Валентин Тублин
Златните ябълки на Хесперидите (13)

— Спи…

И той заспа. Нощта беше топла и огънят не беше толкова необходим, но разбира се, не беше и излишен. И като се въртеше в съня си от едната на другата, момчето плуваше в гъста и сладка мъгла на здрава умора, и нощта му се стори само миг, колкото да затвори и отвори очи. А когато се събуди, слънцето — Хелиос — беше вече високо и птиците гръмко пееха, и от горещите въглени идеше апетитна миризма на печено месо, а през листака — дори без да разтвориш клоните — се виждаха все още далеч, но съвсем ясно, тъмните, невероятно високи стени на Микена.

Ето че се завърнаха.

Колко пъти през тези години момчето си представяше този миг. Колко пъти си беше спомняло как бавно, постепенно намаляваха, но не изчезваха, дълго се виждаха, щом се обърнеше, тези тъмни стени, когато той, кажи-речи тичаше подир широко крачещия Херакъл. А и по-късно, по време на дългите скитания, когато заспиваше край огъня — точно такъв като сегашния, приятно сгряващ като топла нощ, или когато трепереше от студ във влажната и тъмна пещера, или скиташе, потъвайки до глезените в жежкия пясък, където яйце се сварява за десет минути — колко пъти беше си мислил, че по собствено желание бе напуснал сигурните стени, добрите си приятели, Евристей, велик учен и цар, който изписваше теоремите си на плочата — и много други неща. Но нито тогава, нито сега, нито в момента на най-страшната опасност, когато животът му висеше на косъм, той не съжали нито веднъж за решението си.

И ето че се завърна. Сега той не беше вече босоного, пъргаво момче, което бе настигнало тогава Херакъл и му беше казало, както може да каже само едно дете: „Я си свий мускула на ръката“. Пораснал беше през тези години, беше се източил и укрепнал и сега приличаше на младо дръвче, което след време ще се превърне в могъщо създание на природата. Сега не само можеше да тича бързо. Годините, прекарани рамо до рамо с най-великия воин в света, не бяха минали безследно. В кратките минути на почивка неговият велик покровител на драго сърце споделяше с него всичко, което сам беше научил и на което го бяха научили безсмъртните богове; сега това момче, наричано вече само Омир, беше научило всичко, което можеше да му потрябва в този пълен с опасности живот. Научи се да хвърля копие и да улучва целта. Умело заостряше бронзовите връхчета така, че когато те се забиеха в тялото на животно, не позволяваха на копието да се измъкне и причиняваха страшна болка. Когато се налагаше, той умееше бързо да смени тетивата на лъка, намотката, да поправи скъсаното. Умееше да омотае ложето — мястото, къде се закрепваше стрелата, умееше сам да си направи дървената част на стрелката, като промуши парче правожилно дърво последователно през осемте постепенно намаляващи отвори на изтеглячите. Умееше да подостри върха на стрелата и да смени опашката, научи се да стреля, без да мери, като се прицелваше по върха на стрелата, умееше да улучва целта, стреляйки от коляно или препускайки на кон. Можеше да обясни разликата в стрелянето с лък по азиатски и европейски и работата стигна дотам, че веднъж по време на една от тренировките едва не надмина в стрелба Херакъл — и не успя само в последната серия. Освен това усвоил беше умението да се сражава с меч и щит, можеше по формата на щита да разпознава различните народи още преди да са отворили уста да кажат нещо. Изучил беше различните видове борба — и в тази работа нямаше по-добър специалист от Херакъл: той научи момчето на класическа борба с различните хватки и с движенията на тялото, а също на свободна борба с нейните многобройни хватки, подлагания на крак, и засичания. Изобщо Херакъл беше луд по борба и ако не бе длъжен да довежда докрай започнатите инициативи, щеше непременно да основе школа по борба — това беше негова отколешна мечта. „Чиста работа“ — казваше той, притискайки поредния противник до земята. Да, през тези години момчето добре опозна великия Херакъл, това надарено с неимоверна сила дете, този непобедим борец, притежаващ нежни като на момиче ръце, когато трябваше да приспива дете — и със същите тези ръце при спор забиваше в дърво железен гвоздей чак до главичката, а после го измъкваше оттам.

Но дори не и това беше най-главното, най-важното.

Най-важното, най-главното беше самото момче — такова, каквото беше станало през тези години. Къде ли само не бе ходило по пътя за страната на Хесперидите, крачейки подир упорито приведения гръб на Херакъл. На север, където дъхът ти замръзва, още щом се изтръгне от устата, и в крайния юг, където гръклянът ти ставаше като изстърган на шмиргел и кръвта ти просто завираше. На изток, където в жертва на кръвожадните божества хвърляха в търбуха на медния идол, нажежен до червено, живи хора, и в страната, където считаха за богове крокодилът и котката, козелът и кравата. И всичко това: пъстрите картини, говорът, наречията, които момчето усвояваше със свойствената му бързина и задълбоченост, другоземните обичаи и легенди, предания, приказки, литературните творения на отделни хора и незнайно древни митове на изчезнали отдавна от лицето на земята народи — се трупаше в неговата възприемчива и открита за всичко ново душа, както плодородната тиня на разлелите се реки остава по полята, очакващи плуга. Плуг беше неговата любознателност, а в браздите, изорани от случайността, непрекъснато попадаха семената на мислите, хвърлени в него, изглежда, отдавна-отдавна — от Евристей, който неуморно му повтаряше едно и също, вече толкова познато и омръзнало му: „Учи се и мисли. Мисли и се учи“.

Момчето дори не беше забелязало кога бяха дошли. Толкова много беше мислило за това, а кога бяха минали през Лъвските врати, без да ги посрещне някой, наредили се на опашката на някакъв керван, дори не беше забелязало. Опомни се едва когато, съпроводени от десетина любопитни хлапета, стигнаха пред двореца и наредиха да доложат на царя, че са пристигнали. Вратарят ги изслуша, пошепна нещо на ухото на един слуга, който се навърташе там, и слугата изчезна, но скоро се върна. Сега вече той пошепна нещо на ухото на вратаря; онзи поклати глава, но не започна да отваря портата, а дръпна огромното резе на страничната вратичка. „Влезте — каза навъсен той и огледа прашните им наметала. — Можехте да си поизмиете поне муцуните…“

Чевръстият слуга, без да продума, заприпка пред тях. Нещо недоловимо се беше променило в двореца, който момчето, живяло тук, познаваше като петте си пръста, но то не можеше да разбере какви точно бяха тези промени. Те дълго криволичеха по коридорите, докато слугата им каза: „Ето тук“.

И изчезна.

Те стояха и недоумяваха и кой знае докога щяха да пристъпват от крак на крак, ако иззад завесата, която скриваше отвора, не се чу гласът на царя, толкова познат на момчето:

— Хайде, влизайте най-после.

Влязоха. Евристей стоеше с гръб към тях до едно странно съоръжение, наподобяващо човешка фигура без глава. Царят държеше съд, който приличаше на черпалка. Ето той вдигна ръка, пъхна някакъв предмет в отверстието на странното съоръжение, след което се чу бълбукане и в черпалката потече шумно вода.

— Видяхте ли? — възкликна Евристей и се обърна. Лицето му с големи подпухнали торбички под очите сияеше. — Нали видяхте? Работи като часовник… Слушай, Херакъл, имаш ли един обол? Дай ми, че аз вече пуснах всичките си монети.

Херакъл, който като втрещен гледаше всичко това, се сепна.

— Велики царю — започна той и се окашля, — велики царю…

Но Евристей отегчено замаха към него ръце.

— Може без формалности — каза той и повтори нетърпеливо: — Дай ми един обол де. О, Зевс, колко си муден само, как ли успяваш да се справиш със своите противници…

Момчето гледаше и си припомняше всичко — този рязък, подигравателен глас, тези бързи, точни движения, тези подигравателни нотки. Нещо топло се надигна в гърдите му и съвсем по детски го защипа в носа. То също направи крачка напред и каза на свой ред:

— Велики царю на Микена!

Бърз като мълния поглед.

— А, малкият Майонид. И ти ли нямаш обол? Имаш ли? Дай го. А сега гледайте. Вие присъствате при изпробването на първия в света автоматичен апарат за продаване на вода. Стига си ме зяпал, Херакъл. Знам, знам, искаш да ми доложиш както се полага, че си свършил своя последен, дванадесети подвиг. Смятай, че си ми доложил вече както официално се полага. Апаратът работи на много прост принцип. Той работи на принципа на кобилицата — не си ли забравил, момчето ми, как работи подобен механизъм? Херакъл, ако не оставиш ей в онзи ъгъл своята глупашка тояга, ще си помисля, че ти наистина си затъпял, докато ми служеше, и знай, че това ще бъде първи такъв случай. Така, гледайте сега: вие слагате медния обол ето тук, той натиска уравновесеното рамо, което с другия си край закрива отвора на крана, второто рамо се повдига и всичката вода между повдигналата се тапа и отвора изтича в съда. Ето така.

И той вдигна напълнената черпалка.

— Това изобретение — каза небрежно той, — което направих преди няколко месеца — трябва да си призная, случайно го направих — ще донася годишен доход триста и шестдесет таланта мед. А да не говорим за това, че всеки владетел на южна страна би дал за такъв апарат мило и драго. И можете да смятате, че в дадения случай от крана за вас тече не вода, а чиста печалба — стига само всички извори да се обявят за собственост на държавата. Е, добре — сам се прекъсна той. — Виждам, Херакъл, че докато не постигнеш своето, няма да се успокоиш. Къде е креслото ми? Ето го. Моето момче, я ми подай скиптъра. Великият цар на Микена Евристей те слуша, Херакъл. Започвай.

И Херакъл започна. Той говореше бавно. Евристей седеше на трона с полузатворени очи.

— Изпълнявайки твоята заповед — говореше Херакъл, — ние посетихме много страни. Бяхме на север и на юг, на изток и най-накрая, според указанията на всевиждащия Нерей, тръгнахме на запад. Пътят ни беше труден. Трябваше да преодоляваме много препятствия. Край бреговете на Евксински Понт ни хвана буря и едва се спасихме. В страната на хиперборейците по едно чудо не замръзнахме. Това стана недалеч от река Еридан.

— Струва ми се, че там си водил разговор с един от седемте най-големи мъдреци в света — с Нерей?

— Да, велики царю. Точно той ни съобщи, че сме объркали пътя. Трябва да ви кажа — добави Херакъл със съвсем друг, неофициален тон, — трябва да ви кажа, че здравата объркахме пътя. Но — отново тържествено продължи той, — водени от волята на нашия баща Зевс, ние потеглихме за Либия, където на пътя ни…

— Да — бързо прекъсна Херакъл Евристей. — Това е една славна страница от вашите подвизи. Ти искаш да кажеш, Херакъл, че на пътя си сте срещнали шампионът по абсолютно тегло Антей — и това, изглежда, е бил един от най-трудните ти двубои, нали така?

— Той използваше забранени методи! — извика момчето. — Да можеше да го видиш само, велики царю. Всички съдии бяха местни и, разбира се…

Евристей му се закани с пръст.

— Потрай — каза той. — Нали съм те учил, че не е красиво да се прекъсват възрастните. Продължавай, Херакъл. Ти наистина направи чудо в този двубой. Май че никой не бе заложил за теб дори за равен резултат. А?

— Той беше силен борец — призна Херакъл. — Изобщо, цялата тази работа не ме интересува. Но виж, на него — имам предвид Антей — му беше съвсем наложително да блесне. Целият му авторитет зависеше от това. Трябва да призная, че такъв тежък на килограми човек не бях срещал досега. Можеше почти изцяло да те обхване с двете си ръце. Липсваше му само бързина. И разбира се, момчето е право — всички съдии там бяха подкупени. Впрочем, не беше дори необходимо да ги подкупват — всичките бяха местни хора, поданици на Антей — къде ще очакваш тогава обективност. Когато в първата хватка ме преметна през бедрото си, зрителите просто пощуряха. Тю, дори и сега пот ме избива — не очаквах от него такава бързина.

— Ами това дето се говори, че уж вземал сили от земята?

Херакъл въздъхна.

— Истина е. Бях чувал за това по-рано, но не можех да повярвам. Пък и момчето ми каза, че такова нещо е невъзможно, че противоречи на научните данни. Аз дълго време го наблюдавах и, ще ми повярваш ли, тази правдива тайна се оказа смешно проста.

— Обикновено така е с тайни, основани на недоразумение — подхвърли Евристей. — И в същност каква беше работата?

— Той просто си почиваше — възкликна Херакъл. — Нали ти казах, че не бях виждал подобно нещо досега. Той тежи най-малко четири центера и щом се измореше — чисто и просто сядаше на земята и си почиваше. Седеше като купчина с картофи и човек можеше да прави с него каквото си ще — и това продължаваше докато той наистина не си възвърнеше силите. После скачаше и напълно отпочинал се оправяше с всеки противник. И според тамошното съдийство това негово седене на земята се смяташе за борба в партер.

Херакъл избърса потта от челото си.

— Наложи се да го задуша — каза скромно той.

— Той го вдигна с изпънати ръце — отново не се стърпя момчето. — Той го вдигна с изпънати ръце и го държа така, докато от устата на Антей потече кръв и той чак се задави. Ние, разбира се, също бяхме заложили и ако в тази проклета Либия, дето рогати агнеци се раждат, съществуваше поне малко-малко справедливост, трябваше да вземем оттам всичко, каквото имаше, та дори и глинените чаши. Но тогава се дигна такава олелия, че едва успяхме да офейкаме, нали разбираш.

— „Дето рогати агнеци се раждат“ — това пък какво значи?

Момчето се изчерви.

— Ами така — каза то. — Просто ми хрумна веднъж, когато не можехме да заспим в пещерата. Спомняш ли си, Херакъл? Тогава ми хрумна, че няма да е зле да измисля някаква по-друга форма на разказа от тази, която ползваме досега при всички случаи. Можеш ли да ме разбереш, велики царю? Необходимо е да се задържи вниманието на слушателя по някакъв начин, а това може да се осъществи само с някаква форма — точно както съдът задържа налятата в него вода. И тогава се опитах да предам впечатленията си ето с такива дълги фрази… Все още не съм разбрал какво ще излезе от това, но всичко туй ужасно ме увлича. Работата е там, че се променя целия смисъл на казаното. Човек може съвсем обикновено да каже, че е настъпило утро: „Нощта мина и хоризонтът порозовя“ — и това е съвсем вярно. Но то може да се каже и така: „Стана Зората от ложе, преспала с Титона прославен, да отнесе светлината на всички безсмъртни и смъртни“ — по смисъл това означава същото, но звучи по другояче. И преди малко точно за това говорех.

— Това е нещо ново — замислено каза Евристей. — Вътрешен ритъм… да, момчето ми, ти ме учуди. Струва ми се, че си направил откритие, не по-малко интересно от моя автомат за продажба на вода. Как го каза ти: „… да отнесе светлината на всички безсмъртни и смъртни“, така ли? Според мен е малко длъжко, но има отличен ритъм…

— Ще ме оставите ли да се доизкажа, или не? — каза Херакъл, когото съвсем бяха забравили.

— Стана Зората от ложе… Естествено — каза Евристей. — Естествено, мой велики родственико. Разказвай всичко наред. Но ако се вярва на това, което сърцето ми подсказва сега, откритието, направено от нашия малък Майонид — ах, да, ти го наричаш Омир — обзалагам се, че то, изглежда, ще засенчи всички мои и твои подвизи. Пък и нашите подвизи биха могли да се запазят, май само в неговия преразказ. Но ти, Херакъл, продължавай, продължавай… Време е да свършим с тази част от работата.

И Херакъл продължи. Той дълго разказва и думите му бяха простички и непретенциозни като него самия. Разказваше за дългия път през Египет и за вероломството на тамошния цар Бусирис, който за малко не ги принесъл в жертва, за да спаси страната от неплодородието. Разказваше за много други приключения, през които бе минал, докато стигне най-после накрая на края на света, до прекрасната градина на Хесперидите, на онова място, където братът на Прометей, Атлант, приведен, крепеше краят на небето, разказва и за това как на него, Херакъл, се наложило за няколко минути да смени Атлант — но не каза нищо за своите преживявания, за това как му затрепериха коленете, как се издуха вените на челото му и дъхът му секна, когато невероятна, неописуема тежест се стовари върху му и започна бавно и упорито да го притиска към земята, да го превива, да го превива все повече и повече — както съдбата превива човека, докато Атлант се върна, носейки на огромната си длан трите златни ябълки. Не, нищо от преживяното не можа да разкаже великият герой, но Евристей дори не понечи да го запита за това. Той гледаше момчето и виждаше как непринудено мърдат устните му, все още запазили детската си мекота, и добре разбираше: всичко, което великият герой не е успял да разкаже, ще го каже това момче. И казаното от момчето може би ще надживее и него, и Херакъл, и няма как, то се знае, че и самият велик цар на Микена Евристей; ще надживее неговия труд за пеперудите, който съвременниците не са в състояние да оценят, ще надживее неговите грижи по развъждането на високопородисти стада от едър рогат добитък, които в случай на война ще станат плячка на победителите или ще бъдат изклани за изхранване на обсадените… Всичко ще надживее думата, излята в твърда, но едновременно с това и толкова подвижна форма, че изглежда като жива…

— И ето, ние ти ги донесохме — стигнаха до съзнанието му последните думи на Херакъл; изричайки тези думи, Херакъл със същия жест както Атлант, извади от торбата си три ябълки с блясък на злато.

— Е, добре — рече Евристей, като гледаше с присвити очи ябълките. — Е, значи, край на всичко. Край на всичко, Херакъл. Отсега нататък ти си свободен. Свободен, свободен — взе да маха той с ръка щом видя, че героят иска да добави нещо. — Завинаги свободен. Сега ти принадлежиш само на себе си и на своята съдба, а съвсем не на зловредния Евристей. Не, не, думите са излишни. Това сега стана общоизвестно: жалкият и зъл Евристей и великодушният, велик Херакъл. Свободен си. Благодаря ти за всичко. Гърция не ще те забрави — ако тя изобщо оцелее в този свят. Свободен си за нови подвизи — само че сега ще трябва сам да ги търсиш. Впрочем за човек, който така добре владее боздугана и лъка като теб, няма да му се наложи дълго да ги търси. Върви. От днес всички пътища са открити за теб. Иди в седемвратната Тива. Иди в Тиринт. Ти чу ли, че моят наследник Агамемнон събира гърците за поход срещу троянците? Не си ли чул? Парис, синът на Приам, откраднал жената на Менелай Елена — да, да, същата. Това станало съвсем наскоро — няма дори месец. Като причина за завладяване на малоазиатското крайбрежие става и Елена — трябва да подчертаем, че случаят с нея е тъкмо навреме. Майонид, момчето ми, ти нали си родом от Смирна? Не искаш ли да видиш родния си край? Съветвам те да идеш там. Войната с Троя няма да свърши толкова скоро, както сме свикнали да очакваме. Побързай да идеш там. Виж всичко с очите си. Запомни всичко. Всичко запиши. Върви по своя път. Аз вече не се тревожа за теб, ти намери своя път. Всички вие сте свободни — всички, с изключение на мен. Аз обещах да предам на Агамемнон подробен инвентарен списък на цялото имущество, преди още да е тръгнал на поход. А аз ще замина оттук. Тръгвам на далечно пътуване. Заминавам за Вавилон при своя голям приятел Енлилиадинах. Ще живея там. А може да успея да го придумам и да направим с него едно пътешествие на Изток в страните, за които толкова много съм слушал… Впрочем, това вече вас не ви интересува. Е, какво стоите още? Не ми трябвате повече. Вие сте свободни… сбогом.

Той почти им крещеше, а те мълчаливо гледаха дребничкия самотен човек с редки кичури коса на почти голия череп: седи той на своя трон със скиптъра в ръце и пискливо им крещи и ги пъди да си вървят — и всеки от тях знае, че повече няма да се видят…