Валентин Тублин
Златните ябълки на Хесперидите (12)

Когато влязох, заварих баща ми да разговаря по телефона с Павел Иванович и съдейки по това, че той каза „а, ето го и него“, разбрах, че разговарят за мен. Но като че ли се излъгах, защото освен това кратко възклицание, повече не се спомена за мен. Чувах как те — моят баща и бащата на Костя — дълго още мъдруваха за нещо, а после същият разговор продължи между баща ми и мама, и дълго време се чуваха всякакви там „а какво ще кажеш, ако той“ и „а какво ще кажеш, ако тя“. Така че в края на краищата аз разбрах за какво става дума. Още щом си спомних, че Павел Иванович беше споменал за някаква родила се у него идея, разбрах каква е тази идея — когато родителите ми заминат, да сложат в освободената стая някой квартирант, и доколкото можах да разбера, те нямаха нищо против това. Между другото мина ми през ума, че биха могли — поне от приличие — да ме попитат дали искам в квартирата ни да живее някой, но на моите родители, изглежда, подобна мисъл дори не им идваше в главата. Безпокоеше ги нещо съвсем друго — кого да настанят в нашата малка стаичка, където обикновено живеех аз — момиче или някое момче. Вече заспивах, а те продължаваха да разговарят и аз просто не можех да разбера каква е причината и тогава отново дочух някакви откъслечни думи, и разбрах, че този път причината съм аз. Но жестоко ще се излъжете, ако си помислите, че родителите ми ги безпокоеше въпросът с кого ще ми е по-добре да бъда. Ужасно ще се излъжете. Съвсем друг въпрос ги безпокоеше, и когато аз разбрах това, отначало ме досрамя, но после ми стана толкова смешно, та чак забравих, че само преди няколко часа плачех на двора.

Защото, както разбрах, родителите ми обсъждаха въпроса за моята безопасност. Разбрахте ли? Излиза, че те ужасно се страхуваха да не ми се случи нещо. Не, наистина — стана ми ужасно смешно, а там — в другата стая — съвсем сериозно обсъждаха при кой вариант ме заплашва по-малка опасност. При това мама казваше, че все пак по-добре е да сложат момиче. Дори и да води момчета, всеки случай ще са по-малко от момичетата, които ще води едно момче. Освен това, каквото и да си говорим, жените са винаги по-срамежливи. И понеже от време на време, както се надява, тук все пак ще се мярка моята леля, то в такъв случай опасността е сведена до нула… И докато тя разправяше всичко това (една част от разговора чувах, друга — не чувах), и докато баща ми й отговаряше нещо със своя бас, аз лежах, завит през глава, за да не се разсмея с цяло гърло — просто се задушавах от смях. Защото ако някой ги чуеше отстрани, сигурно щеше да си помисли, че става дума за едногодишно дете, което за първи път е попитало откъде идват децата, и сега ще трябва да му се разкаже приказката за щъркела и зелката. Наистина, просто да си умреш от смях, колко малко познават родителите своите деца, и аз съм сигурен, че те, по-специално моите родители, биха останали изумени, ако научеха или се досетеха за това, което в същност знаем ние, децата. Нямам предвид цинизмите, които открай време се пишат по стените на клозетите. Нямам предвид и часовете по биология, по време на които всички тези процеси на оплождане и зараждане са ни ги обяснявали и рисували десетки хиляди пъти на час. Но какво, те да не би да са забравили, че прекарах няколко години в този проклет интернат? Та нали там, още щом угасят лампите и спре битката с възглавниците и кърпите за лице, непременно някое от по-големите момчета веднага започва да разказва за момичета. Какви ли не ги разправяха и много неща бяха интересни, макар че аз тогава още не всичко разбирах. Но така беше тогава. А сега съм на петнадесет години — толкова ли не могат да разберат, че знам всичко. Освен, да речем, само едно нещо. И то защото ужасно ме е страх да не се забъркам в някаква история — а може би само съм си втълпил това. Но че ме е страх, си е съвсем вярно. А освен туй нямам голямо желание. Защото после, след тази работа, ще трябва да се женя, а на мен никак не ми се ще сега да се женя, вярно ви казвам. И изобщо, аз гледам да съм малко по-далеч от момичетата, но това съвсем не означава, че съм бебе, за каквото ме смятат моите уважаеми родители. Представям си какво биха казали, ако научеха как се целувахме на Нова година. Просто като побъркани, дявол знае какво ни беше прихванало всички, особено момичетата. На мен, право да си кажа, ми беше безразлично дали ще се целувам или не — голямо чудо, но всички момичета просто се бяха шашнали. Разбрах, че при такива случаи е по-добре да не се спори с тях. Бяхме се събрали у едно момиче, у Лена Уфимцева — едно такова кротичко момиченце и доста хубавичко, само че цялото е в лунички. Родителите й бяха заминали някъде чак до сутринта и цялата квартира беше на наше разположение. И ние започнахме да правим щуротии, да играем на най-различни игри, а така също и на „бутилка“. Кой не я знае… С една дума, отначало ми се падна да целуна Тимофеева — и, кълна се, в това нямаше нищо хубаво, защото, първо, тя е по-висока от мен с три метра, и, второ, на нея изобщо й се искаше да целуне Толя Макаров, а не мен, така че аз трябваше да се вдигна на пръсти, а тя, Тимофеева, ми подложи бузата си — и бързо изтича на мястото си. А после пък на Дьомина й се падна да целуне мен, и тогава ми беше много интересно, защото тя е член на комсомолското бюро в училище, а освен това през цялата година тя ни беше измъчила и двамата с Костя със своите доноси и изобщо тя е голяма фукня, макар че няма за какво да се фука. Но кой можеше да очаква такова нещо — тя, Дьомина, просто ме млясна между веждите, а когато всички се развикаха, че така не е честно, тя, без да й мигне окото изтърси, че ме била целунала по майчински. Ама че усойница! Но както и да е, всичко продължи — отначало при осветление, а после, уж случайно, някой го угаси, и тогава вече не знам, но какво по-точно — не мога да кажа. И ето тъкмо тогава стана едно събитие, за което не би си струвало да се говори, но аз ще разкажа за него, защото в това няма нищо лошо. Право да си кажа, омръзна ми да слушам как нашите глупчовци от класа се блъскат в тъмното като същински прасенца, пък и ужасно ме заболя главата — винаги ми става така, щом пийна само една глътка вино, и незабелязано се измъкнах в друга стая. Да си кажа честно — просто исках да поспя, да се тръшна някъде по-далечко и да захъркам — и тъкмо се вмъкнах в най-далечната стая и се канех да се тръшна на дивана, когато изведнъж разбрах, че в стаята има някой. Не се излъгах — някой стоеше до прозореца зад завесите и когато се приближих, видях, че е Лена, същата онази, с луничките. Стои с гръб към мен, но щом се приближих, каза: „Дима, ти ли си?“. Просто изтръпнах. А тя най-спокойно: „Погледни — казва. — Погледни колко е красиво“.

И наистина беше красиво, чак да се захласнеш. Лунната светлина една такава зеленикава — и ситен-ситен блестящ сняг, да, наистина дяволски красиво. Но аз все още не можех да си обясня как тя беше разбрала, че съм аз, а не някой друг. И тогава погледнах Лена отстрани — и просто замрях. Честна дума, тя беше истинска красавица, да ме вземат дяволите — тъничка, изправена, просто като опъната струна и аз чак след хиляда години си спомних, че по гимнастика тя имаше първи разряд за възрастни, но тогава, да си призная, на мен не ми беше до гимнастика, защото я гледах, без да откъсвам очи от нея, и ми се струваше, че я виждам за първи път. Миглите й бяха половин метър дълги и гъсти като кичести карамфили… Изобщо тя страшно ми напомняше на някого, на нечие лице от картините в Ермитажа, но аз дори не можах да се сетя на чие лице, защото вътре в мен нещо се скъса и изведнъж ми стана топло-топло, а после сякаш се видях отстрани — видях как я обръщам към себе си и я целувам. Още не мога да забравя това — първо, как се осмелих, и, второ, не мога да забравя колко хубаво беше. Не разбирам как се осмелих да я целуна. Но може би това дори не беше целувка — тоест, имам предвид истинска целувка. Защото аз само успях да се докосна до устните й — и толкоз. Те бяха чудни, Ленините устни, твърди и студени в момента, когато аз се приближих до тях дотолкова, че да усетя това, но още в следващия миг те сякаш омекнаха, някак си се разтвориха и трепнаха. И вече не бяха студени. Дявол знае как успяха за секунда само да се стоплят и да станат толкова нежни, че и досега, щом си спомня за тях, тръпки ме полазват. Но всичко това продължи една секунда.

И тогава усетих, че стоя със затворени очи. Просто не знам кога са се затворили и защо. И аз ги отворих. И видях, че очите на Ленка също са затворени и тя стоеше така, сякаш се взираше под спуснатите клепачи в нещо, което само тя виждаше.

Но не това беше най-учудващото. Най-учудващото бе някакво прекрасно усещане. Разбирате ли какво искам да кажа? В това нямаше нищо пошло. Всичко беше чисто, без никакви порочни мисли — все едно че съм целунал малко дете, малко момиченце. И същевременно съвсем различно — не както когато целуваш едно дете — но точно така прекрасно.

Но тогава аз сгреших. А може и да не съм сгрешил — не знам. Аз вече споменах, че стига само да вкуся вино, и невероятно ми се доспива. Очите ми сякаш се залепват. И сега след всичко станало — имам предвид след като ние с Ленка така чудесно се целунахме — изведнъж разбрах, че ако само след половин секунда не се намеря на дивана, ще заспя просто на пода, тук, до прозореца. Ако искате, смейте ми се, но така си беше. И тогава аз казах: „Лена. Не ми се сърди. Може ли да полегна? Ще полегна на този триж проклет диван и поне за десетина минути ще затворя очи. А ти — ако нямаш нищо против — поседи тук до мен. Само не ми се сърди, съгласна ли си?“.

Да, тогава аз не знаех какъв човек е тя. Виж, сега, когато я опознах по-отблизо, разбрах какво момиче беше. Какво сме гледали през всичките тези години? Казвам — беше, защото след няколко дни тя ще напусне Ленинград, ще замине за Кириши. Заедно с родителите си. Те са някакви химици, да ги вземат дяволите, а там, в Кириши, се строи някакъв химически комбинат. Къде, питам аз, са били очите ни през всичките тези години, когато се учехме заедно. Чак сега ми стана ясно каква голяма глупост сме извършили — ами че ние не й обръщахме никакво внимание. И то само заради луничките — да ни вземат мътните. Но и аз самият разбрах какъв човек е тя едва след онзи случай, за който ви разказах, а тогава още нищо не знаех, може би само едно — че никога няма да забравя случилото се, ако ще да живея триста и петдесет години.

Но тя много ме учуди. Нищо не каза, не даде да се разбере — нито тогава, нито после — дали си спомня колко хубаво беше всичко, дали изобщо смята, че е имало нещо — нищо не можеше да се забележи. То можеше само да се усети — аз можах да го усетя. И за първи път аз го усетих веднага. Защото тя никак не се учуди на думите ми. Не взе да се превзема, че самолюбието й е оскърбено и така нататък. Тя действително почувства, че аз наистина едва стоя на краката си, и само каза:

— Разбира се, легни. — А след това додаде: — Почакай, ще донеса възглавница. — А после, когато аз вече лежах и потъвах, потъвах, потъвах: — Дръпни се малко. Така. Ще те събудя, бъди спокоен. — И после: — Дай си ръката. Така. — И накрая: — Спи.