Валентин Тублин
Златните ябълки на Хесперидите (14)

Ето такъв сън сънувах — разбира се, не тогава, както вие сте разбрали, не срещу Нова година, но точно през нощта на старата година срещу новата, когато заспах като мъртъв сякаш вечния си сън, а Лена седя половината нощ и ми държеше ръката. Сигурно е държала ръката ми, защото и досега не ме напуска някакво усещане на покой, но дали е било така в действителност, разбира се, не мога да кажа, защото когато се събудих, никой вече не седеше до мен. Не, тогава аз не сънувах никакви сънища. Тогава просто паднах в някакъв ужасен вир, в тъмна яма, в преизподнята, по дяволите — а както сами разбирате, имам предвид съня, който сънувах тук, в болничната стая. Лежах и си спомнях как си шушукаха моите родители дали ме заплашва нещо, ако след заминаването си сложат в освободената стая някое момиче или е по-добре да настанят в нея момче. Какво би могло да стане в единия вариант, а какво в другия. Но както разбирам, най-вече им се искаше да знаят — или да узнаят, или да се досетят поне — от какво би трябвало да се страхуват или да очакват от мен самия, какво ми е известно вече и какво тепърва има опасност да науча, и от какво трябва да ме предпазят и по този начин преди всичко да ме спасят. И тогава аз, разбира се, не можех да не се сетя за Лена и за онова, което беше станало между нас през нощта след Нова година. А когато започнах да мисля за това, то се знае, стигнах до онзи миг, когато аз за срам и позор бях заспал, което, разбира се, беше безобразие и само Лена можеше да не обърне никакво внимание на това, защото всяко друго момиче на нейно място… Какво има да се говори! Ако аз бях момиче например, никога не само нямаше дори да разговарям, ами не бих погледнал към това момче, което отначало те целува, а само след минута се тръшва на дивана и проспива цялата нощ. Но не това е най-чудното. Най-чудното е, че щом стигнех до това място — как, дотътрил се до дивана, мигновено заспивам… И аз наистина заспивам и това ми се случва неведнъж. Един път точно така бях заспал в трамвая и отидох дявол знае къде, а друг път в метрото — и се събудих чак на колелото, на спирка Купчино.

Но дори не това беше най-учудващото, а сънят, който видях, и това, че го бях запомнил. Не знам дали вие сънувате сънища. Аз никога не сънувам. Поне така беше предишните години. А може би по-точно ще е да кажа така: не знам дали сънувам — може и да сънувам, но още щом отворя очи и сънищата съвсем изчезват от паметта ми. И аз не знам дали такива сънища трябва да се смятат за истински. Но този, за когото ще се помъча да ви разкажа сега, видях толкова ясно, както виждам вас.

Да, това беше прекрасен сън. Помня, че стояхме в малка стая — може би малко по-голяма от класната ни стая — и аз имах чувството, че сякаш не съм за първи път тук, в тази стая, а до мен стоеше Херакъл, който много приличаше на изображенията на своите статуи, например на тази до Михайловския замък; но и не съвсем същия — този беше по-висок и, знаете ли, не чак толкова мрачен. И неговата знаменита тояга беше тук — наистина огромна излъскана тояга от срязан клон на някакво яко дърво, което по структура и цвят приличаше хем на дъб, хем на орех. И лъвската кожа беше наметната на раменете му, но кожата не ме учуди, защото у Стьопа, у Наташка Степановна — ако си спомняте, аз вече споменах за това — също можеше да се види кожа, само че не лъвска, а леопардова — огромна кожа, кажи-речи два метра дълга, и толкова хубаво обработена, че по-скоро приличаше на велур, и сигурно да носиш такава кожа е и топло, и красиво във всички времена. И ето, ние стояхме пред едно кресло, а в креслото седеше дребничко човече с плешива, почти гола глава и с толкова познато лице, че в първия миг аз дори не повярвах на очите си, но после се вгледах — и тогава вече нямаше никакви съмнения. Защото човекът на стола — само че по-късно се разбра, пък и аз самият по-скоро се досетих, че това беше не обикновен стол, а трон — този човек имаше чертите на Ролан Биков… Спомняте ли си онзи прекрасен филм, добре че стана дума, в който Биков играе Бармалей? Тогава припомнете си момента, когато Биков идва при Охболи и казва: „Аз съм страшен, аз съм кръвожаден, аз просто съм един необикновено коварен човекоядец“ — а очите му са тъжни-тъжни, и за всички веднага става ясно, че той е просто страшно самотен и нещастен, и най-вече му се иска някой да го обикне като обикновен човек, а тези негови думи са само маска. И точно такова, абсолютно същото беше лицето на човека на трона, макар че той също крещеше да го оставят на мира, да се махат оттук по дяволите, защото той няма време, омръзнали са му всички до гуша — и така нататък. А ние с този огромен Херакъл стоим и гледаме, и чувстваме, че един от нас двамата всеки момент не ще издържи, ще се приближи до него, до този човек със същото като на Ролан Биков лице, и ще каже: „Добре, не бива толкова да се измъчваш. Не бива да се наскърбяваш. Не бива. Хайде да се обединим. Да тръгнем заедно където ни видят очите. Да зарежем всичко и да заживеем за собствено удоволствие…“. Но никой от нас не успя, а може би не се досети да стори това, защото човекът на трона се извърна и каза: „Аз, великият цар на Микена Евристей, се прощавам с вас. А сега си вървете“. И тогава Херакъл сложи ръка на рамото ми и каза: „Е, добре. Прощавай, Евристей“. После се обърна към мен: „Е, Омир, да вървим…“.

И точно тогава се събудих.

Лежах както винаги сам в болничната стая, но толкова ясно виждах съня пред очите си, а думите все още продължаваха да звучат в ушите ми и известно време просто не можех да разбера кое е сън и кое действителност — може би просто съм сънувал тази бяла стая, и която имаше стол и нощно шкафче, а на шкафчето са сложени три златисти ябълки. И тогава за малко да се побъркам, защото съвсем ясно бях видял същите три златни ябълки, и един тъжен глас бе изрекъл: „А ябълките оставете. Сложете ги ето тук. Благодаря. Сами разбирате, че това не са обикновени ябълки. Те са своего рода загадка на природата. Подобно нещо може да се срещне в старите медицински трудове на Изтока. В тях пише за някакъв корен, който притежава чудодейни свойства да запази младостта — не вечно, разбира се, такова нещо, както всички знаем, е абсурд, но за доста продължително време, а това е близко до изводите на съвременната наука. Тези ябълки със своето въздействие превъзхождат прочутия източен корен. Аз намерих в древните шумерски фолианти рецепта как да се приготви лекарство, което ще отдалечи старостта със сто, а може би дори с повече години. Във Вавилон всичко вече е готово за провеждане на опита и ако вие тръгнете с мен — на това място гласът на човека на трона потрепери, — ако вие тръгнете с мен — ти Майонид, и ти Херакъл, ние бихме могли да живеем още по двеста години — във всеки случай поне вие — и да погледаме света с нови очи. Съгласете се. Не изпускайте такава възможност. Нали животът е единствената реална ценност, която човек притежава, и нищо на света не може да надмине тази ценност. Съгласни ли сте с мен?“.

— Ами славата? — рече Херакъл.

— Ами стиховете? — запита момчето.

И в този момент аз напълно се събудих и разбрах кое съм сънувал, а кое съществува наистина — белите стени, перденцето на прозореца, зад което се плискаха сивите вълни на Нева, а там, в далечината, блестяха два заострени върха: на Адмиралтейството — отляво, и на Петропавловската крепост — отдясно, това беше действителност, а всичко друго бе сън, сън, сън… Но… ябълки, ябълки, златисти ябълки бяха сложени върху шкафчето до главата ми, и те бяха последният мираж, който трябваше да разсея. Взех една ябълка — дали тя ще ми даде дълголетие, дали ще преживея като млад до сто, до двеста години?… На вид ябълката беше твърда, но съвсем леко повехнала, най-обикновена ябълка от сорта „Джонатан“, миналогодишна реколта, внесени от Унгария, и да се чудиш как успяват там така добре да запазват ябълките, те съвсем, съвсем леко повяхват, и то много мъничко. Ако в тези ябълки имаше някакво вълшебство, то беше точно това, което току-що казах — че запазват свежестта си повече от година.

Отидох до прозореца. Навън беше горещо. Дори листата на дърветата не помръдваха, откъм реката не подухваше никакъв ветрец. Приятно беше да стоиш на прохладния линолеум и да гледаш сивата вода, която припламваше неочаквано като сребро, речните трамвайчета, които разстилат под носа си бели мустаци и важно се плъзгат по бляскавата водна повърхност — да гледаш и да гледаш най-красивия в света град и да откриваш с поглед всичко, през което си минал десетки пъти: отляво — Литейният мост, малко по вдясно — крайцерът Аврора, а оттатък него — Кировският мост, а още по-нататък — белите колони на Ермитажа, където преди няколко месеца при мен дойде Зинаида и каза, че тя — от името на целия ни кръжок на любителите на изкуствата — ми възлага да напиша съчинение на тема „Какво знаем за Омир“. И добави — сигурно, за да разбера важността на задачата — че тези съчинения (след като ги одобрят, разбира се) ще бъдат изпратени на международния конгрес за Омир, който ще се състои следващата зима в Кипър, и че Организацията на обединените нации е обявила такъв конкурс и конгресът ще награди с медали най-добрите от съчиненията… и прочее… И оттогава си вървя и каквото и да правя, постоянно чувствам, че това съчинение виси на душата ми като топуз на крака на каторжник. И че и аз самият като каторжника започвам постепенно да свиквам със своя топуз и дори да го заобиквам или да се гордея с него. Много ясно, че за всички работи времето не стига, така че във връзка със съчинението и с това, че трябваше да се седи в библиотеката и да се чете цялата тази необхватна литература, всички съчинения на философи от древността и учени от по-късните епохи, които е невъзможно дори да се изброят, аз трябваше да зарежа някои занимания, например кръжока на младите естествоизпитатели, хвърчилата си, които зяпах цели две години. Нещо повече, аз дори взех да отделям по-малко време на марките и пропуснах новия каталог на Цумщайн за годината, и като се вземе предвид, че към всичките ми предишни занимания се прибави и гребането — то никак не е трудно да си представи човек какъв живот съм карал през всичките тези месеци, след заминаването на родителите ми и до момента (който аз за съжаление не помня), когато са ме докарали тук — докарали са ме, придружен от Костя и котарака, който Костя донесъл по моя молба — аз ужасно исках, просто молех лекарите да разрешат котаракът да остане при мен в стаята, но можеш ли от тях да измолиш нещо. Да, чак сега разбирам какъв живот съм карал — без никаква почивка: сутрин, естествено, училището, след това два пъти седмично Ермитажа, два пъти — тренировки в гребния басейн, в неделя — ски излет, а през всичкото друго време — седиш в Народната библиотека, където всеки път ставаше ясно, че след всеки пет прочетени от теб книги се откриват още десет — които също е необходимо да прочетеш. И това продължаваше докато разбрах, че, вървейки по този път, аз няма да стигна до никъде, пък и който и да е друг на мое място. И че са съвсем напразни усилията да прочетеш всички книги, написани за Омир. Дори бях взел да се отчайвам и исках да кажа на Зинаида, че се отказвам от каквото и да е участие в конкурса, и дори споделих това с Ленка, с която тогава вече споделях всички свои намерения, но тя ми каза, че аз самият после ще се срамувам от това и че на другите никак не им е по-леко, и още хиляди други верни думи, а накрая каза, че ще ми помага да правим извадки от различни книги — с една дума, още веднъж потвърди какъв човек е и аз, като се сетя, че днес-утре тя ще замине за това глупаво Кириши, просто ми се иска да вия.

Истина ви казвам: не знам какво бих правил без нея. Светъл ум — и толкова. Без нея аз просто бях загубен — щях да се мъча дни наред, особено в самото начало, когато гледаш списъка на книгите, които трябва да прочетеш, и виждаш, че край нямат, и стигаш до мисълта, че всичко е безполезно, че никога не ще можеш да се справиш с това — а тя, Ленка, ти е под ръка, без да говори, захваща да записва индексите на книгите, един след друг, за да може на другия ден да поръча първата част, и успокоително шепне, че ти се струва страшно само защото още нищо не знаеш, но щом се задълбочиш в четенето — ще ти стане по-интересно и колкото повече научаваш, толкова по-леко и по-интересно ще ти бъде. „То е също като с гимнастиката — каза тя, — отиваш там една такава мъничка, непохватна, а като погледаш колко умело, колко красиво правят всичко другите момичета, иска ти се да ревнеш, защото си мислиш, че ти самата никога, никога не ще постигнеш това, но минава година, а след това две — и ако не си се отказала, ако не си се поддала на слабостта, то рано или късно започваш да усвояваш всичко. Само трябва да проявиш характер — това се иска.“

Да, силен човек е Ленка. Тя е като каменен зид, толкова е устойчива. Не зная откъде е дошло това у нея. Но съм сигурен — без нейната подкрепа щях да се предам. Не, не точно така — по всяка вероятност бих се предал. Щях да махна с ръка на всичко, защото, ако трябва да говоря откровено, сам не бих се оправил с този въпрос. Само едно нещо ме възпираше да не се откажа — Ленка; страшно не ми се искаше да изглеждам глупаво и тогава започнахме по-малко да четем — просто така. Аз самият се мъчех да си втълпя, че е просто така, че всеки момент, когато пожелаеш, можеш да се откажеш и ние, пак повтарям, започнахме отначало да четем всичко, което ни попаднеше под ръка. В много книги изобщо не пишеше нищо за Омир, но все едно, ние ги четяхме. Трябва да кажа, че всички ние, разбира се, нямаме никаква представа за живота на древните гърци. Абсолютно никаква. Изглежда, че ни смущава думата „древни“. Но нали това нищо не говори. Абсолютно нищо. В много отношения те са били точно такива, каквито сме ние. Само че са били религиозни — но и сега още в целия свят е пълно с религиозни — дори в Ленинград. Идете по Великден някъде, в Николската църква например — пълно е с бабички. Но те, гърците, както разбирате, са имали съвсем друга вяра. Те са свързвали всичко с природата, а техните богове ужасно са приличали на хората — също като тях са се карали, ругаели, лъжели се един друг, правели различни пакости — точно като някакви ученици. И те, другите богове, честичко послъгвали дори и своя върховен бог Зевс, а той пък ще покрещи, ще покрещи — и ще се успокои. Само ако го ядосаш много, когато излезе от кожата си, действа решително — например Хера, своята жена, оковал в златни вериги и я окачил между земята и небето. А иначе Зевс ни се стори твърде добродушен мъж — ако някой си правеше с мен такива шеги както с него, аз също не бих търпял дълго.

Не, не бива да упрекваме гърците, че са вярвали в своите богове. Сред тези богове е имало просто симпатични личности. Афродита например — най-голямата красавица. И колко е правдоподобно, че се е влюбила в Марс. Ами кой не знае, че и досега много момичета харесват военните, особено военноморските курсанти. И защо да ходим далеч. Нали разказах за нашата Катя — как уж не обръщаше внимание на своето моряче. Но щом той замина на лагер, тя веднага разбра, че не може да живее без него. А сега разправя — тя идва в началото на седмицата — че наесен сигурно ще се оженят с това моряче — ето ви пример, и то съвсем не от древността. Не, тези древни гърци са били дяволски наблюдателни и когато не са знаели как да обяснят нещо, обяснявали са го с помощта на боговете. Любовта например. Тя, да речем, как може да се обясни? Съвсем сериозно питам. Ето ние не сме древни хора, ние сме съвременни, но може ли науката да обясни защо един човек обича друг, а той изобщо не го забелязва? И тук, аз мисля, никаква наука не ще помогне. Никакви изчислителни машини, никакви компютри. Не, шегата настрана, това е много важен въпрос. Ние с Ленка разговаряхме за това до пресилване, но не стигнахме до никакъв извод. Нима е възможно един човек да накара друг човек да го обикне? Или, да кажем, нима е достатъчно за тази цел да притежаваш някакви достойнства? Мога да ви кажа със сигурност, че това съвсем не е достатъчно. Знаете ли какви случаи има? Ами такива, че прекрасна девойка неочаквано се влюби в някакъв гад и колкото и добри момчета да има край нея, тя не ще им обърне внимание. Тя ще ходи със своя гад, защото той й харесва. И при такъв случай и да я убиеш или себе си да убиеш, нищо не може да се промени. Ленка ми възрази, че според нея това е така, защото щом един човек обича, то на него съвсем не му се струва, че човекът е гад. Но разбира се, не е така. Позамислиш ли се, веднага ще ти стане ясно, че на такова момиче просто му е все едно. Все едно му е дали е гад или не, и изобщо му е все едно, и дори ако сто хиляди пъти разбере, че това момче е по-лошо от всички, окото й не ще трепне и хич няма да й мине през ума да смени този гад с някой по-добър.

Ето, помъчете се да обясните това нещо. Уверен съм, че не можете. И ако ние още от бебета не знаехме, че няма богове и всичко това е срамно суеверие и така нататък — кълна се, аз самият пръв бих измислил някакъв бог — ако ще същия този Ерос, който пронизвал хората със стрелите на любовта — и човекът загивал от любов, но ако в човека попадне стрела на омраза — тогава той не ще познае какво е споделена любов. Аз разбрах, че при древните гърци е било точно така: което не са могли да обяснят, са го приписвали на боговете. И това е съвсем ясно.

А иначе древните гърци дори са живеели почти като нас. Да вземем мебелите. Те са имали кревати. Точно така са ги наричали — краббатос. И табуретки са имали, които са приличали на нашите сгъваеми столове — дитроси. И столове имали, но са ги наричали много смешно — „клисмос“. И маси, и ракли, и най-различни светилници. И разбира се, не са ходели голи — и облечени са били, и обути. И на бръснар честичко са ходели, особено жените. И дори са си боядисвали косите, особено тези, които са искали да изглеждат руси. А децата са си играели със също такива играчки, с каквито сме играели ние като малки. Е, разбира се, и с физкултура са се занимавали, за разлика от нас. Това наистина е така — знам си го по нашия клас. Ами че при нас, откровено казано, няма на кого да се порадваш, с изключение на трима-четирима души. Веднъж в час по физическо ни казаха да се катерим по въже, без да си помагаме с краката. И какво, мислите, излезе? Покатериха се трима души. От тридесет и осем. Всички останали се извиваха някъде долу, или към средата на въжето, не по-горе, включително и аз. Ужасно противно наистина — висиш и нищо не можеш да направиш. Разбирам да бяхме някакви свръхспециализирани, да речем, физикоматематици — но нашето училище е съвсем обикновено. То се знае, трудничко щеше да ни бъде сред тези същите гърци, ако ще да бяха три пъти по-древни.

Все пак в това, ако искате да знаете, има нещо неправилно. Нещо обидно за нас. В това, че сме такива слабаци. Нищо че сме по-образовани и че нещо, което при гърците го е знаел само Питагор, сега го знае всеки хлапак. Но сме слабаци и аз мисля, че никой от нас не би издържал дори десет минути, ако ни се паднеше да се състезаваме с гърците по бягане и борба. При нас някак си така се получи, че въпросът за физическото развитие напълно се е откъснал от общото развитие на човека. Ако, да речем, някой тъпак има цафара по физика, мъкнат го с всички сили, прикрепват някого към него, и преподавателят ще остане след часовете да обясни на този дръвник това, което той е проспал в часа; но ако човек не може да плува и потъне в първата срещната локва, и никакви кръгли шестици не ще му помогнат да изплува — това никого не интересува. А нали в нашия клас само половината могат да плуват. Дори не и половината! Една трета. Веднъж целия клас отидохме на излет в Разлив — да те е срам да гледаш.

Не, тези гърци са разбирали това-онова, не само по отношение на физкултурата. Освен туй доста са пътешествали. Ние с Ленка го разбрахме, когато стигнахме до Херодот. Той е живял приблизително преди две и половина хиляди години. Честна дума, познавал е географията не по-лошо от нас. Ходил е в хиляди страни и всичко е описал — нравите, обичаите, историята.

Не, Ленка беше триста процента права! Наистина, когато нищо не знаеш, е тежко да се заловиш за нещо ново. Но след като почетеш месец-два всичко се променя. Вече към лятото аз знаех за древните гърци маса неща. Сякаш съм живял с тях в една обща квартира, честна дума. И какво са ядели, и какво са пиели, и какви навици са имали, и кое при тях се е считало за достойно, а кое не. Така постепенно бях свикнал вече всяка свободна минута да тичам в библиотеката, а там вече ни познаваха. И колко приятно беше да чувстваш, че колкото и свободно време да имаш, винаги знаеш с какво да го запълниш — и не само да го запълниш, както го запълваш, да кажем, когато се шляеш с момчетата из парка или по улицата, а да го запълниш, бих казал, осмислено. С такова занимание, след което научаваш още нещо. И всеки ден всичко това се трупа, трупа, също както ако строиш къща и добавяш по десет тухли. Сигурно отначало не се забелязва, а после гледаш — стените вече са издигнати.

Е, разбира се, при нас имаше и нещо друго. Знаеш, че си имаш някаква тайна. Не мога да го обясня, но е така. Необходимо е да е на лице такава тайна. Макар че, няма нищо тайнствено, разбира се, в това да седиш в библиотеката и да четеш, да кажем „Античната цивилизация“, или „Изкуството на древния свят“ — пак казвам, няма нищо тайнствено в това. И все пак има. И аз мисля, че сто процента това беше свързано с Ленка. Ние дори не разговаряхме за това. То си стана ей тъй, от само себе си — но в класа никой не знаеше, че между двама ни има такава здрава дружба, а да не говорим за другото. Костя и той дори не знаеше отначало. Дълго време. Макар да казва, че от самото начало подозирал, измисля си го, защото от самото начало, тоест от Нова година, никой не знаеше за това. Дори аз самият. Честна дума.

Така е, защото аз съм дръвник. От невежество е. Защото на сутринта, когато се събудих и си спомних случилото се, ужасно се изплаших. И не от това, че бях целунал Ленка, а от това как беше станало. Разбирате ли? Едно е, когато вършиш щуротии, играеш на различни пошли игри — на късметчета или на „бутилка“ и съвсем друго е, когато си насаме с едно момиче и целуваш именно него, и знаеш, че му харесваш и че ако имаш голямо желание, сигурно ще успееш да го целунеш още веднъж. И тъкмо за това се изплаших, защото бях чувал, че щом едно момиче разбере, че ти харесва, знай, че си изгубен. То вече няма да те остави. Ще гледа на тебе като на своя собственост и ще демонстрира това при всеки удобен случай, особено пред другите. Честна дума, не мога да понасям такова нещо. Казвам го, защото с очите си съм го виждал. Имам предвид Наташка Степановна от нашата ермитажна група, неведнъж споменавах за нея. И сега е тъкмо на място да кажа още нещо за нея. Защото откакто задружихме с Ленка, разбрах много неща. По-точно разбрах, че през всичкото това време съм бил влюбен като последен глупак в Наташка. И в това няма нищо чудно, не бях срещал още човек, който да не се влюби веднага щом я види. Всички наши момчета бяха хлътнали по нея и се надпреварваха да й предлагат услугите си, готови бяха да вървят с нея навсякъде, където поиска тя. Но главното дори не е там. Главното е, че тя добре знаеше това, имам предвид — тя знаеше, че нито едно момче няма да й откаже нищо. Мисля, че на нея и през ум не й минаваше, че може да бъде другояче, тоест, как е възможно да не се харесва на някого чак толкова, че той, всеки от нас, да не захвърли всички свои работи, само и само да е с нея или да я изпрати до някъде — да кажем, в Комарово, където родителите й имаха разкошна вила. Не, ще останете излъгани, ако сте разбрали, че искам да кажа, че тя чувстваше своята власт над всички момчета — не само над такива като нея, осмокласници, но дори над студенти — ето, тъкмо това нейно чувство беше къде по-силно от всичко друго. Мисля, че именно това я погуби; по-точно, то беше причина тя в края на краищата, както вече споменах, да се влюби в Костя, и то само защото той не я зяпаше в очите, не чакаше, затаил дъх, дали тя ще го покани на гости, или на рожден ден, или някъде другаде, а се държеше така, сякаш тя не съществуваше. По-точно — все едно че тя не се различаваше с нищо от другите момичета и нейните прелести не му действаха като изстрел в упор, както действаха на всеки от нас.

Да, аз мисля, че именно поради това тя се погуби. Защото отначало Наташка дори не вземаше за сериозно това, че Костя се противопоставя на волята й. Да речем, не идва у тях на гости или не я изпраща заедно с другите след училище. Или не е сред тълпата, която я заобикаля всяко междучасие. Тогава, според мен, тя реши да му даде хубав урок и известно време изобщо не разговаряше с него. Правеше се, че той никак не я интересува. Но Костя изобщо не реагира на това, и всяка свободна минута ние с него тичахме в Рицарската зала, за да погледаме още веднъж старинните арбалети и пистолетите с ръкохватки от слонова кост, или пък тичахме долу да видим познатата ни мумия, която бяха върнали след реставрация, или обратното, тичахме горе, при испанците, където ние с Костя бяхме открили един грамаден испанец, Пантоха де ла Крус, и по цели часове стърчахме пред портрета на един знатен тип, Диего де Вилямайор, който е бил ужасен гад на времето си, и това си личеше дори в тъмното, защото кръжочните ни занимания се провеждаха след затварянето на Ермитажа, а на светло това, разбира се, се виждаше съвсем ясно.

Не, това, че Наташка не разговаряше с Костя, ни най-малко не го засегна и не го травматизира. Но затова пък Наташка беше засегната до дъното на душата си, след което промени тактиката си и напротив, започна да подчертава вниманието си, канеше го навсякъде, където отиваше, и веднъж дори беше му взела билет за театър — само че той и на театър не отиде. Каза, че не може да иде, защото храната за рибките му била свършила и непременно трябвало да им купи храна и това си беше чиста истина. И според мен, тъкмо това я срази смъртоносно. Защото нито едно момиче — такова красиво като Наташка, и дори не чак толкова красиво — нито едно от тях никога не би могло да понесе подобно нещо. На тези момичета и през ум не им минава, че човек би могъл да се интересува не само от красиви момичета, но и от рибки, и това съвсем не е прищявка или престореност, а си е самата истина. Не, никога и през ум няма да им мине, че е възможно наистина сериозно да се отнасяш към подобно нещо, че през зимата е просто цяло нещастие с тия мушици и трябва да търсиш някакви типове, които вечно се навъртат край зоомагазините и скубят за малко пакетче дребни мушици по тридесет копейки, а за по-едри — и до петдесет. Но когато тези продавачи ти са крайно необходими — със свещ да ги търсиш. Не, това нещо тя не можеше да го разбере. И знаете ли какво направи Наташка? Взе, че скъса билетите. Още тогава. Накъса ги на четири и ги хвърли в кошчето.

Но всъщност след това вече започна друга история — имам предвид Наташка и Костя. Искам само да кажа, че споменах за нея, за да подчертая как се отнасят момичетата към безхарактерните момчета и какво става, когато имаш силна воля. Възхищавам се от Костя. Честна дума, дълго време не можех да разбера как успява. Веднъж дори го попитах, но той се направи, че не разбира за какво става дума. Или пък не искаше да каже. Запитах го откъде взема сили, за да каже „не“. Честно си признавам, по този въпрос аз съм напълно безхарактерен. Ако едно момиче ми харесва, не мога да му откажа нищо. Например да бъда с момичето или да му ида на гости, ако ме покани. По това познавам веднага кое ми харесва и кое не. Чудно нещо: казва ми например Козлова: „Да идем утре на ски в Кавголово“. А аз спокойно й отговарям: „Знаеш ли, не ми се ще“. Но виж, Наташка каза веднъж, и то не дори лично на мен, а на всички: „Хайде да отскочим в неделя до Петрозаводск“. На мен и през ум не ми мина да кажа „не“. Дори ми се видя съвсем естествено — ей тъй отведнъж да се дигнем и да заминем за Петрозаводск, сякаш не може да се измисли нещо друго, за да прекараме по-разумно времето си.

И ето сега, когато се обръщам, така да се каже, към миналото, сега ясно разбирам, че съм бил влюбен в Наташка. На мен и през ум не би ми минало да не ида с нея на театър заради някакви си мушици за аквариумни рибки. Дори нямаше да се сетя за рибките, дори да бяха гупи или воални опашки — дори ако всички до една бяха златните рибки от приказките. На мен, изглежда, ми се искаше да я виждам всеки ден по сто и петдесет часа на денонощие. Аз, както разбирам сега, затова толкова често пътувах по Невски, за да мина уж случайно още един път покрай къщата им — дори без да се надявам да я срещна, а просто така. Нали ме разбирате? Затова се изплаших толкова след новогодишната вечер — мислех си, че сега Ленка ще властва над мен и ще демонстрира това пред целия клас. Не, аз просто не мога да преценя хората. И сигурно съм голям мръсник, защото винаги съм способен, изглежда, мисля за другите какви ли не лоши работи и колко е хубаво, когато си мислиш за някого нещо, а излезе, че той е хиляди пъти по-добър. Макар че винаги ти е ужасно срамно, и все пак е добре. За сетен път се убедих в това в случая с Ленка. Защото аз дълго време я наблюдавах как ще се държи с мен след всичко, което се случи, и постоянно бях нащрек, за да дам отпор, ако тя се опита да посегне по някакъв начин на свободата и независимостта ми. Но дните се нижеха, а тя се държеше така, сякаш нищо не беше се случило. Като че ли между нас не е имало нищо, и като че ли не я бях целунал тогава до прозореца. Според мен тя се държеше много особено, накрая на мен дори ми стана някак си обидно, но реших да проявя желязна воля и не отидох при нея още една седмица — само от време на време поглеждах към нея, но дълго не можех да уловя погледа й. Най-после го улових. Много добре си спомням, беше в час по литература, когато изучавахме Лермонтов — лириката му. Нашата литераторка разправяше ли разправяше за мъката, за чувството на самотност и прочее, след това зачете стихове и в момента, когато прочете:

И да обичам до забрава,

любов живота ми не сгрява.

изведнъж погледнах Ленка, която седи по диагонал от мен, и веднага забелязах, че миглите й се вдигнаха и тя ме погледна право в очите — това продължи по-малко дори от миг, но, честна дума, аз успях да разбера всичко. Разбрах, първо, че съм стопроцентов тъпак и че съм бил такъв през всичкото време напоследък. И, второ… Но това вече, мисля, не е важно. Не мога само да си простя, че не разговарях с нея кажи го цял месец — разбирате ли? А нали можехме да прекарваме заедно вечери наред — само като се сетя за това, веднага ми прилошава. Защото сега просто не мога да си представя как тя ще замине, ума ми не го побира, макар да знам, че ще си пишем с нея, и изобщо, какво чак толкоз е Кириши — то е съвсем близо, на един хвърлей. Но виж за това, че цял месец съм бил кръгъл идиот, ужасно ме е яд.

Разбира се, после вече през всичкото време бяхме заедно. И ако искате да знаете ще ви кажа, че да имаш една такава дружба с момиче е дори прекрасно. Преди аз просто бях убеден, че можеш да дружиш само с момчета, но това излезе невярно. И с момичета може, само че в това има нещо друго, което липсва в дружбата с момче. Не искам сега да се разпростирам за любовта, защото не ми е много ясно какво представлява тя. Но както се убедих, това на никого не е ясно; мисля, че дори възрастните доста грешат по този въпрос — макар да погледнах във всички речници и в енциклопедията, дори в Брокхауз и Ефрон, където, според мен, има какво ли не — но никъде не е написано какво представлява тя. Никъде. Ако не вярвате — проверете сами.

Но не за това става дума сега. Става дума колко е хубаво да ходиш ето с такова момиче като Ленка. Тя буквално всичко разбира. Просто да се чудиш. Колко пъти например става така: едва ми е хрумнала някаква мисъл, едва съм отворил уста — а тя казва — „да“ и може да продължи откъдето искате, все едно че главата ми е стъклена и всичко, какво си помисля, се вижда отвън като през витрина.

За първи път се сблъсках с това именно по време на тези древногръцки истории. Спомням си, беше късна пролет, по-точно в началото на лятото; четохме до късно в библиотеката, та чак пред очите ни се мержелееше, и тогава ми дойде на ум, както разбрах, гениална мисъл — да идем с нея на Каменния остров. Според мен това е най-красивото място в Ленинград. Разбирате за кое място става дума, нали? За канала, който минава покрай Алеята с брезите, от лявата й страна, ако вървиш откъм Крестовка. Особено красиво е там вечер, в разгара на белите нощи, тогава ти се струва, че това място се е появило от приказките на Андерсен — такива чудновати къщи с керемидени покриви, с тесни високи прозорци, напомнящи бойници на древен замък — само дето не се чуват да бухат сови, кацнали на ветропоказателите, защото там на всяка къща има ветропоказател — било като вимпел, било като петел, или пък корабче, като на Адмиралтейството — ужасно красиво. Исках всичко това да се открие пред погледа й изведнъж, едновременно и неочаквано, защото от по-рано знаех, че тя изобщо няма никаква представа за тези места. И ето че се качихме на четиридесет и шести автобус и пътувахме точно до Втората брезова алея — разбирате, че това е откъм Кировския проспект, така че и каналът, и къщите оставаха невидими за нас отдясно — а ние вървяхме към Крестовка, точно към островчето, което е срещу гребния клуб „Енергия“, и цялата дяволия се състоеше в това Ленка да не се досети за нищо преждевременно. Тъкмо за това отначало я поведох малко по-вляво, в парка, уж по-далеч от същата тази Холандия, и тогава започнах да мисля върху това, което бяхме прочели в библиотеката, където бяхме седели поредните хиляда часа. Мина ми през ума, че е време вече да стигнем до някакво мнение за въпросния Омир, поне на нас самите да ни стане ясно кога все пак е живял, и аз вече бях отворил уста да заприказвам за това, когато Ленка в същата секунда каза:

— Аз мисля, че все пак Хеланик е прав.

Думите, които смятах да кажа, заседнаха в гърлото ми, и то така, че се закашлях. Защото аз смятах да кажа буквално същото. Смятах да кажа: „А знаеш ли, Ленка, според мен най-голямо доверие ми вдъхва лъже-Плутарх“. И макар че тя спомена за Хеланик, а пък аз — за лъже-Плутарх, просто да се чудиш как стигнахме до едно и също, защото от всичките десет милиона мъдреци, които в продължение на две и половина хиляди години не са стигнали до някакъв общ извод за времето, когато е живял Омир, само тези двамата — Хеланик, живял в александрийски времена, и този псевдо-Плутарх — изобщо живял неизвестно кога — смятат, че Омир е живял по времето на Троянската война. Само те двамата — и трябва да кажа, че в това, както виждате, и на двамата ни се стори, че има повече смисъл, отколкото във всички други варианти. Защото нито Кратес, нито Ератостен, нито Аристотел и Аристарх, които смятат, че Омир е живял горе-долу двеста години по-късно, нито пък Херодот и Тукидид, които смятат, че той изобщо е живял четиристотин години след същата тази война, могат да обяснят ясно и разбрано откъде тогава Омир е знаел все пак всичко толкова точно, с такива изумяващи подробности — всичко, дори и най-незначителните случаи, които са станали по време на тази война, откъде тогава е знаел всичко до най-малките подробности, та дори и как е изглеждал прочутият щит на Ахил. Е, да речем, една-две подробности могат да бъдат измислени, но нали няма как да се измислят всички герои, които един с друг не си приличат, не могат да се измислят биографиите на всички, постъпките им, не може от нищо да се измисли всичко това. Според мен това е съвсем ясно. А като се вземе предвид, че преди него, преди Омир, изобщо никой друг — разбирате ли, никой друг не е описвал подобни неща, значи, не е имало той откъде да види, да прочете всичко това, не е имало от кого; не е имало от кого да се учи как да пише, и в такъв случай, както и да го увъртаме, ще трябва да признаем, че той би могъл да опише всичко това, само след като го е видял. Затова именно великият археолог Шлиман е вярвал толкова на всяка Омирова дума. Както знаете, той не е бил учен — в такъв смисъл, че той просто е обичал своята археология и е вярвал в Омир като в бог и сигурно е смятал, че на Омир не му е било нужно да лъже, да си измисля, щом като е можел да пише самата истина — и какво излиза? Онези, които са се съмнявали, се оказаха не прави, а Шлиман, който е повярвал на Омир, се оказа прав и откри Троя и намери златното съкровище на цар Приам. Не, Шлиман също би се присъединил към Хеланик и лъже-Плутарх и към нас двамата с Ленка, макар че всички други — и Аполодор, и Ксенофан, Акций, Филохор, Ефор и Симонид — всички те, както и стотици други древни историци, разбира се, са подкрепяли своите доводи с някакви доказателства — но въпреки това не са могли да обяснят главното: откъде Омир е взел всичко това с такива изумителни подробности и защо след него никой не е могъл вече да се издигне до такава висота.

Може да ви се стори, че напразно сме изгубили толкова време, за да установим кога е живял той. Някой например може да каже, че не е известно и къде е живял — в Смирна или в Хиос, или пък на Итака, или в Атина, Колофон, Пилос… Да, и това не е известно, но него виж можем да си го обясним, защото ако мястото, където се е родил даден човек, има някакво значение, то къде по-голямо значение има времето — времето, когато се е родил и живял. Нека който и да е от вас се опита да си представи, че се е родил на същото място, само че преди повече от триста години — и моментално всичко ще му стане ясно.

И сега стана точно така, както става, когато започваш да говориш несериозно, а после се увлечеш. Ние така се бяхме увлекли от този въпрос и толкова се зарадвахме, че стигнахме до един и същ извод, че аз дори забравих, че бях довел Ленка тук да й покажа Холандия. Поседнахме с нея на една пейка и тя тутакси ми изложи всичко, което според нея ще се получи, ако ние повярваме на лъже-Плутарх. Първо, каза тя, ако съм запомнила добре, Херодот твърди, че всички богове е измислил самият Омир. А щом е така, то пак трябва да признаем, че той не си е изсмуквал всичко това от пръстите, а го е взел отнякъде. И ако приемем, че всичко туй е измислено от човек, в такъв случай трябва или да вярваме на всичко, или на нищо да не вярваме, това е съвсем логично. И тъй като науката е доказала, че Троянската война наистина е съществувала, тогава напълно можем да вярваме, че и Херакъл не е измислен, че не е измислен и Тезей, и Елена е съществувала, и Евристей, и тогава тя ми каза нещо изумително: каза, че Омир също сигурно е видял всичко това.

— И Херакъл ли? — питам аз.

— И Херакъл. И Евристей. И Елена. И Одисей. И всички други, всички.

— Но нали това не бива да го пишем — казвам.

А тя отговаря:

— Че защо? Това е ясно от само себе си — казва. — Евристей е живял в Микена. Херакъл е служил на Евристей. Евристей не е имал деца. След Евристей цар е станал Агамемнон. А представи си — казва тя, — че през това време е живял и Омир. Откъде да знаем на колко години е бил той? Пък и никой не знае. Добре, ами ако е живял? Ами нали в края на краищата някой все пак е написал „Илиадата“. Написал ли е, или не?

— Ами, написал е.

— Без „ами“ — написал е. Тогава как — казва — е могъл да напише всичко това, ако не го е видял? Той — казва — и митовете е съчинил. Ами че той — казва, — този човек, когото по-късно са нарекли Омир, невинаги е бил стар и сляп. Бил е като нас с теб. Бил е като Пушкин. Разбрал е, че трябва да се пишат стихове. И се е заел да описва всичко туй. Мислиш, че не му е било интересно. То се знае, че му е било интересно. А след туй е почнала Троянската война…

— Но това чак кога е било! — казвам аз.

А тя като пламна, та чак и на скамейката не я сдържаше вече, грабна ме за ръката и ме задърпа за някъде, като непрекъснато повтаряше: „Не, ама ти все пак помисли — казва — как всичко е свързано“.

— Кое? — казвам. — Кое е свързано? — Аз просто се шашнах от тази нейна настойчивост. Никога не бях я виждал толкова възбудена, обикновено тя говори два пъти по-бавно, а сега просто беше като навита: приказва, приказва колко прекрасно съчинение ще стане, защото остава само да се реши, че Омир е видял всичко това и всяко нещо ще си иде на мястото. Тя като че ли просто беше пресметнала всичко с молив в ръка.

— Ти слушай добре сега какво казвам — рече тя. — Херакъл познавал ли е Тезей?

— Ами познавал го е.

— А Тезей откраднал ли е Елена?

— Откраднал я е.

— Сега вече разбираш ли?

— Че какво има тук за неразбиране — казвам.

И наистина започнах да си размърдвам мозъка и макар в момента все още да не разбирах всичко, просто учудващо бързо започвах да разбирам всичко, когато Ленка се заемеше да ме насочва към някаква мисъл. Така и сега: в същия миг, когато доста смело казах — „че какво има тук за неразбиране“, аз, право да си кажа, все още не разбирах напълно накъде ме тласка тя, но колелцата в главата ми вече се завъртяха и аз дори се изумих колко много нещо все пак бях успял да науча за това време — кажи-речи, три, четири месеца откакто бяхме взели от библиотеката първата книга и стигнахме до печалния извод, че в главите ни не е останало абсолютно нищо от това, което сме учили за древните гърци в училище. А нали аз, въпреки че е срамно да се говори за това, минавам за отличник — в такъв случай може да си представи човек колко струваха всичките ми шестици, и освен това — какво е останало в главите на всички други, щом такива ако мога така да се изразя, пълни отличници не са запомнили нищичко за такива интересни неща. Наистина интересни — по-точно, че са интересни, лично аз разбрах едва когато ми се наложи да се занимавам с този въпрос отблизо, но честна дума, тогава става нещо подобно на чудо; четеш, четеш и сякаш не виждаш, не забелязваш никаква връзка между различните книги и различните откъси и понякога дори си мислиш — всичко е напразно, всичко е безсмислено, безполезно. Но ето че ти дава начален тласък за разсъждение момиче като Ленка, на което не можеш просто да кажеш — разбирам де, и толкоз — и гледай колко бързо започваш да обмисляш, колко бързо всичко разбираш и колко точно всичко застава по местата си — Херакъл и Евристей, Агамемнон и Менелай, Елена и Парис, и този несретник Тезей, и Троянската война, и Омир — всичко начаса си намира мястото, всичко се подрежда в непоклатима редица, и то за толкова кратко време, че ти не си успял да извършиш даже десет крачки.

И този път стана точно така. Разбира се, аз долових мисълта й — и, да ви кажа ли, ако Ленка се заемеше сериозно с история, честна дума, щеше да тури в джоба си всички нас — всички момчета, които познавам, такива способности имаше тя. Да, достатъчни ми бяха десет крачки — не само за да разбера какво искаше да ми каже, но и да се възхитя как е могла да стигне до такъв извод. Само че не успях да изрека всичко това. Точно се канех да й кажа колко хубаво го е измислила, когато алеята свърши и Ленка се вкопчи в ръкава ми. И занемя.

Ето така тя видя Холандия. Просто да се чудиш, но всичко излезе хиляди пъти по-добре, отколкото можех дори да очаквам. Тя просто замря, честна дума. Вкопчи се в ръкава ми и само можа да промълви: „Виж“ — и чак прехапа устни. И занемя.

Не знам колко време сме стояли така — сигурно десет часа — пък и това няма никакво значение. Защото ми беше приятно като никога. За първи път разбрах колко е приятно да споделяш нещо, което ти е скъпо, с човек, който разбира, чувства всичко като теб. Не, наистина, толкова е приятно, че Ленка мигновено разбра колко е неуместно сега да изрече каквито и да било думи, защото наоколо беше наистина като в най-правдоподобна приказка, но, то се знае, само привидно беше така, а вие сами знаете какво става в такъв случай — кажеш ли само една дума — и всичко ще изчезне. Но тя не каза нито една излишна дума — отвори широко очите си, които денем си бяха обикновени очи, огромни жълтеникави очи, заобиколени с пухкави мигли, но вечер изведнъж ставаха бляскави и загадъчни; гледа, вкопчила се в ръкава ми — и ние самите станахме в тази приказка сякаш принц и принцеса, които са се заблудили в гората… Виждате ли докъде стига човек, само му дай свобода да си развие въображението, да си пофантазира — а нали нито аз, нито тя сме вече деца, а сме зрели хора. Да, принцеса и принц — ако си помислиш такова нещо при дневна светлина, то цяла година ще се червиш от срам. Но вие сте забелязали, че денем е едно, а вечер — съвсем друго; и ние стояхме и гледахме едва различимите сред зеленината островърхи покриви и чувахме леко шумолене и откъслечни гласове, и наоколо се мяркаха някакви сенки… Казвам всичко това, за да разберете колко хубаво беше наистина и колко изумена от всичко това трябва да е била Ленка, особено като се има предвид, че тя виждаше това за първи път в живота си, и то къде — в центъра на Ленинград.

А после тръгнахме напред и излязохме точно на това място, където ми се искаше да излезем — срещу островчето, минахме по малкото като играчка мостче и стъпихме на островчето — също мъничко като играчка, сигурно имаше десетина метра в диаметър. Нощта беше толкова топла, че въздухът приличаше на току-що издоено мляко, а наоколо цареше пълен полумрак, и ние седяхме на земята, на насипа, провесили крака, а долу се плискаше водата, и — сега трябва да си призная цялата истина — ние с нея започнахме да се целуваме вече съвсем истински. Не като тогава, срещу Нова година, а съвсем другояче; и ето пак ще ви кажа: никога не можеш да изпиташ подобно нещо, когато дружиш с момче. Разбирам, че казвам нещо ужасно банално, някакви глупави разсъждения — но ако може да се дружи с едно момиче така добре както с момче, и ако отгоре на всичко момичето ти харесва — няма нищо по-хубаво от това. Нямам намерение да се разпростирам повече на тази тема, ще кажа само, че когато се връщахме в къщи, просто не си усещах устните. Не знам дали това говори нещо. Мисля, че то не е кой знае каква храброст, както ми се струваше в онези минути, по-скоро обратното, но тогава хич не исках да знам дали това е храброст, или нещо друго. Беше ми толкава хубаво, колкото може да му бъде на човек — и това е всичко, и няма да промълвя повече нито дума за това, ако ще да ме убиете.

Бях започнал да разказвам колко добре се разбираме един друг и дадох този пример. Един-единствен. А можех да изброя десет или двадесет. Само че необходимо ли е? А също така казах колко приятно ми беше да споделя цялата тази красота, позната на мен, но не и на нея. Чудно нещо, та нали да споделиш, значи да поделиш нещо, а когато се дели, то става по-малко. А в случая съвсем обратното: поделиш, а става повече. Защото това, което беше у мен, не намаля, остана си същото, а у нея, у този, да кажем, с когото делиш, от нищо става толкова, колкото е у теб — и излиза, че ти си поделил нещо, а то не само не намалява, а става двойно повече. И сто пъти по-приятно.

После аз споделих с нея всичко. Всичко, което знаех, всички тайни. Показах й такива кътчета, за които не би научила дори да доживееше до сто и петдесет години. Такива красиви места в града има колкото щеш, направо в центъра на града, край Крюковия канал и на малките островчета в устието на Нева, докъдето бяхме ходили със спунинг — малка учебна двуместна лодка, която измъкнах веднъж от нашия клубен боцман чичо Вася — сигурно съм му примъкнал цяла каса с бира, докато ме намери за достатъчно подготвен да карам спунинг, а на мене пък ми помогна това, че бях гребал много там, на Днепър, когато живях при дядо и баба — аз разказах на Ленка и за този свой предишен живот — и знаете ли, тя, изглежда, притежава също и особен талант — да слуша. Когато те слушат така, ти по неволя започваш и сам да вярваш, че всичко това е интересно, така че аз й разказах, без да крия нищо, дори за интерната — а по този въпрос аз обикновено си мълча.

Да, разказвах й така, сякаш самият аз се готвех да стана Омир, певеца от древността — само дето ми липсваше някаква лютня. И в Ермитажа ходехме с нея — и дълго, докато не капнах от умора, мъкнах я по залите — толкова много ми се искаше да й покажа всички наши любими кътчета. Не че това беше някаква новост за нея, разбира се, тя беше ходила няколко пъти в Ермитажа, но когато я заведохме ние с Костя — беше съвсем друго. По това време Костя знаеше вече всичко за нашата дружба — почти всичко, казвам почти, защото смятам, че има неща, които не че не бива да се казват на никого, а просто не се полага. И ето че ние двамата в една прекрасна вечер я взехме с нас и вече пред самия вход на Ермитажа някак си небрежно извадихме пропуските си за Ермитажа и ги показахме на контрольорите, които за тези три години ни бяха опознали всички като петте си пръстта, защото много често им помагахме след като свършат посещенията и остават купища мръсотия сякаш не е музей, а курник — да, те много добре ни познаваха, и ние можехме да вкараме със себе си ако ще пет души, никой нямаше да ни каже нищо. Но сега нарочно, за фасон се спряхме, размахаме пропуските си, а за Ленка казахме: „Тя е с нас“ — и чак след това минахме през контролата.

В Ермитажа ние й показахме любимата ни мумия, която се намира в Египетския отдел, защото другата — онази, която е била намерена в Алтай, не ни харесваше и не ходехме да я гледаме, но виж египетската — всеки път, и Костя с такъв страшен блясък в очите разказваше как в Древния Египет са балсамирали тези мумии, че на човек можеше да му се стори — само да ни дадат възможност, ние сами бихме балсамирали когото поискате, макар че както ви е известно, тайната за балсамирането е завинаги загубена. А после я поведохме към Пантоха де ла Крус, на когото тя никога не би обърнала внимание, и дълго стояхме пред този червенокос мръсник с червени като на албинос очи; и на мен все ми се струваше, че само да му се даде възможност, той още сега ще изскочи от рамката и ще ни направи всички на пух и прах — толкова му харесваше, че стоим пред него и умуваме за неговите достойнства. Да, всичко й разказах, всичко споделих, всички свои тайни. И за Ду Фу разказах, за великия китайски поет, за когото тя, разбира се, нямаше никаква представа, както нямах и аз, преди да измъкна веднъж от купа книги стиховете му, когато играехме с Костя на Пуническа война. Показах й стихотворението за дивата гъска. Но не казах как бях плакал тогава в двора — не знам защо, не й казах. А после четохме същия този Ду Фу до побъркване и сега ние с Ленка сигурно сме най-начетените специалисти по Ду Фу, защото тази книжка я знаем кажи-речи наизуст, а след туй аз изгубих десет астрономически години, за да преровя всички книжни купища — и в края на краищата намерих окъсана от дългогодишно стоене зелена книжка, на която беше изобразена златна луна, голяма колкото една копейка, и с тънки като косъм преплетени черти беше нарисувано езеро с цветове на лотос и ако видите някъде такава книжка — вземайте я, без да се колебаете, занесете я у дома си и се наслаждавайте — стига да имате търпение да стигнете до къщи, без да погледнете в нея.

И аз мислех, че така ще бъде винаги. Дори не можех да си представя, че Ленка може да иде някъде; дори и за краткото време на ваканцията — и това дори трудно можех да си представя, а когато тя каза, че цялото им семейство заминава за цели три години в това дяволско Кириши — вътре в мен нещо сякаш се скъса. Не, аз не можех да си представя, не можех да повярвам, че ще започнат занятията и аз ще вляза в класа, а там на третия ред отдясно, ако извия очи от мястото, където седя аз, ще има свободно място или още по-лошо, ще стърчи някой подобен на Гера Попов — само като си представя това, и няма да ми се иска да ходя на училище. Но постепенно все по-рядко и по-рядко се сещах за това, защото времето си минаваше и Ленка повече не споменаваше за това триж проклето Кириши и аз, види се, започнах да си мисля като онзи щраус, който мушвал главата си под крилото и смятал, че щом си е скрил очите и нищо не вижда, то и него никой не го вижда.

Точно така беше и с мен. Аз просто престанах да вярвам в Кириши. Още малко и щях да стигна до убеждението, че съм го сънувал и че такова място, такъв град изобщо не съществува в природата, че само ми се е сторило и това ще продължава винаги, винаги, до края на ваканцията ние с Ленка ще обикаляме по най-различни прекрасни места, а когато ваканцията свърши, ще се върнем в нашия клас сякаш нищо не е било.

Но щом съм могъл да мисля така, значи аз съм много по-глупав, отколкото изглеждам. Защото да мислиш така означава да се надяваш на чудо — а може ли някой да каже, че в живота му е имало поне едно чудо. Поне едно-едничко, макар и не кой знае какво. Възрастните — да. Предполагам, че с възрастните понякога все още се случват чудеса, но с децата — никога. Поне аз не съм чувал никое от момчетата да казва такова нещо. А щом е тъй, значи, ако аз не бях кръгъл глупак, би трябвало да не забравям за това. Да не забравяме, че с децата не стават чудеса и да не се сравнявам с щрауса.

Защото тя замина.