Робер Мерл
Животно надарено с разум (4)

III

— Мистър В. ли? — каза Маги Милър. Тя беше двадесет и девет годишна, ниска, набита, червендалеста; в ъглите на очите й непрекъснато се събираше белезникава течност, бузите й бяха на петна, косите — редки и безцветни, носът и брадичката се стремяха да се съединят над червените, подпухнали, винаги наслюнчени устни; облечена беше, както дойде — с дънки, които я стягаха, и с блуза на големи зелени и червени квадрати: имаше страстен и неукротим вид, цялото й лице бе устремено напред, сякаш за да защити срещу лошите хора нейните богове, живи или мъртви — професор Савил, Джеймз Дийн, Боб Менинг, без да се смятат по-малките и преходни божества.

— Как сте, мистър В.?

— Моят асистент Джим Фойл.

— Здравейте, мистър Фойл, но няма ли недоразумение, мистър В.? Според моя бележник посещението ви беше предвидено за седемнадесет часа и тридесет минути, а не — тя погледна големия си стоманен часовник, който не пропускаше вода — за петнадесет и тридесет минути.

— Много съжалявам, мис Милър.

— О, няма нищо, мистър В., само че за съжаление професор Савил не е тук, но асистентката му мис Лафьой ще ви даде всички необходими сведения.

Настъпи мълчание. Маги Милър наведе очи към бележника си, помоли господа за прошка, задето бе излъгала, и прати една мисъл, изпълнена с чиста и безкористна ненавист на мисис Фъргъсън. „Какво ли може тази снобка да разбере от професора? По-право казано — курва (прости ми, господи, за тази груба дума), бедният професор, жените никога няма да го оставят на мира, а тази жена със своя сладникав вид и лицемерни клепачи е най-лоша от всички, напълно развратено и цинично същество; идва да го измъква от лабораторията, под носа ни, по време на работа, видях, че и Арлет беше бясна; а този голям идиот се оставя да го подвеждат — един номер с клепачите и готово, сяда до нея, в малката й снобска кола, само да се види на какво прилича, превит надве в тази кутия; за носа го води; както казва Боб Менинг, това е тиранията на слабия пол над силния, той да беше, нямаше да се остави слабият да го тиранизира.“

— Мистър В., ей сега ще повикам мис Лафьой, тя е в басейна с Иван. Моля? Да, Лафьой, канадчанка е, от френски произход, оттам и името й, моля да ме извините, не ви представих Боб Менинг, Боб е от нашите сътрудници.

Боб се приближи и погледът на В. натежа върху него. Висок, строен младеж, у него всичко беше удължено и най-малкото му движение — грациозно; дълги изящни ръце с гъвкави китки.

— Как сте, мистър В. — каза Боб с очарователна усмивка.

Когато Маги излезе от бараката от готови елементи, която служеше за лаборатория, слънцето и морският въздух я удариха право в лицето; сякаш прохладният въздух на Флорида изведнъж я обгърна и я притисна в обятията си; тя се почувствува красива и щастлива, вдъхна дълбоко и с възкъси крака тръгна с широки, бързи крачки, издала напред тежкото си червендалесто и борческо лице. По бански костюм Арлет се бе изтегнала върху един от двата пластмасови сала, завързани за края на басейна, и се бе навела над делфина Иван, с ръка във водата. Очите й бяха зачервени. Когато Маги се приближи, тя си сложи тъмните очила.

— Мила, това е ужасно, професорът е забравил за срещата си с този В., нали го знаете? Сигурно е важен човек, тъй като по начало нашият опит е свръхсекретен. Питам се дали няма да навреди на професора. Очите му никак не ми се харесват, студени, усмихнати, а тайно заплашителни, не знам дали разбирате какво искам да кажа. Искате ли вие да го приемете и да му обясните нашите опити и гледайте да му харесате, макар че съвсем не е от онези, които се заплесват по жени, даже не ме погледна, оставих ги, него и помощника му, с Боб, знаете какъв чуден е Боб, може цял полк гърмящи змии да очарова.

— Доведете ми ги — каза Арлет с въздишка. — Не искам да отида в лабораторията по бански костюм.

— Разбира се — съгласи се Маги бързо и задъхано, сякаш животът беше твърде къс, за да каже всичко, което имаше да каже. — Нали знаете докъде стигнахме ние с Боб Менинг, той е дете, без мен би бил загубен, когато ме гледа, на лицето му се появява израз, който ми напомня Джеймс Дийн няколко месеца преди смъртта му, бедният Джеймс, седеше в старото кресло на леля Агат в Денвър, държеше ми ръката и изведнъж затвори уморено очи и каза: „Без тебе, Маги, бих се чувствувал загубен“. Не сте ли забелязали очите на Боб, Арлет, той е дете, съвсем беззащитен, ужасно уязвимо създание, излизам от кожата си, когато си помисля колко жестоко се отнася баща му с него, това е отвратително, бедният Боб, мисля, че много скоро ще се съглася да го направя щастлив, като обявя нашия годеж, толкова ще бъде доволен да има дете от мен, не ми е казвал, но аз го чувствувам, той не може да види дете, без да му се усмихне или да му направи някоя гримаса. Разбира се — продължи тя тайнствено, — това поставя цял куп проблеми, говорих на Савил по този въпрос, но той едва ме слуша, все бърза и е разсеян, вие знаете колко много се възхищавам от него, но и той в момента се държи като дете.

— Савил — каза Арлет — е достатъчно голям, за да знае какво прави.

— О, не, именно мила, не забравяйте, че го познавам от пет години, в известен смисъл той е дете, няма да вземете да твърдите, че той обича тази кръгла идиотка, това не е възможно, тя има мозък колкото бишкота, сигурна съм, че не тежи и двеста грама, професорът е поласкан, нищо повече, или пък се касае за някаква „чувствена“ магия — каза тя, като изду дебелите си червени и подпухнали като рана устни.

— Е, хайде, доведете тези хора — каза Арлет и извърна глава. — Бързам да приключа с тях.

— Кой я не знае какво прави — каза Боб Менинг, — знаете, много е бъбрива. — Смущаваше го тежкият, настойчив поглед на В., втренчен в лицето му. Струваше му се, че сиво-сините очи на В. го завладяват. — Ще отида да видя — добави той и се изчерви. — Не, благодаря, не пуша пури. — Той излезе.

— Бил — каза Фойл, обръщайки към В. невинното си лице на боксьор, — какъв е този магнетофон? Непрекъснато се върти.

— Не се безпокойте, Джим, той е свързан с хидрофон, монтиран в басейна, за да предава звуковете, които един от техните делфини издава под водата. Видях същото устройство преди три седмици в Пойнт Мъгю. — В. се наведе над бюрото на Маги, взе бележника й, погледна в него и го върна на мястото му. — Точно както си мислех, Джим, тази мръсница излъга, срещата си беше за три и половина часа, пък уж имало недоразумение. Савил чисто и просто се е измъкнал. Ще трябва да погледна родословието на този инородец, а и на асистентката му, онова момиче с френското име. Бил, вие все пак не мислете, че голистите… На никого не вярвам. Както съвсем правилно казва Лоримър, вечер, преди да си легна, аз поглеждам през дупката на ключалката, за да се видя как си изпразвам джобовете, ха, ха…

— Мис Лафьой ви чака при басейна — каза Маги. — Ако позволите да ви дам един съвет, ще направите добре да си сложите шапките и да си свалите саката, няма сянка.

Арлет стана и тръгна към тях покрай басейна — загоряла, дребна под слънцето и мъгливата небесна синева. В. се усмихна сърдечно и неискрено. Фойл стисна малката, топла и твърда ръка, вълна от благодарност го заля — той очакваше някоя като Маги, а това момиче, просто скъпоценност, дребна, тънка и закръглена, с малко, кръгло лице, леко вирнат нос, гладък равен цвят на лицето, живи, блестящи, изразителни и красиви черни очи, много хубава уста, с нещо будно, чувствено и великодушно в погледа. Тя направи три крачки, за да стигне до тях, три дребни крачки, защото самата беше дребна и без никаква преднамереност или изкуственост цялото й закръглено и тънко тяло меко се изви до под бедрата. Беше толкова закръглена, толкова нежна и гладка, че придаваше нов смисъл на думата „бебче“, харесва ми, помисли Фойл и слепоочията му затуптяха, а гърлото му пресъхна, господи, колко ми харесва, при това е мило момиче, вижда се по очите й, не е нито зла, нито користна, нито досадна, момиче, каквото ще срещнеш едно на сто хиляди, и то ако имаш късмет, а пък аз утре сутринта ще си бъда във Вашингтон.

В. сърдечно се усмихна на Арлет.

— Очарован съм да се запозная с вас, мис Лафьой.

Студените му усмихнати очи се спряха на лицето й, тази маймунка току-що е плакала, има следа от сълзи по бузата.

— Доколкото разбирам, мис Лафьой — продължи В., — професор Савил провежда някакъв много оригинален опит.

Арлет го погледна. Той се усмихваше, но очите му оставаха студени. Този човек беше засегнат, че има работа само с асистентка. Тя сподави желанието си да заплаче и любезно му се усмихна.

— Не е оригинален по начало, мистър В. Този опит е бил правен с едно шимпанзе, но за пръв път се прави с делфин.

— Намеквате за опита, направен от семейство Хейз с маймунката Вики ли?

— Именно.

— Само съм слушал за него, мис Лафьой. Мисля, че бях в чужбина, когато излезе книгата на Хейз.

— Както знаете, семейство Хейз осиновило една маймунка, когато била само на два дни. И я отгледали в къщи си като дете.

— Героичен опит — каза Фойл.

— Наистина! Както можете да си представите, Хейз били подложени на тежко изпитание. Пердетата, мебелите, лампите, съдовете, всичко в къщи им пострадало. Но те смятали, че опитът си струва труда. Мисълта им била да отгледат Вики като човешко дете, и тъй като гласовият апарат на шимпанзетата е подобен на нашия, да научат маймуната да говори.

— Но опитът се провалил, мисля.

— Да речем по-скоро, че не бил успешен.

В. се разсмя:

— Каква разлика правите между провал и неуспешен опит?…

— Неуспешният опит може да ни научи на много неща.

— Например?

— Най-напред, че шимпанзето не може по желание да произвежда звук. То наистина издава известен брой звукове, но само в резултат на някакъв стимул. Никога по собствена инициатива. С други думи, неговите звукове зависят от волята му толкова, колкото вашето рефлексно движение от волята ви, когато лекарят ви удря по коляното с чукче. Първата задача на Хейз се състояла в това да научат Вики да произвежда звук по собствена инициатива. За да получава храната си, Вики трябвало да се научи да казва: „а“.

— И успяла ли?

— Не без мъка. Хейз преминали тогава към втория стадий: Те решили да приложат методите, използувани в училищата, където учат изоставащите деца да говорят. Когато Вики казвала „а“, мистър Хейз натискал една срещу друга устните на маймунката и веднага ги отпускал. По този начин, след две седмици усилия, Вики успяла да изговори думата „мама“. Тогава била на четиринадесет месеца. На две години успяла да каже „тате“. На двадесет и осем месеца се научила да казва „къп“, а на три години да произнася думата „ъп“^[1].

— Значи активният речник на Вики стигнал до четири думи.

— При това тя невинаги ги употребявала съзнателно. Тези четири думи за Вики са думи за искане. Когато Хейз посрещат гости, Вики си проси от тях лакомства, казвайки, без разлика „мама“ или „татко“. „Къп“ е по-специализирана дума. Вики я употребява, когато иска да пие. От това може да се извади заключение, че шимпанзето не свързва или свързва зле научената дума с предмета, който тя обозначава.

— А пасивният й речник?

— Хейз изчисляват, че той съдържа около петдесет думи. Но и в този случай свързването между думата и предмета е твърде несигурно. Някои дни Вики посочва без грешка носа, ушите и очите си, когато пред нея произнасят съответните думи. Други дни — греши. Когато мистър Хейз казва „очи“, тя показва носа и т.н. И накрая, когато Вики научава нови думи, тя е склонна да забравя онези, които вече знае.

Настъпи кратко мълчание и Фойл каза полугласно:

— Четири думи за три години! Струва ми се, доста тъжно.

— Тъжно за кого? — попита В., като го погледна някак подигравателно и уморено. — За Хейз или за Вики? За човека или за шимпанзето?

— За двамата — каза Арлет и се усмихна на Фойл със симпатия. — За първи път в историята човекът прави сериозно продължително и методично усилие, за да установи лингвистично общуване с някакво животно. И не успя.

— По-добре ли върви с вашето делфинче? — запита В., като се разтриваше под лопатката.

— Той вече не е делфинче, мистър В., а е възрастен делфин. Освен това опитът не е завършен. Но, ако ми позволите, ще започна от самото начало.

— Не бихме ли могли да седнем? — каза В. с променен глас. — Струва ми се малко мъчително да стоим прави в тази жега.

— Извинете, мистър В., — каза Арлет смутено. — Трябваше първа да се сетя. Маги, ако желаете да останете при Иван, ние ще си отидем в лабораторията.

В. леко въздъхна, когато се отпусна върху сгъваемото кресло от платнище, което Арлет му посочи.

— Искате ли да пийнете нещо, мистър В.? — запита съчувствено Арлет.

— Нищо ми няма — каза В., — малко преумора, но с удоволствие бих пийнал нещо.

Боб се приближи грациозно и отпуснато.

— Не се безпокойте, Арлет — каза нежно той, — аз ще бъда домакин. Може би и мистър Фойл ще изпие едно уиски?

Фойл също седна на платнено кресло и отвърна шеговито:

— Не смея да откажа.

Арлет се настани срещу тях. Чувствуваше се неудобно по бански костюм в лабораторията, но й се струваше някак лицемерно да ги напусне, за да отиде да си сложи шорти.

— Моля, продължете, мис Лафьой — каза В. — Съвсем добре се чувствувам.

— Трябва най-напред да ви обясня — каза Арлет, — че ние имаме два басейна на известно разстояние един от друг. В единия държим един самец и две-три самки, според случая. Другият, онзи, който току-що видяхте, ни позволява да изолираме при нужда един от нашите питомци. Добре, ето как започна всичко. Съвсем случайно, както ще разберете. Преди около четири години две от нашите самки родиха на интервал от няколко часа. Едната умря, след като роди, втората роди мъртво делфинче. Изглеждаше естествено живата самка да осинови малкото, останало без майка. Нищо такова не се случи. Тя отказа. Фактически подобно поведение не е рядко при други животински видове: наблюдавано е при някои овце, които не се съгласяват да кърмят осиротяло агне, след като са загубили малкото си при раждане.

Арлет млъкна. Боб бе донесъл поднос с бутилки и чаши. В. веднага извади някаква кутия от джоба си и глътна две хапчета. Арлет забеляза, че ръката му леко трепери, докато поднася чашата с уиски към устата. Този човек сигурно взема много лекарства. Това беше очевидно.

— Тогава именно у професор Савил — продължи тя след миг — се породи мисълта да отгледа делфинчето. Но трябваше да го изолира във втория басейн, за да не го нарани при лудуването си във водата самецът, който се беше разгонил. След това се наложи да взимаме мляко от оцелялата самка, за да храним делфинчето. На думи изглежда просто, но всичко това поставяше доста проблеми. Най-трудното за нас, искам да кажа за работниците от лабораторията, беше да осигурим през първите седмици дежурство във водата, за да не се почувствува делфинчето самотно, изоставено в своя басейн. Обличахме водолазни комбинезони и дежуряхме на групи по двама. След един месец професорът поръча два пластмасови сала, върху които се настаняваха осиновителите на делфинчето. Разбира се, то пак беше свързано с гласа на човешкото си семейство, но чрез подводен високоговорител, поддържахме контакт и с милувки. Иван прие без всякакво смущение новото положение на родителите си. Нощем, а понякога дори и през деня, за по-удобно двата сала се завързват за края на басейна.

— Защо два сала, мис Лафьой — каза В., — защо не един?

— Защото делфинчетата имат по две майки. Една естествена, ако мога така да кажа, и една доброволна, която е правила компания на първата по време на бременността, помагала й е по време на раждането, отстранявайки любопитните, помагала й е впоследствие да защищава малкото си от буйствата на самците. Професор Савил се опита да възпроизведе тази ситуация: когато двата сала са завързани за края на басейна, винаги оставяме празно пространство между тях. И почти винаги Иван се настанява точно там, особено през първите месеци. Когато някой от нас нощем потапяше ръка във водата, Иван веднага подлагаше глава под пръстите на своя „родител“, дори и да спеше.

Фойл се усмихна.

— Какво мило животно — каза той, като разклащаше леда в чашата си.

— Иван смята ли ви за свое семейство? — каза В.

Беше си върнал самоувереността, цветовете и острия поглед.

— Мисля, че той смята цялата група за свое семейство, а професор Савил и мен, респективно за своя естествена и своя доброволна майка.

— Защо?

— Защото ние прекарваме с него много повече време, отколкото останалите членове на групата и особено, защото от самото начало ние единствени го храним, отначало с биберон, а след това — с риби.

— Мис Лафьой — каза Фойл усмихнато, — от самото начало на това интервю вие ни държите в ужасно напрежение. Още не сте ни казали дали вашият делфин е започнал да говори…

Арлет го погледна, кафявите й очи заблестяха и той помисли: „Каква усмивка има това момиче, стига до крайчетата на устните й, толкова откровена, толкова добра“.

— Тъкмо дотам съм стигнала — каза Арлет, — но най-напред искам да подчертая следното: опитът на професор Савил почива върху разкритото за пръв път от д-р Лили явление, потвърдено впоследствие и от други учени: делфинът е способен да имитира спонтанно човешкия глас. Като говорехме непрекъснато с Иван, и от сутрин до вечер го потапяхме в онова, което професорът нарича „звукова семейна баня“, ние можехме да се надяваме, че той ще започне да подражава на звуците, с които го насищахме — на първо време, без да ги разбира (както бебето, което гука и вокализира в люлката си), и че по-късно постепенно ще долавя техния смисъл.

Арлет спря за малко, погледна един след друг двамата мъже и каза със сдържано тържествуващ смях:

— И точно това се случи.

— Значи той говори! — изкрещя В., изправи се в креслото си и хвърли бърз поглед на Фойл.

Фойл се наведе напред, стисна силно чашата си и глухо каза със сдържана възбуда:

— Вие успяхте!

— Частично — каза Арлет, като повдигна дясната си ръка. — След малко ще ви обясня докъде стига нашият успех. Но най-напред искам да уточня някои неща. Гласовият орган на делфина е много различен от нашия. Делфинът не произвежда звукове с устата, която му служи само за ядене, а с дихателния си отвор, до който той не обича да се докосват и с който не може да се манипулира, както Хейз са правили с устните на Вики. Но това не се оказа необходимо, понеже от самото начало Иван прояви две предимства в сравнение с Вики: той е способен съзнателно да издава звукове и може спонтанно да имитира човешки глас. Но най-сензационният успех, мистър В., който ни дава основание да гледаме на бъдещето с оптимизъм, макар в момента успехите ни да тъпчат на място, е следният: Иван успя да установи ясна и постоянна връзка между думата, която повтаря, и предмета, който думата обозначава. Другояче казано, Иван се издигна до специфично човешкото понятие за думата символ.

— Та това е удивителен скок напред! — каза Фойл.

— Аз също мисля така — каза Арлет с блеснали очи. — Дори опитът на професор Савил да се ограничи с това, той бележи решителен поврат в отношенията между видовете.

Настъпи мълчание. Погледът на В. хладно се плъзна по тялото на Арлет. Колко непристойно е женското тяло, тези големи гърди, тези бедра, цялото такова слабо, меко. Той притвори очи: „Решителен поврат в отношенията между видовете“ — това бяха думи на Савил, — влюбена е в своя шеф, разбира се, всички са еднакви, не могат да не влачат навсякъде тоя пол.

— Мис Лафьой — любезно каза той, — колко думи владее Иван?

Фойл каза в същото време:

— Много ли деформира думите?

Боб Менинг се разсмя — сякаш се пръснаха маниста — и се обърна към Арлет:

— Ще трябва да раздаваме номера!…

— Отговарям на първия въпрос — каза Арлет и хвърли бърз поглед на Боб. Жалък идиот, защо ли толкова се престарава. После добави: — Активният речник на Иван включва четиридесет думи.

— Та това е много! — каза Фойл. — Четиридесет думи, значи десет пъти повече от Вики!

В. продължи:

— Можете ли да ни кажете няколко от тях?

— Мис Лафьой — запротестира Фойл, като погледна В. — не отговори на моя въпрос, дали Иван деформира думите…

Арлет вдигна ръце на височина на раменете си и каза:

— Преди да отговоря на вашите въпроси, искам да подчертая една точка: Иван употребява със сигурност най-абстрактни лингвистични символи. Например той казва: right, left, in, out и ги употребява без грешка. Служи си с глаголите go, come, listen, look, speak^[2], и то на място.

— В такъв случай се питам — каза В. — къде са границите, за които говорите…

— Ще ви кажа — продължи Арлет. — И същевременно ще отговоря на мистър Фойл.

— Най-после! — каза Фойл.

Арлет му се усмихна.

— Започвам с най-лесното: както трябваше да се очаква, Иван делфинизира до голяма степен човешките звуци. Неговият глас е остър, носов, креслив и невинаги лесно се разбира. За съжаление съществува нещо много по-сериозно от тези малки несъвършенства. — Тя направи малка пауза, преди да продължи. — Ето границата: Иван успява да изговори само едносрични думи. Когато се опитваме да го научим някоя двусрична дума, той запомня само последната сричка, без разлика дали ударението пада или не пада върху нея. Така „мюзик“ става „зик“, Иван става „ван“, „лисън“ става „сън“. Тук ние стигаме до затруднението, което, според професор Савил, в момента задържа всякакъв напредък: Иван не умее да свързва сричките.

— Да ви взема ли чашата, мистър В.? — каза Боб.

— Благодаря — отвърна В. с тънка разбираща усмивка, но без да го погледне.

Боб грациозно се плъзна до него и любезно взе чашата му; взе и чашата на Фойл. Извърши всичко това с леко кълчене на бедрата и на китките. Арлет мълчеше. Яд я беше, че я бе прекъснал и още повече задето В. не зададе нов въпрос, за да продължи разговора. Боб я беше прекъснал нарочно, за да се хареса на В., а В. мълчеше нарочно, за да я смути.

— Мис Лафьой — намеси се Фойл, — вие казахте, че Иван не умее да свързва сричките.

— Но има нещо по-сериозно, мистър Фойл — каза Арлет и го погледна с благодарност. — Иван не умее да свързва и думите. Той може да изкаже и да разбере думата „гив“. Способен е да разбере и да каже думата „фиш“, но още не е успял да каже „гив фиш“^[3]. Професорът смята, че ако успее в това, Иван ще направи решителна крачка.

— С други думи — каза В., — Иван ще умее да говори, когато успее да премине от думата към изречението.

— Точно така.

Настъпи мълчание. Фойл каза:

— Чудесно е и това, че той е достигнал до едносричната дума.

— Да — каза Арлет. — Аз съм на вашето мнение, мистър Фойл. Това е просто чудесно.

В. извади табакерата от джоба си, поднесе я на Фойл, който отказа с ръка, избра си една пура „ъпмън“ и я запали.

— Аз предполагам — каза той, — че Савил е направил опит да преодолее трудността, която вие току-що ни описахте…

Изречението можеше да мине за невинен въпрос, но той го произнасяше някак особено, така че то прозвуча като обвинение срещу Савил.

— Да — каза Арлет, — и много добре си спомням как стана това. Един ден професор Савил ни събра в лабораторията и ни каза следното: Боб, поправяйте ме, ако нещо не е така. Да предположим, каза той, че съм пленник на животински вид, по-висш от човешкия, към мен се отнасят много добре, живея в приятно място, но съм лишен от свобода. Моите пазачи ми предлагат задача, която предполага голямо умствено усилие. Аз се старая да изпълня задачата. Условията са добри — имам всички желани удобства, превъзходна храна и съм обкръжен от обичта на пазача си. Но не съм напълно щастлив. Защото съм, както се казва, сам от моя вид. Липсва ми другар: да кажем по-точно — другарка. Да предположим сега, че моите благосклонни пазачи ми дадат другарка, да предположим, че тя ми харесва и аз се влюбя в нея. Тогава всичко се изменя. Моят живот придобива ново измерение. Аз получавам могъщ психически стимул, който развива моето самочувствие, моята предприемчивост и моя творчески порив. Не мислите ли, че тази промяна ще се отрази благотворно най-напред върху работата ми?

— Браво! — каза шумно Боб Менинг и погледна към В. с крайчеца на окото. — Вие много добре повторихте „словото“ на Савил!

Той произнесе думата „слово“ с едва доловима насмешка.

Арлет го погледна възмутено.

— Мисля, че и вие бяхте съгласен с това „слово“, както вие го наричате.

— Разбира се, че съм съгласен — каза Боб; той погледна към В. и се усмихна. — Какво ви кара да мислите, че не съм съгласен?

В. тихо се изсмя, но веднага си даде вид, че не е успял да сдържи смеха си.

— Ако правилно разбирам — каза той с пресилена сериозност, — професорът е помислил, че компанията на самка би помогнала на Иван да разреши езиковите си проблеми. И защо не в края на краищата? — продължи той, като наивно огледа присъствуващите. — Защо да няма връзка между филологията и сексуалността?

Боб погледна В., сякаш и той едва сдържа смеха си и повтори с престорена сериозност:

— Защо не?

Заинтригуваният поглед на Фойл мина от Боб на В., после отново се насочи към Арлет. Той установи, че момичето изглежда потиснато и поривисто каза:

— Мис Лафьой, бързо ни разкажете как завърши опитът?

Арлет му се усмихна:

— Най-неочаквано.

* * *

— Мила Маргърет — каза мисис Фъргъсън, — представям ви професор Савил, Хенри, мисис Маргърет Мендевил. Седнете по-близо до мен, Хенри, ако това не ви е много неприятно — тя произнасяше гърлено „р“, а „о“ — много отворено. — Слаби сме, има място и за трима ни на предната седалка.

Вратичката се хлопна. Изигра ме, помисли Савил ядосано, помъкнала е тая дама да я пази, тъкмо когато отиваме в самотното й бунгало на плажа.

— Чувствувам се поласкана, че се запознавам с вас — каза мисис Мендевил, като му хвърли бегъл, опитен и изключително безсрамен поглед.

Беше жена от типа на Грейс Фъргъсън — висока, слаба, с дълга дорафаелова шия, овално лице, чувствени клепачи. Бяха толкова елегантни, че бяха успели да убедят природата да им отнеме гърдите, бедрата и задниците и да им остави само скелет като на юноша, за да носят безполовите рокли на висшата парижка мода.

— Хенри — каза Грейс Фъргъсън със своето гърлено „р“, като на Шекспировите актриси. Думите се лееха от устата й като бавен, мелодичен, изискан, едва доловим шепот. Маргърет Мендевил говореше по същия вял начин. Бяха усвоили този глас и този акцент в най-изисканата среда на Весър Колидж. От устните им уморено се ронеха учленени в дъното на гърлото думи напевни, но с минимален диапазон изречения, — Хенри беше толкова мил, че се остави да бъде отвлечен от своята лаборатория, скъпа Маргърет, времето му е толкова ценно за страната, чувствувам се толкова антипатриотична, задето му преча да работи, просто ми се струва, че ограбвам Вашингтон, Линколн, Американските съединени щати — тя се усмихна, бавно сведе клепачи и отпусна дългите си пръсти, без никакви скъпоценности, освен един необикновено голям диамант, върху лоста за скоростите, който стърчеше от пода и убиваше лявото бедро на Савил. („Може ли такава кола да има вулгарен автоматичен амбреаж като някакъв си буик“).

Савил мълчеше, заобиколен от голи ръце и скъпи парфюми, притиснат, смутен, вбесен. „Каква идиотска малка кола, последна дума на неудобството, няма даже място за краката ми.“ От един месец тази жена го разиграваше, нищо не беше получил, нито една целувка. „Моля ти се, мили Хенри, та ние няма да флиртуваме, това е толкова банално! Нищо или всичко, дайте ми време да се реша.“ И клепачите бавно се отпускат над изпълнения с обещания поглед, но засега беше нищо, елегантен, леден и недостъпен, манекен, който гледаш във витрина през стъкло, дебело колкото палец.

— Мила Маргърет, особено ви моля, да не задавате на Хенри никакви въпроси върху делфините, те са любимците му, обича ги повече от мен, толкова много ревнувам, нищо не ми казва за тях, мълчи по този въпрос като гроб.

— Но както ми се струва — каза мисис Мендевил, — той е въобще ням, много се страхувам, мила Грейс, че той недостатъчно оценява моето присъствие.

— Моля ви се — каза Савил през зъби, — очарован съм отляво, очарован съм отдясно. Почти е много за мен.

— Нали ви казвах, Маргърет, той е очарователен мъж, толкова е остроумен, напомня стара Европа, лудо съм влюбена в него, вече просто не мога да спя.

— Но и аз самата чувствувам — каза мис Мендевил, — че неговият чар действува, това е ужасно, мила Грейс, много ще ви наскърбя, но усещам, че лудо се влюбвам в професора — докато говореше, тя сложи ръка върху бедрото на Савил и не я махна. Грейс се усмихна и каза:

— Какъв ужас, вие, най-добрата ми приятелка, да ми забиете нож, значи ще бъдем съпернички и кръв ще се лее.

Савил мълчеше сгърчен, превит надве. Всичко, което казваха, звучеше като насмешка, като дворцова комедия. Сякаш за развлечение за миг сваляха модни рокли с кринолини и обличаха селските емоции на други жени. Докато мъжете им имаха отношения с истински хора — управители на акционерни дружества, секретари на дирекции, адвокати, за тях всичко това не съществуваше, те вече нямаха естествени отношения с никого, нито дори помежду си, нито дори със слугите си (заместваше ги англичанинът иконом), те се оттегляха в крепостта на парите си като охлюви в черупките си, и оттам гледаха света безразлично, с неуловимо развлечение, задоволяваха се със собствената си неизразима стойност, дори не им бе нужно да презират хората, толкова бяха над тях. „Обаче — каза си гневно Савил, — аз се осмелявам да мисля, че ходенето по голяма нужда за тях все пак не е напълно неизвестен проблем.“

— Маргърет мила, ето ключа, ще бъдете ли така добра да отворите бунгалото, докато ние с Хенри отидем да оставим колата в гаража.

Вратичката хлопна, Маргърет оправи полата си с длан и грациозно заподскача по чакъла.

— Мили — каза Грейс, без да подкарва колата, — през целия път не отворихте уста. Какво ще помисли Маргърет, вие сте просто невъзможен.

— Да ви призная — каза Савил, като се сви в ъгъла откъм вратичката, обърна глава наляво и я загледа с тъмните си очи. — Не ви помолих да ме оставите на пътя, само за да не ви изложа пред приятелката ви и няма дълго да ви мъча с лошите си обноски.

— Искате да кажете, че ще се поправите ли?

— Искам да кажа, че тази е последната ни среща.

Тя вдигна вежди, нацупи се и каза високомерно:

— Наистина ли?

— Наистина — отвърна Савил.

Тя запази презрителната си поза — едната ръка върху волана, другата — върху лоста за скоростите, вдигнати вежди, поглед, насочен право напред. Калибан^[4] бе посмял да се разбунтува и имаше само един начин да го накаже — незабавно да произнесе присъдата: „Съжалявам, Хенри, между нас всичко е свършено“. Но тя не можеше да каже тези думи, понеже той я бе изпреварил, във всеки случай предимството беше у него, а той не блъфираше. „Какви очи — тъмни, горди и гневни, очи на испанец, способен е да ме заколи.“ Дълбоко в нея се раздвижи нещо, прилично на желание да се съгласи. Но не, трябваше да вземе решение, да запази хладнокръвие. „Все пак толкова беше приятно да го държа като дрънкулка на колана си, с тези негови топли очи, които пиеха всяко мое движение, имах чувството, че съм заобиколена от топъл дъх.“ Тя бавно наведе клепачи и бегло го погледна отстрани.

— Хенри — каза тя с малко дрезгав, задъхан, мелодичен глас, — вие ми причинявате такава мъка, вие абсолютно се лъжете относно присъствието на Маргърет, то съвсем няма смисъла, който му придавате, елате, веднага ще сложа край на това недоразумение.

Тя слезе от колата, без да извади контактния ключ, той също слезе.

— Почакайте ме — каза тя с гальовна усмивка и се отдалечи, като кълчеше глезените си.

Бунгалото беше малко просто и ужасно скъпо, построено от лакиран махагон върху каменен цокъл, само едно помещение, кухничка, баня, огнище със скара отвън и пристроен гараж. Почти до самия Океан. По-силните вълни стигаха до богаташките крака и ги лизваха. Савил видя Грейс, която говореше с мисис Мендевил на плажа, отпусна се в едно кресло; беше раздразнен, всичките му нерви трепереха.

Грейс премигна от блясъка на небето.

— Мила, случи се нещо ужасно, Калибан току-що ми направи страшна сцена, той е чудовище, буквално ме смаза от бой, изранена съм. Като онова нещастно момиче, знаете, в косматата ръка на Кинг Конг, на покрива на „Емпайър Стейт Билдинг“, не можете ли да ми помогнете?

— Горкичката ми, мога, но не зная дали трябва… не, не, Грейс, шегувам се, естествено, разбрах, усещам, че изведнъж ще си спомня, че имам стари приятели в този край и ще ви помоля да ми заемете колата си, за да побързам да прегърна тези бедни, стари, мили хора.

Чу се хлопване на вратичка, моторът захърка, Савил стана, отправи се към вратата.

— Дадох колата на Маргърет — каза Грейс; стоеше на прага с блестящата си усмивка и фалшиви очи. — Искала да отиде на гости у…

Той бързо пристъпи и я прегърна.

— Обиждате ме — каза тя и го отблъсна. — Изглежда смятате, че всичко ще тръгне от само себе си.

Елегантна и надменна, тя мина пред него с вдигната брадичка, седна на дивана и високо кръстоса крака. Той застана неподвижно, впери в нея пълни с ярост очи и каза:

— Не.

Каза го толкова високо, че заглуши шума на разбиващите се в брега вълни.

— Не, се разбира от само себе си, но не желая повече да бъда разиграван. Да или не, и ако е не, аз си отивам, пешком, още в тоя миг.

— Хенри, вие сте ужасен — каза тя, стана и се отправи към него с вдигнати вежди, — наистина ме плашите, имате ужасни обноски.

И изведнъж, сякаш гордостта й беше крехка кора, която Савил бе пукнал с нокът, тя отстъпи, остави се да я съблече. Стиснал зъби, напрегнат, той не казваше нито дума. Милваше я без всякакво желание. Тя стоеше неподвижна, безжизнена. „Аз също“, помисли Савил унизен. Мина време, той чуваше как умират вълните на плажа, не успяваше да се съсредоточи.

— Но, Хенри, вие не ме желаете — каза тя. Даже не изглеждаше обидена.

— Как може да говорите така, мила, слушайте, но и вие бихте могли да вземете известна инициатива.

Разбира се, и това се провали. Тя нищо не умееше, даже и това. През застъклената врата той виждаше малко пясък и ивица пяна от разбиващите се вълни.

— Слушайте, Грейс, не бих искал да ви засегна, но вие го правите много зле.

— Как? — каза тя. За пръв път я обиждаха. — Никой не ми е казвал такова нещо.

Савил се повдигна на лакът.

— Този „никой“ просто не ще да е бил особено взискателен, а смятате ли, че е признак на върховен такт да го споменавате в подобен момент? Аз ви отправям тази критика, а не въпросният „никой“.

В същото време Савил помисли: „Какъв глупав разговор, колко е тъжно — всички тези жестове — когато няма даже приятелство; какви ли радости може да има в живота тази жалка идиотка милионерка.“ Той се наведе над нея и изведнъж можа да я обладае, но зле, бързо, на края на дивана, неудобно, как да е, без нежност, без радост и фактически без истинско удоволствие. Провал. Той стана.

— Кажете благодаря — усмихна се Грейс закачливо.

Той я погледна: нечувано, отгоре на всичко да й благодаря, каква невероятна липса на чувство за хумор.

— Казвам благодаря — каза той, без да се усмихне.

— Не искате ли да се изкъпете — каза тя, сякаш му предлагаше чаша чай.

— Не, не държа, но ако имате нещо друго, освен тези игли, да отидем да се поразходим на плажа.

— Да, ще дойда боса — каза Грейс, — препоръчва се за глезените.

Разхождаха се един до друг половин час и разговаряха. Савил никога не успя да си припомни какво си бяха казали, едно-единствено нещо изплуваше в паметта му, някакво нейно разсъждение по повод на една раковина, която се бе навел да вземе:

— Хенри, би трябвало да си подстрижете косата, много е дълга, придава ви непорядъчен вид.

Само по себе си разсъждението беше банално, незначително, даже не беше злобно. Той се изправи с раковината в ръка и изведнъж се почувствува уморен, отвратен от нея до дъното на душата си, толкова погнусен, колкото ако беше ходил до нея десетина години в студ и пустота, и в същия миг, докато й се усмихваше учтиво, разбра, че решението му беше взето и че я отхвърля от живота си.

* * *

— Във всеки случай — каза Арлет, — няма съмнение, че Иван все по-зле понасяше самотата. Беше възбуден, неспокоен, разсеян, много по-малко се съсредоточаваше върху говорните си упражнения, може даже да се каже, че ставаше мързелив, освен това му се случваше да се извива пред нас като буквата „S“, което е характерно за делфина, когато ухажва самка. Все по-често се галеше, милваше главите ни със страничните си перки и хапеше краката и ръцете ни. Тези еротични действия ставаха едновременно по-чести и по-енергични и ние стигнахме дотам, че вече не смеехме да плуваме с него, понеже се страхувахме да не ни ухапе, колкото това и да е приятно, предполагам, за самка от неговия вид…

Фойл се усмихна. В. вдигна пурата си:

— С кого се държеше той по такъв начин?

— Аз ще отговоря на този въпрос — каза Боб с тих смях и намигна на В. — На първо време — почти с всички. След това, най-често с Арлет.

— Разбирам го — каза Фойл.

Арлет погледна Боб Менинг и сви вежди.

— Продължете, мис Лафьой — каза В.

— Всичко ни даваше основание да мислим, че той ще посрещне добре самката, която щяхме да му доведем и която бяхме кръстили Мина. И точно това се случи. Разбира се, Иван прояви известен страх, когато въведоха второ животно в басейна, който той считаше за своя територия. Застана неподвижно и взе да я наблюдава, но наблюденията му навярно го успокоиха, тъй като след няколко мига той премина от най-голяма предпазливост, към най-бясно ухажване. Сватбеният балет — ласки, потъркване и хапене — продължи с невероятно кресчендо през целия ден. Общо взето, делфините се съвкупяват през нощта или през малките часове на утрото. Впрочем, ние не успяхме да узнаем дали Мина и Иван са се съвкупили, но когато настъпи денят, държанието на нашия делфин към партньорката му се беше коренно изменило. Той не само вече не я преследваше, но отблъскваше най-решително авансите й. Щом тя се приближеше до него, той й обръщаше гръб и се отдалечаваше, като биеше силно водата с опашната си перка. Тогава Мина застана пред него в позата „S“, но без успех, а когато поиска да го погали, той я удари със страничните си перки и отново щракна с челюсти. Държанието му към нещастната Мина не се подобри на следващия ден. Даже стана по-враждебно и по-застрашително. И понеже Мина упорствуваше с авансите си, той я ухапа по опашката — този път истински — и тя вече не се осмели да се приближи. Когато стана ясно, че Иван не може да понася Мина, професор Савил се побоя за живота й и реши да я извади от басейна и да я пусне в басейн № 2 и, между другото, самецът и двете самки, които отглеждаме в него, веднага я приеха.

— Какво може да се е случило? — каза В.

— Ние дълго обсъждахме този въпрос и продължаваме да го обсъждаме — каза Арлет, — но можем само да правим хипотези.

— Например?

— Трябва най-напред да ви обясня — каза Арлет, — че съвкуплението при делфините е труден акт. То изисква много търпение и благосклонност от страна, на самката. Да предположим, че Мина е била несръчна, че е продължила да бяга, когато е трябвало да застане неподвижно и че опитите на Иван са завършили с неуспех. В такъв случай той е изпитал силно разочарование.

— И я е възненавидял ли? — каза Фойл с усмивка. — Тя прекалено дълго е кокетирала и той й се е разсърдил, така ли? Но това не обяснява защо не е започнал отново на следния ден.

— Аз мисля по-скоро — каза В., — че след като този опит е завършил с неуспех, той завинаги се е отвратил от самките.

Арлет се усмихна.

— Може би не е чак толкова сериозно. Все пак може би Мина не е типът самка, който Иван харесва…

Фойл се разсмя:

— Струва ми се, мис Лафьой, че в дадения случай вие преувеличавате.

— Съвсем не. При делфините любовният афинитет или антипатия е резултат на избор, както при хората.

В. смачка пурата си в поставения пред него пепелник.

— Значи ли, че неуспехът на Мина пред Иван може да се обясни с лична антипатия? — каза той.

— Разбира се, това са само хипотези.

В. добави със смекчена ирония:

— Вие следователно смятате, че терапията, която трябва да накара Иван да премине от думата към изречението, не е претърпяла неуспех.

— Не виждам как може да се твърди, че не е успяла — каза малко сухо Арлет. — Не може да се направи такова заключение от един-единствен опит.

— Искате да кажете, че Савил има намерение да повтори опита с друга самка, така ли?

— Не ми е казвал, но предполагам.

В. стана, взе шапката си и каза усмихнато:

— Е, добре, той е упорит.

— Това е много необходимо — каза Арлет уверено. — Успехът се постига чрез поредица от провали, които превъзмогваме.

— От кого е тази хубава формула, мис Лафьой? — каза В. с кисела усмивка.

— От Савил — каза Боб Менинг полугласно.

В., който се бе отправил заедно с Фойл с широки крачки към вратата, обърна глава и му се усмихна през рамо. Арлет погледна втренчено Боб Менинг и когато той мина пред нея, го дръпна за ръкава и му каза с тих, гневен глас:

— За много хитър ли се смятате? Какво ви прихваща? Вие непрекъснато се подмазвахте на този отвратителен тип.

* * *

Гол и потен В. седна на леглото, прекара два пъти ръце върху бебешкото си лице, сякаш искаше да махне умората, ей богу, вече не си усещаше краката, умираше за сън, щеше да успее да заспи без лекарство. „Какъв идиотски рефлекс, дявол да го вземе, много важно дали се тъпча с отрова или не, смешно е хора на моята възраст да се отказват от тютюна, от алкохола, от ексцесиите и да започват да правят коремни упражнения на килима, глупаци, за какво им е тази борба срещу старостта, рано или късно те ще бъдат бити, ще умират постепенно от болести на белите дробове, черния дроб, сърцето, от рак на простатата.“ В. зловещо се изсмя, чувствуваше се пълен с омраза без определен обект и тя придаваше на мисълта му вдъхновение, сила, ускорение, които му доставяха удоволствие.

„Смешни истории, упражнения, живот на открито, хигиена, здравословен и редовен живот, и какво? Жалко отстъпление, нищо повече, накрая — разгром. Сигурен е само разгромът, единственото сигурно нещо. Смърт или живот, каква е разликата? Самата дума живот е насмешка, измама, живот — тези няколко пикливи мига между две небитиета, каква измама. Всичко е фалшификация, по начало, провал и накрая смърт; какви идиотщини ни разправят, «успех в живота», какъв живот, какъв успех? Аз също вярвах в успеха като студент, а по-късно, спомням си, мислех — аз съм само свръхполицай, а можех да бъда учен, и даже днес, когато тази глупачка ми говореше, пак си казвах — да имам лаборатория, асистенти, творческа работа като този инородец. Глупости, глупости, никой не успява в живота, има само неудачници, всички са неудачници, щом умират.

И аз, и Джони. Че какво, да изпукат, всички, всички, колкото може по-бързо, да ги очистят с водородна бомба. Ще изгорят няколко милиона, и аз покрай тях, много важно, да не би да съм искал да се родя, единствената ми радост беше да върша добре работата си, ако Джони беше жив, щях да го привлека на работа в службата. Имаше хубави мигове, когато бяхме заедно, приятно беше да се събудим сутрин като барони от Средновековието, ботуш до ботуш, шпора до шпора, опияняващо свободни, всеки миг с риск за живота. Джони, изправен под слънцето в онова село, което току-що бяхме превзели, с широки рамене, с разтворени крака, с атлетическо тяло, което изглеждаше неразрушимо, виждаш ли го този стар глупак, дето се моли пред сламената си колиба, залагам живота му на ези-тура, ези — няма да му направя нищо, тура — ще го очистя. И хвърля парата във въздуха, никеловата монета се обръща, блести на слънцето, той я хваща в шепа, замахва и я удря с дланта на другата ръка, тура! Губи, каза, свали предпазителя, старецът се пръсна, умря като смачкана бълха, в този момент Джони приличаше на бог, спокоен, безличен, погледна ме с неподвижно лице, съвсем без израз и каза с равен глас: днес той, утре аз и на другия ден беше той.

Дявол да го вземе, сега ми е все едно, работата, ако така продължава, вече няма да бъда способен да я върша, преди малко помислих, че ще пукна пред тази малка курва и нейния делфин Иван, и защо Иван? Кой е прикачил руско име на този американски делфин?“

Стомахът му се сгърчи, той се изтегна по гръб с разкрачени крака и взе да си разтрива корема, пръстите му потъваха. Той помисли: „Всичкото това месо, тези черва, нерви, тази кръв, животно, нищо повече, меко, потно, неприлично животно. Този инородец може би ще успее, във всеки случай е ясно, че е на прав път, още едно нещо, което Лоримър скри от мене, публикували били резултатите, че било поверително, много ви здраве, сър, аз не знам що за мерки вземат, но това няма да ми попречи да взема други мерки и бас държа, че хубавото котенце ще се съгласи да шпионира Савил.“

Телефонът иззвъня пронизително.

— По дяволите — каза В., — тъкмо когато заспивах — и откачи слушалката.

— Бил, тук е Кийт, позволявам си да те безпокоя, току-що получих телеграма от управлението, накратко: Съветите категорично са забранили лова на делфини в техни води. Всеки рибар, който нарани или убие делфин, подлежи на строги санкции.

— Гледай ти — каза В. — откога е телеграмата?

— От 12 март.

— Благодаря, Кийт.

Той закачи слушалката.

След малко стана — вече не му се спеше. Нахлузи чехлите си и започна да ходи нагоре-надолу из стаята.