Робер Мерл
Животно надарено с разум (15)

XIV

Пъхнал ръце в джобовете, навел глава, Адъмз стоеше прав на моста. Брадичката и страните му изглеждаха мръсни — не бе намерил време да се обръсне. Онова, което допреди малко беше „Кариби“, сега представяше купчина отломки във водата. Взривът бе действувал капризно: унищожил бе мачтата, но алуминиевата кухня лежеше на три метра дълбочина незасегната, блестяща, сякаш току-що беше монтирана. Двама водолази с ръкавици събираха по дъното останките на делфините и ги слагаха върху едно платнище, проснато на моста. Въпреки че слънцето току-що беше изгряло, а въздухът бе още свеж, сладникавата блудкава миризма, която се излъчваше от тези останки, беше едва поносима. Хората, които ги събираха, се опитваха да възстановят ребро по ребро двете тела, сякаш се касаеше за мозайка. Щом допуснеха грешка, Питър, който също си бе сложил ръкавици, се навеждаше, за да я поправи. С бяла риза и марлена маска на устата той приличаше на хирург.

— Аз виждам само две тела — каза Адъмз след миг. — Къде е Дейзи?

Савил премигна.

— Снощи, когато се върна в пристанището, Би я ухапа и я наби.

— И тя е избягала? Всяко зло за добро. Освен това трябва да се е изплашила от експлозията, сигурно няма скоро да я видите.

Савил поклати глава, без да отговори. След малко добави:

— Предполагам, че това е работа на леководолази.

— Елате — каза Адъмз, — няма какво да стоим повече тук. Те направиха няколко крачки към къщата, Адъмз се спря и запита:

— Какво казват за това Питър, Сузи и Маги?

— Те нищо не разбират и досега не са задавали въпроси. Маги заминава тази сутрин за Денвър.

— Прекрасно. По-добре да ги държим съвсем настрана от събитията — отвърна Адъмз и добави: — Що се отнася до нападателите, намерихме телата им. Били са двама.

Савил подскочи.

— Намерили сте телата им! Надявам се, че не ние…

На небръснатото лице на Адъмз се появи тънка усмивка, от която то стана сякаш по-мършаво и по-сурово:

— Успокойте се. Беше наш калибър, а не вашите конфети.

После помълча и тихо каза:

— Като си помисля каква необикновена смелост! Те знаеха, че ние охраняваме канала. Имаха много малко шансове да се измъкнат, след като си свършат работата — и добави: — Равносметка от първата битка, убити два делфина и двама души.

— Това е отвратително — каза Савил, стиснал зъби.

— Тъпо е. И най-тъпото е това, че Б. е убеден, както и ние, че добре служи на Съединените щати. За него ние сме предатели. А за нас той е умопобъркан: ние мислим, че той безразсъдно подценява ударите, които китайците биха могли да ни нанесат.

Савил го изгледа.

— Даже и без показанията на Фа и Би, вие бихте могли да съобщите на президента съмненията си относно ролята, която са ги накарали да изиграят.

— Направихме това.

— И да съобщите за покушението срещу Фа и Би, тъй като то потвърждава нашите съмнения.

— И това ще направим. Но няма да ни бъде от полза. От политическа гледна точка съмнението не е оръжие. Сега президентът е подложен на ужасни давления. А той не разполага с нищо, за да им устоява. Нито даже с обществено мнение. Разбрахте ли резултатите от последната светкавична анкета?

— Не.

— Снощи ги съобщиха по телевизията. Петдесет и осем на сто от американците приемат мисълта за война с Китай.

— Това е страшно.

Адъмз едва-едва се усмихна.

— Кандидат трупове не липсват.

— Бих желал да ви задам един въпрос — каза Савил, гледайки го внимателно с тъмните си очи. — Вашето становище за онова, което се подготвя, споделя ли се от всички хора в службата ви?

Адъмз видимо се поколеба:

— Далеч не от всички. При нас има две тенденции, даже на най-високо равнище, едната от тях симпатизира на становището на Б.

— Следователно не е изключено Б. да е бил непрекъснато осведомяван за Фа и Би от хора от вашия антураж?

— За съжаление това не е изключено — каза Адъмз с наведени очи.

След миг той погледна към малкото пристанище и към водолазите, които се качваха един след друг на кея — бяха си изпълнили задачата.

— Във всеки случай сега всичко е свършено — каза той.

Савил го погледна. Адъмз изглеждаше уморен, огорчен и в същото време странно облекчен. Световният мир беше проигран, но той, поне той, можеше да сключи малък частен мир с Б. Два делфина, двама убити — те не влизаха в сметката, — дребни неприятности вследствие недоразумения между служби. Б. беше спечелил и сега Адъмз вече можеше да се присъедини към мнението на мнозинството. След шефовете си. С напълно чиста съвест.

— Трябва ли да повикам полиция? — попита Савил след малко.

— В никакъв случай — рязко каза Адъмз, — изчезването на Фа и Би трябва да остане в тайна.

Той добави:

— Впрочем аз вече се свързах и обясних престрелката: изненадали сме група кастристки саботьори, които се опитвали да проникнат във Флорида Кийз, и сме ги унищожили.

Савил мълчеше, той продължи:

— Очевидно застраховката ви трудно ще покрие загубата на „Кариби“. Но предполагам, че нашата служба ще може да ви обезщети.

Савил го погледна надменно.

— Аз не моля за нищо.

— Все същият Дон Кихот!

И тъй като Савил не отговори, той добави:

— Ще наредя да направят няколко снимки на мъртвите делфини и си тръгвам. Желаете ли да задържите оръжието?

— Както искате?

— Е добре, задръжте го… поне засега. Въпреки че по мое мнение вие вече не сте изложени на никаква опасност.

— Ще изтеглите ли вашата охрана около острова?

— Разбира се, по мое мнение, вече няма смисъл.

След миг добави:

— Знаете ли какво бих направил, ако имах вашия остров и вашето богатство? Бих си построил противоатомно скривалище тук, сред скалите. Каквото и да се случи, ще имате най-големи шансове да оцелеете.

Савил го погледна: „Колко циничен начин на мислене! А колко естествен изглежда той на Адъмз! Сто, сто и петдесет, двеста милиона американци ще бъдат най-жестоко избити, а аз ще оцелея. Защото имам пари. А щом имам пари, имам право да правя с тях каквото си искам, например да ги пожертвувам за спасяването на собствената си кожа сред общата кланица. Нещо повече, цяла Америка ще бъде на моя страна в името на правата на индивида и на свободната конкуренция.“

— Да ви освободя ли от труповете? — попита Адъмз с безразличие.

Савил примигна.

— Не.

— Какво смятате да правите с тях? В морето ли ще ги спуснете?

— Не.

— Защо.

— Акулите. Не бих искал да ги разкъсат акули.

Добави:

— Ще ги залея с бензин и ще ги изгоря.

— Като будистките монаси — каза Адъмз и тихо се изсмя.

Савил отвърна глава.

— Моля да ми простите — каза Адъмз. — Забравих колко много сте привързан към тези животни.

* * *

Питър взе колкото дърва имаше в дневната (всичко трябваше да се носи от континента, даже и дървата) и направи клада на другия край на островчето, така че вятърът да не отнесе дима към къщата. Там никой не ходеше, тъй като нямаше друго, освен остри скали и подводни канари, където при вълнение се вдигаха водни вихрушки и оставяха във вдлъбнатините мръсна бяла пяна, като купчини необработен памук. Наложи се на няколко пъти да пренесат с металната ръчна количка останките от двете тела, наредиха ги с лопата върху дърветата. Бледен, със стиснати устни, Савил изля отгоре им две туби бензин, запали дълго елово клонче, поднесе го към основата на кладата и веднага го пусна. Пламъкът лумна, издигна се на височина колкото един етаж; последва необикновено силно пращене като от олио, горящи капки мазнина се разхвърчаха на няколко метра. Питър и Савил се дръпнаха, от кладата се издигна черен гъст дим на масленосини кълба. Въпреки че хората бяха откъм вятъра, устата и носовете им се изпълниха със задушлива миризма на изгорена мазнина и плът. Савил видя как Питър гледа към него и отваря уста, но не долови никакъв звук, пукотът на пламъците и пращенето заглушаваха гласа, Савил затвори очи, времето отскочи назад: Капитан Х. К. Савил от армията на САЩ, делегиран като преводач на процеса в Нюрнберг, слушаше с ужас показанията на свидетеля. СС щурмбанфюрер на Кулмхоф случайно бе открил оптималното разположение на дървата за клади и идеалните размери на ямите — петдесет метра дължина, шест метра ширина, три метра дълбочина, в дъното на ямата нареждаше да се прокопават вадички, за да стига по тях животинската мазнина до един гюм: продуктивността беше огромна — осем хиляди трупа за денонощие, следователно много по-висока въпреки първобитността на приспособлението, от производителността на гигантския крематориум на главната фирма — голямата модерна фабрика на смъртта в комбината Биркенау — Аушвиц, въпреки че във върхови моменти, когато трябваше да бъдат превърнати в дим за минимално време четиристотин хиляди унгарски евреи, народ със строго хронометрираната конвейерна система (никакво прекъсване на производствения процес от момента, когато две хиляди евреи влизаха в газовата камера, до момента, когато, четиридесет и шест минути по-късно, те се изпаряваха в дим, оставяйки на завода отпадъчни продукти, събирани редовно при всяка отделна манипулация: дрехи, пръстени, златни зъби, коси, мазнина, предназначена за производство на сапун), тя използуваше също, и то не само „в крайна нужда“ половин дузина ями, направени по образеца на Кулмхоф, но ги използуваше неохотно, с нечиста съвест, поради голямото пилеене на вторични суровини. СС-овският оберщурмбанфюрер Рудолф Хес, комендант на лагера Аушвиц, погледна председателя на съда с празните си очи и каза с безизразен глас:

„На тридесети юни 1941 година фюрерът заповяда окончателно да се ликвидира еврейският проблем. Лично аз, господин председател, съм прекарал през газовите камери само един милион и половина евреи, но като се сметнат и малките допълнителни лагери за унищожение, като Кулмхоф, Волцек и Треблинка, общо стават шест милиона цивилни, включително жените и децата.

Арестувани, изтезавани, ограбени, умрели от глад, изгорени, превърнати в пепел от 1941 до 1945 година. Вагоните с евреи за Аушвиц имаха предимство по ж.п. линиите на целия Трети райх, минаваха даже преди вагоните с муниции и храна за Източния фронт. Хитлер беше дал абсолютен приоритет на най-големия геноцид в историята.“ Сърцето на Савил се сви, вълна от срам го заля: „Но ние ще направим повече, много повече — една водородна бомба, взривена на тридесет и пет километра височина, освобождава такова количество топлинна енергия, че всичко изгаря в радиус от сто до сто и четиридесет километра. Ако четири водородни бомби се взривят едновременно на същата височина, ще унищожат всичко живо върху площ от сто и петдесет хиляди квадратни метра, радиоактивният облак на една-единствена кобалтова бомба може да превърне в пустиня област три пъти по-голяма от Великобритания. Според нашите изчисления, джентълмени, ще са необходими само тридесет хиляди мегатона, за да унищожим седемстотин милиона китайци.“

— Елате — каза Савил и улови Питър за ръката, — да не стоим тук.

Питър сложи лопатата в ръчната количка, хвана дръжките гърбом, сякаш се впрягаше, и започна да я тегли по каменистата почва. Спря се, преди да стигне къщата, изправи се и погледна Савил:

— Мога ли да ви задам няколко въпроса?

Савил се обърна с лице към него и го изгледа сериозно:

— Ако става дума за въпросите, които отгатвам, не ги задавайте, не ще бъда в състояние да ви отговоря. Вероятно се досещате, че не е от липса на доверие към вас, а за да ви защитя, вас и Сузи. Повярвайте, по-добре е да не знаете нищо.

— А вие? — каза Питър. — Вие изложен ли сте на опасност?

Савил се намръщи:

— Адъмз смята, че не, че всичко е свършено, че те ще се задоволят с делфините. Аз обаче съм склонен да мисля, че той се лъже.

Питър сви рамене:

— В такъв случай защо да не споделя с вас опасността?

Савил вдигна ръка:

— Без да я споделяте, вие бихте могли да ми помогнете да я избягна.

— Как? — пламенно каза Питър.

— Като правите онова, което ви кажа, без да задавате въпроси.

— Значи ме притискате до стената! — каза Питър. — А какво съм правил досега, ако не всичко, което сте искали от мене, без да задавам въпроси?

Савил сложи ръка на рамото му и му се усмихна:

— Точно така. Продължавайте. Слушайте, Питър, няма време за губене, искате ли да ми помогнете? Ето какво ще направите — той свали ръката си. — Първо ще вземете лодката, ще откарате Маги на брега и ще я качите в самолета. Сузи ще ви придружи. Второ, ще трябва да наблюдавате дали не ви следят. Отваряйте си очите, тези хора са специалисти, при следенето на смени всички номера са им известни. Трето, ще ви дам чек на ваше име, който ще осребрите във вашата банка.

Питър вдигна вежди:

— Защо на мое име, защо не на ваше име с пълномощно, както обикновено?

— Защото, Пит, вашата сметка сигурно не се наблюдава, а се страхувам, че моята е под надзор, защото нямам доверие в дискретността на банките и защото чекът е за голяма сума. Доволни ли сте?

* * *

Щом напусна канала, за да свие към пещерата, Савил изтегли веслата, постави едното в ключа на кърмата и започна да бута лодката. На носа Арлет държеше другото гребло, за да пази лодката да не се блъсне в скалистите стени, между които се плъзгаше, и да се заклещи. Савил кара така двадесетина метра, после извика силно:

— Давай назад!

И Арлет енергично отблъсна лодката. С бързи удари на греблото той направи много остър завой и лодката се провря с кърмата напред в тесен, сводест, мрачен пролом, който наглед нямаше друг изход. На десетина метра пред тях се изправяше влажна скала, покрита с раковини и плесен, и им пресичаше пътя. Но преди да стигне до нея, Савил пак направи остър завой, този път наляво, и влезе в един тесен междинен тунел с толкова нисък таван, че трябваше да се наведат, за да минат. Тук вече бе невъзможно да се бута с греблото. Арлет запали силен фенер на носа, Савил разпери ръце и натискайки с всички сили с ръце върху страничните стени, започна да движи лодката напред. От малките вълни поплавъците на лодката от време на време спираха в издатините на стените с обезпокоително скърцане. Савил забави, все му се струваше, че гумената лодка ще се заклещи между две издатини. Арлет чу как той се задъхва в полумрака, това беше най-трудното и най-опасно място. После Савил каза полугласно:

— Готово.

Лодката влезе в пещерата и рязко се завъртя, като изхвърлена със сила от междинния тунел. Намериха се в кръгла, ниска, просторна сводеста зала, с правилни очертания като зимник на крепост. Таванът имаше форма на съвършен полукръг, през няколко пукнатини проникваше сиво-зелена светлина. Само една стена делеше пещерата от канала, но трябваше да плуват повече от тридесет минути през лабиринта от тунели, за да стигнат до нея. Савил постави греблото на мястото му, докато Арлет бавно шареше с фенера по повърхността на водата. Не се виждаха нито Фа, нито Би. Всичко бе потънало в мрак и тишина. С изключение на малките концентрични, бръчки от лодката, които продължаваха да се разпространяват чак до стените, водата беше спокойна, черна, с вълнообразно преливане.

— Фа! Би! — извика Савил тревожно, гласът му прокънтя и отекна в свода. После отново се възцари тишина, нарушавана само от капките, които се стичаха от греблото и падаха на повърхността на водата.

— Не може да са си отишли — продължи Савил. — Не мога да повярвам. Даже и да са се уплашили…

Арлет се обърна към него. Тя продължаваше да държи фенера, насочен към водата, в протегнатата си настрани ръка и Савил я виждаше като дребен тъмен силует на два метра от себе си, а от лявата си страна — като гигантска сянка върху стената.

— Не мислиш ли, че леководолазите са могли да ги убият?

— Не, не — каза Савил. — Как биха могли леководолазите да намерят пещерата, никой не я знае. Освен това тя и денем е толкова недостъпна, камо ли в тъмна нощ.

— Но може Фа и Би да са решили да отидат до канала през нощта и да са се заблудили — каза Арлет.

Савил поклати глава:

— Това е малко вероятно — и след миг добави: — Даже в такъв случай, благодарение на своите сонари, те щяха да усетят леководолазите отдалеч, въпреки тъмнината, докато леководолазите нямат никакво средство да разберат къде са делфините. При това тези леководолази бяха само изпълнители. Те сигурно са получили точна и ограничена задача: да разрушат всичко, каквото има в пристанището. Останалото не ги е интересувало.

— Е — каза Арлет, — Фа и Би са се уплашили, експлозията ги е стреснала и те са си отишли.

Настъпи дълго мълчание. В пещерата беше много хладно, влага се стичаше по раменете и гърба на Савил. Той каза със задавен глас:

— Надявам се, че не, боже мой, никога няма да се утеша.

Известно време мълча. В тишината имаше нещо зловещо. Савил седеше дълбоко замислен, навел глава на гърдите. Странно, в този момент той мислеше по-малко за съдбата на света, отколкото за съдбата на двата делфина.

— Спомняш ли си — каза той полугласно, — когато се сменяхме през нощта на пластмасовите салове, за да не се чувствува Фа сам?

— Да — каза Арлет, — и щом отпуснехме ръка във водата, той я захапваше. А рано сутрин слагаше голямата си глава на сала, така, малко настрани, и ни гледаше, какви мили очи имаше, такива кръгли, живи.

Савил слушаше гласа на Арлет и си мислеше: „А сега трябва да си вървим. Свърши се, няма смисъл да стоим повече в тази дупка“. Но макар ръката му вече да бе хванала греблото и носът на надуваемата лодка да бе насочен към междинния тунел, той не се решаваше да потегли. Душата му се беше свила и той имаше парализиращото чувство, че страшно е обеднял. Изведнъж му се стори, че голяма част от живота му е отишла напразно във всекидневни грижи в течение на години. Колко се безпокоеше, когато Фа и Би откажеха да ядат, и онези безкрайни часове на търсене, на постоянна съсредоточеност, на внимание, наблюдения, идентификация, даже по време на игра, даже в миговете на отпускане…

— Хайде — каза той високо, — няма смисъл да стоим тука, чувствувам се като жив погребан. Вън ще ми стане по-добре.

Арлет насочи фенера към входа на междинния тунел, но Савил не мърдаше. Дясната му ръка бе отпусната неподвижно върху греблото, без да го стиска, главата му беше наклонена на рамото, той гледаше към носа, за да контролира посоката. Мина още време и той помисли с насмешка: „Колко странно, тази сутрин бях толкова уверен, че ще успея да ги накарам да говорят, че даже донесох магнетофона. Единственото, което не си бях представял, беше, че са могли да избягат, а сега всичко е свършено, включително и надеждата да спрем войната.“ Ужасно, абсурдно, съдбата на света зависеше от онова, което бе станало в мозъка на два делфина, от представата, която те са си съставили за експлозията, от заключението, което са извадили за нея. „А сега, връх на иронията, Б. ще се опита да ни ликвидира, защото се страхува да не би да са имали време да ни кажат.“

— Хайде — каза той за трети път и ръката му хвана греблото.

Пред носа на лодката, цяла осветена от фенера на Арлет, изскочи някаква фигура, чиято огромна сянка изведнъж стигна до купола, разнесе се кикот, тракане, скърцане, свиркане и миг след това се появи още една, по-малка фигура.

— Фа! Би! — извика Савил извън себе си. Тогава започнаха големи скокове, пръскане, пронизително скърцане, прилично на смях, танци напред и назад с извадено над водата тяло и шибане с опашната перка.

— Хенри! — извика Арлет безкрайно щастлива.

Този път нямаше лъжа, това беше буйният радостен прием, както някога, безрезервна обич, неизчерпаема радост, любов, неспособна да се изрази изцяло.

— Фа! Би! — извика Савил. — Къде бяхте?

— Тук! — извика Фа със свръхписклив глас. — Ние сме тук през цялото време. Ние слушаме.

Арлет се наведе, хвана Савил за ръката и каза задъхано:

— Мили! Той говори на английски!

Това беше вярно, той говореше на английски, нищо не бе забравил!

— Къде тук?

— Тук — каза Би. — Ние не мърдаме. Дихателният отвор е във въздуха, тялото във водата.

— Но защо, защо? — попита Савил.

Фа сложи глава върху поплавъка на лодката.

— Казваме си: може би идат, за да ни убият. Може би са приятели, може би не.

Това било значи! Недоверие, съмнение, дълбоки опустошения у невинни същества поради човешката лъжа.

— Но ние ви обичаме! — каза Савил.

— Аз знам — каза Би. — Аз чувам. Аз чувам, когато ти говориш за Фа.

„Аз чувам“ вместо „аз чух“; „когато ти говориш“ вместо „когато ти говореше“. Техният английски все пак се беше влошил през тези шест месеца. Както у победените народи, чийто език вече не се преподава в училищата, думите бяха оцелели, но синтаксисът бе обеднял. Сега имаше нещо детско в конструкцията на изреченията и произношението беше по-делфинско от всякога.

Би направи един чуден скок във въздуха и падна във водата достатъчно близо до лодката, за да изпръска Савил.

— Спри, Би! — извика Арлет. — Тук е студено, не е за игра!

— Аз разбирам — каза Би, смеейки се. — Ма говори за Фа, но не за Би.

— Аз те обичам, Би — каза Арлет.

— Ма забравя Би — каза Би и фенерът на Арлет освети лукава светлинка в окото й. Фа вече нищо не казваше. Сложил глава на поплавъка на лодката, затворил очи, той се оставяше Арлет да го гали.

— Би — каза Савил, — обясни ми, ти не си забравила езика на хората.

— Когато никой не слуша, Фа и аз разговаряме. Ние не искаме да забравим.

— Защо? Нали вече не искахте да говорите с хората?

— За да запазим. И също — добави тя след миг — за да научим малките.

Савил тихо посегна и извади транзисторния магнетофон от джоба на якето си, включи го и освободи микрофона. Странна логика. Човекът е лош, но езикът му си остава добър, при условие че не се използува за общуване с него! Придобивка, ценна сама по себе си, нещо, което трябва да се запази и предава, даже социално предимство, с което впрочем Би се бе похвалила миналата вечер пред Дейзи.

— Би — каза Савил, — ти обичаш Па и Ма, нали?

— Да.

— А другите хора?

— Не. Другите хора не са добри.

Савил приближи до поплавъка ръката, с която държеше микрофона.

— Защо? Какво са направили? — каза той и се наведе към Би.

— Те лъжат. Убиват.

Прекрасно резюме, помисли Савил. Цялата история на човека в три думи. От самото начало до 1973 година. До деня, когато човечеството ще се стисне за гърлото като клоун и ще се задуши от непредпазливост.

— Как лъжат? — попита Савил.

Фа обърна глава и го погледна.

— В началото с Ба бе забавно. Но след самолета те лъжат, те убиват. Даже нас се опитват да убият.

— Обясни, Би — каза Савил.

— Не, аз! — живо каза Фа. — В началото с Ба, преди самолета, те ни поставят самар. Добре. Върху самара по една мина. Те показват един празен стар кораб далече, много далече. Плуваме, плуваме. Близо до кораба се гмурваме, идваме съвсем близо, завъртяваме се настрана, мината отива към кораба…

— Чакай, Фа. Недей толкова бързо. При допира с кораба мината се отделя от самара и се залепва за кораба ли?

— Да.

— Как се залепва?

— Като раковина на скала.

— А какво правиш ти тогава?

— Плувам. Далече, далече.

— Аз също — каза Би. — Аз също имам самар и мина. Аз също, мината отива към кораба. Аз също плувам с Фа.

Би започна да се смее.

— Защо се смееш?

— В началото Ба казва: Би ще постави мината. Но аз казвам не. Аз казвам: Фа идва или аз не отивам. Тогава Фа сам, казва Ба. Би идва или аз не отивам, казва Фа. Хората са много ядосани. Те казват: Би в един басейн, Фа в друг. Тогава аз не ям вече. И Фа също. Два дена така и хората отстъпват.

— Фа — каза Савил, — на кое място на кораба поставяш мината?

— В средата.

— А ти, Би?

— В средата. До Фа.

Очевидно втората мина не е била заредена. Изпращали са я само за да задоволят искането на делфините да не се разделят.

— И после? — попита Савил.

— Плуваме и плуваме. И корабът прави пуф, много силно, като снощи. Друг ден Ба казва: „Вие виждате кораба, догонете го“. И корабът плува бързо, много бързо; но Би и аз го догонваме, залепваме мината и се връщаме.

— И параходът избухва?

— Не. Никога, когато го догонваме.

— Според тебе защо?

— Защото има хора на него.

— И после?

— Всеки ден — каза Би — има надбягване между една лодка с два големи мотора и нас.

— Какви мотори? Мотори, които виждаш в задната част на лодката ли?

— Да. Много е забавно.

— Защо?

— Лодката върви бързо, много бързо, много по-бързо, отколкото всички кораби.

Той добави тържествуващо:

— Но ние спечелваме.

— Разстоянието дълго ли е?

— Зависи: полудълго, дълго, дълго и полудълго, двойно дълго. Но ние спечелваме. Хората на лодката са много доволни. Те викат. Те свиркат.

— Друг ден — каза Би — с подводницата. Подводницата ни взима, закарва ни в морето, далеч от бреговете, и ни пуща. Ба казва: „Плувайте един час в южна посока и намерете подводницата.“

— Откъде знаете, че плувате един час?

— Ние знаем. Ние сме тренирани. Полудълго разстояние — половин час. Дълго разстояние — един час. Двойно дълго разстояние — два часа.

— И не грешите ли?

— Не.

— И намирате подводницата?

— Винаги.

— Как?

Фа казва:

— Ба също иска да знае как. Но ние не знаем точно. Усещаме по вкуса на водата.

— Усещате по вкуса на водата ли?

— Когато плуваме — казва Би, — ние отваряме малко устата и усещаме вкуса на водата.

— И в посоката, която е взела подводницата, водата различен вкус ли има?

— Да.

— Понякога — казва Фа — не трябва да намерим подводницата, а базата. Това е по-мъчно.

— Защо?

— Трябва да познаваш добре брега около базата.

— Когато не познаваш брега, как я намираш?

— По вкуса на водата.

— А когато виждаш сушата, как постъпваш, за да намериш базата?

— С помощта на сонара. А когато съм доста близко, с око.

Най-напред вкуса. След това ухото. Най-после окото. И окото е най-малко полезно от трите.

— През нощта намираш ли базата?

— Да. Но най-напред плувам много около базата с моя сонар. Трябва добре да познавам брега.

И да проучва във всички посоки всички неравности на подводния терен със сонара си, да регистрира хиляди данни в чудната си памет и по време на плаване без видимост всички тези данни да са налице в съзнанието му с абсолютна точност. Но за Фа това е нещо съвсем обикновено.

— Добре — каза Савил. — Разкажи сега за самолета.

— Дълго пътуваме — каза Би.

— Как?

— На носилки. На мене ми е горещо. Много съм суха. Страдам. Фа също. Ба ни слага мокри чаршафи. След самолета — база. Аз плувам в базата и плувам около базата. Но не много. Фа с мене.

— Водата има особен вкус — каза Фа.

— После?

— Ба ни откарва с кораб, Би и мен. Ба казва: „Една подводница ви чака. Вие отивате в подводницата. Аз не. Един човек ви казва: направете това и вие го правите.“ Аз казвам на Ба: „Ти защо не идваш?“ Той казва: „Това е нареждане“.

— Какъв вид има Ба, когато казва това?

— Не щастлив. Ние оставаме на кораба.

— Колко време?

— Когато не плувам, аз не знам колко време.

— Малко време или дълго?

— Дълго време.

— Какво се случва, когато срещате подводницата?

— Ба ни спуска във водата и ние плуваме до подводницата. Хората ни взимат на борда.

— Не е ли много мъчно да ви вкарат в подводница?

— Да. Много мъчно. Но хората действуват полека. Въпреки това аз се страхувам. В подводницата е много топло. Аз съм много суха и страдам.

Тя добави:

— В подводницата човекът ни казва…

— Какъв човек?

— Човекът, който командува.

— Той има ли униформа?

— Не.

— Какъв е той?

— Нисък, сини очи, не много коса.

— Какво казва той?

— Той ни показва малък кораб с оръдия, който държи в ръка. Той казва: гледайте добре. Аз ви пускам, вие намирате този кораб. Вие поставяте мина в средата и се връщате на подводницата.

— Колко време оставате в подводницата?

— Дълго време. Ние разглеждаме малкия кораб.

— За пръв път ли ви искат да разпознаете същински кораб, като ви показват малък модел?

— Не. В базата, с Фа, много често.

— Вие мамехте ли се?

Първия път, да, след това вече никога.

— Добре. Какво става после?

— Хората ни поставят самари.

— Обикновени самари?

— Не, други.

— И мини?

— Не, още не. Леководолази ни карат да излезем.

— Под водата ли?

— Да.

— Как?

— Поставят ни в едно помещение, затварят го, то се напълва с вода. То се отваря в морето, ние излизаме. Леководолазите ни държат за самарите. Те плуват с нас.

— Дълго време ли?

— Не. Те се спират и закрепват мините на самарите.

— После.

— Ние плуваме в северна посока.

— Как знаете къде е север?

— По слънцето. Когато излизаме от подводницата, е средата на сутринта. Ние плуваме бързо.

— Колко време?

— Един дълъг курс и един полудълъг. Аз намирам кораба. Приближавам се и на него има хора. Аз казвам на Би: „Не е забавно. Няма пуф!“

— Няма експлозия ли?

— Да. Аз мисля: има хора, няма експлозия. Би казва: аз пристигам преди тебе. Тогава аз плувам, плувам, Па, плувам, както птицата лети! Аз пристигам преди Би, обръщам се, мината отива на кораба, аз съм върху мината!

— Искаш да кажеш, че мината се залепва за кораба, но не се отлепва от самара.

— Да!

— Ти оставаш прикрепен към кораба?

— Да! Аз се страхувам! Вече не дишам! Ще се удавя! Викам за помощ: Би! Би!

— А аз — казва Би, — със зъби прерязвам самара на Фа под корема. Той е свободен. А аз не отивам близо до кораба.

— Ти не залепваш твоята мина?

— Не.

— Повтори: ти не залепваш твоята мина?

— Не, аз се страхувам. Фа също се страхува.

Ръцете на Савил започнаха да треперят.

— Ти какво правиш с твоята мина?

— Аз казвам на Фа: отрежи моя самар със зъби. Той го отрязва. Самарът и мината падат.

Савил погледна Арлет, ръцете му трепереха, той не успяваше да овладее гласа си. Животът на стотици моряци е зависел от тази нищожна случайност: леководолазите са закрепили незаредената мина върху Би, а не върху Фа.

— Самарът и мината падат на дъното във водата, така ли?

— Да.

— После?

— Аз изскачам на въздух с Фа, дишам и плувам на юг. Аз плувам бързо, бързо. Страхувам се.

— В каква посока отива корабът?

— На север.

— А вие на юг?

— Да! И корабът прави пуф!

— Ти го виждаш?

— На него има хора и корабът прави пуф.

— Ти виждаш ли го?

— Аз чувам. Аз съм далече във водата, но виждам светлината. Чувам шума и усещам удар във водата. Аз се гмурвам. И плувам. Страхувам се.

— Колко време плуваш?

— Едно дълго разстояние и полудълго. Опитвам вкуса на водата. Няма подводница; тя е заминала.

— След това?

— Аз я търся. Фа също. Но тя е заминала. От дълго време. Водата няма вкус.

— Тогава Би и аз разбираме.

— Какво разбирате?

— Хората на кораба умират. И Фа и Би умират с тях. Човекът на подводницата казва: „Много добре, те са мъртви, няма нужда да чакаме.“

— И после?

— Аз казвам: „Хората не са добри. Да останем в морето.“ Би казва: „Не, ние трябва да се върнем в базата“.

— Защо?

— За да кажем на Ба.

— За да разкажете на Ба какво се е случило ли? — запита Савил, като направи усилие да овладее гласа си.

— Да. Защото Ба е наш приятел. Но земята е далече. Аз плувам, намирам земята, но не намирам базата. Аз не познавам добре брега. Аз плувам до края на деня и през цялата нощ. Аз не ям, аз плувам. Много съм уморен.

— Ох, аз съм толкова уморена! — казва Би. — С Фа аз плувам и плувам. Най-после сутринта аз виждам базата. И прав на вълнолома Ба. Той ни вижда. Той се хвърля във водата облечен. Ние сме доволни.

— И после?

Настъпи мълчание.

— И после? — търпеливо повтори Савил.

— Аз казвам на Ба.

— Ти му разказваш какво се е случило ли? — попита Савил със сподавен глас.

Той протегна ръка и силно стисна ръката на Арлет.

— Да.

— Всичко ли?

— Да.

Отново мълчание.

— След това?

— Ба ни гледа. Той е много бял. Той казва: „Това не е възможно. Това не е вярно. Би, ти лъжеш. Не трябва вече да казваш това. Чуваш ли, не трябва вече да казваш това!“ Той е много бял. Трепери.

— А ти какво казваш?

— Аз казвам: „Това е вярно, това е вярно, това е вярно!“ — каза Би с отчаяние.

Тя млъкна отново.

— А след това?

— След това аз разбирам, че Ба не е наш приятел. Ние казваме: „С Ба ние вече не разговаряме. С хората ние вече не разговаряме.“

Савил изключи магнетофона и погледна Арлет.

— Е, сега всичко е ясно. Боб е разказал на хората на Б., преди да бъде ликвидиран. И те не са могли да повярват, че Фа и Би не са разговаряли с нас.

— Те знаят добре, че не — каза Арлет след малко. — Вчера те сигурно са уловили радиосъобщенията между Адъмз и тебе.

— И са ги изтълкували като димна завеса.

— Добре, да предположим, че са ги изтълкували така. Да предположим, че те мислят, че Адъмз сега притежава магнетофонен запис с изповедта на делфините. В такъв случай ние вече нищо не рискуваме.

— Напротив. Според тях, делфините са вече ликвидирани. За да има този запис стойност на доказателство, трябва ние да бъдем живи, за да потвърдим неговата автентичност.

— Па! — каза Би. — Ние искаме да говорим.

— След малко, Би — каза Савил, като сложи ръка на главата й. — Па разговаря с Ма.

— И после с Би?

— После с Би.

— Ти значи мислиш — каза Арлет, — че хората на Б. ще се върнат…

Савил каза тихо, но ясно:

— Да, тази нощ. Те ще се върнат тази нощ.

Настъпи мълчание. След малко Арлет продължи:

— Ако ти мислиш това, Адъмз навярно също го мисли. Но защо в такъв случай оттегли своята охрана?

Савил стисна ръцете си и разтърси рамене:

— О, Адъмз! Адъмз залага на две противоположни карти. — После направи усилие, за да овладее гласа си, и добави: — Още от самото начало позицията на Адъмз беше двулична, защото той действува от името на служба, в която едни са привърженици на истината, а други — привърженици на прикриването й. Отначало Адъмз е заложил на картата на истината. След това, когато Фа и Би бяха „мъртви“, той е сметнал, че лагерът на истината е загубил и сега залага на мълчанието.

— Фа и Би не са мъртви — каза Фа.

— Разбира се, че не — каза Савил.

— Ти каза, че Фа и Би са мъртви.

— Лошите хора казват това.

— Но това не е вярно! — каза Фа неспокойно.

— Не, Фа, това не е вярно. — Савил погледна Арлет и помисли: „Каква ужасна реалност имат думите за делфините!“ Трябваше да бъде по-внимателен.

— Ти каза — намеси се Арлет, — че Адъмз залага на мълчанието. Какво означава това?

— Тази сутрин Адъмз се издаде за момент: когато ми предложи да задържа оръжието. Защо ми го оставя, ако мисли, че вече не съм изложен на никаква опасност?

— Та това е чудовищно!

— О, не — каза Савил, — не съвсем. Той не е лишен от симпатия към нас и у него е останала искрица човещина. — След малко продължи: — Доказателство за това е, че в последния миг не можа да понесе мисълта да ни остави без оръжие на хората на Б. Той ни даде един шанс. — И добави с кратък смях: — Един съвсем малък шанс.

* * *

Савил прибра веслото, постави го на дъното на лодката, взе електрическото фенерче от ръцете на Питър, насочи светлия му лъч към делфините и извика:

— Фа! Би!

Те едновременно се подадоха над водата и сложиха глави на поплавъците.

— Стойте мирно! — продължи Савил. — Имам да говоря с Питър.

Погледът на Питър шареше изумен от единия към другия.

— Фа! И Би! — глухо каза той. — Ами големият самец тази сутрин?

— Един делфин, който Дейзи беше опитомила.

Питър поклати глава:

— Започвам да разбирам много неща.

Савил отправи към него лъча на фенерчето и тъй като той запремига, го наведе към гърдите му. Осветено отдолу, русото, открито, невинно лице на Питър изведнъж придоби необичаен релеф и зрелост, даже двете трапчинки на страните му сякаш станаха по-дълбоки и му придадоха суров вид. Брадичката, вратните жили изпъкваха като у атлет при голямо усилие. Цялото му лице беше добре очертано и мъжествено, даже очите, потънали в орбитите, изглеждаха по-малко детски.

— Питър — каза Савил, — аз ви докарах в пещерата най-напред, за да ви покажа, че Фа и Би са живи. Искам по-късно да можете да свидетелствувате, ако стане нужда, че сте ги видели живи сутринта на 9 януари, тоест на другия ден след експлозията, която разруши „Кариби“. Извинявам се, че ви отнех от Сузи веднага след пристигането ви, но исках да поговоря с вас спокойно, в пещерата, без да се страхувам от електронно шпиониране от разстояние. Сега, когато Адъмз им е оставил свободно поле на действие, тези господа ще разгърнат всичките си таланти. Първи въпрос: бяхте ли следен?

— Да! — каза Питър.

— От кой момент? По море ли или когато стъпихте на континента?

Питър поклати отрицателно глава и каза високо, радостно, почти въодушевено:

— Не, много по-хитро. Те знаеха, че щом пристигна, първата ми грижа ще бъде да си взема форда от паркинга, добре, но когато отивам, моят форд е недостъпен, бутнат зад невероятно много коли. Служителят успява да го освободи едва след половин час. Ръководителят има достатъчно време, за да телефонира на когото трябва. Когато излизам, забелязвам един черен дожд доста далеч зад мене, след дожда започва да ме следи един син олдсмобил, после един стар и доста мръсен крайслер с неопределен цвят, после отново дождът. Щях да забравя още нещо за паркинга, за вашия буик. Аз го потърсих с поглед, и той е недостъпен, както и моят форд. Но вие го бяхте гарирали предния ден и както бяхте поръчали, той беше току-що измит, още имаше следи от вода под вратите. Момчетата навярно доста са се потрудили след измиването, за да го бутнат в най-отдалечения ъгъл. Почти ми стана смешно, като видях вашия буик идеално чист сред купчина мръсни таратайки, които не бяха пипани от месеци насам. Та тогава взех да си отварям очите.

Савил го погледна — беше толкова млад, толкова радостен, толкова горд от своята наблюдателност, просто късмет, че не го бяха отвлекли заедно със Сузи, докато е бил на брега. „Толкова са сигурни, че ще ни ликвидират всички тази вечер.“

— Питър — каза той твърдо, — дойде време да се разделим.

Питър го погледна смаян, поразен.

— Не, Питър, не ми задавайте въпроси, нищо не би могло да ми причини повече мъка от раздялата с вас, но това е абсолютно необходимо, ние и четиримата сме изложени на смъртна опасност, трябва да бягаме и да се скрием. Нямаме много време. През нощта ще напуснем острова. Вие — с малката надуваема лодка в посока на континента, аз — в голямата. Не искам да ви кажа къде отивам, но ето какво ще направите вие със Сузи. Ще отнесете най-необходимото плюс лентите, на които са записани свирканията на Дейзи, цялата ни работа на острова. Ще вземете също две писма — едното за Маги, за да й кажем, че и тя трябва да се укрие по възможност по-бързо, а другото, извънредно важно — за Голдстайн. Щом се уверите, че не ви следят, ще пуснете тези две писма на пощата. Но аз избързах: като стигнете на брега, в никакъв случай не бива да отивате в паркинга; ще отидете до най-близката сервизна станция; много е вероятно там да намерите великолепна кола оказион; ще я купите.

Питър сви вежди.

— Аз ще ви дам необходимото — каза Савил и продължи: — Карайте цялата нощ. На следващата сутрин ви съветвам да продадете тази кола, дори на загуба, да купите кола в друг гараж и да направите същото поне още веднъж; добре, стигате в Канада, а от Канада отивате в Европа. Според мене, преминаването на границата няма да ви затрудни, не ФБР ви преследва, а служба, която по всяка вероятност не споделя тайните си с ФБР. Знам какво ще кажете, Питър, но аз ви дължа едно обезщетение за прекратяване на договора и това е най-малкото, което мога да ви предложа, така че след цялата работа, която свършихме заедно, да прекарате една спокойна година някъде в Европа.

— Ще ви обърна внимание — каза Питър, — че никакво обезщетение от този род не беше предвидено в моя договор.

Савил се усмихна.

— Добре, това е един пропуск и сега искам да го поправя. За какво ми са всички тези пари?

Питър го изгледа дълго и мълчаливо:

— Бих желал да ви задам един въпрос, само един. Трябва ли да взема оръжие със себе си?

— Това е въпрос, на който вие сам трябва да отговорите. Аз не знам докъде стига вашето уважение към живота.

Питър сви рамене и погледна Савил право в очите:

— Ще формулирам другояче въпроса: ако те открият нашите следи и успеят да ни отвлекат, по ваше мнение, ще ни измъчват ли, за да ни накарат да говорим?

— Мисля, че да.

— Дори Сузи? — запита Питър със задавен глас.

Савил вдигна вежди:

— Няма да правят разлика, повярвайте ми.

* * *

Никаква светлина не бе запалена в къщата, бяха затворили вратите и прозорците и само от време на време светваха с електрическо фенерче. На терасата над главите им тегнеше таван от огромни черни облаци, неподвижен, задушаващ, без никакъв сив процеп. Нощта обещаваше да бъде тъмна като миналата. Савил изпитваше странно чувство. В здрача, който с всяка изминала минута натежаваше и се сгъстяваше, боси, облечени в тъмни дрехи — жените с панталони, — четиримата сновяха от къщата до терасата и от терасата до пристанището, бързо и безшумно се готвеха за заминаване. Четирите сенки, все по-малко различими в настъпващия мрак, се плъзгаха една срещу друга, понякога си пошепваха нещо на ухото и отново се разделяха. Отначало Савил разпознаваше другарите си по силуета — Арлет най-дребната, Питър най-едрият, Сузи между двамата. Но и тази разлика се намали, изчезна, силуетите бяха като размити, разядени от тъмнината, движенията им едва се долавяха. Той отгатваше присъствието им по дишането. Една ръка докосна гърдите му, той я хвана. Гласът на Питър пошепна на ухото му:

— Ние свършихме, време е.

— Питър — тихо каза Савил, — видях, че взимате револвер; вземете по-скоро ръчни бомби. В случай че се натъкнете на няколко души, които изскачат въоръжени от кола, само ръчната бомба…

Гласът на Арлет каза във врата му:

— Сузи иска да ти каже довиждане.

Една ръка докосна рамото му: беше Сузи. Тя пошушна на ухото му много сърдечно:

— Хенри, на добър час, Хенри, на добър час.

За пръв път го наричаше Хенри. Той почувствува как хваща лицето му и се наведе. Тя докосна устни до бузата му и повтори шепнешком, със същата сърдечност.

— Хенри, на добър час.

После свали ръцете си. Последва кратко задавено хълцане. Той разбра, че двете жени се прегръщат. Почувствува как гърдите му широко се разтварят. „Добра воля, грижа за другите, дълбока обич, и това са човешки качества.“ Ръката на Питър се плъзна по неговата ръка. Той я сграбчи и силно я стисна.

— Пит — тихо каза той, долепил устни до ухото на момчето, — ще взема малката лодка, колкото за да отида да доведа Фа и Би.

Не направи и две крачки, когато някой се приближи. По уханието на косата и свежестта на ръцете отгатна — беше Арлет. Слухът на Арлет беше удивителен, от метър бе чула. Тя се облегна на него и му каза на ухото:

— Идвам с теб, Хенри.

Влязоха в междинния тунел с внезапен, остър завой, само от време на време се налагаше Арлет да светва за миг с фенера. Днес Савил идваше тук вече за трети път, знаеше пътя почти по осезаем начин, като неосветен коридор на къща, в която човек е прекарал детството си. Колкото по-дълбоко навлизаха в скалата, толкова по-облекчен и сигурен се чувствуваше. Сега разбираше какво са усещали праисторическите хора, когато са откриели извита пещера в склона на някоя могила, да, даже ако е трябвало най-напред да прогонят от нея мечките, за да я направят свое убежище. Но си е струвало труда да се бият с колове и топори срещу зъби и нокти, дори срещу стадо огромни плоскостъпни животни, за да им откраднат топлото, тъмно, дълбоко и непристъпно леговище, където, скупчени сред човешка топлина, бъдещите господари и унищожители на света са се чувствували защитени от ужасните външни опасности като в майчина утроба.

— Можеш да оставиш фенера да свети — каза Савил високо, докато тласкаше лодката, опрял ръце на скалистите стени в последния съобщителен тунел. Радваше се, че отново може да говори високо и да вижда ясно.

— Фа! Би! — силно извика той.

Делфините изскочиха и започнаха да скачат радостно, буйно.

— Не, не, не пръскайте — викна Савил. — Предстои ни дълъг път през нощта по море. Ще ни бъде студено, ако сме мокри. Слушайте, когато стигнем в канала и в морето, нито дума повече, нито една дума на езика на хората, говорете само със свиркания. Пред нас — враг, надясно и наляво — враг.

Арлет започна да се смее — за пръв път от два дена.

— Мили — каза тя с нервна, неудържима веселост, — говориш като истински главнокомандуващ и си също толкова тайнствен. Невероятно, но аз даже не знам къде отиваме.

— Къде, в Куба — каза той. — Толкова мислех за това от вчера, бях сигурен, че съм ти казал. Само сто и петдесет километра от Ки Уест до Марианао, най-близката чужда страна и главно единствената страна в Латинска Америка, където фактът, че нямаш паспорт на САЩ, е сам по себе си препоръка, единствената страна, откъдето лесно бихме се добрали до Прага, може би с кубински паспорти. Целта е, ако не ни хванат, да отидем с Фа и Би в някоя европейска столица преди 13 януари, за да обявим истината, ако дотогава Голдстайн не получи писмото ми или не успее да убеди Смит, като го накара да прослуша записа от тази сутрин. Струва ми се, че този запис и съобщението за нашето отиване в Прага с Фа и Би ще накарат Смит да даде заден ход. Не бих искал да се видя принуден да свикам пресконференция, да разказвам ужасии за тайните служби на моята страна. Ще е достатъчно Смит да заяви, че комисията, анкетирала случая с разрушаването на „Литъл Рок“, е стигнала до заключение, че това е злополука.

Сред непрогледен мрак двете лодки отново бяха една до друга в канала. Моторите бяха прибрани, греблата — успоредни на поплавъците. Отново шепнеха едва доловимо и Савил изпита същата тревога, както преди няколко часа, когато научи от делфините, че Боб е знаел всичко. Чакаше Питър да свърши с връзването на торбите в по-малката лодка и това чакане му се струваше почти непоносимо. Нервите му бяха изпънати, слепоочията туптяха, под мишниците му се стичаше пот, с мъка седеше неподвижно. Арлет хвана ръката му, той веднага я изтегли, дланта му беше потна. А Питър все не свършваше, пипкав и педантичен както обикновено. Безумно нетърпение обзе Савил — донякъде от яд, донякъде от страх. Отвори уста, но се сдържа, наведе се към предната част на лодката и застина: светещият циферблат на бордовия компас го гледаше като приятел сред океана от мрак, единствена опорна точка сред враждебния свят. Изведнъж си спомни: Лятото на 1944 година — в Нормандия; зад един жив плет, по време на нощна атака, светещите стрелки на ръчния му часовник изведнъж се откроиха във враждебната тъмнина и той се почувствува облекчен, спокоен, умът му отново заработи: „Тод, вземете десет човека и вървете да разузнаете към ручея, който чувате в дъното на долината, и ако се наложи да стреляте, гледайте да не стреляте едни срещу други“. Кошмарното усещане, че вървиш като слепец и че непрекъснато попадаш в клопки, ужасните нормандски живи плетове, зад всеки плет по една отлично прикрита немска картечница дебне при абсолютна тишина, винаги покосяваха авангарда ми, умееха да се бият.

Хладната ръка на Арлет попипа тила му, той почувствува устните й на ухото си:

— Питър е готов!

— Добре, да тръгваме — каза Савил.

Нещо тракна, а му се стори, сякаш някой цепеше корабно платно. Не, лудост беше да се вмъкнат в канала сред мъглата, без да виждат нищо, без да разузнаят предварително.

— Да почакаме — каза той, — кажи му да почака.

Наведе се над поплавъка и удари два пъти с длан по повърхността на водата. В следващия миг топло, гладко тяло опря до пръстите му. Той опипа — и двамата бяха тук. Тихо свирна на делфински: „Фа! Би!“ Странно, как свиркането се сливаше с подухването на вятъра и плискането на водата в подводните скали. Какво ли си мислеха онези там, залепили ухо на микрофона?

— Фа, Би, плуваш по канала чак до морето.

— После?

— Може би има кораб. Може би има леководолаз. Връщаш се да кажеш.

Мълчание. Фа свирна:

— Добре. Има леководолаз. Той плува към нас, аз какво правя?

— Удряш го.

— Не — каза Фа. — Аз го удрям, той потъва и умира. Не.

— Ти не го удряш, той ни убива.

Мълчание. Би свирна:

— Аз прерязвам тръбата му със зъби. Той се изкачва на въздух. Аз удрям отзад малко и го хвърлям на скалите.

Удивителен отказ от насилие: тя го обезвредява, но спасява живота му.

— Добре — каза Савил.

Делфините изчезнаха и той си представи как се плъзгат в черната вода, а сонарите им очертават препятствията пред тях толкова ясно, колкото ако ги виждат. Те плават — удължени, устремени като стрели, тласкани напред с гъвкавите, могъщи и пестеливи махове на опашните си перки, без шум, без да раздвижват водата, неуловими като нея, слети с нея. При такава скорост тези сто и шестдесет — двеста килограма мускули представляват страшно оръжие под калъфа от еластична кожа, командувани от мозък, хитър като човешкия, но контролиран от добрина.

Няколко секунди по-късно Савил отново ги усети под ръката си. Фа свирна:

— Една лодка като твоята от гума. По-голяма.

— Движи ли се?

— Не. Закотвена. При входа.

В засада, очаква ги, прегражда им пътя. Хората на Б. сигурно са разбрали, тълкувайки подслушаните разговори или липсата на разговори, че те се готвят да бягат.

Савил се замисли. Арлет залепи устни до страната му:

— Питър каза, че трябва да тръгнем и да ги нападнем с ръчни бомби.

Савил потърси пипнешком ухото на Арлет:

— Не. Кажи му „не“. Трябва да можем да виждаме, за да хвърлим ръчни бомби, и ако има битка, ще има убити, от двете страни. От наша страна също. Той замълча, времето минаваше, пот струеше по дланите му.

— Аз какво правя? — попита Фа.

— Как е закотвена лодката?

— Въже и нещо накрая.

— Въже? Сигурен ли си? Не верига, а въже?

— Да.

Савил изправи гръб:

— Гмуркаш се, прерязваш въжето със зъби. И тласкаш лодката бавно, бавно.

— Къде?

— Надясно. Има течение. Трябва да го намериш.

— Би ще го намери — каза Би.

Те изчезнаха. Устата на Арлет се допря до страната му:

— Щом лодката мръдне, те ще усетят.

Савил прокара ръка по лицето на Арлет, повдигна кичур коса, намери ухото й и каза шепнешком:

— Не, нощта е тъмна, няма ориентировъчни знаци.

Потопи дясната си ръка във водата и помисли: „Ще забележат, но късно, когато се натъкнат на скалите, без координати и поне с някоя и друга драскотина“.

Той се наведе наляво и потърси с лявата ръка, докато напипа ръката на Питър. Почувствува, че Питър се навежда.

— Питър, ако Фа и Би успеят, след като излезете от канала, карайте с гребла един час наляво, после сложете мотора, пуснете го пет минути, спрете го, ослушайте се, пак го пуснете и все така.

Настъпи мълчание. После Питър каза:

— Ако те са на дрейф, защо да не се възползуваме и веднага да пуснем мотора с пълен ход?

— Не! — решително каза Савил. — Сигурно някъде насам има катер. От лодката ще дадат тревога по радиото, а той ще ви открие със сонара си и за по-малко от минута ще ви настигне. Както знаете, по тези места нощем няма никакви рибари.

— Па — свирна Би, — къде е ръката ти?

Савил потопи ръка във водата и тя се погали, преди да заговори.

— Весело — каза тя, — лодката плува, те не усещат нищо.

— Разговарят ли?

— Не — каза Фа. — Не разговарят. Лодката плува, те не разговарят.

Би се изкиска. Савил се наведе наляво.

— Питър — каза той шепнешком, — довиждане.

И изведнъж от едната и от другата лодка в тъмнината над поплавъците четири ръце се протегнаха, намериха се опипом и силно се стиснаха за няколко секунди. Никой не проговори. Савил преглътна, сърцето му силно биеше. Странно, настоящето беше толкова напрегнато, че изчезна, преди да бе свършило. Тези няколко секунди принадлежаха вече на миналото, миг, който той вече виждаше зад себе си.

— Потегляйте, Пит — промълви Савил.

Той го чу как се оттегля назад, за да направи място за греблата си.

Би свирна:

— Ще му помогна.

Савил спусна греблата и започна да кара предпазливо, но след малко ги прибра: Фа го тласкаше отзад. Той свирна:

— По-бавно, Фа.

Освободи едното гребло, даде го на Арлет и каза:

— Следи стената от твоята страна, аз — от моята.

Но Фа тласкаше лодката право по оста, като сам коригираше пътя си с такава точност, сякаш виждаше.

Когато излезе от канала, Савил усети свежия полъх на южняка и надуваемата лодка започна да се клати. Той загреба наляво, докато стрелката на компаса се задържаше в посока юг. После свирна:

— Фа, можеш ли да държиш южна посока?

— Да — каза Фа.

— Повикай Би.

— Тук съм — каза Би.

Лодката набра скорост. Навярно Би също тласкаше. Савил сложи греблото на Арлет върху напречната дъска, но остави своето до себе си. Седна, почувствува тежестта на Арлет на ръката си. Тя се сгуши, облегна се на рамото му, косите й шибнаха лицето му. Би свирна:

— Па, защо не пуснеш мотора?

Той се наведе, нищо не виждаше, даже не ги чуваше, толкова безшумно плуваха. Навярно тласкаха лодката от двете страни на мотора, там, където задните поплавъци бяха закрепени за тялото.

Савил свирна:

— По-късно, Би — още сме близко, те имат машини във водата, които чуват моторите, уморена ли си?

Би издаде звук, който приличаше на смях, последван веднага от друг смях, отдавна Фа и Би не се бяха чувствували толкова щастливи. Да тласкат във водата 300-те килограма на лодката, на пасажерите и на мотора, за тях не беше нищо, игра, и то най-хубавата от всички игри: дълга, непредвидена разходка в открито море, нощем, с Ма и Па! Те разбираха важността на своята задача, помагаха на добрите богове да избягат от лошите богове. Отново всичко беше ясно.

Савил продължи:

— Колко време можете да тласкате?

Делфините размениха свиркания и Фа каза:

— Един дълъг курс и един полудълъг.

Савил погледна светещия циферблат на часовника си: десет и тридесет и пет. Да речем, един час. Трябваше да държи сметка за склонността на Фа към самохвалство. В единадесет часа и тридесет и пет минути ще включи мотора. Тогава ще започне най-опасното. Ще прати Фа на две мили напред, Би — на две мили назад, сонарите на двата делфина ще открият всяко подозрително движение на плавателен съд. За момента, както безшумно летеше ниско по морето в тъмната нощ, можеха да го открият, колкото биха открили риба. Опасна беше само американската мрежа от буйове с толкова чувствителни сонари, че засичат от няколко мили разстояние въздушно-водния фонтан на кит. „А колко тихо дишат делфините“, помисли Савил, наведе се, спусна дясната си ръка през борда, под пръстите си усети силната съпротива на водата, която изтласкваха, и тихо каза:

— Великолепно, карат поне с десет възела.

Арлет не отговори, тишината продължи, по движението на тялото и Савил разбра, че тя плаче. Сложи лявата си ръка на рамото й, почака и изведнъж помисли: „Вчера, да, вчера Голдстайн дойде на острова!“ Струваше му се, че оттогава е минало толкова време, а всъщност един ден, една нощ и още един ден. И в средата на втората нощ бяха загубили всичко. Вече нямаха „Кариби“, нито пристанище, нито къща, нито остров, нито даже отечество. Но все едно, сега не беше моментът човек да се хваща за малкото си лично леговище. „Ако има атомна война, всичко ще ни бъде отнето включително и самата планета. Каква отчайваща нелепост. Когато животните се бият, те се бият за храна или за да защитят територията си, но никога, никога не са замисляли да унищожат цял един вид, нито земята, по която ходят.“ Гласът на Арлет прошепна на ухото му:

— Мили, мислиш ли, че има надежда?

Той отговори с успокояващ глас:

— Мисля, разбира се.

Седеше зад кормилото върху надуваемата седалка, Арлет — до него. Устремил очи в компаса, хванал с лявата ръка греблото, беше готов да коригира посоката с един-два удара на веслото. Но не беше необходимо. Как ли успяват делфините да тласкат пълната лодка право на юг, без никакво отклонение, въпреки крена и качката и въпреки дългите вълни, които блъскаха лодката странично. Арлет се изправи.

— Не ме е страх да умра — каза тя шепнешком. — Страх ме е да не би да не успеем.

— Ще успеем — твърдо каза той.

Фактически Савил съвсем не беше толкова сигурен. Съдбата им още не беше решена. Освен това той не беше толкова наивен, че да вярва в неизбежната победа на всяка справедлива кауза. Но не можеше да си позволи да бъде песимист. Нямаше друг път, освен пътя на надеждата. Те носеха истината, която би могла да попречи на света да се погуби. Фа и Би я бяха отнесли преди тях на Боб само от любов към хората след двадесет и четири часа изтощително плуване, но Боб се бе отказал от нея. А ето сега тази нощ, в тази минута, в Караибско море беше последният шанс на човечеството. Савил се сепна от важността на залога — никога не го беше формулирал толкова ясно. В същия миг, сякаш проследила хода на мисълта му, Арлет каза на ухото му с трепет в гласа:

— Ако успеем, благодарение на нас земята…

Тя не довърши. Савил мислено повтори: „Благодарение на нас…“ Но някак със съмнение, сякаш поради самия факт, че е човек, и той, без да ще, участвуваше в човешкото безумие и жестокост, макар да се бореше срещу тях. Вслуша се в плясъка на водата в поплавъците на лодката; когато носът, повдигнат от вълна, падаше във вдлъбнатината, от удара дъските под него изскърцваха в жлебовете. Въздухът беше топъл, топла беше и водата в Карибско море — като потопеше ръка, той вече не усещаше студ. То се разстилаше около тях, тъмно, богато с живот. Разбира се, тук рибата можеше още векове да храни индианци и бели, ако белите не бяха сметнали за по-удобно да унищожат индианците. Никакъв шум не издаваше присъствието на Фа и Би, освен когато ритмично подаваха дихателните си отвори, за да поемат въздух.

— Благодарение на нас — каза Савил полугласно — или благодарение на човечността на делфините?