Робер Мерл
Животно надарено с разум (6)

V

На 14 май, следователно седмица след съвкуплението на Иван и Беси, на три хиляди километра от техния тих басейн, игриви и безобидни ветрове скитаха безцелно в една зона с ниско налягане в Карибско море на височината на колумбийския град Баранкиля. Нищо не позволяваше да се предвиди, че тяхното скитане изведнъж ще престане да бъде невинно: те се извиха във вихрушки с необикновени скорости, не в кръг, а в спирала, отдолу нагоре, в посока, обратна на часовниковите стрелки, в девет часа образуваха гигантска фуния, висока, дванадесет километра и широка сто километра, достатъчно силна, за да вдигне чудовищни вълни в морето. Една от тези вълни, висока дванадесет метра, проби стоманения лист, който покриваше предната част на колумбийския товарен кораб „Тибурон“. В „Тибурон“ започна да нахлува вода и той отправи тревожен сигнал, който бе уловен и веднага предаден от един северноамерикански самолет на Бюрото за времето. Самолетът отлетя, за да разузнае циклона.

— Хенри — каза В. Д. Дикенсън, докато самолетът му подскачаше ужасно, а той се мъчеше да набере височина, — на теб се пада честта да дадеш име на това отвратително нещо.

— Ще го нарека Хана — каза Ларски, — в памет на първата ми среща с една ученичка от гимназията в Кливлънд Хайтс. Пък той се смее, дявол да го вземе! Беше малко, стройно момиче от италиански произход, с такива очи, просто…

— Имам чувството — каза Дикенсън, излизайки с облекчение от фунията, — че Хана ще отиде да каже две думи на Куба и на Кастро, освен ако за малко не ги пропусне и в такъв случай Флорида ще си изпати.

Беше десет часа и тридесет и пет минути. Циклонът, наречен Хана, чиято скорост вече стигаше сто и петдесет километра в час, започна официално и напрегнато да съществува по радиовълните на Централна Америка и на САЩ и продължи опустошителната си крива от югозапад на северозапад през Карибско море. Корабите отчаяно заплуваха към пристанищата, всички полети в Мексиканския залив бяха преустановени, в Куба провинцията Пинар дел Рио бе вдигната в тревога, Радио Майами пращаше от час на час тревожни съобщения: в 12 часа Хана застигна една бразилска лодка, която контрабандираше тютюн по крайбрежието на Никарагуа и с две плесници я потопи, в 12 часа и 50 минути, на височината на Пуерто Кабесас изненада едно мексиканско корабче и го унищожи заедно с десетте души екипаж, без да остави и най-малка следа, в шестнадесет часа стигна до остров Косумел и потопи три риболовни кораба, които приближаваха към мексиканския бряг. В осемнадесет часа ураганът прекоси Юкатанския проток, заобиколи провинция Пинар дел Рио, където, свити в своите „варас ен тиера“^[1], кубинските „гаухирос“ вече очакваха неговото ужасяващо пристигане, отклони се към североизток, леко перна Ки-Уест, измина с бясна скорост Флоридския пролив, оставяйки отляво Палм Бич, а отдясно Бахамските острови, изтича да се скрие в Атлантика и престана да съществува като циклон. Беше деветнадесет часа и тридесет минути. Един повей, загубено дете, откъснало се от гигантския циклон, шиба северноамериканския бряг на север от Палм Бич, изтръгна на шега покриви и палми, метна вълните на петдесет метра навътре по една ивица от десет километра и изведнъж се изтегли, като остави зад себе си пороен дъжд. Беше деветнадесет часа и четиридесет минути. Катранен мрак се спусна над пътя, Савил запали фаровете на стария „буик“, пусна чистачките, но водата, която биеше по каросерията със зашеметяваща сила, замъгляваше предното стъкло, лееше се като из ведро по наклонения път, „буикът“ започна да буксува. Савил спря, даде заден ход и отстъпвайки внимателно надясно, закова задното колело на края на асфалтовата ивица.

— Надявам се, че скоро ще премине — каза той, като се обърна към Арлет. Изключи мотора и запали лампичката над таблото. Слабата светлинка веднага създаде в колата чувство на тайнственост, топлина и уют. Насоченото надолу снопче лъчи освети колената на Арлет, обрисува бедрата и под леката пола и едва-едва над бледосинята блуза — брадичката, страните, челото, бялото на очите, като самите очи останаха в сянка — докосна няколко леки къдрави кичури в черния ореол на косата. Савил отново отправи поглед към предното стъкло, зад което кипеше вода, като зад илюминатор на кораб, летящ по морето. През стъклото, по което се лееха водопади, неясно виждаше двете светли петна на фаровете, а по асфалта на пътя — кален поток като придошла река. Надясно, зад черното стъкло, върху което се открояваше профилът на Арлет, долавяше белите петна на две-три бунгала, силуета на самотна палма. Вляво и отзад — тъмнина. Дъждът думкаше върху покрива на буика като барабан в джунгла.

— Имате ли представа, къде се намираме? — каза Савил. — Аз говорех и не обърнах внимание на пътя.

— О, да — каза Арлет със спокоен и далечен глас, едва доловим сред оглушителния рев на водния ураган, който шибаше покрива и стъклата на колата. — Бунгалата вдясно — това е мотелът в испански стил, нали го знаете, трябва да сме на петнадесетина километра от лабораторията.

— Все пак добре направих, че спрях — каза Савил. — Тук наклонът е достатъчен, за да се оттече водата, иначе рискувах да попадна в някоя вдлъбнатина, моторът да се напълни с вода, освен това през стъклото почти нищо не се вижда и на двадесет метра.

— Но така сме много добре — каза Арлет, — не ни остава, освен да почакаме.

Той я погледна, направи му впечатление колко уютно и удобно се е настанила: тялото й беше отпуснато, естествено извито, лицето — спокойно и усмихнато; тя просто се чувствуваше удобно; съвсем очевидно тук, пред очите му, изживяваше един от онези моменти на съвършено физическо щастие, които са може би най-доброто и най-рядкото нещо, което животът предлага. Очите й нежно блестяха в мрака, устата й беше полуотворена, самото й дишане сякаш се беше забавило — дотолкова изглеждаше потънала в леност; тя поемаше дъждовната влага като растение. Савил протегна дясната си ръка и събра с пръсти гъст кичур черни коси, които блестяха като мокри листа в тропическа прохлада. Тя не помръдна, погледна го с очи, пълни с откровеност, полуотвори устни, ъгълчетата им се повдигнаха. Каква чудна усмивка имаше тя, толкова нежна, толкова доверчива, сякаш беше отвор към душата, през който прозираше дълбоко великодушие, предизвикателство към всяка низост. „Защо човек толкова късно се научава да не се мами от един поглед, от една усмивка, как не открих в безчовечните очи на Мериан неврозата, която й вдъхна онази луда, саморазрушителна омраза към мен, разяде и самата нея отвътре като киселина, изсуши я, опустоши я за по-малко от пет години. Сякаш отровата, която носеше в себе си, изгори вече ненужната плът, за да й остави само един скелет, достатъчна опора на ужасната й страст да вреди“. Савил примигна, погледът му се проясни, той отново видя Арлет. Беше едва ли не жалко да разруши тази усмивка, като я докосне с устни. „Но и извивката на гръдта също се изменя от ръката, която я милва. Никога не можеш да събереш едновременно всички чувствени удоволствия, те следват едно след друго и всяко разрушава предишното.“ Той продължи да я гледа, като държеше великолепната й коса. Странното не беше, че тя му принадлежи, а че това става толкова късно. Той си бе давал сметка за чувството си към нея през цялото време на съвместната им работа — толкова месеци. Но дълбокото им разбирателство бе сякаш замъглило желанието му. Той се вслуша в поройния дъжд, който трополеше по колата. Потопът ги отделяше от света в едва осветената топлина на буика, като в меко гнездо, заобиколено от мрак. Беше чудно, че са сами, невидими за останалите хора, като в кабина на яхта сред океан без вълни, далеч от обвинителните погледи, от раздразнената завист, която се крие зад нравствените забрани, от злобата на кастрираните, пропуснали да изживеят живота си. Той притисна устни върху нейните, поглъщаше я, пиеше я.

Мотелската стая издаваше прекален стремеж към примитивност: таванът беше с фалшиви греди, камината от фалшиви камъни. Савил се наведе със запалка в ръка и огънят пламна; после изгаси фалшивите свещи на стенните лампи от ковано желязо. Двамата бяха измокрени от главата до петите. Тласнаха леглото колкото се може по-близо до огнището, за да могат да гледат пращящите пламъци. Отдясно и отляво на огнището, дрехите им, от които капеше вода, бяха метнати на два стола. Дъждът плющеше по покрива и навремени плътните завеси от червено платно се повдигаха от вятъра, който преминаваше през двата прозореца и разтърсваше шпанолетите. Той положи главата й върху прегънатия си лакът и тя затвори очи, а долната й устна напъпи: обзета от дълбоко спокойствие, тя сякаш се оттегли в себе си. Изглеждаше толкова отдадена, толкова млада, почти дете. Той опря лявата си страна до нейната. Ръката на Арлет се сви върху чаршафа, огънят хвърляше отблясъци по пищните й черни, разпилени върху възглавницата коси. Лицето й със затворени очи изведнъж замря. Ръката пусна чаршафа, обърна се и се разтвори. Савил отново чу как водата се стоварва с трясък върху покрива, сякаш небето се бе разпукнало и от него се изливаше потоп. Той се обърна настрана и трябва да бе заспал, защото след миг я почувствува до себе си, гърдите й бяха опрени до неговия гръб, а топлите й устни докосваха тила му.

— И вие не спите — каза тя.

— Не — каза той, обърна се и пак бе поразен от нежните й очи, от милата й усмивка. — „Щастието е нещо толкова необичайно — помисли той, — че е трудно да го разпознаеш, дори когато е пред теб и ти се предлага, само да протегнеш ръка. Щастие между две хекатомби, през кратките двадесет години, които разделят световните войни. Втората от Първата и Втората от третата, нашата, която чука на вратата ни и този път вече наистина ще бъде последна, защото след нея не ще остане нищо за разрушаване.“

Но в този миг, сред бушуващата буря, за Савил не оставаше никакво съмнение. Че това бе щастие, той разбираше по победния пулс, с който животът биеше в него, както пороят блъскаше по покрива над главата му и шибаше керемидите на последователни вълни, сякаш удари на таран разтърсваха крехката постройка. Шпанолетите на прозорците дрънчаха непрестанно в жлебовете си, а червените завеси се издуваха като балони от вятъра. Навън около бунгалото водите се лееха, кипяха с такава сила, че Савил си представи как те изтръгват малката сграда от основите и я повличат през ливадите, превърнати в езера, сред плуващи греди, удавени животни, залети коли, кралски палми с извити стебла и развети хоризонтално листа, покриви на плажни кабини, за да ги отнесат чак до морето, което ги тегли навътре, и малкият Ноев ковчег продължава да плава, неразрушим, единствено островче на светлина и топлина в този хаотичен свят.

* * *

— Това е провал — каза Лизбет решително и отблъсна чинията си.

Савил и Арлет бяха заминали веднага след вечеря, но останалите още се бавеха в столовата. Това беше единственото климатизирано помещение. Нощта не донесе очакваната свежест. Хората се задушаваха. Настъпи мълчание. Лизбет повтори:

— Това е провал — мускулестите й бедра изпъваха късите й шорти до спукване, къси бяха и русите къдрави коси, които й придаваха вид на пастир. Докато говореше, цигарата мърдаше в ъгъла на устните й. Обемистата й гръд, която едва се побираше в тъмнозеления сутиен, сякаш не принадлежеше на момичето с широки рамене и тънък кръст.

— Ще си облека риза — каза Питър. — С тази климатична инсталация не зная дали ми е топло или студено.

Той протегна дългите си руси крака и ги опря на края на един празен стол.

— Не разбирам как можеш да твърдиш, че това е провал — добави той. — Беси е тук едва от петнадесет дена.

Боб Менинг стана и грациозно протегна дългите си, гъвкави ръце. Питър и Майкъл бяха по шорти, той единствен от момчетата не носеше даже дънки, а бледосин панталон с остър ръб. Всички копчета на ризата му с къси ръкави бяха закопчани, широката яка като на Шели бе разтворена на стройната му шия, загорялото му лице с орлов нос — леко наклонено надясно. Тесен път по английски разделяше блестящата му коса, загладена с брилянтин „Ярдли“. Той не се потеше, миришеше на лавандула, винаги беше свеж, изгладен, като излязъл от кутия.

— Аз съм съгласен с Лизбет — каза той с нежния си глас. — Да погледнем действителността такава, каквато е: това е провал. Какво очаквахме от този брак? Благотворен шок, който трябваше да повиши самочувствието на Иван.

— И да засили творческия му устрем — каза Лизбет със саркастична нотка в гласа. — Моля, не забравяй творческия устрем. Той трябваше да позволи на Иван да направи решителния скок и да премине от думата към изречението. В резултат се получи обратното.

— Не се получи обратното — каза Сузи и сложи закръглената си ръка върху облегалото на стола, където седеше Питър.

Той обърна глава надясно и я погледна възторжено, какъв профил имаше това момиче — правилен, строг, толкова добре очертан. Този профил изразяваше цялата Сузи — нейната прямота, справедливост, също като профил на майка, но съвсем млада. Питър противоречеше на Лизбет, защото не харесваше тона й. Фактически беше разколебан от нейните атаки. Но щом и Сузи беше на негова страна, това значеше, че е прав.

— Как да не е обратното — каза Лизбет със съкрушително презрение. — Какво още ти трябва?

— Извинявай, че имам нахалството да ти противореча — каза Сузи и Питър тихо се изсмя, — но след съвкуплението с Иван наистина стана онова, което се предвиждаше, че ще стане. Той е по-щастлив, по-динамичен, по-агресивен…

Сузи спря и погледна Маги, която беше по-грозна и по-червена от обикновено, носеше рокля на големи червени и жълти цветя. Тя седеше с наведени очи и не казваше нито дума, странно беше, че още не се е хвърлила да защити своя бог Савил.

— Да — каза Лизбет, — толкова динамичен, че вече дори не иска да говори! Сузи, не можеш да отречеш, че от петнадесет дена не е казал нито една английска дума.

— Не преувеличавай — каза Питър, — той отлично разбра, че кръстихме жена му Беси и я нарича „Би“.

— Никога не съм го чула да я нарича „Би“.

— Аз го чух — каза Сузи, — и ако не беше решила предварително, един път завинаги, че опитът е провален, и ти щеше да го чуеш.

— Да предположим, че нарича Беси „Би“. Браво! Какъв напредък! Една дума. Той е произнесъл една дума за петнадесет дена. Преди пристигането на Беси, пардон, на Би, той употребяваше около четиридесет думи, и то всеки ден.

— Има нещо още по-обезпокояващо — каза Боб, като протегна гъвкавата си ръка и я облегна на стената. — Ние всички установихме, че сега Иван отказва всякакъв контакт с нас, вече не иска да играе, даже не отговаря, когато го извикаме по име. А когато речем да влезем в басейна, ни хапе краката.

Настъпи мълчание. Когато Боб говореше, в тона му винаги се промъкваше някаква театрална нотка и с това оставяше у другите известно чувство на неудобство.

— Струва ми се, че реакцията на Иван е нормална — навел глава на гърдите, каза Майкъл мрачно, без да поглежда никого.

Сузи му хвърли бърз поглед. Казваха, че той прилича на Питър, защото имаше същия ръст, същата походка, същите трапчинки на бузите. Но Питър, щом поне малко го обичаха, цял се оживяваше, за него беше също толкова трудно да потъне в тъга, както за тапа — във вода. А Майкъл прекалено много мислеше. Сузи няколко пъти го погледна за миг — „Колко удивително, той е красив, даже по-красив от Питър, с по-твърд характер и положително по-блестящ, но за мене Питър си беше Питър от самото начало, Питър така те обезоръжава.“ Лизбет щеше да каже нещо, но Майкъл продължи, като повиши глас:

— Много просто, трябва да държим сметка за един факт: Иван ревнува.

„А той, помисли Сузи, и той ли ревнува? Но кого, господи, дали пък тази кранта, дето прилича на шампионка по баскет, с нейната агресивност, сухота и лошо възпитание?“

— Слушайте — каза Питър и отметна глава назад, за да докосне с тила си свежата ръка на Сузи, — може би има друго обяснение: аз не знам дали делфинът естествено си знае делфинския език или трябва да го учи, както нашите деца, но не може ли да се каже, че в момента Иван наново открива с Беси, собствения си език, че това учене мобилизира всичките му способности, но че той ще се върне, рано или късно към човешкото си семейство.

— Какъв оптимизъм! — каза Лизбет. — Има много шансове, когато се върне при нас, да е забравил и четиридесетте английски думи, на които го научихме с толкова труд.

Сузи изправи гръб и каза с учтиво раздразнение:

— Във всеки случай не ми се струва особено научно да правим хипотези за бъдещето.

— Питър започна с хипотезите — хладно каза Лизбет.

Тя отлепи цигарата от устните си, изпъна рамене и огледа другарите си. Сузи беше поразена от въздействието на погледа й. Не можеше да се отрече, че Лизбет притежава известен талант да заставя себеподобните си да се чувствуват виновни.

— Разбира се — каза тя, — всеки е свободен да има свое мнение. Ако не желаете да признаете, че опитът е провален, чудесно. Ваша работа. Но какво правим ние през това време? Нищо! О, зная — каза тя със злобни нотки в гласа, — има различни начини да не правим нищо. Човек може да бъде много зает и даже страстно зает, без да прави нещо.

Настъпи ледено мълчание. „Каква мръсница, помисли Сузи, каква ужасна мръсница! Даже Боб Менинг изглежда смутен. А Маги, защо Маги не казва нищо?“ Миг след това тя чу собствения си глас, който каза гневно:

— Ти нищо ли няма да отговориш, Маги?

Маги трепна, вдигна очи и промълви смутено:

— Но аз нямам какво да кажа.

Майкъл изправи гръб, мушна двете ръце в колана на шортите си и като погледна Маги, каза:

— „Той беше мой приятел, и то приятел верен и справедлив, но Брут каза, че той бил амбициозен, а Брут е почтен човек.“

— Браво! — каза Питър.

Боб Менинг седна. Изведнъж сякаш се сви в черупката си. Даже движенията му, обикновено толкова широки, се стесниха. Никого не поглеждаше. Спотайваше се.

— Има хора — каза Лизбет със същия злобен и предизвикателен глас, — които владеят изкуството винаги да застават на страната на по-силния. Тяхна работа. Но никой няма да ми попречи да констатирам, че от петнадесет дни ние нищо не сме направили, само ги гледаме как се любят. Говоря за Беси и Иван — изсъска тя.

— О! — каза Маги.

Нищо друго, само „О!“. Боб Менинг гледаше право пред себе си смутено и уплашено. Маги никого не поглеждаше.

— Ти ще затвориш ли тая уста? — каза изведнъж Майкъл сдържано и загледа Лизбет с искрящи очи. — Омръзнаха ми твоите маниери.

Лизбет се изправи:

— Ако мислиш, че…

— Престани! — продължи Майкъл гневно. — Или ще те хвана и ще те хвърля в басейна.

— Аз с удоволствие ще ти помогна — каза Питър.

Лизбет погледна един след друг двамата млади мъже — не се шегуваха, изгаряха от желание да направят това, което бяха казали. „Отстъпва, помисли Сузи с тръпка на удоволствие, отстъпва, поне видях как Лизбет отстъпва пред момчетата.“ Миг след това тя изпита почти съжаление към нея — Боб и Маги я бяха изоставили, Лизбет седеше на стола си — мълчалива, настръхнала, сама срещу всички, опитваше се да се справи с тяхното енергично неодобрение.

— Вие сте грубияни — каза тя с напразно усилие да вложи презрение в гласа си.

— Съвсем не — каза Майкъл с горчива усмивка. Той се наведе над масата и наля в чашата си останалата в бутилката кока-кола. Аз не съм грубиян, аз съм само „цветът на американската младеж“, който президентът със съжаление изпраща на заколение по бойните полета на Виетнам.

Той се спря, тържествено вдигнал чашата, сякаш бе произнесъл тост, и я изпразни.

— Отивам да си легна — каза Лизбет и стана. — Количеството глупости, които мога да изслушам за една вечер, е все пак ограничен.

— Аз също — каза Маги и стана на свой ред.

Висока, гъвкава, атлетична, Лизбет се отправи към вратата. Маги я последва. Изглеждаше край нея смешно ниска и тромава.

— Сбогом, почтени Бруте — каза Майкъл. И подигравателно махна с четирите пръста на дясната ръка към вратата.

„Как съм могла до такава степен да се излъжа, помисли Сузи с удивление, той съвсем не е влюбен в нея, презира я, неговият случай е съвсем различен.“

— Ти се изразяваш така — каза Боб Менинг, обръщайки се към Майкъл, — сякаш догодина ще бъдеш призован под знамената.

— А ти, невинни младежо — каза Майкъл, — сякаш войната в Югоизточна Азия ще свърши след три години…

Вътрешният телефон иззвъня. Питър взе слушалката и каза, като запуши с длан апарата:

— Майкъл. Савил те вика.

* * *

— Майкъл, искате ли да се поразходим по пътя?

— С удоволствие.

Пътят до лабораторията беше камениста ивица, която криволичеше сред скали. Беше горещо въпреки близостта на морето. Огромната оранжева луна, която се бе издигнала няколко педи над хоризонта, светеше ярко и очертаваше в краката им издължени сенки.

— Майкъл, искам да ви помоля за една услуга. Но преди това ми позволете да ви задам един въпрос.

Савил поспря.

— Ето въпроса: случва ли ви се в лабораторията да критикувате косвено външната политика на Съединените щати?

Майкъл се спря изведнъж и погледна Савил.

— Случи ми се тази вечер, ей сега — каза и добави малко сухо: — Но, струва ми се, аз имам право да изразявам собственото си мнение.

— Не само имате право — каза Савил, — но това право е вписано в конституцията на Съединените щати — и продължи: — А сега, ето услугата, за която бих ви помолил. Искам да уточня, че това е лична услуга. Майкъл, за в бъдеще, когато сте в лабораторията, въздържайте се да изказвате критики от този род.

— Това нареждане ли е? — запита Майкъл напрегнато.

— Съвсем не. В тази област нямам право да ви давам нареждания. Моля ви за лична услуга.

Настъпи мълчание.

— Вие искате да кажете, че думите, които произнесох тази вечер, ще бъдат може би повторени и че в такъв случай съществува опасност те да ви навредят?

Савил каза бавно и отчетливо:

— Те непременно ще бъдат повторени и при случай положително ще бъдат използувани срещу мене.

— Не виждам по какъв начин.

— Понеже аз съм ви назначил…

— Разбирам — каза Майкъл. — Е добре, признавам, че съм доста… — Той не довърши, после продължи с променен глас: — Ако правилно разбирам, между нас има доносчик, така ли?

Савил не отговори.

— Извинявам се — каза Майкъл, — не би трябвало да ви задавам този въпрос. Обаче наистина ми се иска да ви задам един друг въпрос.

— Отгатвам го — каза Савил. — И на него няма да отговоря.

— Е, добре, ето нещо, което малко ограничава нашия разговор — пресилено се пошегува Майкъл и продължи: — Що се отнася до вашето желание, обещавам ви.

Савил сложи ръка на рамото му.

Търпеливо, коварно, Мериан му бе откраднала синовете, ден след ден бе впръсквала в тях отровата, която я задушаваше, и постепенно бе успяла да ги отдалечи от него. „Нищо, помисли Савил и се изправи; ръката му продължаваше да притиска рамото на Майкъл, защо да се ограничаваме в рамките на собственото си семейство? Майкъл е също мой син.“ Но не отговори.

Майкъл разбра какво се криеше в това мълчание и се окуражи:

— А вие — каза той малко напрегнато, — какво мислите за нашата азиатска политика?

— Какво да ви кажа — отвърна Савил и отпусна ръка край тялото си, — тя не ме изпълва с възторг, но аз си казвам следното: Избрал съм президент на Съединените щати. Нека той се грижи за Виетнам. А аз се грижа за делфините. Всеки със задачата си.

— Но ако президентът провежда гибелна политика в Азия?

— По мое мнение — каза Савил след кратко мълчание, — аз не притежавам необходимата информация, за да формулирам съждения от този род. Какво бихте си помислили, ако президентът реши да се меси в областта на електрониката, без да е предварително подготвен?

— В случая не е толкова сложно. Достатъчно е малко по-внимателно да четете пресата и ще намерите много неща за Виетнам, които просто се хвърлят в очите.

Майкъл пъхна ръка в джоба. Почувствува се неудобно. Не беше ли отишъл твърде далеч? Сякаш поучава Савил и се препоръчва като пример за следване.

— Да, знам — каза Савил, — вие това правите и може би постъпвате правилно. Но аз нямам време, наистина не мога да си позволя лукса да се интересувам от външната политика на Съединените щати.

— Даже ако доведе до Трета световна война ли?

— О, вие преувеличавате, не сме стигнали дотам.

Майкъл не отговори. Чувствуваше се обезкуражен. „Даже човек като Савил, даже той. Няма спасение — помисли гневно той. — Камилски птици, всички, това сме ние…“

— Загрижен съм за Иван — каза Савил след миг. — Не знам какво да правя.

Майкъл помисли с ирония: „Иван! Като че ли въпросът е за Иван. Светът е на края на пропастта, а ние се занимаваме с езика на делфините.“ Но същевременно се почувствува развълнуван: Савил беше избрал него, за да сподели затруднението си. Простотата на признанието, доверието, което то предполагаше, отсъствието на всяка поза. Толкова близки бяха по чувства и толкова различни, когато ставаше въпрос за политика. „О, как бих искал да го убедя“, отново помисли Майкъл с надежда.

— Бихме могли да разделим Иван от Беси — каза той, малко наслуки, защото разбираше, че Савил чака отговор.

Савил повървя мълчаливо, после отвърна:

— Мислих по въпроса. Бих добавил даже, че това е най-очевидното решение. Но да ви кажа откровено, засега не ми се ще. — И след малко добави: — Може би ще намерите чувството ми недостойно за един научен работник, но ми се струва толкова жестоко да ги разделим.

* * *

В единственото помещение на наетото бунгало нямаше климатична инсталация, а два широки прозореца един срещу друг — към скалите и към морето. Прозорците нямаха стъкла, а подвижни махагонени летви, чийто наклон можеше да се регулира така, че да пропуска повече или по-малко въздух. Синя, едро плетена завеса спираше погледите отвън, нещо, което лесно можеше да се провери, като излезеш на терасата и обиколиш къщата. Странно беше, че в стремежа си да създаде естествена вентилация, архитектът не се бе задоволил с незастъклените прозорци. Никоя от четирите стени не стигаше до тавана, така че около цялото бунгало под покрива оставаше две педи отвор, през който въздухът свободно циркулираше. Бунгалото не беше по-малко революционно и по своята конструкция. То се издигаше върху бетонова плоча, поддържана от Н-образни железни греди, смело прехвърлени като мост над един процеп между две крайбрежни скали. Плочата се издигаше на двадесетина метра над малък скалист залив, до който се стигаше по стъпала, издълбани в скалата. Тъй като къщата беше на половин път между заливчето и скалистия бряг, ако човек идваше откъм шосето, трябваше да остави колата си в един малък заслон и след като мине през вратата между две огромни скали, да слезе стотина метра по стръмна пътека. Тя беше единственият достъп и съвсем очевидно мебелите на бунгалото буха спускани отгоре чрез система от макари и въжета. Бетоновата плоча беше заобиколена с метален парапет, който създаваше впечатление, че човек се намира на най-горната палуба на кораб.

— Като си помисля — каза Арлет, облегнала лакти на парапета и прислонила рамо до Савил, — че под краката ни има двадесет метра празно пространство, тръпки ме побиват.

— Не, не, не говори така — каза Савил. — Наех това бунгало за нашите уикенди тъкмо защото е като крепост, да, и още, откровено казано, защото няма стъкла.

Тя го погледна.

— Защото няма стъкла ли? Как така?

— О — засмя се той, — това е много важно.

Право над къщата се изви чайка.

— Откъде ли се е взела? — каза той. — Насам няма чайки. Предполагам, че някакво възходящо въздушно течение откъм скалите я е отнесло.

— Колко ли е приятно — каза Арлет и вдигна към Савил нежното си детско лице.

Той я притисна и с опиянение усети как тялото й се стапя в прегръдките му.

— Какво ще кажеш, ако най-напред поговорим за сериозни неща? — каза той малко дрезгаво.

— Защо най-напред? — попита тя и вдигна вежди.

Те се погледнаха и започнаха да се смеят. Савил почувствува, че щастието напира в него с едва поносима сила. Всичко в отношенията им беше чудесно — веселостта, игрите, доброто разбирателство, безграничното доверие.

— Още ли чувствуваш празното пространство под плочата? — каза той и я положи върху леглото.

— Да, но ми е все едно. Паднем ли заедно, ще пробием бетона и ще се намерим долу във водата, както Фа и Би.

Смехът и гласът заглъхнаха и последният звук, който Савил долови, беше победният вик на чайката — бе успяла да улови въздушното течение откъм скалите, рееше се над бунгалото с неподвижни, леко приповдигнати криле, люляна като сухо листо от топлия вечерен вятър, и навремени надаваше кратък, пронизителен писък, който напомняше скърцането на корабно въже в макара. Савил отново я чу, когато отпусна глава на възглавницата. Често сънуваше, че лети, и то толкова живо, че когато се събудеше, му беше трудно да повярва, че не е летял: духаше силен вятър и той тичаше по твърдия пясък на плажа, протягаше ръце, силно се отблъскваше с пета, издигаше се леко, разсичаше въздуха на няколко метра над водата, ушите му започваха да пищят и той се понасяше, без да прави движения, с чудно усещане на лекота и сила. Той обърна глава наляво и погледна Арлет. Беше изтегната на леглото, като върху облак, нежните й лукави очи бяха устремени към него. Савил винаги чакаше с нетърпение да се появи усмивката й, ъгълчетата на устните й потрепваха, готови да се повдигнат, сякаш цялото й лице беше изваяно от радост, и когато усмивката й разцъфтеше, тя й се отдаваше цяла, чистосърдечно, нежно. Той се облегна на лакътя си и се наведе.

— Още е светло — каза и сложи ръка под ухото на Арлет, под гъстата й коса. — Ще бъде жалко, ако не се възползуваме.

Тя му се усмихна:

— Можем да се изтегнем на терасата.

— Не, не — каза той, — по-добре да се пораздвижим. Да слезем до заливчето. Ако продължим така да не ходим, ще се превърнем в кентаври, нагоре хора, надолу буик.

— Жалко за долната част — каза Арлет и Савил се разсмя. Никъде, в никой миг от живота си, колкото и да се връщаше назад във времето, той не можеше да си спомни да се е смял по-често, с повече истинска веселост.

От малкото триъгълно заливче, покрито с гладки обли камъни, им беше почти страшно да гледат бетонната плоча на бунгалото, опряна на две остри скали. Отдолу тя изглеждаше смешно тънка — колкото лист ламарина. Прибоят, който замираше на три метра от краката им, търкаляше камъните и ако човек затвореше очи, имаше впечатлението, че в гигантска чаша тракат десетки зарове, преди да бъдат хвърлени от ръката на яден играч.

— Тревожа се — каза Арлет. — Нещо става в нашата група.

— Вярно е — каза Савил и сви рамене. — Лизбет стана опозицията на Негово Величество, Маги върви по стъпките й, обвиняват ме в мудност.

Арлет го погледна.

— Право да ти кажа, възхищавам се от твоята мекота, мисля, че на твое място бих ги…

— Не, повярвай ми — каза той, — би било голяма грешка. Често се изисква повече мъдрост и повече истинска смелост да не отговаряш на нападките.

Арлет го погледна и каза с блеснали от възмущение очи:

— Аз не мога да разбера тези две момичета!

Савил вдигна ръце.

— Много просто, мила, те ревнуват, макар да не ревнуват една и съща личност. — Погледна Арлет, вдигна вежди и продължи: — Истинският проблем е Иван, ако бях разрешил този проблем, всичко, което тези две идиотки биха могли да направят или кажат, би било без значение. За съжаление, не намирам разрешение и, което е още по-лошо, не успявам да се съсредоточа. Аз съм като Иван — добави той с тих смях. Толкова съм щастлив, че вече нямам желание да работя. Знам, изглежда много просто: Иван престана да говори, откакто има Беси; тогава да му отнемем Беси. Но преди всичко — каза той с внезапна страст и тъмните му очи заблестяха, — аз не мога да понеса мисълта да ги разделя. Откакто Иван говори, моите отношения с него вече не са отношения на човек към животно, а отношения на индивид към индивид. И после — продължи той енергично, — чувствувам, че това не е решението. Ако му отнема Беси, ужасно ще го травматизирам и какво ще стане тогава? В най-добрия случай той ще се съгласи отново да повтаря четиридесетте думи, които е научил, и толкова. Нищо повече не ще постигнем. Трябва да се направи нещо друго, но какво, не мога да измисля.

Савил помълча за миг, после погледна Арлет с крайчеца на окото и продължи:

— Лизбет би казала, че моят творчески устрем не се е засилил — той леко се изсмя, — но аз не мога да приема толкова негативна гледна точка, а и какво знае тя за тези неща. Горката, тя е от хората, които цял живот се питат към кой пол принадлежат. Следователно, от самата си природа е осъдена да издига жертвата в идеология, а според мен, именно щастието помага на човек да се развива, и нищо друго. Никога не ще повярвам, че в лишението има някаква магическа сила.

Двамата седяха един до друг на облите гладки морски камъни, облегнати на една широка кръгла скала. С едната си ръка Савил бе обгърнал раменете на Арлет, главите им бяха толкова близо една до друга, че те се чуваха без усилие, въпреки шума на прибоя.

— Маги разправи ли ти за Боб? — попита Арлет.

— Искаш да кажеш за това, колко било трудно да определят датата на техния годеж ли? — въздъхна Савил. — От пет години слушам тая история. Само дето облагодетелствуваните се сменят. И аз бях от тях. Джеймс Дийн също.

— И като си помислиш колко добре познавала Джеймс Дийн! — каза Арлет. — Това винаги ме е учудвало.

Савил се разсмя.

— Миналата година имах случай да мина през Денвър и, мога да те уверя, че Денвър (в Колорадо) съществува, картите на Съединените щати не лъжат, леля Агата съществува, дълго разговарях с нея, старото кожено кресло също съществува, видях го, даже седях в него, но истината спира дотук.

— Не е възможно — извика Арлет.

Савил тръсна глава:

— Сън наяве, това е всичко. Нещастната Маги, тя представлява един ужасен проблем, и то толкова по-ужасен затова че никого не интересува: проблемът на грозното момиче; а в края на краищата, грозното момиче, колкото всяко друго момиче, мечтае за прегръдки на мъж.

Настъпи мълчание. След малко Арлет каза:

— Не за годежа й те питах, а за един инцидент, който тя ми обеща да ти съобщи. Завчера към обед влязох в бюрото на Маги и заварих Боб. Претърсваше книжата й. Той пребледня и чак след няколко секунди ми обясни, че Маги го била пратила да й донесе ножиците. Това, разбира се, не беше вярно. Веднага разпитах Маги.

Савил свъси вежди:

— Маги нищо не ми е казвала. Впрочем не би ми казала нищо ново — продължи той. — Ясно ми е каква роля играе Боб от 15 май, неделята, когато, ако си спомняш, всички, освен пазачите, отидохме на излет, а пазачите знаеха от мене, че в наше отсъствие ще дойдат двама „електротехници“.

— Двама електротехници ли? — повтори Арлет.

Той поклати глава.

— Знам, прилича на долнокачествен шпионски филм, нелеп, като Флинт, или лош, като Джеймс Бонд. За съжаление, Арлет, мила, това е вярно, джеймсбондизмът се превръща в наше ежедневие. Та тези двама експерти откриха, че цялата електрическа инсталация на всички помещения на лабораторията е била дублирана с малка, едва забележима апаратура, която записва всички разговори върху миниатюрен магнетофон, инсталиран в стената зад леглото на Боб.

— Но това е ужасно — каза Арлет. — Значи е още по-сериозно, отколкото мислех.

— Успокой се — каза Савил. — Боб не е руски шпионин. Той е добър американец. Приел е от патриотизъм да стане антена на мистър В.

— На мистър В. ли? Ами „електротехниците“? — каза Арлет изумена.

— Ако искаш, ще ги наречем „сините“, а приятелите на мистър В. — „зелените“ — каза Савил. — Питам се — продължи той, като се огледа — дали мога наистина да имам доверие на камъните, върху които седим, подозирам, че навсякъде има невидими подслушвачи.

— А ти им се надсмиваш — каза Арлет.

— Не може иначе. Бих се побъркал, ако не възприемам всичко това като фарс. Та продължавам: „сините“ оставиха тайната инсталация на „зелените“, така че Боб да продължи да играе ролята си. Само се задоволиха да я дублират със също такава инсталация, която завършва в моето бюро, за да мога, от своя страна, да предавам на „сините“ онова, което Боб предава на „зелените“.

— Но това е кошмар! — каза Арлет. — Струва ми се, че съм попаднала сред луди.

— Всичко е съвсем ясно — каза Савил. — Две служби едновременно ни следят, като се шпионират една друга.

— Но това е абсурдно — каза Арлет. — Защо се конкурират?

Савил се усмихна.

— От онова, което можах да разбера, вътрешната конкуренция е златното правило на всеки шпионаж. В дадена страна никога няма една тайна полиция, а няколко; понякога дори във всяка полиция има групички, които воюват помежду си, полицаите са като змиите, вият се, вият се, докато накрая си захапят опашката.

Арлет облегна глава на рамото му:

— Не знам дали постъпваш правилно, като ми казваш всичко това, мили, може да съм една долна черноока шпионка на служба на СССР.

— В това отношение мога да те успокоя — каза Савил. — Зелените са те проучили, както и мене, и то най-подробно. Така че притежават извънредно подробни биографии, които „сините“, не знам по какъв път, са успели да докопат. Не ми разказаха твоята.

— За щастие — каза Арлет.

— Но ме осведомиха, че заключението е напълно благоприятно.

Арлет се разсмя:

— Не знам дали трябва да съм спокойна, може да се лъжат.

— Никога! Никога! — каза Савил с горчива ирония. — Те никога не се лъжат. „Сините“ ми предадоха собствената ми биография, невероятно точна, обстоятелствена. От нея узнах за живота си даже неща, които сам не знаех. В известен смисъл това е доста ужасяващо, сякаш съм живял гол като червей под погледа на някакъв всезнаещ бог.

— И какво е заключението? — каза Арлет.

Савил се смръщи.

— Благоприятно, общо взето, обаче има някои дребни неща, които куцат. Например моят произход. Много труд са си дали, за да открият прадедите ми, и не са успели напълно. Затова се питат дали не съм циганин, дали не съм малко нещо евреин, арабин, или съм добър и честен галисиец, за какъвто се представяше дядо ми.

— И това толкова ли е важно за тях? — каза Арлет и се разсмя.

— Трябва да е, щом толкова ги тревожи.

— Ето ти и друг пример за старателността на моите биографи: през 1936 година, прави сметка на колко години съм бил, аз доверих на студенти от Колумбийския университет, че вярвам в свободната любов, а това е лошо, много лошо. „Вярно е, честно добавя биографът или биографите, че впоследствие се е женил два пъти.“

Арлет се разсмя.

— Но има и по-лошо — продължи Савил. — През 1955 година, отговаряйки на един анкетьор, който ме питал дали вярвам в безсмъртието на душата, аз съм казал: „Въпросът не е да вярваме, а да знаем“. А това вече е съвсем лошо.

Арлет вдигна глава.

— Защо?

— Защото от това те заключават, че съм атеист, а да си атеист в тази страна, където всички се преструват, че вярват в бога, значи по начало да си заподозрян в симпатия към комунистите. Но затова пък през 1958 година, в продължение на три месеца съм имал връзка (датите са уточнени до ден) с някаква унгарска графиня, за която въобще не знаех, нито че е графиня, нито че е унгарка, а още по-малко, че била агентка на ЦРУ. Та тази дама дала много пълен анализ на моя характер, на моите вкусове, навици, включително и на любовните ми навици.

— Това е отвратително — каза Арлет.

— О — продължи Савил, — знам, че важните политически личности, учените атомици са в същото положение. Но с мене са се заловили, когато започнах да се занимавам с делфините. От този момент се извършват, ако може така да се изразя, две успоредни проучвания: аз наблюдавам делфините, а онези — мене. Говоря за „сините“ — продължи Савил, — тъй като „зелените“ отскоро се интересуват от мене, едва след посещението на мистър В. И всъщност е чудо как „сините“ са успели толкова дълго време да ме укрият от „зелените“.

— Да се върнем на унгарката — каза Арлет.

— Да се върнем. Тя, между другото, твърди, че не съм истински атеист. Според нея, аз съм католик, който се е отдалечил от вярата, но дълбоко тъгува по нея.

— А това вярно ли е? — запита Арлет.

— Аз поне не го съзнавам, но това нищо не значи. Понякога ми се струва, че те ме познават по-добре, отколкото аз самият се познавам. Но нещо, с което унгарката ми е направила най-голяма услуга, е, че тя най-категорично ги е уверила, че в политиката съм, тъй да се каже, неграмотен. А това е вече чудесно.

Арлет вдигна вежди.

— За „зелените“ — обясни Савил — човек, който се интересува от политика, макар и отдалеч, вече е малко подозрителен. Според „зелените“, политическата невинност била нещо като девствеността: загубиш ли я, от тебе може да се очаква най-лошото. Или поне „сините“ казват, че това е гледната точка на „зелените“.

— Само не разбирам — каза Арлет, — защо „сините“ са ти дали да си видиш биографията.

— За да им кажа писмено какво мисля за нея.

Арлет пак се засмя:

— Изглежда толкова наивно.

— Да, мила, но не е. Техните психолози що открият куп неща в самите ми отговори, независимо дали ще са искрени или не.

Настъпи мълчание.

— Искам да те попитам: има ли разлика между „сините“ и „зелените“ в отношението им към теб? — каза Арлет.

— Да, „сините“ ме наблюдават и ме закрилят с оттенък на благосклонност. „Зелените“ ме наблюдават и ме закрилят с оттенък на антипатия.

— На антипатия ли?

— О, да, за В. аз съм виновен в това, че не съм W.A.S.P.^[2] За В. аз съм инородец, и следователно по начало способен на всичко.

— Свят ми се вие — каза Арлет и въздъхна. — Кой знае дали няма да открият, че съм от славянски произход, атеистка, лишена от политическа девственост и че имам незаконна връзка с професор Савил.

— О, колкото до това, те са наясно — каза Савил.

— Как! — извика ужасена Арлет. — Сигурен ли си? Казали ли са ти?

— Естествено не, но от само себе си се разбира. Даже мисля, че са очаровани. Това толкова опростява наблюдението им.

— А ти смяташ ли, че опростяваш задачата на тези господа, като си наел такова бунгало?

— Аз търпя техния шпионаж — каза Савил, — мога да приема, че е необходим, но нямам основания да ги улеснявам. Нещо повече, опасявам се от крайности, откакто зная, че ЦРУ е записало на магнетофонна лента развлеченията на президента Сукарно с жените му.

Арлет се хвана за страните:

— Та това е отвратително!

Савил поклати глава:

— Нещо повече, безсмислено. Не мисля, че Сукарно обсъжда световната политика в подобни моменти. А колкото за бунгалото, избрах го тъкмо защото е усамотено и трудно достъпно.

— И не забравяй — каза Арлет, — понеже няма стъкла.

Савил започна да се смее.

— И до това ще стигна. „Зелените“ имат едно приспособление, което позволява отвън да се записват разговори, водени в някоя сграда, като усилва трептенията на гласовете на събеседниците, предавани на стъклата. Знам какво ще кажеш, това е ужасно, старото понятие за личен живот вече не съществува, живеем в стъклена клетка, наблюдавани, анализирани, изследвани с безпощадна старателност.

Арлет хвана ръката му и я стисна.

— Не се ли чувствуваш понякога като затворник?

Той вдигна глава:

— Преди — да, но не, откакто те имам — той спря и я погледна: — Моята свобода си ти!