Валентин Тублин
Златните ябълки на Хесперидите (9)

Гласът, който не можах да позная, идеше някъде от невероятни далнини или глъбини. Все едно, да речем, че съм легнал на дъното на морето — толкова глух беше гласът и толкова отдалеч стигаше до мен. Чувствах все същия кучешки студ, какъвто може да бъде измислен за жив човек, но същевременно започнах да се връщам на повърхността на дълбините, където, струва ми се, бях без мое съгласие. Летях стремглаво към повърхността, сякаш се страхувах да не закъснея за влака, и през всичкото време повтарях — не спя, не спя. Но, изглежда, тия, които бяха на повърхността, не ме чуваха, докато не изскочих просто под носа им. А когато това стана, най-напред аз повторих думите, които те може би не бяха чули преди това:

— Не спя.

Очите ми се отвориха и аз видях пред себе си лицето на Катя. И тогава можех веднага отново да затворя очи, защото в същия миг, още щом я видях, се превърнах в огромен механизъм, съставен от множество зъбчати колелца, и тези колелца, както е редно, се завъртяха — всяко с различна скорост, скачени едно за друго. Цялата система заработи и се въртеше, въртеше се за радост на механиците от цял свят, но за мен това движение и въртене означаваше следното: Катя — тя беше наша квартирантка, живееше в едната стая (защо ли имахме свободна стая? От къде на къде?). Татко казва: „Помагайки на другите, ти винаги помагаш на себе си. Не е ли все едно на кого ще плаща тя тези тридесет рубли на месец — стаята и без друго е празна“. Защо? Защо да е празна? Защото баща ми и мама заминаха. Мама я няма, татко го няма, мама казва: „Катя ще ти помага“. Значи така — Катя, мама, татко. Тях ги няма — мама и татко. А кога се прибира Катя в къщи? Не по-рано от полунощ.

„Сега е полунощ, предаваме «Програмата след полунощ», нима съм си легнал толкова рано? Полунощ, юли, сега трябва да е светло, но не е светло, значи щорите са спуснати. Защо? Катя, Катя, Катя — но нали я нямаше. Кога я нямаше? До преди малко. А кой беше тук?… А-а, Костя. Костя беше тук, аз съм болен, щорите са пуснати, полунощ е. Предаваме музикален концерт. «За тези, които не спят».“

— Аз не спя.

— А ти спи — казва Катя. — Не ти ли е студено?

Студено ми е, но вече по-малко. И тогава забелязвам, че върху мен е струпана цяла планина от неща. Цял Еверест от одеяла, палта, и още и още какво ли не — всичко е натрупано отгоре ми, и само като видя тази величествена планина, ми става по-топло.

— Искаш ли плодов сок?

И Катя ми дава сок. Още едно колелце се прибавя и тутакси започва да се върти, прикачва се към другите. Катя, сок, аз вече пих сок, Костя ми беше дал, а кой го е приготвил? Майката на Костя. Страшно добра жена, красива, макар да е с очила. Винаги ще те нахрани до спукване или ще ти даде да се напиеш с чай; у тях — имам предвид дома на Костя — винаги ври чайник и всички пият чай до припадък. Хубав чай, само „екстра“ или „първо качество“, тъмнокафяв и с много приятен аромат. Нашият чай няма такъв аромат. Катя, Катя, Катя…

— А Костя къде е?

— Ей сега ще дойде. Отиде да вземе котарака. Нали го молеше да донесе котарака.

— Аз?

— Ами да. В съня си ти непрекъснато повтаряше някакво име. И на мен ми се стори, че казваш — Тимофей, Тимофей… И той изтича да го донесе.

Костя, Костя, майката на Костя, кафяв чай, плодов сок, Тимофей… (Така се казва техният котарак. Да, точно така.) Тим, Тимофей…

— Тимофей ли? — питам аз. — Защо да съм викал Тимофей?

Катя се засмя. Бърчи чело.

— Не — казва тя, — някакво друго име беше, но много прилича на това. Почакай малко, сега ще се помъча да си спомня. Тимофей ли? Тевритей ли? Я ти се помъчи малко, може да си спомниш?

Но как мога да си спомня нещо, за което нямам никаква представа. А същевременно в тези имена долавям нещо много познато… Евритей? Не, това е глупост. И започвам да си припомням всички имена, които приличат на името Тимофей. Ерофей? Но какво общо има тук Ерофей? В живота си не съм срещал никакъв Ерофей. Тогава какво ще е? Евримей? Глупости. Езмей? Това вече говори нещо. Евмей, Евмей…

— Евмей ли? Това име ли повтарях?

Катя мисли. Лицето й е много красиво, като на мадона. Не, по-скоро тя прилича на Венера на Ботичели, но Венера, разбира се, никога не се е занимавала с академично гребане, а Катя е европейски шампион по гребане в академичната четворка. Наистина, това стана съвсем наскоро. Катя, гребане, Европейски шампионат… Гребане, гребане… Тогава се появява още едно зъбчато колелце — едно такова съвсем мъничко, започва да се върти, но известно време не докосва никого. Колелцето се нарича академично гребане. Да запомним. Евмей, Евмей… Аха, така се казваше пастира, при когото отишъл Одисей, когато след дълги странствания се върнал в Итака, в родния край, на своя остров. А защо изведнъж се сетих за това? Защото бях чел „Одисеята“.

— Не е Евмей! — казва най-после Катя. — Не. Нещо подобно, но онова беше по-дълго. Прилича, но аз помислих, че е Тимофей.

А защо четох „Одисеята“? Ах, да, заради доклада за Омир. Макар че това не са мои любими четива. Костя е по тях. Той си е загубил ума по Тит Ливий, Евмей, робът на цар Одисей. Одисей се връща в Итака, а жена му там е заобиколена от много кандидати. Да се чудиш защо? Ами че тя е била на сто години. Е, не на сто, но на четиридесет. Възрастна жена. На солидни години. На възраст. Кажи-речи, на преклонна. Като моята майка. Като майката на Костя. Четиридесет години или около четиридесет — съвсем възрастна. Евмей е свинар. Всичко това мен никак не ме интересува, не. Мене ме интересува Сетън-Томсън. „Разкази за животните“, вие сигурно сте ги чели. Това се казва книга. Или пък неговата — „Животни — герои“. Когато прочетох „Уинипегският вълк“, за малко не заплаках, честна дума. Ами „Джек — смелото конче“ — за заека. По-точно за дивия заек. Или пък онзи разказ за гълъба Арно, спомняте ли си го? Да се побъркаш просто. Или Даръл — „Зоологическа градина в моя багаж“. Това се казва книга. А „Одисеята“…

Появи се още едно колелце, още едно зъбчато колелце. Но то дори не се завъртя, появи се и изчезна, отново се появи и пак изчезна. Одисей, Евмей, Омир…

Зъбчатото колелце се завъртя, свърза се с останалите, значи, попадна на мястото си… Докладът ми в Ермитажа — „Какво знаем за Омир?“. Сега вече се въртяха страшно много колелца — Катя, гребане, Европейско първенство… Омир, Одисей, Евмей… Тимофей… Евристей;.

— Евристей ли?

— Аха — казва Катя. — Аха.

Това е вместо потвърждение. Тя никога не казва „да“, а винаги — „аха“.

— Аха — казва тя. — Точно така. Пък аз помислих — Тимофей. А кой е той?

— За кого питаш?

— Ами този… който не е Тимофей…

Не, тя не се преструва. Имам предвид Катя. Ни най-малко. Да не си помислите, че се фукам, но тя наистина бъкел не знае. Искам да кажа, че не знае хиляди неща. Веднъж заговорих за Рафаело, а тя каза: „Пък аз дори не знаех — вика, — че той е и художник. Аз мислех — вика, — че той е само певец“. Разбрахте ли? За малко не умрях. На косъм бях от смъртта. Впрочем отначало си помислих, че просто се шегува. Ясно ли е? Дори се учудих — това не можеше да мине и за шега. Но най-изумителното беше, че тя съвсем не се шегуваше. Честна дума. Нали ви казах — за малко не умрях. Разбрахте ли? Не знаела, че Рафаело и рисува. Значи, тя, да я вземат мътните, не е чувала никога за Рафаело. По-точно, именно е чувала не за него, а него самият. Този, който пееше във филма „Нека говорят“. Стана ли ви ясно? За някакъв загубен певец — не, лъжа, не е лош певец, за някакъв певец, ако ще той да пееше колкото сто хиляди славея, тя бе чувала, а за Рафаело — никога. Да, това се казва номер. Изговорих сигурно милион думи, докато я убедя, че това са различни Рафаеловци, но нищо не можах да постигна. Тя не ми повярва. По мои наблюдения, тя е влюбена до уши в този същия певец Рафаело; залепила е снимката му на обратната страна на своето огледалце и повече гледа нея, отколкото самото огледало. Това е то. И, разбира се, нищо не беше чувала за Омир, нито за Одисей, нито за някакъв си там Евмей. Веднъж й казах, че би трябвало да прочете всичко това, но тя просто ме шашна. Аз й казвам: „Тия неща…“. Тогава имах предвид, че нищо не е чувала и си няма понятие — нито за Рафаело (освен пеещия), нито за Тициан, нито за Микеланджело, нито за Леонардо да Винчи. (Знаете ли как го наричаше тя отначало? Обзалагам се за хиляда рубли — не можете да познаете. Тя го наричаше Леонардо Давидович!) Нищо не знаеше. А когато й казах, че такива неща трябва да се знаят, тя ми отвърна: „че защо?“. Ясно ли ви е? Аз се смаях. „Как защо — казвам?“ А тя: „Ами така — казва. — Защо трябва да ги знам? Къде ще са ми нужни? Какво — казва — ще правя с твоя Леонардо Давидович? Ако това беше необходимо — казва, — щяха да ни го кажат в техникума“. Беше завършила Физкултурния техникум и според мен много си въобразяваше (имам предвид Катя). А може пък просто да се е обидила. Дори смятам, че тя положително се е обидила — не защото, както се разбра, не беше чувала нищо — пълни сто процента! — за живописта (според мен това никак не я засегна), а заради Рафаело. Заради това, че има още един, който е известен на някого си — ако ще даже този някой си да е едно момченце като мен.

Защото тя ме смята за съвсем малък. А тя самата е само с три години по-голяма. Осемнайсет години — я вижте колко е голяма. Но тя наистина е съвсем голяма, което си е истина, истина е. И не само защото е висока метър и седемдесет и четири, не — тя просто е съвсем голяма, и дори може да се омъжи, макар че не разбирам какво има да се гордее с това. А тя според мен се гордее. Дори веднъж ме попита — дали да се омъжи, или не. За един курсант. Да, едно моряче тук не я оставя на мира, непрекъснато й звъни по телефона. Един такъв смешен — с половин глава по-нисък от нея. Ама че кандидат! Сигурно е глупак — да си живее там кротко и тихо, да си плава под водата. А то ще вземе да се ожени, а Катя ще нарече пред някой от началствата му Тициан — Птициан (точно така каза веднъж). И тогава? Ще разжалват морячето за това, че не възпитава жена си, ще си изпати за нищо и никакво. Поне само заради това Катя да се позанимае малко, аз всичко бих й показал, бих я водил в Ермитажа чак до сватбата. Но тя ме смути с това нейно — защо? Наистина ме смути. Пък аз мислех, че това е необходимо да се знае — така, както да пишеш и да четеш. Защо? На нея като че ли не й трябва. Особено сега, през лятото, когато денонощно е на тренировки. Гребеше като бясна. И ето сега е европейска шампионка. „Птициан“! Как можа да го измисли. А сега пък Евристей го взе за Тимофей. Разбира се, на нея той също не й беше нужен. Щом е шампионка. Каква ли радост е било в клуба! „Сега сигурно скоро ще й дадат самостоятелна стая — помислих си аз. — А може и отделна квартира.“ И съвсем правилно ще е. То се знае, че й е необходима квартира, иначе ще се стеснява да води тук своето моряче. Но въпреки това той идваше — щръкне до вратата и чака, чака докато тя случайно излезе. Според мен, на нашата площадка той прекарва всичките си градски отпуски — или както им казват там. Според мен той просто се е шашнал по нашата Катя, а тя се прави, че й е безразлично. Веднъж излизам да изхвърля боклука, а той стои. Синя униформа, на хълбока му сабя. Сигурно стърчи там от цял век. И пуши — от дим не се вижда, сигурно десето пакетче допушва, ако случайно минат с колите си пожарникари, сто на сто биха се засилили със своите стълби към петия етаж да гасят. Толкова много дим имаше. Не мога да ви кажа колко ми дожаля за него. Гледам го аз, а той сякаш случайно е застанал край нашата врата, преструва се. Нищо не пита, само дими. Така ми дожаля, че не се стърпях.

— Ако търсите Катя — казвам, — тя не си е в къщи.

Но той мълчи. Струва ми се, че не ми повярва. Едва по-късно разбрах, че не това е важното. Може да е повярвал, може да не е, но не това е важното. Разбирате ли? Тази глупава мисъл ми хрумна току-що. Знаете ли каква е тази мисъл? Дръжте се по-здраво да не паднете. На него му беше безразлично. Да. Не вярвате ли? Но това е истина. На него му беше безразлично дали тя си е в къщи, или не. Е, разбира се, ако тя си беше в къщи, сигурно щеше да му е по-приятно, но и да я няма — на него пак му беше добре. Жалко, че късно разбрах това. А тогава просто си помислих, че той не ми вярва. А може пък да смята, че Катя ме е помолила да кажа така. Само че пак повтарям: на него му беше безразлично. Точно затова не каза нито една дума — само задими още по-силно. Целият се забули в дим — като вулкан. Наистина, аз никога не съм виждал вулкан, забулен в дим, но много съм чел. За изригванията на Везувий например.

Или Кракатау… Стои — и дими. И както сега ми стана ясно, общо взето, съвсем не му беше зле. Сега вече вярвам, дори съм сигурен, че е точно така. Тоест не искам да кажа, че ми се е случвало да стоя пред вратата на някого. Съвсем не. Но мога да си го представя — например мога да си представя, че ми е харесало някое момиче и трябва да го поканя някъде. И много добре мога да си представя как бих стоял до вратата и бих чакал докато то излезе. Е, може да не е до вратата, а на двора — нали човек не може цял ден да седи в къщи.

Да вземем, да речем, Наташка Степановна. Тя, например, час по час излиза навън. Колкото пъти да мина съвсем случайно покрай тях, стига само да позабавя крачка или да почакам десетина минути — непременно ще я срещна. И винаги е с някого. Винаги я изпраща някакъв дангалак от десетокласниците, мъкне, фукльото, чантата й, сияе от щастие. Колко пъти съм виждал подобни картинки — вече дори не мога да си спомня. Нито веднъж не съм я виждал да се връща сама от училище. А също и когато не си идва от училище. А нали е само в осми клас както всички нас. Ако се замислиш, този факт е просто поразителен. Но ако се замислиш малко повече, което и красиво момиче да вземеш, картината е една и съща: около тях вечно се въртят рояк поклонници. Чак ти става противно. Аз, виж, никога не бих правил така. Не бих се тълпял заедно с всички да чакам докато ми дойде реда да нося чантата. Не бих го сторил, дори ако момичето много ми харесва. Защо?

Но лично аз… Лично аз — чувствам — бих могъл да стоя на двора или дори на площадката като морячето. Сам. Че какво? Може ли човек да стои където му харесва, или не може? И той си стои.

Но въпреки това жал ми беше за него. Дори ако на него самия наистина му беше безразлично дали Катя си е в къщи, или не.

Казвам му:

— Но вие влезте. Тя няма да си дойде много скоро. Нали знаете — казвам, — че е на тренировка. Ще се върне късно вечерта.

А той:

— Нищо — казва. — Благодаря. Ще постоя тук.

Разбирате ли? Горд е. Е, негова си работа. Какво, аз пък да не взема да го моля? Да настоявам? Освен това тогава не разбирах още много неща. Например, не разбирах още, че може и да не е наложително един човек да види друг човек. Че на него може би просто му е приятно да стои до нейната врата. Само да стои и нищо повече.

Излизам след един час — стои. Но вече не пуши. И е един такъв тъжен. Казах, че тогава още не разбирах нищо от това, което сега разбирам, и дори някак си със злорадство си помислих: „Защо стоиш тука? За какво ти е тази Катя? Какво толкова си намерил в нея? Е, хубавичка е, дори ако ще да е много хубавичка, но нали е толкова висока. Нали е неудобно да вървиш с девойка, която е с половин глава по-висока от теб, още повече ако си военен… Отгоре на това със сабя“.

Разбира се, нищо не му казах. Не е моя работа. Само още веднъж му предложих да влезе вътре. Да я почака. Но той отново отказа. Тогава му казвам: „Ако искате да изнеса стол? — казвам. Все пак да се седи, е по-удобно, отколкото да се стои прав“. А той отвръща: „Не, благодаря — казва, — не е нужно“. Аз тогава друго му предлагам: „Може би — викам — играете шах? Или табла? Или нещо друго? Тогава нека изнеса кутията и да изиграем една игра тук, на перваза, щом не искате да влезете. А?“.

Това го казах просто ей така. Дори на мен ми стана неудобно — колко време стои човекът. Но той неочаквано се оживи и казва:

— Знаете ли да играете шах?

Като че ли дори се учуди. Но после всичко се изясни. То се знае, че мога да играя шах, нали в интерната, дявол да го вземе, се научих. Там на какво ли не можеше да се научиш… Но сега не става дума за това. Едва по-късно, след първите дебютни ходове ми стана ясно какво е имал предвид. Имал е предвид истинското майсторство. Честна дума, той имаше не по-малък разряд от първи. А може и по-горен. А пък аз имам само трети. Но ако трябва да говорим честно, този трети разряд е твърде условен, на всички още в интерната ни дадоха трети.

Моят трети разряд, макар и да не беше фалшив, не струваше кой знае колко. Но все пак беше достатъчен, за да разбера как играе това моряче. Той можеше да играе с мен, както се казва, със затворени очи. Дори не разбрах как стана това, но буквално още след първите няколко хода ми стана страшно неудобно — имам предвид създадената на дъската позиция. Все едно че са ви накарали да облечете детско костюмче, с близо десет номера по-малко от вашата мярка. На едно място те стяга, на друго те опъва и не можеш нито да помръднеш, нито да въздъхнеш. Абсолютно същото се получи и с моята позиция. Всички фигури все още си бяха на дъската, всички до една, играта все още всъщност не беше започнала, а нямаше къде да местя. Така че, ща не ща, трябваше в самото начало да му дам една пешка, после втора, а след това и фигура. Да, той наистина разбираше от шах. Защото аз му казах — може би ще изиграем още една? Прибързано. Може пък, помислих си, това да е станало случайно. Нали би могло и така да бъде, колко неща още не ми бяха ясни, каквото и да речеш, имах трети разряд. С две думи, просто ми стана обидно, че толкова бездарно загубих и точно за това му предложих още една игра. Вторият път дори започнах съвсем иначе. Сега вече аз играех с белите и това все пак даваше известно предимство.

Да, теоретически. Но на практика съвсем не беше така. На практика всичко напълно се повтори. На десетия ход буквално нямаше къде да местя, така че този път дори не се наложи да жертвам фигура, разбрах и без друго, че играта е изгубена. И точно тогава го запитах кой разряд е. Но той не ми отговори. Гледай го ти него, излиза, че не само е горд, но и скромен. Аз може би още близо петстотин пъти го питах кой разряд има, но той се правеше, че не чува. Тогава ужасно се разстроих. Той сигурно толкова се беше измъчил от дългото чакане на площадката, че се е зарадвал да играе дори с мен. Само че аз не останах да играя повече. Благодарих и се прибрах.

А след един час той позвъни. Отварям аз. Виждам, съвсем е оклюмал. Но се държи още.

— Извинете — казва. — Но на мен ми изтича отпуската.

И млъкна. Имаше си такъв навик, каже нещо — и мълчи, може би мисли какво още да каже, или ви дава възможност да вникнете в думите му.

Тогава аз му казвам:

— Жалко.

На мен наистина ми беше жал за него, изобщо той не е виновен, че аз играя толкова лошо. Не му се сърдех вече. Готов бях дори да изиграем още една игра, ако той поискаше.

— Да — казвам, — жалко.

А той:

— И въобще — казва — ние заминаваме оттук. На лагер. Много ми беше приятно — казва — да се запозная с вас. Само че — казва — вие не бързайте толкова при играта. Не гледайте веднага да спечелите. Играйте — казва — по-внимателно.

И отново млъкна.

— И още ето какво — казва. — Впрочем, не…

— Какво не? — питам.

А той:

— Нищо. Всичко е наред. Хайде, довиждане.

И си тръгна. Пък аз викнах подпре му:

— Ами на Катя — казвам, — на Катя какво да предам?

А той:

— Нищо. — Точно така каза. — Нищо. Нищо не трябва.

И си тръгна.

Това се казва моряче. След този случай аз дори почнах да го уважавам повече, честна дума. Харесват ми сдържаните хора. Стига да можех, щях да бъда ужасно сдържан. Каквито са индианците на Фенимор Купър. Помиите ли ги? Измъчват ги, а те не щат и да знаят. Напълно и абсолютно сдържани. Но, уви, аз не съм такъв. Аз съм много емоционален. Никак не съм сдържан. Не знам дори защо е така. Разбира се, това е много лошо, но засега изобщо не мога да измисля как да се справя с това.

Да, такава история се получи с Катиното моряче. Той, виж, се владееше, не може да му се отрече. Дори, може би, твърде много. Представете си — не поиска дори да й предам нещо…

Катя тогава се прибра както винаги, кажи-речи, в дванайсет. Отначало не разбирах с какво могат да се занимават там, на тази нейна гребна база, толкова до късно. „Може пък да спят там?“ — така си мислех. Винаги е така, когато не разбираш от нещо. Когато си нямаш понятие за една работа — именно тогава ти минават какви ли не мисли в главата, но щом го разбереш, или се запознаеш по-отблизо — виждаш: няма нищо нередно. Сам се уверих в това. Те провеждат по две тренировки на ден. Една — общофизическа, денем, а другата вечер — на вода. Ужасна работа. По десет-петнадесет километра гребат, че и повече. Не само около остров Елагин, но и около Аптекарския отгоре на това. Че дори и в Голяма Нева излизат. Или по крайбрежието. Аз самият бях с тях веднъж на кърмилото, вярно, че за малко. Тогава минахме от гребната база нагоре до Каменоостровския мост, спуснахме се до Централния парк за култура и отдих и по Крестовка се върнахме обратно. Просто само ей така, да се поразходим, да се поочупи новата кожа на веслата.

Чудесно гребат, дявол да ги вземе. Да не повярваш, че момичета могат така. Рязко загребват и пердашат по водата като бесни, аз само от седенето на кърмилото си натъртих половината гръб. Да, европейски шампиони, а са момичета — и толкоз, на улицата дори няма да им обърнеш внимание. С плитчици. Най-голямата е на деветнадесет години. Не, наистина — чудесно гребат. След тренировка от тях просто пара се вдига. По фланелките им чак сол избива от потта, вярно ви казвам. Но тренировката не е още всичко. Тя е само част от работата. Няма да се разпростирам на дълго и широко, ще кажа само едно нещо като пример. Те сигурно по два часа изтриват веслата си, а да не говорим за лодката. Нея само дето не я облизват с език. Откровено казано, съвсем излишно е те самите с часове да трият с парцалите — това би могло да го прави всяко хлапе от новаците. Дори ще му е драго, че го върши. Но те няма да допуснат. Няма да допуснат друг да върши тяхна работа. По-късно дори разбрах, че това обяснение не е съвсем точно. Те не само че няма да допуснат друг да върши тяхна работа, но по-важното е, че не биха си позволили такова нещо. Не биха си позволили да прехвърлят черната работа на други, въпреки че са шампионки и след тренировката са капнали от умора. И не само те, а никой от този клуб не допуска подобно нещо — изглежда, така си е от памтивека, никой — дори и олимпийските шампиони. Да, не го казах току-така — дори олимпийските шампиони: такива имаме точно шест души, от всички времена, като се почне от Олимпийските игри в Хелзинки. Още не съм бил роден, когато в нашия клуб вече е имало олимпийски шампиони. Не, наистина, ние имаме отличен гребен клуб. И искам да подчертая, че точно те, олимпийските шампиони, повече от всички не допускат други да вършат нещо вместо тях. Отначало просто няма да ги разпознаете сред другите, освен ако знаете, че се държат по-скромно от другите. Това ми се струваше на първо време дори странно, честна дума. Нали знаете, че обикновено всичко е тъкмо обратно: ако някой има с какво да се похвали, дай му само да се перчи и кичи. И аз самият съм такъв — във всеки случай бях такъв доскоро. Своя трети разряд по шах само дето не го забождах и на възглавницата си, честна дума. А при тях е точно обратно — колкото повече титли има един човек, толкова по-свит е. Бих казал дори толкова по-скромно се държи. Пък какви фланелки носят, само на боклука можеш да видиш такива. Целите в дупки. Това им е нещо като талисман — за щастие. И никога не важничат. Спокойно можеш да идеш при който и да е олимпийски шампион, например при Коршунов — да, именно при него — и да го попиташ дали няма грес за смазване на ключовете или кожичка за веслото, или пък нещо друго. И той ще разговаря с теб така сякаш не той, а ти си олимпийски шампион. Честна дума. Ето точно затова ми харесва нашият клуб.

Да, такъв рядко се намира. И в същия този клуб нашата Катя стана европейска шампионка още първата година. Естествено, както сами разбирате, не само тя, а цялата им четворка — распашна четворка, както е прието да се казва, и много ясно, че при тази работа се изисква труд и само труд, и никак не е чудно, че всеки път тя се прибираше у дома към дванадесет. Прибираше се полумъртва, честно ви казвам. Пък и тя самата просто е бясна в гребането, не бях виждал такова нещо, и не само тя, а и другите — стопроцентови фанатици. Ако не беше треньорът им Августина Николаевна, те с месеци нямаше да излизат от лодката, там щяха да си живеят — тя ги гони да си вървят.

Така че сега ви е ясно — морячето никога не би могло да я дочака. За да я дочака, би трябвало изобщо да се уволни и да я дебне. Всеки ден до дванадесет. Или пък и той да се залови с академично гребане. Но едва ли и това би му помогнало. Защото в „академията“ няма смесени отбори, както например при тенис. Така че и това не би помогнало. Безнадеждна работа.

Та когато Катя си дойде, аз й казвам:

— Жалко — викам, — че не си дойде един час по-рано.

А тя:

— Аха — казва. Вече ви обясних, че това „аха“ го казва при всички случаи.

А аз й отвръщам:

— Не „аха“, ами е жалко за човека.

И й разказвам цялата тази история. Тъй и тъй, казвам. От самото начало до края, до момента, когато си отиде морячето. Но без всякакви подробности. И тогава видях как може да се промени човек. Тоест кръвта се дръпна от лицето й, побледня и просто ще ме изяде с поглед, а в гласа й дори злоба се долавя, сякаш аз съм виновен.

— Аха, — казва, — а какво поръча да ми кажеш? А? Какво поръча да ми кажеш?

— Нищо — отвръщам.

— Невъзможно.

Разбирате ли? Тя ми казва това — „невъзможно“. Толкова се учудих, че дори не се възмутих. По-точно, възмутих се, но учудването ми беше много по-голямо. Да не би тя да игра с него на шах? Или пък тя разговаря с него? „Невъзможно“. Но се сдържах.

— Не — казвам. — Нищо.

А тя си знае своето. Дори забрави това „аха“.

— Спомни си — казва. — Помъчи се да си спомниш. Какво поръча да ми кажеш.

Чудех се много, като я слушах как непрекъснато ме пита, и то толкова настоятелно. Че нали той, както тя неведнъж беше казвала, изобщо не й харесваше. И тогава аз й казвам:

— Че какво толкоз? — казвам. — Защо се тревожиш? Е, като не е поръчал, много му здраве.

— Невъзможно. — Тя пак си знае своето. — Невъзможно.

— Добре де — казвам. — Вярно, той като че ли започна…

И тогава тя чак ме изплаши. Бога ми. Очите й святкаха като на тигър. Аз дори се сепнах.

— Какво? — пита ме. — Кажи де, какво?…

— Ами той така и не довърши — казвам. — Започна, а после, изглежда, се отказа. Само ме посъветва, когато играя шах да не бързам. Да играя по-внимателно.

— А не поръча ли да ми кажеш нещо?

— Нали ти казвам — уж започна: „Кажи й…“ — вика. А след това рече: „Всъщност нищо“. Те — казвам (и то само защото изведнъж някак си ми дожаля за нея, за Катя де, нещо много нервничеше заради някакво съвсем ненужно й моряче), — те — казвам — заминаха на лагер. Така че ти напразно се тревожиш — казвам. Той няма да идва вече. Сигурно няма дори да се весне повече.

— Ами къде е — казва — този лагер? Къде се намира? Каза ли ти адреса? — И вече ми закрещя: — Остави ли адреса?

— Не — казвам. — Не ми го каза. Не го остави. Но може би смята да ти пише от този лагер.

Според мен тогава тя ужасно се разстрои. Не седна дори да яде. След тренировка обикновено винаги яде — и не, да речем, чай или кафе, а солиден обяд — супа, ако има, второ и така нататък. Тя яде като същински хамалин, а не като момиче, а хляб изяжда — направо половин кръгъл хляб на едно ядене, но всъщност това е обяснимо — при такива тренировки.

Сами разбирате, че на мен никак не ми се свиди, ако ще нека изяде три кръгли хляба, това ни най-малко не й вреди. В такъв смисъл, че не й личи много ли яде или малко, съвсем не е пълна, по-скоро дори е кльощава, но яде като як мъжага. Вярно, че и сила има като на мъжага. Нашата библиотека с абонаментните издания, тежка три тона, не по-малко, тя я премества като перце. Не току-така я взеха в шампионската лодка — нали когато се премести в Ленинград тя имаше всичко на всичко втори разред, а сега е вече майстор на спорта от международна класа.

Но сега няма да говоря за това. Още повече че тогава тя не беше още никакъв шампион. Искам да кажа, когато морячето замина на лагер. Ако тогава тя беше шампион, може би щеше да й бъде по-леко — имам предвид, че по-леко щеше да преживее всичко това, поне от гордост. Но шампион тя стана едва след месец. А тогава дори не седна да яде. Щом разбра от мен, че морячето е заминало за някакъв си там лагер и нищо не е поръчало да й кажа, просто се оклюма и се прибра в стаята си. Не само че не яде, но дори чай не пи. Честна дума. Това толкова ме учуди, че аз отначало дори нищо не предприех. Нека, мисля си, да почакам. Да почакам малко. Нима тя дори чай няма да пие — мисля си. Или поне до кухнята да иде.

Но тя не отиде. И от стаята, в която живееше, не се чуваха никакви звуци, сякаш изобщо тя не беше там, в стаята. Тогава реших да приложа военна хитрост. Слагам чайника, чакам да заври, а после чукам на вратата й. И се ослушвам. А тя мълчи. Чукам втори път. Тогава тя се обажда, а гласът й един такъв, че едва го познах. Някак си мокър, влажен.

— Какво има — пита тя с този непознат глас. — Е? Какво се е случило.

И аз й казвам:

— Нищо. Нищо не се е случило, чаят е готов. Идвай да пием чай, завря.

А тя: „Няма да дойда. Няма да пия. Не искам“.

Тогава аз надзъртам в стаята й, а тя лежи в леглото — но да не мислите, че спи — не, а още си е с роклята, както се върна от тренировка, дори не се е преоблякла. Такова нещо дотогава не се беше случвало, на мен просто ми домъчня.

— Катя — казвам, — Катя. Недей така — казвам, — заради такава глупост…

И тогава стана нещо, което, ако ще сто години да мислех — не бих измислил. Тя като заплака! Бога ми. Право да си кажа, съвсем се обърках, напълно.

— Катя — казвам, — Катя…

И не се сещам какво да правя.

И изведнъж загрях. Разбрах, че тя плаче заради това моряче. Заради шахматиста. Който замина. Тоест не бях сигурен в това, разбира се, нали тя винаги казваше, че той само й пречи, а сега излиза нещо съвсем друго. Не, не бях сигурен. Но добре знаех, че в такива случаи изобщо не можеш да бъдеш сигурен. Дори точно обратното. Както, да кажем, със Стьопа, с Наташка Степановна, която винаги се изказва така презрително за момичета, които тичат подир момчета. В смисъл че тя никога не би тичала подир който и да е, а това че подир нея се мъкне цяла опашка от обожатели, това съвсем не я интересува. С нея сякаш всичко беше ясно. Но ето как е всъщност. Всъщност на нея й харесва едно от нашите момчета. Съвсем наскоро го разбрах. И знаете ли кой е той? Не е от тези, които й носят чантата. Не е и от тези, които и на сън си представят как я изпращат до къщи. Да, това е Костя. Той, виж, никога не се натиска да я изпраща. Като че ли дори и през ум не му минава такова нещо. Той дори не гори от желание да ходи у тях на гости, както всички други. Включително и аз — поне доскоро. Той дори може да й каже — да, ще гледам да дойда. И няма да дойде. Имаше такъв случай, добре си спомням: бяхме се уговорили да идем при нея един неделен ден към дванадесет. Отивам аз, звъня, и Наташка просто в същия миг отваря вратата, сякаш е стояла зад вратата и само е чакала да се позвъни. Отваря вратата, надзърта през рамото ми и пита: „А Костя къде е?“. Отговарям й: „Че той не е ли дошъл още?“. Но тя хич не ме слуша и пак: „А Костя къде е? Ще дойде ли?“.

Като че ли аз знам дали ще дойде, или не. Нали пред нея обеща, че ще дойде. С една дума, останахме у тях чак до вечерта и тя през всичкото време при всяко позвъняване тичаше да отвори, но Костя така и не дойде. После той ми каза, че наистина бил искал да дойде, но решил още веднъж — сигурно вече за хиляден път да почете своя Тит Ливий, и толкова се увлякох, казва, че съвсем забравих.

А Наташка при всяко позвъняване тичаше…

Така че в тези работи не можеш да бъдеш съвсем сигурен. И все пак аз се реших. Спомних си всичко това, реших се, дадох си важен вид и казвам:

— Виж какво — казвам, — Катя. Трябва да ти кажа нещо. Искам да ти призная нещо.

И тогава Катя просто замря. Не само че някак си се сепна и притихна, не — ами просто цялата замря, бих казал — замря и се стегна, макар че продължи да си лежи на леглото, както си лежеше. Точно като в приказките, когато убиват царския син Иван, а после го нарязват на парчета, напръскват го с мъртва вода и след мъртвата вода той, царският син Иван, отново става цял, а после го пръскат с жива вода — и той оживява. По-рано не го разбирах, по-точно не си го представях, за мен това бяха само думи — и толкова, а сега, тъй да се каже, с очите си го видях. Защото в този момент се получи точно така. Още щом казах на Катя, че трябва да й призная нещо — това й подейства като мъртва вода и после вече цялата работа оставаше да свърши живата вода. И тогава изведнъж ме прихвана и аз започнах да й говоря разни неща, да плещя измислици една след друга, което беше по-силно от жива вода. Все едно водопад от жива вода, честна дума. Защото аз казах, че цялата работа е, че съм дал дума, обещал съм уж да мълча и никога не бих престъпил дадената дума, ако не ставаше дума за нея. Тоест, ако не бях видял как й подейства това. Но сега, след като съм видял колко е разстроена, съм решил все пак да престъпя думата си, макар че това не е хубаво.

— Но — казах аз, — все пак няма да ти предам дума по дума всичко, каквото говори тук морячето. Впрочем — казвам, — ти знаеш ли, че той всеки ден стърчи тук по цели вечери край вратата. А нали на тях, на курсантите — казвам, — им дават градска веднъж в седмицата. Ти разбираш ли — казвам — какво значи това? Това значи, че той бяга от училището си. Самоволна отлъчка — така се нарича това. И по този начин на каква опасност се излага — също не знаеш, нали? Най-малкото — заплашва го карцер. А може би и военен съд.

Страшно се увлякох. Фантазията ми започна да блика като жива вода, като фонтан в Петродворец. Може би сега той е в студения карцер, на хляб и вода, и го чака съд и ние повече никога няма да го видим. И всичко това, казвам, за какво? Защото ти не му обръщаше никакво внимание.

И тогава Катя за първи път се обади:

— Той ли ти го каза?

— Това — казвам, — сам го долових. От думите му — казвам — се подразбираше. Да, точно така. „Аз за нея (за тебе, значи) — разправяше той — не представлявам нищо, едно дърво, един камък, дори една котка значат повече. Но на мен казва — все ми е едно. Тоест не че ми е безразлично, но това никак не влияе на отношението ми към нея (към тебе, значи). Но ако на нея й е неприятно да ме вижда — тогава — казва — няма да й се натрапвам. Няма — казва — да й нося чантата…“

— Каква чанта? — тук Катя ме улови.

Малко се поувлякох и все си мислех за Наташка и как й носят ученическата чанта. Тогава вече почнах да се измъквам от положението.

— Чанта ли? — питам. — Ама аз чанта ли казах? Това е само тъй, в преносен смием, за да бъде по-разбираемо. Аз ти предавам — казвам — смисъла на онова, което той каза. Сигурно — казвам — е имал предвид твоята чанта. Нали имаш такава чанта — онази спортната.

Измъкнах се. Как можах да се изпусна за чантата — ума ми не го побира. Изобщо Катя се пооживи.

— Ти май се канеше да пиеш чай — каза тя. — Хайде — казва, — нещо ми пресъхна гърлото.

Но аз не мога да спра. Бях влязъл вече в ролята си и не мога да спра.

— Седи сега той — казвам — в студения карцер. А после ще го дадат под съд, а след това какво ще стане — не мога дори да си представя. Защото — казвам — какво ли не може да му се случи. Нали е дал — казвам — клетва да не нарушава дисциплината, а щом вече я нарушил — край. Няма да го видим — казвам — повече. А той е отлично момче. Как хубаво само играе шах — истински майстор на спорта. И как говореше за теб — просто да се захласнеш. Всяка вечер ми разправяше за теб. Че си прекрасна. Разбрал го още от пръв поглед. За цял живот — казвам — си го пленила. Заради тебе човекът, тъй да се каже, е нарушил войнишката си клетва, а ти пет пари не даваш. Безсърдечен човек си ти — казвам, — Катя.

Говоря й всичко това — и сам започнах да вярвам. Чувствам как гласът ми взе да трепери и като че ли нещо в носа дори ме пощипваше, още малко — и ще се разплача. Сега пък Катя се уплаши. Дори забрави за чая, за втори път.

— Наистина ли — казва — заради това могат да го вкарат в карцера? Или пък да го изключат от училището? Ти как мислиш?

Какво има да се мисли.

— Разбира се — казвам, — че могат. Това не ти е обикновено училище, а военноморско. И не какво да е, а висше. Все едно — казвам — редовна войска. Действаща армия. Действаща армия и действащ флот. Да — казвам, — напразно погуби човека.

Но тогава тя изведнъж се разсмя и казва:

— Е — казва, — не съм го погубила още. Изобщо ти, Димка — казва, — нищо не разбираш!

И бързо скочи и изтича в кухнята. Не съм разбирал! То се знае, не разбирам. Че кой може да разбере нещо — току-що лежеше, заровила лице във възглавницата, а щом чу, че заради нея могат да дадат човека под съд — тича в кухнята чай да пие. Кой може да го разбере това?

Постоях тогава още малко в нейната стая. В носа вече не ме пощипваше, но аз наистина бях влязъл в ролята и ми се струваше, че сега мен ще ме съдят за нарушаване на клетвата. Странно е това усещане. Не, не, че е лошо — но е странно. Трудно е да си представиш, че могат да разстрелят човек само защото е нарушил клетвата заради някакво момиче, но навярно ставали са такива неща. Да речем в „Кармен“. Нямам предвид операта. Говоря за разказа на Проспер Мериме. Той съвсем се различава от операта и, разбира се, не защото там не пеят — просто не мога да обясня, но там всичко е съвсем иначе, там въздухът сякаш е друг. Няма никакви възвишени слова. Всичко е просто — но страшно ти дожалява за този разбойник Хосе Наваро. Лошо свършва той — и всичко е заради Кармен. Ако се замислиш, дори е глупаво. И все заради любовта. Не, това не го разбирам — как може да се вършат такива неща от любов. Имам предвид кражба, убийства и грабежи. Все пак това е нередно. Според мен любовта трябва да бъде съвсем друга. Обратното — щом обичаш някого, трябва да зарежеш тая работа. Всякакви грабежи и прочее. За каква любов може да става дума, когато преди това си смъкнал сакото на някого? Може пък аз да не разбирам някои неща? Тъмна работа!

Тогава ние с Катя изпихме горе-долу по четиридесет чаши чай. Шест пъти пълнихме и слагахме чайника да заври. От нас течеше вода като порой. Отначало пиехме само чай, после чай с плодова торта — любимата ми, после пък само чай, после със сладко, по-точно с конфитюр, също любимия ми, български, нали го знаете, по четиридесет и пет копейки бурканчето, после с мед, който Катя беше получила от родителите си. Родителите й живееха на сто хиляди километра от Ленинград, някъде в Казахстан, дотам дори не отива самолет; Катя казва, че те там имали пчели с кошери — та точно с такъв мед пихме чай, и тогава — а може би, когато още пиехме чая със сладко… Не, с меда беше, та тогава точно аз я запитах:

— Катя — казвам. — А ти знаеш ли какво е любов?

Сега пък тя ме учуди. Споменах вече, че е само с някакви си три години по-голяма от мен, а пък сто пъти по-малко от мен знае и бъкел не е чела — това тя сама си го признава — и, разбира се, не е чувала за такъв писател като Проспер Мериме, така че представяте си какъв отговор можеше да се очаква от нея — „ами, не знам“, а тя ми каза:

— Разбира се, че знам.

Ясно ли ви е? „Разбира се, че знам.“ Не просто знам, а „разбира се“. Тогава ме хвана яд. Какво безочие! — мисля си.

— Щом знаеш — казвам, — кажи тогава какво е?

— Рано е още — казва — да знаеш.

— А за тебе — казвам, — значи, не е рано?

— Ами че аз — отвръща ми тя съвсем спокойно, — аз съм вече голяма. А ти още не си.

— Как така да не съм? А какъв съм? — казвам. — Да не съм дете?

— Разбира се. Ти — казва — си дете. А какво, да не би да си голям?

Спрях да разговарям с нея на тази тема. Стана ми безинтересно. Не че се обидих от това, че тя ме смята за дете. Съвсем не. Просто ми стана безинтересно да разговарям с такъв човек. Стана ясно, че ние с нея имаме просто различен мироглед. Съвсем различен. Нали разбирате, тя смята, че като е на осемнадесет години и в нея се е влюбил моряк, е вече голяма, а щом аз съм на петнадесет и в мен никой не се е влюбил, значи съм още дете. Нищо, нека си мисли така, но ние с нея имаме съвсем различен мироглед. Това ми е ясно. Няма да мине много време и тя ще бъде твърде изненадана. Напълно съм уверен, че мога да се оправя във въпросите на любовта не по-лошо от нея. Само че не ми се ще. И не му е дошло още времето. Цялата работа е просто в моя забавен растеж. Споменах вече, че в класа съм почти с най-дребния ръст. По-нисък от мен е само Славка Синицин. Но това още нищо не значи. Ако искате да знаете, всички велики хора са били с нисък ръст. Наполеон, например, е бил доста нисък — това е доказано — и толкоз. И Лев Толстой. И не само те. А да не би пък от високите да са излезли много велики хора? Само Петър Първи. Той е бил върлина. Над два метра — само за баскетболист. И толкоз. А всички други велики хора са били средни на ръст. И това е съвсем обяснимо — не са имали време да хабят сили за ръста си. Нали трябва да стават велики, ето къде отиват силите им. А когато станат велики, никой не им напомня за ръста. Много просто. Тогава никой не си спомня на колко години са и прочее. А пък аз тепърва още ще раста…

Изобщо поразстроих се аз заради тази глупава Катя. Но после изведнъж си представих как съм станал велик човек — е, не като Наполеон, но нещо подобно. И как Катя идва при мен — нещо й се е случило и никой не може да й помогне. Та, значи, идва тя при мен и казва:

— Никой, освен теб, Димка, не може да ми помогне.

И аз я питам:

— Какво, сега няма ли да кажеш, че съм дете?

И неочаквано в отговор чувам:

— Разбира се, че си дете… — И после като заглъхващо ехо, повтарящо еднообразно и всеки път все по-тихо: — Разбира се, че си дете, разбира се, че си дете… — И накрая, вече почти едва доловимо: — Разбира се…

— Разбира се, че си дете.

В гласа на Евристей се долавяше раздразнение, той ядосано се разхождаше напред-назад в малката стая, където се водеше разговорът. Херакъл, облегнат на стената, го гледаше и от височината на своя кажи-речи пет лакътя ръст, виждаше как са оредели косите на Евристей. „Ако продължава така — помисли си той, — след няколко години главата му ще бъде гола.“

— Напразно си замислил това — като се спря най-после, каза Евристей. — Наистина напразно. Разбира се, че той е още дете. Ще минат още няколко години докато стане ефеб. А ти искаш да го помъкнеш бог знае къде. Аз ще ви начертая пълна схема на маршрута, а точния път ще ви покаже Протей. Но момчето няма какво да прави там.

— Но аз не го мъкна насила там — отвърна Херакъл. — То самото иска. Ако не ми вярваш, питай го сам. Да го повикам ли?

— Няма нужда — уморено отвърна Евристей. — Вярвам ти. Естествено. Ще се намери ли момче — преди хиляди години или след още две хиляди години — да се откаже от такава възможност. Известно ми е, че те бълнуват за теб и твоите подвизи. За тях — за теб и твоите подвизи — се съчиняват легенди. Кой ще се откаже — повтори той. — Понякога ми минава през ума, че и аз не бих се отказал. Но ти си възрастен човек. Разбери — това е необикновено момче. Боговете са му определили друга участ. То не е родено като теб за военни подвизи. То е необикновено надарено. Разказа ли ти за случая с вавилонския клинопис? Аз писах за това на моя приятел Нинурта-Тукулти-Ашура в Лагаш и на Енлилиадинах във Вавилон. Това наистина е нещо невероятно. Момчето е надарено с феноменална памет и покажеш ли му веднъж нещо, не ще го забрави никога. От един път само то запомни цялата класификация на колекцията ми — няколко хиляди вида. Сега разбираш ли каква отговорност носиш за него пред цяла Гърция, пред целия свят? Може би му е съдено да прослави нашата страна по някакъв друг начин, а не като се шляе по прашните пътища… Остави го тук, Херакъл, остави го. Аз ще го направя истински учен. Знаеш колко малко умни глави има в нашата страна. Всички са увлечени от войни, походи, нападения и никой не мисли нищо за истинска наука, нито за истинска култура. Остави го — тук то е в безопасност.

— Е, ако смяташ — каза Херакъл, — че аз не ще мога…

— Ти си знаеш своето. Искаш да кажеш, че щом е с теб, никой няма да посмее да го обиди, така ли? Но нали не можем да предвидим всичко, което може да ви се случи из пътя? Пътят до страната на Хесперидите е толкова дълъг. Ще трябва да преодолявате реки и морета, по пътя си ще опрете до безкрайните води на океана. Нима ще можете да се опазите от силите на природата? От разливите, ураганите, от маларията, от ухапване на змия, от стрела, хвърлена от засада? Не, не можете! Остави го тук. Тръгвай сам, донеси ябълките — и си свободен. Нали знаеш, че ние с теб не сме врагове. Произлизаме от един и същ родоначалник — Персей, и всеки от нас е посвоему неповторим: ти в своята работа, аз в моята. Помогнах ти да завършиш своите подвизи. Върви, изпълни последния — дано ти помогне твоят баща Зевс. Аз също ще ти помогна. Ще ти дам толкова храна, колкото можеш да носиш. Ще ти дам препоръчително писмо до най-големия учен на всички времена Протей — без негова помощ ти не ще постигнеш целта. Той ще ти предскаже бъдещето, ако те интересува. Но момчето остави тук.

— Но нали ти казвам…

— Теб той ще послуша. Сигурно ще те послуша.

— Но…

Херакъл с мъка намираше нужните думи. Общо взето умът му беше бистър, но в живота си той повече разчиташе на бързината на ръцете си, на вярното си око, отколкото на бързината на езика и точността на думите.

— Но слушай — каза Херакъл. — То иска да дойде с мен. Иска. Нали е умно. Мисля, че е така. Аз не мога да го преценя като теб. Струва ми се, че е много способно момче, този Мелезиген.

— Мелезиген ли?

— Аз го наричам така, защото се е родил както ти, разбира се, добре знаеш, на брега на Мелес. Между нас казано, нищо и никаква рекичка. А ти как му викаш?

— Аз му викам Майонид — каза Евристей, — защото неговият баща Майон е мой съветник по търговските работи в Мала Азия.

— Нека бъде Майонид — каза Херакъл. — Макар че това име не ми харесва. Нека бъде Майонид. Така да бъде… за какво говорихме? Ах, да, че той е способно момче. И какво от това? Ще намалеят ли способностите му, ако поопознае малко живота? Ти си прав, Евристей, пътят ще бъде дълъг. Много дълъг — предчувствам го. И нима всемогъщите богове ще ни оставят без изпитания? Разбира се, ще ни пращат изпитания. Ти си прав. Прав си, като казваш, че не ще го опазя.

— Виждаш ли…

— Вярно е. Но искам да те запитам нещо. Нима тук, в Микена той е в безопасност? Имам предвид следното — нима тук нищо не може да му се случи, а? Да, Микена има високи стени. Но достатъчно високи ли са те за комара, носещ малария? Не са. Той прелита над тях. Ами болестите — как ще опазиш момчето от тях? Ще го опазиш от една, от друга, но не и от всички. Е? От хилядите болести, които познаваме, и от ония, които не познаваме. Ще го опазиш ли? Ще го защитиш ли?

— И все пак — каза Евристей, — когато то е тук…

— Когато е тук — като ехо се обади Херакъл. — По-точно, докато е тук. С теб, наблизо. Ами ако теб те няма? Кой ще го пази? Кой може да го опази — не от случайно нещастие, не, а знаеш ли от какво? От живота. Не от този, който ти би искал да видиш, а от съществуващия. Нали знаеш, в света има добри хора, има и лоши. И ти го знаеш, и аз го знам. А момчето? То не знае. Кой ще го научи да разпознае добрия човек от по-лошия? Ти ли? Аз ли? Не. Самият живот. Казваш — убеди го, склони го да остане, ти можеш да го направиш. Тоест аз. Вярно. Мога. Но дали това ще бъде правилно, кажи? Нима знаем какво ни очаква? Какво го чака него? Какъв път са му определили безсмъртните богове? Пусни го. Нека дойде. Нека дойде с мен. Не се страхувай. Аз ще съм до него. Харесва ми момчето. Казваш, че има добра памет, така ли? Чудесно. Нека дойде с мен. Ще минем с него през десетки страни. И то ще запомни всичко, което види. Нали има способности да учи чужди езици и наречия? Това е много хубаво. Ще му бъде лесно да разговаря с хората, които срещнем. И знаеш ли какво ще ти кажа? Пусни го. Ако му желаеш доброто, пусни го. А ти му желаеш доброто, нали?

Евристей мълчеше.

— Така е — каза Херакъл. — Знам. И още веднъж ти казвам — пусни го. Нека опознае живота. Нека се подготви за него. Не го спирай. Имал е късмет. Израснал е при теб. Срещна мен. Ти, разбира се, си най-умният грък, не го отричам. Научил си го на много неща, които знаеш. Развил си ума му. А тялото? Повери го на мен. Умът е хубаво нещо, не отричам, но тялото също трябва да се развива. Не искам да кажа, че аз съм най-силният грък — макар че може би е точно така. Не е там работата. Нека сега момчето да пошколува при мен, а? Нека вземе от нас двамата най-ценното, което притежаваме. Нашият опит. Твоя и моя.

— Не знам — каза Евристей.

— Пусни го — настоя Херакъл. — Сега му е времето. Сега цари мир. Но няма да е вечно така. Нещо ми подсказва, че тепърва ни очакват изпитания. И то съвсем скоро. Когато Тезей открадна малкото момиче Елена, стигна се до война. И до разрушаването на Атина. Елена се върна в родината си, в Спарта. Ти, царю, чувал ли си за нея? Тя вече не е малко момиче. И сега работата няма да засегне само Гърция. Запомни ми думите, заради нея в света ще дойдат повече беди, отколкото от десетина епидемии. Докато е жива, непрекъснато ще я похищават и войните няма да имат край. И това е вярно, както е вярно, че твоите пеперуди някога, преди да си ги набучил с карфички, са летели на свобода. Войни ще има — и ние трябва да успеем преди да са почнали. Пусни момчето. Пусни го да дойде с мен. Това ще му е само от полза.

— Не знам — каза Евристей. — Не знам. Не знам какво да ти кажа, родственико мой и велики герою Херакъл. Може би ти си прав. Може би наистина не бива да задържам нашия Мелезиген, или както съм склонен да го наричам аз — Майонид. Може би ти си прав. Исках момчето да е при мен, защото вече съм стар. Известно ти е, че Микена не току-тъй я наричат златообилен град. Да, тук има много злато — и такова, за което се досещат, и такова, за което никой не подозира. Аз нямам син, а в Микена дъщерите не наследяват нищо. Ако умра без да посоча наследника си, Микена ще остане на Агамемнон. Ти го познаваш — той е доблестен воин, но животът не му обещава нищо добро. На никого от тези, които са женени за децата на Леда, животът не обещава нищо добро. А той неотдавна се ожени за Клитемнестра, родна сестра на същата тази Елена, за която говореше преди малко. Страхувам се, че когато се върнете, не ще ме заварите вече — Агамемнон не е от тия, които отстъпват своето злато — и особено чуждото. Дори ти не ще можеш да направиш нищо за момчето, Херакъл, защото всичко ще стане по закона. И въпреки това, пускам го с теб. Да, твоята сила се оказа по-сигурна от моята мъдрост. Вземи го. Вземи го, учи го и се грижи за него. Вървете за ябълките, донесете ги. И те са за него, за момчето Майонид, макар ти да го наричаш Мелезиген. Това не са обикновени ябълки. Който ги притежава, е предпазен от старост, от мъката, която донася старостта, от изнемощялост и забрава. Донеси ми ги тук, ако аз бъда още жив, и с това служенето ти при мен ще завърши, а ябълките ще дадем на малкия. Повикай го. Съобщи му нашата царска воля! И тръгвайте. Вървете. Не губете време. Веднага поемайте на път. Аз свърших. Само за едно те моля, Херакъл. Не го наричайте Мелезиген. Измисли някакво друго име. А? Добре, аз сам ще измисля. Нали ще те придружава? Тогава го наречи „съпровождащ“. Наричай го Омир. Разбра ли? Омир.

— Омир? Хубаво име — каза Херакъл. — Кратко и удобно. Лесно се изговаря. Съпровождащ! Омир! Не е лошо. Как не се сетих по-рано да му дам друго име. Изглежда толкова просто. Добре, нека бъде Омир. Ела тук момче, родено на брега на Мелес. Чуй волята на великия цар на Микена и мой роднина Евристей. Ние потегляме на път. Ще тръгнем двамата — аз, Херакъл, и ти, синът на Майон, който отсега, от този час, навсякъде и навред ще бъде наричан Омир.