладкарница — толкова мъничка, че просто да не повярваш, ако не я видиш с очите си. Във всеки случай не съм виждал такава в Ленинград. Само три — не ви лъжа! — три масички, девет стола — и толкова. Доколкото разбирам, отбихме се там просто от мъка. Поне за мен беше така. Откровено казано, аз бих скъсал с тази принципност и ако имах пари, щях да купя от младежа билетите. Че кой го знае защо прави търговия с тях. Може да е крайно затруднен. Може да има много стара майка или саката сестра или нещо друго от този род, защото просто е обидно да допуснеш, че е съвсем обикновен спекулант, без никакво въображение, и, кой знае, може би ако бяхме купили билетите, животът му щеше да се промени и да протече съвсем иначе…

Ето за какво мислех, когато се отбихме в тази прекрасна сладкарница и дори не забелязах кога поръчахме всичко — всичко, което се появи неочаквано на масата пред нас — кафе и кифлички с марципан, а за мама и баща ми бяха донесли и рижки балсам. Сервираха го в толкова мънички чашки, че да се чудиш как може да се налее нещо в тях. На мен, право да си кажа, много ми се искаше да опитам какво представлява. Но нищо не излезе. Дадоха ми само да го помириша. Миришеше на лекарство.

Никак не ми се излизаше от тази сладкарница. Навън валеше сняг, беше доста студено, на тридесетина крачки от нас хората слушаха в старинна катедрала концерт на орган. Не, наистина — навън просто нямаше какво да се прави, а тук, в сладкарницата, беше топло и приятно, гореше камината — истинска камина, а не някаква електрическа измислица, горяха истински цепеници, осветлението в сладкарницата не беше ярко, а някак си понамалено, дори не можеше да се разбере откъде идва тази светлина. Пък и никой не те караше да бързаш, не чакаше край масата ти с чашка в ръка, а на тезгяха беше пуснато радио и свиреше музика. Можеше да си седиш цял живот така до единствения прозорец и да гледаш как се сипе и блести сухият сняг и мисля, че мама не би имала нищо против да поседим още малко. Аз дори бях готов да пия кафе, което изобщо никога не съм обичал — дори и в такава сладкарница, защото от всички напитки, откровено казано, обичам само чай. Е, то се знае, и квас. Но бих изпил едно кафе без да ми мигне окото, толкова хубаво ми беше там. Но бащата ми каза, че не сме дошли в Рига да седим цяла вечер в сладкарницата, и че е най-добре Стария град да се разгледа точно по това време.

Да, не ми се излизаше оттам — от сладкарницата. Но ни донесоха сметката. Донесе я едно малко момиче с везана престилчица — честна дума, то нямаше дори петнадесет години, донесе сметката на дървена табличка и когато я подаваше, направи лек реверанс. И тогава се случи нещо. Не знам как да го обясня. С една дума, баща ми взе сметката и започна да я проверява. Той винаги прави така, но по-рано аз просто не обръщах внимание на това, а сега ми стана страшно неудобно. Всичко това може би продължи около минута, а може да е било и по-малко, но аз изведнъж почувствах, че времето е спряло и просто не се движи. Чак пот ме изби, направо ми потече по гърба. Сметката беше съвсем точна. До копейка, както каза баща ми. Момичето взе парите, сложи ги на своята табличка и върна рестото. И докато баща ми по стар навик го проверяваше, момичето стоеше и ни гледаше, всеки от нас по ред, и тогава за първи път през живота ме досрамя за баща ми и за този негов навик винаги и навсякъде да проверява парите, а той сякаш напук този път броеше толкова бавно, като че ли от това зависеше нещо важно. И отново всичко излезе вярно, всичко излезе съвсем точно — и сметката, и рестото, и по това как баща ми гледаше дребните пари, които бяха в ръката му, разбрах, че не се решава, двоуми се — дали да остави известна част от тези пари на табличната, или не. Но момичето — разбрах това едва по-късно — беше разбрало и решило всичко още от самото начало, и не остана повече нито секунда. Не почака — щом видя, че баща ми преброи дребните пари, на секундата се обърна и си тръгна. То ни най-малко не се смути от това, че наоколо имаше възрастни хора, подаде сметката, взе парите, върна рестото и си тръгна, и целият му вид показваше, че никак не му трябват нечии си копейки. И чак в последния момент, когато вече почти се беше скрило зад завесата, се обърна. Но не напълно, а съвсем леко; и спря погледа си върху мен. И неочаквано се вгледа в мен — не, не твърдя със сигурност, но така ми се стори — и не че се усмихна, но по лицето му мина сякаш някакво облаче, като сянка — и се скри. Всичко стана много бързо — баща ми още държеше дребните пари в шепата си, а момичето беше изчезнало вече. Може би всичко това само ми се е сторило — усмивката, подигравката или сянката, но изведнъж ми се отщя да остана в тази чудесна сладкарничка. А най-вече ми се искаше баща ми да прибере накрая тези копейки и да престане да се двоуми как да постъпи.

И точно тогава се случи всичко това. Излязохме от сладкарницата, нямах никакво настроение заради цялата тази глупава история, и дори не забелязах кога сме минали през площада и сме тръгнали навътре по някакви улички, тесни и тъмни, а наоколо имаше къщи. Къщите бяха високи и тесни, със стръмни керемидени покриви, каквито никъде май вече не се срещат, каквито аз никога не съм виждал в Ленинград. Почти на всяка къща имаше окачена табелка, от които се разбираше, че къщите са построени на тези улички от преди триста, четиристотин, а някои и преди петстотин години, с тесни фасади, с по три, а някои само с по два прозореца — ето на такова място се бяхме озовали. И ние вървяхме така, сякаш плувахме по река, свивахме там, където свиваха уличките, понякога се озовавахме в задънена улица — и тогава се налагаше да се връщаме, или пък излизахме в някакви дворове, от които отново се озовавахме в непознати улички — и по този начин стигнахме до някаква стена. И там видях стъпала. Те водеха надолу, към една врата, над която светеше неонов надпис — „Сладкарница“. Не дочаках мама и баща ми да стигнат до това място, пък и нямах вече желание да влизам в кафене; исках само да погледна през вратата — и да се върна, стигаше ми сладкарничката до катедралата. Само щях да погледна как е вътре в тази сладкарница — и да се върна, и дори не почнах да слизам по стъпалата, даже не забелязах, не ми направи впечатление, че никой не влиза и не излиза през вратата, аз просто скочих долу, през стъпалата, и в същата минута, когато краката ми докоснаха ледената коричка пред вратата, коричката изхрущя и аз потънах до коленете в ледена вода. И веднага скочих обратно. Наистина не знам как стана това, но се получи точно така: скок, приземяване, и отново скок, както под коша при баскетбола. Подскочих като топка и в следващия миг отново се намерих на суша, на най-горния ръб, откъдето бях скочил, и останах така, докато дойдат баща ми и мама. Така че те дори не забелязаха нито кога скочих долу, нито кога скочих горе, нито че съм мокър до коленете. Продължаваха да разглеждат стената и искаха да разберат дали и тя е от средните векове и за какво е издигната тук, но колкото и да гледаха, не откриха никаква табелка, че това е архитектурен паметник. Панталоните ми бяха станали на кора, краката ми горяха, но аз бях толкова слисан, че когато баща ми, не намерил нищо интересно, каза: „Е, какво, да продължим ли?“, аз също тръгнах, но крачката ми беше някак особена, защото панталоните ми бяха хванали вече ледена корица и краката ми не се прегъваха. Тогава мама сякаш усети нещо нередно и ме запита какво ми е. И аз отговорих: „Хлътнах във вода“…

Студът ми напомни тъкмо този случай. Просто не знам как си спомних всичко това — дали бях в съзнание, или бълнувах. Помня само че, кой знае защо, много се зарадвах и все исках да споделя това с Костя, който вече не ми звънеше по телефона, а седеше до мен, и мисля, че дори бях започнал да му разказвам, но после всичко пак се обърка и аз вече не можех да му обясня, че всичко това се е случило в Рига, или пък му разказвах, но много неясно, защото успях да забележа през появилата се мъгла и студ, че е извънредно угрижен. Заопипва челото ми и после каза: „Лежи, лежи. Това е от температурата. Бълнуваш“. И после, след малко, пак: „Лежи, лежи“. И освен това добави: „Не — казва, — сега не е зима. Сега е лято. Разбра ли? Лято е сега“. И гласът му беше един подозрителен. Аз вече бях разбрал, че сега е зима, и се учудих, защо му е да ме лъже, та кой не знае, че през лятото винаги е горещо или поне не е толкова студено, и ми стана ясно, че Костя се е разболял. Много добре си спомнях, че бяхме в Рига, сега вече никой не може да ме убеди какво беше там — зима или лято, защото си спомням как се върнахме в хотела и мама ми разтри краката със спирт. А на другия ден пак отидохме при катедралата. Беше неделя, още не беше се съмнало, и снегът беше чист, без никакви следи, никой не влизаше в катедралата, нямаше никакви хора — плащай на касата тридесет копейки, влизай вътре и я разглеждай цял ден. И ние направихме точно така. Е, разбира се, не останахме цял ден, но не и по-малко от три часа; а вътре, разбира се, е такава красота, че трудно може да се опише. Спомням си, че когато се върнах в училище и исках да разкажа за нея, за Домската катедрала, каква красота е там вътре — цветни витражи, и сводовете толкова високи, че просто не можеш да ги обхванеш с поглед, а органът — няколко хиляди тръби, макар че тогава така и не можахме да чуем как звучи този орган — просто нищо не можах да обясня, нищо не можах да разкажа. И едва когато Петка Дръгачов попита: „Е, и какво в края на краищата видя там? Как е — бива ли си я?“ — едва тогава така закимах, че за малко не ми се откъсна главата, и кажи-речи двеста пъти отговорих: „Да, бива си я“. Но кое е това — бива си я и защо си я бива, не можах да разкажа.

И едва сега, макар и късничко, разбрах колко недоразвит съм всъщност и колко права е била Лидия, преподавателката ни по литература, когато ни говореше, че наличието или липсата на развито мислене у човека проличава от неговото умение или неумение да предаде с помощта на устната реч емоциите си на други хора. И сега повече от всеки друг път проличаваше, че при мен и помен няма от каквото и да е развито мислене, и е твърде възможно точно в това отношение да не съм отишъл в развитието си много по-далече от кравата. Ако изобщо съм я стигнал. Не се правя на ударен — та нали и аз само мучах, когато ме питаха за впечатленията ми. Не само че не можех да предам емоциите си, ами изобщо забравих всички думи, само повтарях — „бива си я“ — различава ли се това с нещо от мученето? Така или иначе, това сигурно се случва на всеки поне веднъж в живота — искаш да разкажеш и устата ти пълна с думи като с каша от грис; уж почваш да говориш — и тогава просто не можеш да повярваш на ушите си, плещиш глупости, безсмислици, сякаш говориш не ти, а някой друг е влязъл в устата ти и говори вместо теб, и то не каквото ти си се канил да кажеш, а нещо съвсем друго. И както разбрах едва тогава, точно този показател за развито мислене напълно липсваше у мен, така че ми престоеше тепърва, щом работата е стигнала дотам, да го придобивам от самото начало. И след този случай започнах да го придобивам, но докато това придобиване още се подготвяше, още не беше започнало, аз използвах следния метод: щом не мога да измислям нещо сам, ще научавам наизуст това, което са измислили другите. Да речем, онези, у които това развито мислене отдавна е развито.

И всичко започна от Домската катедрала. Вече не си спомням точно как се случи. Как ми хрумна такова нещо. Чак подир няколко дни, когато след Ермитажа се събрахме у Стьопа — у Наташка Степановна, и някой ме запита: „Е, как е в Рига?“ — аз вече не казах „бива си я“, а просто замълчах, а после казах сякаш замислен, като че ли отдавна вече бях забравил и за Рига, и за катедралата, или сякаш вече ми бе омръзнало да разказвам: „Какво?“ — казвам.

— Ти беше ли, или не беше в Рига?

— Да, бях — казвам.

— А в Домската катедрала?

— Естествено.

— Е, хайде тогава — казват ми — разправяй, сподели впечатленията си…

— Домската катедрала… — започнах аз и само така, за приличие, се позапънах, сякаш мислех с какви думи най-добре да разкажа. А после тези думи се заизливаха от мен като вода от обърната бутилка, защото аз вече ги бях научил всичките и още щом изречах една дума, веднага след нея идваше другата — и това продължи безкрайно. — Рижката Домска катедрала — процеждах думите аз, — е един от най-древните и най-забележителните паметници в столицата на Латвия. В неговия архитектурен облик, който се е създавал от тринадесето до деветнадесето столетие, е увековечено изкуството на най-добрите майстори. Вътрешната украса на катедралата е изобретена от каменоделци от средновековието. Тук човек може да се любува на дърворезба на майстори от петнадесети-седемнадесети век, стенопис, витражи, декоративна украса от ковано желязо — дело на рижски занаятчии.

Запазила средновековния си облик, Домската катедрала в наши дни се е превърнала в своеобразен музей, който ни запознава с различни културно-исторически епохи.

Много известен е и органът на Домската катедрала. В хиляда осемстотин осемдесет и първа година рижската градска управа се обърнала към известна музикална фирма във Вюртемберг с молба да направи в Домската катедрала „най-големия и най-добрия орган в света“. Фирмата изпълнила поръчката за непълни три години и в хиляда осемстотин осемдесет и четвърта година предала органа за ползване. Той притежава пет клавиатури, сто двадесет и седем регистри и шест хиляди седемстотин и осем тръби.

При направата на инструмента са били използвани последните достижения на органната техника от онова време. Както твърдят специалистите, фирмата наистина направила не само най-големия, но и най-съвършена по конструкция инструмент, един от най-хубавите в света…

Тук се поспрях. Но не защото нямах какво да кажа повече, можех и да продължа. По-нататък имаше още текст — там, откъдето бях взел всичко това, на плика на плочата, която купихме, когато бяхме в катедралата. По-точно ще е да кажа — на пликовете на плочите, защото тогава ние купихме целия комплект. Не знам дали щяхме да купим тогава този комплект, ако не беше огромната опашка за тези плочи, която веднага, пред очите ни, се образува и изглежда вече просто беше невъзможно да не се наредиш, щом всички са се наредили.

И ние постъпихме точно така.

Тези плочи, по-точно този комплект плочи се нарича „Хиляда години музика“. Сигурно сте виждали този комплект — ансамбъл „Мадригал“, рисунката и на четирите плика е еднаква: маса, стол, няколко кресла, предполага се, че всичко това е средновековно, а на заден план — отворен прозорец, а на прозореца, по-точно отвъд прозореца — старинен град, подобен на стара Рига; около масата са насядали няколко души с ужасно смешни дрехи: жените — с рокли с набори, а мъжете — с камизоли, пелерини, шапки с пера, и всички свирят на инструменти, които аз — и не само аз, ами и никой от нас — не е виждал, освен може би в музея по история на музиката. Да, точно четири такива повтарящи се картинки в различен цвят: кафеникаворозов, зелен, небесносин и жълт. Но, разбира се, не картинките бяха важни. Важното беше, че на обратната страна на всеки плик имаше напечатан текст, или по-право: точно тези текстове аз бях научил наизуст, макар да не знаех, да не бях сигурен ще ми потрябват ли поне веднъж в живота, или не.

Така че когато се поспрях, когато казах за органа „един от най-хубавите в света“ — това не беше още всичко научено, само че нещо почна да ми дращи в гърлото, понеже не бях свикнал. Можех и да продължа. Защото там, на картинката, беше написано още и за „огромния технически прогрес на нашата епоха“, и за „звуците на органа, които се леят като мощен поток под стрелообразните сводове на великолепната по своята акустика зала“… и така нататък — и какво ли не още, докато се стигне до подписа „А. Буш“. А. Буш беше сигурно името на музиковеда, а може би на архитекта или историка, който знаеше всичко за катедралата и за органа и чиято статия просто между другото бях научил наизуст. Но се оказа, че не е нужно. Не продължих и не казах нито дума за А. Буш. Въпреки че можех. Бях научил наизуст и текстовете на другите пликове, но реших да ги оставя за друг път, ако потрябват.

Този път не потрябваха, и без друго всички бяха поразени от моята ерудиция, честно казано. Мисля, че и аз самият бях малко поразен от нея. Но мене не могат да приемат за показател, Стьопа, тоест Наташа Степановна — ето кой ни е показател, а по израза на лицето й разбрах, че и тя е изненадана и това наистина беше вече поразително. Защото досега не бях успял нито веднъж да я изненадам, да я учудя, пък и доколкото ми е известно, и никой друг не бе успявал. Изобщо аз дори не се надявах на такова нещо, а може би и не ми трябваше. За какво ми е? Тя много важничи, пък аз не обичам такива момичета. Такива красиви момичета, които си придават важност, а Стьопа освен това е дяволски умна. Не, все пак трябва да обясня какъв човек е Наташка. На пръв поглед никога няма да кажеш, дори не можеш да допуснеш, че важничи; винаги е толкова учтива, че по-учтива от нея няма. Само че на мен просто веднага ми стана ясно, още от първия път щом я видях в кръжока ни в Ермитажа, че тази нейна учтивост й служи като щит, тя й помага да не забелязва този, който не й е интересен или обратното, да не показва съвсем явно, ако нещо или някой я интересува малко повече. Тя си има такава теория. Теория за това, че човек не бива да показва емоциите си. Не знам. Не съм съгласен. Е, нейна си работа, само че според мен това си е чисто и просто високомерие.

Всичките й теории не ме интересуват ни най-малко. И никога не са ме интересували. Дори ми е все едно към коя категория ме отнася — към тази, която й е интересна, или към другата. По-точно — ме отнасяше. Не мога да обясня, никога не е казвала нещо обидно за мен, но кой знае защо на мен винаги ми се е искало поне веднъж да наруша тази нейна вечна уравновесена учтивост. И тя поне веднъж да забрави за емоциите, за това, че трябва да не ги показва. Ако ще дори да заплаче. Мислех си още, че най-добре ще бъде да я поразиш с нещо. Или просто да я учудиш. И тя от учудване да забрави за емоциите. За тази цел трябваше не само да се измисли нещо поразително умно, но и това поразително умно да се покаже неочаквано — само че какво би могло да се измисли? По едно време специално мислих над това, но после се отказах, защото изглежда, че нищо не би могло да я учуди, споменах вече, че тя е дяволски умна. Поразително — другояче не може да се каже. Така че се отказах. Отказах се от намерението си специално нея да поразя, защото за тази цел, както разбрах, трябва да знаеш нещо много добре, да го знаеш толкова задълбочено, както никой не го знае, и освен това да можеш да го разкажеш интересно.

Но сега всичко излезе от хубаво по-хубаво — сега, когато предадох целия текст от обратната страна на плика на плочата. Получи се неочаквано и чудесно, и макар да ми е все едно, приятно е да видиш, че такова момиче като Наташка те гледа с учудване. Няма да си кривя душата — ужасно приятно е.

Но аз реших да не се задълбочавам. Да не показвам колко съм начетен. Този път беше напълно достатъчен текста, написан от А. Буш на обратната страна на един от пликовете, нали ми оставаха в запас още три, а именно: и английските верджиналисти (за които досега нищо не бях чувал), и испанската епоха на Възраждането, и немската музика от петнадесети век. Но най-важното, което ми остана в запас, беше стихът от Шекспир:

Тоз, който е от музика лишен

и към хармонията чудна хладен,

той може и крадец да бъде, и

лъжец, изменник… На такъв човек

не вярвай ти.^[1]

Да, още много неща можех да добавя тази вечер. Но не казах нито дума повече — тогава, нея вечер, когато след Ермитажа както винаги се бяхме отбили у Наташка цялата група, за да поседим в нейната стая и да послушаме свръхмодерни записи на магнетофона.

Но мене тези записи не ме интересуваха много: не ме бива да танцувам, стеснявам се, не знам — може би се дължи на това, че всички момичета са с половин глава по-високи от мен, а може да е защото не го разбирам твърде джаза — кой е по-добър, кой е по-нов, кой е свръхмодерен и прочее… В това отношение съм изостанал от всички горе-долу с триста години. И освен това, мене просто винаги най-много ме интересуват книгите — а имаше ли някъде повече книги, отколкото у Наташкини… Толкова много книги имаха, че не във всяка библиотека можеш да видиш толкова, честна дума, с хиляди бяха у тях. Книги имаше и в петте стаи, книги имаше в коридора, в специални шкафове и по полици, и по рафтове, и във вградени шкафове, и в ниши — навсякъде, където беше възможно. И докато всички момчета и момичета беснееха, показвайки дълбоко разбиране на свръхновата и свръхмодерна музика, аз се завирах някъде — в стая или в коридор — и разлиствах книга след книга, и то чак докато всички си идат.

Спомням си, този ден също започнах да се ровя в книгите. Само че този път дори не се опитвах да прочета нещо, просто изваждах книгата, поглеждах заглавието й и си я връщах на мястото. А в това време си мислех само за едно. Все за едно и също — за онези думи на Шекспир — как е стигнал до такава мисъл, дали това е истина и дали в действителност това е възможно. Тези думи просто не ми излизаха от ума. Добре ви е познато това: влезе ти нещо в главата — думи, стих или мотив — и после с години не можеш да се отървеш, просто да полудееш — не можеш да се освободиш от него. „Тоз, който е от музика лишен…“ В тази мисъл трябваше да вникна без чужда помощ, да си блъскам ума сам, насаме със себе си. Достраша ме. Помислих си: „Излиза, че по такъв начин всеки от нас може да стане мошеник. Е, почти всеки“. Почти. Но не и Наташка Степановна, то се знае — макар да не бих могъл да се закълна, да заложа главата си, че в душата й цари пълна хармония, но със сигурност от нея не би излязъл нито крадец, нито лъжец, а камо ли изменник.

Ето тъкмо върху това мислех тогава. Бях седнал в една от стаите, където полиците с книги стигаха чак до тавана, а по стените бяха окачени картини — но не като в музей, не в тежки и важни рамки с позлатен бронз и, много естествено, не някакви репродукции, от които само като ги погледнеш, зъбите те заболяват. Картините бяха много странни, масло, акварел, графика, поставени в рамка или под стъкло. Повечето от тях бяха натюрморти — цветя, цветя, цветя. Но друго ми направи впечатление: човек с листче. Да, чудноват човек с чудновато листче. Седи до маса, а може дори да не е маса. Има и книги — дебели книги една върху друга, мисля, че са старинни книги, от пергамент и подвързани с телешка кожа, а зад човека — нещо като решетка, като плетениците на старинните прозорци, макар и съвсем различен от този на пликовете на плочите „Хиляда години музика“. Но този човек дори няма отношение към музиката. Поне нищо не загатва за това, до него не се виждат никакви инструменти. Само няколко книги и освен тях някакви листове — може би е писател? Или философ? Книги и листове, а зад гърба му нещо като решетка, като прозорец, от който се виждат планини. Те дори не се виждат, няма да е вярно, да е точно, ако се изразя така. Те са загатнати. Тоест не са нарисувани направо, но ясно ти става, че щом излезеш от тази стая и от тази къща, веднага ще се озовеш на пътя, който ще лъкатуши покрай река, която, макар че също не е нарисувана, се долавя съвсем ясно, и те — пътят и реката — ще се отдалечават, отдалечават, докато — ако вие вървите по този път — всички вие заедно, реката, пътят и този, който ще тръгне по него, не стигнете в едно дефиле. А от двете ви страни ще се издигат планини — същите, за които сте се досещали, още докато сте били в тази стая с решетката, преди още да сте излезли навън, а може би вие изобщо никога няма да излезете оттам. Но въпреки това знаете и за пътя, и за реката, и за планините, както добре знае това човекът, който седи — до маса ли, до нещо такова. Лицето му е страшно, сякаш е съставено от множество плоскости, и ако го гледате направо, и той ще ви гледа направо — и тогава лицето му е едно, но ако идете малко встрани и започнете да го гледате под ъгъл — лицето му се променя, и колкото пъти го погледнете под различни ъгли, всеки път ще видите различен човек. И изразът на лицето му всеки път също става друг. Той се променя — от приветлив и добродушен до горд, недружелюбен и дори високомерен. Или неочаквано лицето му става толкова тъжно, толкова самотно, че в носа започваше да ме щипе и ми се струваше, че след секунда ще се разплача.

Да, ето такова лице — течащо и променливо като вода. А в ръката му — листче, не хартия, както добре разбирате — може би кленово, или дъбово, той го е хванал за дръжката и се е загледал в него и същевременно го показва, но какво означава всичко това — да ме убиеш, не мога да разбера. Направо да се побъркаш — толкова много ми хареса тази картина и този човек. Чувствах, че в това има някакъв смисъл, някакъв шифър, и ако знаеш този шифър, или го разгадаеш и разбереш, ще научиш нещо много важно. Струва ми се, че мога да стоя пред тази картина цял живот. И знаете ли — ако непрекъснато гледаш този човек, появява се усещането, че още съвсем малко — и той ще заговори.

Но този път — както впрочем и преди, не успях да проверя това. Защото си дойдоха Наташкините родители и ние се разотидохме. Но веднага трябва да добавя следното: да не си помислите, че щом те си дойдоха — и ние веднага се спуснахме към закачалката. Нищо подобно. Такова нещо никога не е ставало. Казах вече, че Наташка е прекрасно момиче, умно, красиво, макар, според мен, да важничи. Но виж, родителите на Наташка винаги са ми харесвали много повече. Честна дума, не съм виждал такива. Те например ни най-малко не важничеха. А какво им пречеше? Родителите на Наташка са много важни личности: баща й е академик, а майка й — доктор на някакви науки, дали физик, или химик, все не мога да запомня. Естествено биха могли при желание да важничат. Например бащата на Маркуша, на Витка Маркушкин от нашия клас, е строителен инженер. Опитай се да идеш у тях, когато той си е у дома — не смееш дори да се покашляш. Но какво приказвам! Това всеки го знае — включително и вие: има милиони възрастни, до които не може да се припари, толкова са важни. С други думи, искам да кажа, че и след хиляда години за тях ти пак ще бъдеш дете. Дори и да не си вече на десет години, както някога, а на петнадесет или шестнадесет — все едно, за тях ти си дете, а детето за тях — все едно — е глупаво, и ти си длъжен само да слушаш каквото ти говорят възрастните. Да слушаш, да се възхищаваш и да изпълняваш. И тях никак не ги интересува твоето мнение, все едно че си консервена кутия, а не човек. Ето тъкмо това е най-обидното у възрастните. Че и на четиринадесет, и на петнадесет години никой не гледа на теб сериозно.

И затова Наташкините родители ми харесваха ужасно много. Тоест съвсем не искам да кажа, че там ние веднага ставахме възрастни. Но всичко беше по-иначе. Точно така, както и трябва да бъде според мен. Разбира се, Наташкините родители си оставаха възрастни, а ние — каквито си бяхме, но никога не чувствахме някакво снизхождение към нас, никакво лигавене и подмилкване. Ние бяхме просто две страни, едната — голяма — другата — малка, но и двете страни имаха еднакви права и еднакви задължения. Да, те никога не се държаха с нас високомерно само защото са възрастни, и винаги, когато и да идехме у тях, и майка й, и баща й всеки път се отбиваха в стаята, където децата щурееха от най-новомодните записи. Освен това и от начина, по който Наташкините родители ни разпитваха как вървят нашите работи — ермитажните, училищните и домашните — се виждаше, че нашите работи действително са им интересни. А започнеше ли се някакъв спор — че възможно ли е да се съберат на едно място осем или десет души и да не заспорят? — та започнеше ли се спор в присъствието на Наташкините родители, нито единият, нито другият някога казваше: „Не, Дима, ти не си прав, грешиш“ — а винаги само: „Струва ми се, че един от нас допуска грешка“. И тогава спорещите не правеха опит насила да се разубеждават един друг, а просто се стараеха, бяха принудени да търсят потвърждение на своята правота и се ровеха било в справочници, било в речници или енциклопедии, за да установят истината. Спомням си как веднъж Костя започна да спори с Наташкиния баща. Спореха за Коктебел, на кого е принадлежало имението, където сега произвеждат шампанско. Бащата на Наташка казваше, че е на Воронцов, а Костя — че е на Голицин, и понеже нямаха под ръка никакви справочници за Крим, не успяха да установят нищо. Но след една седмица, когато пак бяхме у Наташка, влезе Иван Иванович, баща й, и каза на Костя: „Моля да ме извините. Вие тогава бяхте напълно прав“.

И в този миг видях — за първи път — как може да се изчерви човек. Червенината запълзя у него някак си от гърба и той продължаваше да се изчервява, а всички наоколо се смееха — но не със злорадство, както се случва между врагове, а добродушно и съвсем не защото Наташкиният баща, макар и академик, може да знае по-малко от нас, а защото никой не беше очаквал, че Костя може да се смущава толкова много. А ние си мислехме, че ако има някой, който никога и от нищо да не се смущава, това е само той, и просто беше учудващо, че той, нашият отговорник, отговорникът на нашия прочул се ермитажен кръжок…

Не знам как щеше да завърши това — твърде беше възможно Костя неочаквано да пламне и да изгори, но в този момент влезе Наташкината майка и каза: „Самоварът отдавна ври. Е, не искате ли чай?“.

И ние в надпревара хукнахме към кухнята.

Кухнята им беше голяма, същинско футболно игрище. И там винаги вреше самовар — винаги, когато и да дойдете. Споменавам за самовара не защото той е невиждано чудо. Ние в къщи например също си имаме самовар — малък електрически самовар около литър и половина. Но този самовар не беше електрически. Той беше съвсем истински, с въглища — палеше се с борина и дървени въглища и побираше сигурно цяла кофа вода. С очите си бях виждал как го разпалват, това беше работа на Наташкината баба, една много весела старица, тя го разпалваше, духаше, а после слагаше отгоре истински кюнец и самоварът свиреше като заводска свирка. Та, значи, тъкмо от този самовар всеки път, преди да се разотидем, ние пиехме чай, а се събирахме понякога до двадесетина души. Получаваше се просто истински ритуал и беше ужасно хубаво, сякаш бяхме едно семейство, в което имаше двадесет деца, и човек можеше само да завиди на ония, които си имаха в къщи братя и сестри, защото нито аз, нито Костя, нито пък някой от тия, които познавах, имаха братя и сестри. Всички бяха съвсем сами и нямаха с кого да поседят ей така край самовара и да чувстват, че всички са едно цяло, че са близки и ако се случи нещо — до един ще те защитят. И струва ми се, не само на мен ми минаваше това през ума, само че при нас не обичат да разговарят на такива теми. Сериозни хора.

Според мен Иван Иванович, Наташкиния баща, също е мислел върху това, защото неведнъж, когато сядаше до масата, казваше, оглеждайки нашата тайфа: „Е, какво, хубаво ли ни е семейството?“ — Наташкината баба отговаряше съвсем постарому: „Слава богу“.

Да, късметлия е Наташка, във всичко е късметлия. Какъв баща само си има — първо качество. Никога не съм виждал човек да изпие толкова чай. Сигурно би могъл сам да изпие целия самовар. Той твърдеше, че ако изпиеш през деня пет-шест чаши силен чай, ще забравиш какво е болест. Мисля, че се шегуваше. Друг въпрос е, че аз самият се увличам с чая, и ние двамата с него винаги сякаш се съревновавахме — шегувам се, разбира се — кой пръв ще наруши, така да се каже, дистанцията. Първите три чашки бяхме наравно, но после, разбира се, аз изоставах, къде можеше да се меря с него. Но знаете ли кой побеждаваше понякога — Наташкината баба. Тя никога не бързаше и пиеше чая от чинийката, като си отхапваше от захарта — не признаваше да се пие чай по друг начин. Подуха на чинийката — и пийне. И пак същото. Пак същото. Тъй че Наташкиният баща може бе беше прав. Старицата беше прехвърлила осемдесетте, дори е трудно да си ги представиш колко години са това, а беше толкова пъргава, браво на нея. И все пак аз не бих искал да живея толкова дълго. Мисля, че ще ми омръзне. Видял си вече всичко, знаеш всичко. Не можеш да очакваш вече нищо ново…

Този ден също се бяхме събрали в кухнята. И тогава Наташка каза: „Татко, Димка току-що се е завърнал от Рига“.

А той: „Тъй ли — казва, — много интересно“.

А Наташка: „Димка — казва, — разкажи още веднъж за Домската катедрала“.

И тогава разбрах какво значи да се изчервиш. Както беше се изчервил онзи път Костя. Чак дъхът ми секна, и червенината започна да пълзи дори не от гърба, а според мен от петите. Нали Наташкиният баща веднага щеше да разбере откъде съм получил тези знания, щеше да разбере, че просто съм назубрил текста от плика. И тогава стана чудо. Точно се канех да отворя уста и да започна всичко отначало, изведнъж се задавих. Може би все пак има господ? За малко да умра там на масата, стана нужда дори да изляза от кухнята да си поема дъх, а когато се върнах, никой вече не спомена за Рига. Този път се съревновавах с Наташкиния баща до край. Не знам какво ми стана, но гърлото ми беше сухо като пустиня. Още щом изпиех чашата си, подавах я отново да ми налеят от самовара… Страшна жега беше, пот се стичаше от мен не на ручеи, а като река, и всичко наоколо лъхаше зной. Всяка минута ми ставаше все по-горещо и аз пиех ли, пиех чай, просто не можех да спра.