Валентин Тублин
Златните ябълки на Хесперидите (7)

Нищо.

Колкото и да се взираше. Вече беше започнало да се отчайва. Дните се нижеха един след друг, минаваше седмица подир седмица. Слънцето се издигаше на небето и захождаше на запад, в страната на Хесперидите, а Херакъл продължаваше да върви и понякога на момчето му се струваше, че няма смисъл, безполезно е да се качва на градската стена и, сложило длан над очите, да се мъчи да види нещо.

И скитниците, които почти всеки ден идваха до градските порти с надежда да изпросят нещичко, нищо не знаеха и когато ги поканваха в двореца, разказваха все същите вече втръснали истории за Уран, за борбата на Зевс с Кронос и за битката на боговете с титаните. Но нито един от тях не можа да му отговори на въпроса: не се ли чува нещо за великия герой Херакъл? Те седяха в кухнята, където ги довеждаше прислужницата след разговора им с Евристей, и като лапаха в огромни количества останало от обеда месо, риба, бобена чорба и пийваха вино, само въртяха глави и вдигаха рамене, защото устата им беше заета — не, не били чували, не били чували нищо: Херакъл ли? Разправяха май, че тръгнал за оня свят, в преизподнята — в Тартор, откъдето няма връщане за смъртните — за скитниците, които се тътреха от една крепостна стена към друга, това, че оттам никой не се връща, беше неоспорима истина, заслужаваше ли си да отваряш уста, за да го потвърдиш още веднъж?

Но момчето не им вярваше. Гледаше ги подозрително и дори с презрение. Какво разбират те от величие! Достатъчно беше да погледнеш лицата им, по които беднотията беше оставила толкова явни следи и износените им дрехи, за да разбереш колко чуждо им е всичко велико и възвишено. И дори главното беше не в дрехите и лицата им. Главното беше робският им дух, макар че те, според момчето, без да имат никакво основание, се смятаха за свободни хора. Нямаше значение дори и това, че зависеха от волята на онези, за които пееха своите жалки песни. Работата е там, че те отдавна бяха изхвърлили от душата си каквото и да е величие, нареждаха се наравно със слугите на всеки, който можеше да им предложи парче овче сирене и подлучена чорба — откъде тогава да дойде това градско достойнство и величие на помислите. А как говореха само! Да си умреш от смях! Един стих по-къс, друг по-дълъг. Момчето чувстваше, че в него нещо затрептява, щом започне да мисли как би преразказало всички тези истории, ако се наложеше да ги разказва и ако те заслужаваха да бъдат разказвани, и го обземаше нещо спокойно и могъщо като прибой, равномерно мощно и непреодолимо… и тогава цял ден ходеше из града, безмълвно мърдаше устни и нищо не виждаше край себе си.

Но веднъж видя… Седеше си върху градската стена, ядеше вишни и плюеше долу от главозамайващата височина костилките. От стената се виждаше надалеч и отначало то не обърна внимание на облаците прах — много често се вдигаше такъв прахоляк, когато подкарваха стада крави от едно място на друго, някакъв керван бързаше да се приюти в града от страшната жега, за да тръгне отново на път по вечерен хлад. Но това не бяха нито крави, нито керван. Момчето гледа още няколко секунди, може би дори минути, и не вярваше на очите си, а след това хукна надолу по познати само на него пътечки право към двореца и едва се сдържаше да не се развика с цяло гърло.

Цар Евристей седеше в стаята си. През деня по време на жегата той винаги се затваряше в нея. Напоследък твърде често биваше там. Измъчваха го ужасни болки в черния дроб и само когато се уединяваше, се чувстваше по-добре. Беше уморен. Уморен от всичко — от непрекъснатата жега, от своя шумен и креслив дворец, от жена си, която непрекъснато се оплакваше, че скучае. От съветниците си, които непрекъснато се навираха при него със своите съвети, и от тези изтощителни болки в черния дроб, които щяха да го вкарат в гроба. Но най-вече — от новините.

Той никак не обичаше новините. Лошите — защото бяха лоши, а хубавите — защото след тях винаги отново идваха лоши. Но най-много се беше уморил да мисли за Херакъл. „Дано се върне по-скоро — мислеше той. — Дано. По-скоро да се връща, та пак да бъде изпратен. Колко вече продължава това? Пет години? Шест?“ На Евристей му се струва, че това трае цял живот. За какво им притрябва той на великите богове? За какво му отредиха това бреме?

Не, той няма нищо против Херакъл. Нещо повече, щеше да бъде щастлив, ако до края на живота си нямаше никаква представа за него. Боговете просто му натрапваха този герой, в дън земя да се провали дано. За какво му е на него, Евристей, и на неговата обичана Микена този безчувствен вързоп от мускули с неговия глупашки боздуган, чудовищно самомнение, неимоверна сила, с неговите буйства, по време на които човешкият живот струва за него по-малко от една глава чесън, защо му е всичко това? Щеше да бъде обяснимо, ако той, Евристей, или неговата Микена имаха някаква необикновена изгода от всички тези невъобразими подвизи. Но няма такова нещо. Всички убити и разкъсани хидри и лъвове, глигани и лопатари, всичко това е абсолютно безсмислено, защото или се принася в жертва на боговете, или се пуска на свобода. Безумна. Безумие и ненужно губене на време. О, ако боговете се смиляха над него и го оставеха на мира. Но защо, защо да не отредят на него — на Евристей — своя съдба, а на Херакъл — своя? Не и не.

Излиза, че без него — слабия, изтощения от болестта човек, този герой не може. Нали точно той, Евристей, беше длъжен всеки път да му възлага работа, без която великият Херакъл нямаше да притежава три четвърти от безсмъртната си слава. Какво би правил Херакъл без него, без Евристей? Най-вероятно щеше да затлъстее, служейки в личната охрана на някой владетел, ако боговете не го вземеха при себе си на небето, за да предпазят от неговите безумства тази грешна земя. А сега какво?

Сега в резултат на неговите усилия се утвърди общото мнение, че той, Евристей, един от най-умните и образовани хора на своето време, е бил само жалко оръдие в ръцете на своите високи божествени покровители, завистник, който със своите заяждания мира не дава на великия герой.

Общото мнение! Евристей нямаше много добро мнение за достойнствата на човешкия род. „Дано по-скоро — мислеше си той, — дано по-скоро се свърши с това.“ И без друго всичките му усилия са напразни. Никой не е способен, а главното — никой не иска да забележи и да оцени тези усилия. То се знае. Нали той не е убивал лъвове. Той е само простосмъртен човек с болен черен дроб.

Да, съдено му е да остане неразбран.

Никой и никога не ще оцени обширните му познания в историята и географията, в ботаниката и селското стопанство. Това ще се забрави, такова нещо не е прието да се помни. Ще бъдат забравени новите, отбрани сортове пшеница, които той успя да получи след няколкогодишни селекции. Ще се забрави, че беше развъдил нови породи овце и крави, че млякото стана точно два пъти по-маслено, а реколтите се увеличиха двойно, четворно. Не, никой не ще си спомни за това. Защото човечеството имаше нужда и запомняше сензации от друг род — сензации, свързани със счупени черепи, строшени кости, изтръгнати нокти, с похищения, убийства, клетвонарушения. Предателството, лъжата, измамата — ето кое се запомняше, прочуваше се… при подобни обстоятелства той вече не се учудваше, че от него не ще излезе герой.

И така да е.

Не, не е прав той, като казва, че всичко ще се забрави. Поне едно нещо сигурно ще остане. Неговият труд. Неговата огромна работа, чийто завършек наближава. Ето това е най-великият му, истински подвиг, който не прилича на целия този шумен героизъм, четиридесет процента от който представлява само размахване на тоягата, а шестдесет — фантазии на разказвача по повод на това размахване. Не, неговият подвиг не е такъв. Това, което той върши сега, на което бе посветил толкова години от живота си, ще остане за векове. То наистина е велик труд, той вярва, че рано или късно, докато е още жив или след сто, двеста години, ще се намери човек, способен да го оцени.

Този труд беше съчинението му за пеперудите.

Беше го започнал още като дете. Още тогава го беше поразило невижданото разнообразие на тези летящи, леки, изящни, толкова беззащитни създания, прелитащи от цвят на цвят — такива волни, такива красиви. През онези години и той като всички ги ловеше направо с ръце, а прашецът оставаше по пръстите му и по този начин унищожаваше, похабяваше красотата им. После направи първото си изобретение — сакче. Дълго бе мислил как да запази без изменения външния вид на тези насекоми, и след редица несполучливи опити намери необходимото — леко сакче на дълга дръжка. По-късно той пръв се досети да въведе в употреба карфичките, с които можеше да се забождат — и по такъв начин да се запазват — пеперудите. И много, много други неща още.

По времето, когато се възкачи на престола, вече притежаваше една от най-големите колекции на пеперуди в света. Още преди много години Мидас, Критският цар, велик учен, щом научи за тази колекция, предлагаше на Евристей за нея четири хиляди породисти крави. Вестта за този негов труд се разнесе до най-отдалечените земни кътчета като за едно от чудесата в света. Но Евристей — и може би единствено само той — знаеше колко много още не е направено и му оставаше само утешението, че никой в света не би могъл да направи повече, отколкото беше направил той.

Какво беше направил той самият за науката.

Пръв той раздели всички пеперуди на два раздела — „Homoneura“, които са без хоботче, а шарката на жилкуване на предните и задните крила е еднаква, и „Heteoneura“, които имат хоботче, а жилкуването на предните и задните крила се различава.

Той сложи край на съществуващото до тогава и напълно ненаучно разделяне на пеперудите на висши — „Macrolepidoptera“, и нисши — „Microlepidoptera“.

Той пръв въведе термини, употребявани и до днес в целия научен свят, като използва обозначаването им на излезлия вече от употреба и поради това не успял да претърпи изменения шумерски език.

Пак той пръв описа различните степени на видоизменения на тези лекокрили създания от гадните, лакоми гъсеници… Да, той бе направил това, това и много други неща и ако страдаше от честолюбие на учен, само описанието на семейството на нимфалидите стигаше да му завоюва безсмъртие в историята на науките.

Но той не беше честолюбив, а историята изискваше друго.

Затова сега стоеше в своята работна стая, където в остъклени витрини грееха и преливаха с цветовете си хиляди представителки на пъстрокрилите — тези, които беше вече описал и нанесъл в каталога си, както и тези, които все още чакаха реда си. В момента завършваше описанието на „Черна мечка“. Той погледна пеперудата и с равен красив почерк написа на чудесната хартия, донесена му от Египет, следното:

„Черна мечка“ — „Arctia villica“

Среща се в Средна, Южна и Източна Европа и в Близкия Изток. Предните крила са черни с бели петна, задните — оранжеви с черни нетна. Можем да я намерим по цветята, стените, оградите. Лети към светлината. Гъсеницата „Arctia villica“ се храни с различни нискостеблени треви, растящи на слънчеви места.

Той погледна още веднъж. Пеперудата беше като жива. Сякаш ей сега ще размаха крилца и ще отлети.

Няма да отлети.

Евристей отмести поглед от пеперудата и направи една не съвсем строго научна бележка: „Тази пеперуда е много красива“.

И точно в тази минута се втурна момчето. Беше се задъхало, гърдите му се издигаха и отпущаха. „Иде! — развика се то. — Велики царю, той иде, връща се, видях го. С очите си го видях от крепостната стена!…“

Евристей веднага разбра всичко и както винаги почувства вкус на метал в устата си. Не беше нужно да си пророк, за да забележиш как момчето — синът на неговия търговски съветник Майон, загубваше ума си, щом чуеше за Херакъл. Евристей много съжаляваше за това, но нищо не можеше да направи. Той си нямаше синове и цялата си любов беше отдал на това момче, което притежаваше сякаш безгранични способности. С каква лекота само усвояваше най-сложните обяснения из областта на математиката, физиката, химията. С какви великолепни лингвистични способности го беше надарила природата. Едва единадесетгодишен, той свободно говореше и пишеше на финикийски, беше изучил вавилонския клинопис и египетските йероглифи, от първия път запомняше което и да е обяснение… И макар да притежаваше тези способности — не проявяваше никакво старание, никакво желание да задълбочи получените знания, да заложи опит, да изведе научна хипотеза. Дай му свобода и той по цял ден ще слуша всякакви небивалици за боговете и героите — в такива минути просто замираше, очите му горяха… В себе си Евристей подозираше, че момчето тайно се увлича от съчинителство — и страшно го огорчаваше дори самата мисъл за това. Херакъл — ето кой беше герой за момчето, просто бе невъзможно да го разубеди в това. „То е защото — тъжно си мислеше Евристей, докато застаналото до него момче едва задържаше учестеното си дишане — всички ние сме склонни да се задоволяваме със собствения си опит, който при краткотрайното ни пребиваване на земята никога не може да излезе отвъд хоризонта на собствената ни ограниченост. И едва на стари години, когато залезът е вече съвсем близо, виждаме от билото на нашите години по-надалеч и по-добре — макар че нищо вече не можем да променим. И всяко поколение, разчитайки само на себе си, повтаря грешките на всички предишни поколения. Ето и момчето, синът на Майон, се стреми по-скоро да тръгне по този път. «Херакъл се връща!» Какво събитие!… Трепери цялото от нетърпение, иска му се всички да хукнем като него да посрещнем великия герой. А какво трябваше да направи този път Херакъл? Ах, да, да доведе Цербер. Това наистина е нещо интересно. Триглавият пес. Дело на природата! Тя всичко може. Пес с три глави. Интересно, интересно. Евристей ще отбележи това в своя дневник и ще напише, може би, писмо на Енлилиадинах, вавилонския цар от династията на Каситите — и той е като него запален учен колекционер, също бездетен. Да, триглавият пес…“

— Ти искаш да ида да посрещна твоя велик герой ли?

— Да — отвърна момчето и притисна ръце към гърдите си. — Нали обещахте. Миналия път дори не се показахте и той много се наскърби. Той мисли, че вие не го обичате, а други разправят, че се боите от него. Но той никак не е зъл. Видели ли сте боздугана му? Направен е от дънера на цяло маслиново дърво. Ами лъка му? Аз не можах да дръпна тетивата на разстояние дори само колкото е дебело кутрето ми. Той може да улучи птица в главата от петдесет крачки разстояние — невероятно, нали? Моля ви, посрещнете го, много ви се моля… той е вече близо.

Момчето не млъкваше, думите една през друга се изтръгваха от устата му. „Много, много жалко“ — помисли си Евристей. Той наистина беше обещал, а обещанията трябва да се изпълняват.

— Добре — съгласи се той. — Да вървим. Да посрещнем великия герой Херакъл и едно от чудесата на света — триглавия пес. Но преди да тръгнем, миличък, кажи ми колко ще се получи, ако повдигнем седемнадесет на квадрат, умножим го по триста двадесет и девет и го разделим на седем?

— Тринадесет хиляди петстотин осемдесет и три — отвърна момчето. — Сега ще идем ли?

— Да вървим — каза Евристей и дълбоко въздъхна.