Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (57)

57

— Толкова се радвам, че имаш свободно време, татко — усмихна се Аликс на Максим.

— Аз също — отвърна той и я потупа по ръката. Посегна към менюто, което Джоузеф току-що бе оставил на масата. Двамата седяха в едно сепаре в Маркс Клъб, където Максим я бе довел на обяд, след като ненадейно се бе появила в офиса му на Гровнър Скуеър.

— Е, Аликс, какво искаш?

— Засега нищо, благодаря. После бих взела черен дроб и бекон.

— И аз. — Максим направи знак на Джоузеф, поръча и се обърна към дъщеря си. — Трябва да призная, че с теб човек или е подложен на пълен глад, или преяжда, Schatzi. — Той я нарече с галеното й име от детството.

— В какъв смисъл? — учудено попита Аликс.

— Години наред ме държа на разстояние и се отнасяше с мен сякаш съм Атила — вождът на хуните, а сега не мога да се отърва от теб. Където съм аз — ето те и теб, откриваш ме във всяко кътче на света. Помисли само — в понеделник беше в Ню Йорк точно когато и аз бях там. В сряда си вече в Лондон. Май ме преследваш, Аликс.

Тя се отдръпна и го погледна с присвити очи.

— Да не искаш да кажеш, че ти досаждам?

— Разбира се, че не — засмя се той. — И недей да се натъжаваш. Просто се шегувам. Трябва да си разбрала досега, че съм ти благодарен за цялото внимание, което ми обръщаш през последните шест месеца. Дори ме глезиш. Ще ми липсваш, когато се омъжиш и ме оставиш сам да се оправям.

Аликс също се засмя.

— Това няма да стане скоро. В момента в живота ми няма мъж.

— Какво става? Да не би цялото мъжко население да е ослепяло?

Аликс поклати отрицателно глава.

— Не съм срещнала подходящия мъж, татко.

— Ще се появи, Аликс, и то когато най-малко очакваш. Винаги става така.

— Добре, че стана дума за мъже. Досега не съм ти признала, но ти беше прав за Джеръми Викърс. Той се интересуваше само от парите ми. Разбира се, аз не виждах това. Ако помниш, тогава бях само на двайсет и три.

— Не се интересуваше само от парите ти, скъпа моя. Ти си привлекателна, млада, красива, умна и богата. Не бих обвинил никого, ако лапне по теб. Лошото бе, че Викърс бе долнопробен плейбой и комарджия на всичкото отгоре. С две думи — гадно копеле. Беше му излязло лошо име и това ме притесняваше. Не можех да понеса, че си се забъркала с такъв… боклук.

— Той никога не се е държал грубо, татко. Вие с Майкъл щяхте първи да научите, ако ме беше засегнал. Все пак радвам се, че бе толкова непреклонен с мен по отношение на Викърс и се показа като строг баща. Не бях много очарована от позицията ти преди пет години, но сега съм ти благодарна. Благодаря ти, татко.

Максим стисна ръката й.

— Винаги съм ти вярвал, Аликс. Знаех, че в крайна сметка няма да сториш нищо необмислено или прибързано и да сглупиш. Но трябваше да си наясно с моето отрицателно отношение към този човек, дори с риск да ме намразиш.

— Знам, твоето одобрение винаги е било важно за мен. Нямаше да се омъжа за Джеръми без твоето съгласие. Всъщност и сега не бих се омъжила без одобрението ти, въпреки че съм на двайсет и осем.

— Престани! Караш ме да се чувствам стар.

— Ти — остарял! Никога!

— Забрави ли, че през юни навърших петдесет и пет?

— Не ти личат. Изглеждаш страхотно. Висок, мургав, загорял, красив и пълен с живот. Това е старото ми татенце — засмя се Аликс.

Той също се засмя, взе ръката й и я целуна.

— Ти разнежваш душата на стария си татко, мое малко мишле, наистина.

Аликс се наведе и го целуна по бузата.

— Онези двамата там ни следят с голям интерес — прошепна тя в ухото му. — Сигурна съм, че ме мислят за твоя любовница.

— Поласкан съм, ако си мислят, че един дядка като мен заслужава такава очарователна русокоса красавица като теб. Но, моля те, не споменавай думата „любовница“. Напоследък, като я чуя, и се изприщвам.

— Извинявай, татко. — Аликс го погледна внимателно и предпазливо попита: — Можеш да не ми отговаряш, ако съм прекалено любопитна, но какво става с Блеър Мартин?

— Нищо особено.

— Исках да кажа как е тя? Как се отнася към теб?

— Враждебно, разбира се. Иска да се разведа с Адриана и да се оженя за нея. Явно иска бебето да носи моето име и се прави на оскърбена. Обвинява ме, че съм я измамил, и настоява да постъпя както е редно.

— Ха, измамена! Татко, никой в днешно време на такава възраст не забременява просто ей така, освен ако не иска. Повярвай ми.

Максим отвърна на любящия поглед на дъщеря си и бавно кимна с глава.

— Напълно разбирам, Аликс. Не съм глупав. От самото начало се бяхме разбрали с Блеър по този въпрос. Поне така си мислех. Тя обеща да вземе мерки. Много добре знаеше условията ми. Когато през 1987-ма, точно след като се бях върнал в Ню Йорк от Лондон и разбрах, че е бременна, бях ужасно ядосан.

— Как обясни бременността си?

— Каза ми, че за тази работа обикновено трябват двама.

В зелените очи на Аликс заиграха гневни огънчета.

— Но няма нужда от двама, за да се пият хапчета против забременяване. Или за да се използва друга предпазна мярка. Мисля, че Блеър те е изиграла, татко.

Значи изиграла, помисли си Максим. Лицето му придоби странен израз, погледът му се изгуби в далечината и за миг Аликс сякаш престана да съществува за него.

— Какво има? Да не би нещо да не е наред? — попита тя с тревожен поглед.

— Не — усмихна се Максим. — Изведнъж си спомних за Камилия, просто така. Тя веднъж ме беше обвинила, че съм я измамил. Не в този смисъл, за който говорехме, разбира се.

— А ти наистина ли я беше измамил?

— В известен смисъл. Но си имах причини.

— И Блеър Мартин те е изиграла и също си е имала причини.

— Сигурно си права, Аликс… Няма да ти казвам колко пъти съм се питал защо се хванах с нея… Може би защото ми напомняше за Камилия. Блеър прилича на нея, има същата коса и подобна фигура, не е ли така?

— Но не е и наполовина толкова мила! Камилия бе прекрасен човек.

— Колко жалко, че загина. За всички ни — промълви той, мислейки на глас, и върху лицето му легна тъга.

— Слава богу, че ти не умря, татко. Никога няма да забравя как се чувствах, когато лежеше в „Маунт Синай“ след като те простреляха. Ти бе на прага на смъртта. Бях отчаяна. Разбрах каква глупачка съм била да ти се сърдя заради Джеръми Викърс и че ти си ми мислел доброто. Молех се само да се оправиш, за да се сдобрим и пак да бъдем приятели.

— Така и стана, мило мое момиче.

Тя се усмихна и се наведе към него.

— За щастие. А ти изглеждаш великолепно. Лятото, прекарано на яхтата, ти се е отразило добре — отбеляза Аликс.

— Мисля, че това наистина ми помогна да се съвзема. — Максим кимна няколко пъти с глава. — Чувствах се много слаб, след като излязох от болницата през февруари, макар и нищо да не казах на теб, нито на майка ти и Теди. Но аз съм жилав и бързо се изправям на крака. Сега съм като нов. Никога не съм бил по-добре. А, ето го и обядът, Аликс. Не знам ти как си, но аз умирам от глад.

След обяда тръгнаха пеша към офисите на „Уест Интернешънъл“ на „Гровнър Скуеър“. Аликс хвана Максим под ръка и се сгуши в дебелото си палто.

— Господи, ужасно е студено за октомври. Надявам се, че зимата няма да е лоша.

Той я погледна.

— Звучи ми така, сякаш се каниш да останеш в Лондон. Мислех, че Манхатън е истинският ти дом. С всичките ти богати клиенти, които са готови да дават купища пари за произведения на изкуството, картини и старинна френска мебел.

Аликс поклати глава и каза:

— Вече не са. Разбира се, редовните ми клиенти пак идват — главно известни дизайнери — и плащат добре. Но повечето от новобогаташите се отказаха покрай голямата криза на Уолстрийт през октомври и други икономически проблеми. Не желаят вече да се охарчват.

— Мисля, че си права.

— Ами ти, татко? Ще останеш ли в Лондон през следващите месеци?

— Най-вероятно да. Може би ще отскоча до Ню Йорк, но няма да стоя дълго там. Всъщност възнамерявам да прекарам Коледа в Лондон. Искаш ли да празнуваме заедно?

— С най-голямо удоволствие, татко!

— Тогава решено — радостно се усмихна Максим и се спря пред сградата на компанията.

Аликс сияеше от щастие. Тя се повдигна на пръсти, целуна го по бузата и здраво го прегърна.

— Обичам те, мило мое татенце.

— И аз те обичам, момичето ми.

 

 

— Добро утро, сър Максимилиан — поздрави униформеният портиер, държейки вратата. Той тъкмо се беше сбогувал с Аликс.

— Здравей, Джим. Всичко наред ли е при теб? Как е семейството?

— Благодаря, много добре, сър Максимилиан.

Максим кимна и се отправи към асансьорите. Качи се до кабинета си на единайсетия етаж.

Фей Милър, секретарката, вдигна очи, когато с трясък нахлу през вратата, и възкликна:

— О, сър Максим! Грейм Лонгдън току-що се обади. Да ви свържа ли с нея?

— Не сега, Фей, благодаря — отвърна Максим. — Ню Йорк може да почака поне малко. — Той тръгна към вътрешния кабинет, но се обърна и попита: — Нещо спешно ли беше? Каза ли за какво се отнася?

Фей поклати отрицателно глава:

— Не. Каза само, че може да й се обадите по всяко време. Не било нещо важно.

— Добре. — Максим влезе в стаята, затвори вратата, съблече си шлифера и го окачи в шкафа.

Той седна зад бюрото и се загледа в двете папки пред себе си. После вдигна телефонната слушалка и набра номера на сина си.

— Майкъл Уест на телефона.

— Аз съм, Майкъл.

— Кажи, татко?

— Можеш ли да прескочиш за малко до офиса ми?

— Веднага идвам.

След няколко минути двайсет и седем годишният му син вече влизаше в стаята, сериозен както винаги, с тъмни, блестящи, хипнотизиращи очи като неговите. Докато се приближаваше, Максим установи, че все повече заприличва на него.

Майкъл се отпусна на стола до бюрото, кръстоса крак върху крак и погледна баща си право в очите.

— За какво ме извика?

— Заради това тук. — Максим вдигна папките от бюрото и отново ги остави.

Майкъл повдигна вежди — мимика, несъзнателно копирана от баща му — и въпросително го погледна.

— Какви са тези папки?

— Забрави ги за момента. Ще се заемем с тях след малко. Първо искам да поговорим за нещо друго.

— Добре, татко. Казвай.

— Последните няколко години страниш от мен, нещо си ми ядосан, не си доволен…

— Как можа да го кажеш, татко! — прекъсна го Майкъл с възмутен глас. Очите му присвяткваха.

— Казах го, защото е истина — отвърна Максим и прикова очи в сина си. — Нещата между нас изобщо не вървяха, въпреки че и двамата се правехме, че всичко е наред. Докато не ме простреляха в началото на тази година. И чак когато едва не умрях, твоето отношение се промени. Част от твоята неприязън сякаш се изпари. Вярно ли е това или не?

Майкъл мълчеше. Двамата мъже се гледаха изпитателно.

Най-сетне синът каза:

— Да, вярно е.

— Но у теб все още има омраза, Майкъл… омраза към мен. Ето за това исках да поговорим.

— Аз не те мразя, татко! — протестира Майкъл. — Господи, сърцето ми се късаше, като те гледах ни жив, ни умрял в болницата в Ню Йорк и не знаехме дали ще оживееш. Толкова се безпокоях за теб, че се бях побъркал. — Той направи пауза, покашля се и тихо каза: — Аз те обичам, татко.

— Знам, Майкъл. Аз също те обичам. Виж, не те упреквам, макар че сигурно ти звучи така. Просто се опитвам да ти кажа нещо и то е следното — напълно те разбирам защо ми се сърдеше и не ме обичаше. — Максим опря лакти на бюрото, преплете пръсти и погледна над тях.

Майкъл седеше неподвижно на стола в очакване баща му да продължи и се чудеше какви ще са следващите му думи. Той мълчеше. Знаеше, че когато баща му добие това напрегнато, съсредоточено изражение на лицето, не трябва да издава никакъв звук.

Най-после Максим заговори:

— Имаш пълното право да изпитваш такива чувства към мен, защото през изтеклото време в известен смисъл не бях справедлив с теб. За едно нещо — не ти дадох достатъчно власт и пълномощия. — Максим въздъхна и поклати глава. — Без да съзнавам, си бях присвоил всички права да ръководя. Бях прекалено зает със сделките си и там ми бе грешката. Толкова бях затрупан с работа, че не обръщах внимание на важни неща. Всъщност съм бил голям егоист, особено спрямо някои хора. Но това е дълга история и няма да те занимавам с нея. Повиках те тук, за да ти кажа, че нещата трябва да се променят, Майкъл. Като мой единствен син и наследник на тази огромна империя, мисля, че е крайно време да поемеш част от работата, от отговорността и властта.

Майкъл бе слисан. Лицето му застина от изненада. Гледаше баща си и не можеше да повярва.

— Няма ли да кажеш нещо? — засмя се Максим.

— Татко, ти сериозно ли говориш?

— Да съм се шегувал някога, когато е ставало въпрос за бизнес?

— Не. Но, татко… Искам да кажа, благодаря ти… — След като думите на баща му най-сетне достигнаха съзнанието му, Майкъл широко се усмихна. — Това е голяма новина за мен. Отдавна желая да върша нещо повече за компанията и няма да те изложа.

— Знам, Майкъл. Искам само да добавя, че ти си отличен бизнесмен. Проблемът е, че досега стоеше в сянката ми. Сега ти давам шанс да излезеш от нея и да се изявиш.

— Да се изявя? Как?

— Ще заминеш за Ню Йорк и ще поемеш управлението на „Уест Интернешънъл“ вместо мен. И заедно с мен, разбира се.

Майкъл се смая още повече, но успя да каже:

— Татко, това е невероятно и чудесно.

Максим стовари двете папки.

— Тук са всички подробности за двете сделки, които в момента въртим с Грейм и Питър. И няколко бележки за офиса в Ню Йорк, какво да очакваш от кого…

Майкъл се намръщи.

— Но ти също ще си там, нали? — припряно попита той.

Максим поклати отрицателно глава.

— Искаш да кажеш, че ме пускаш на дълбокото? Сам? Да плувам или да се удавя?

— Няма да се удавиш, ще плуваш. Ти си мой син. Ние винаги побеждаваме. Изобщо не се съмнявам в теб. И недей да гледаш толкова отчаяно. Винаги си искал точно това, нали?

— Но, татко…

Максим вдигна ръка.

— Това е, Майкъл. Аз вече реших. Ти винаги си искал да управляваш, и то офиса в Ню Йорк. Ето — давам ти го. Грейм и Питър ще са до теб през цялото време. Можеш да им имаш пълно доверие — те няма да те подведат. За всеки случай аз винаги ще стоя до телефона.

— Но къде? — намръщи се Майкъл. — Къде ще бъдеш?

— Тук, в Лондон. Или на яхтата. Може би дори в Ню Йорк през две врати от теб. Но отсега нататък ти ще управляваш американския клон на „Уест Интернешънъл“. Съгласен ли си?

— Разбира се, татко. За миг само се обърках. Най-неочаквано ми прехвърляш такава отговорност… — В гласа на Майкъл имаше колебание. — Мога ли да те попитам защо?

— Разбира се. Първо — един ден „Уест Интернешънъл“ ще бъде твоя. Ти си запознат отвътре с дейността на лондонския клон и мисля, че е време да се прехвърлиш в Щатите. Аз ще те напътствам и винаги ще бъда до теб, когато имаш нужда. Но искам да започнеш ти да управляваш, Майкъл. С две думи — твой ред е.

Майкъл кимна.

— Разбирам.

— Второ — искам да си почина. Години наред съм се напрягал, блъскал и съсипвал. От осемнайсетгодишен. Мисля, че трябва да забавя темпото. — Той се усмихна с усмивката настрани и си призна: — Докосването със смъртта ме накара да разбера, че в живота има и други неща, освен сделките.

— Така е, татко, и аз се радвам, че искаш да си починеш. Но, надявам се, не мислиш още да се оттегляш. Ти си само на петдесет и пет.

— В никакъв случай, Майкъл — усмихна се Максим. — Би ми липсвала тръпката в бизнеса. Само че няма нужда да работя по двайсет и четири часа в денонощието — поне това успях да разбера.

— Кога искаш да замина за Ню Йорк?

— Когато успееш да разчистиш бюрото тук. Ако можеш веднага.

— Мога да замина през уикенда. Приключил съм почти с всичко. Ти ще дойдеш ли с мен?

— Не, но Грейм и Питър те очакват с разтворени обятия. Другата седмица заминавам за Берлин. С Теди ще ходим на гости на леля Ирина.

— Не е ли малко неподходящо да пътувате сега, татко?

— Защо?

Ами всички тези вълнения в Източен Берлин, в ГДР, изобщо в цяла Източна Европа?

— Това е неповторимо време, Майкъл. През следващите няколко месеца ще станем свидетели на невероятни промени, помни ми думата. Русия е в икономическа криза и това е основната причина Горбачов да преговаря със Запада. Него не го интересува дали ще запази Комунистическата партия, той иска да спаси народа си. А отношението му към правителствата на държавите от Източния блок ще доведе до големи реформи. Ще видиш.

— Преди три години, когато бях с теб в Берлин, ти ми каза, че Берлинската стена трябва да бъде съборена и че един ден това ще стане. Вярваш ли, че това наистина ще стане?

Максим сви рамене.

— Не знам. Трябва да падне — толкова е ужасна.

— Ако това стане, смяташ ли, че двете Германии ще се обединят?

— Не мога да кажа. Не е толкова лесно, колкото изглежда. Ще бъде доста сложно.

Майкъл се замисли.

— Обединена Германия? Как ли ще реагират хората?

— Не знам. Нека не забравяме, че днешна Германия се смята за част от Европа, а през 1992-ра в Европа няма да има граници. В известен смисъл всички ще станем едно цяло. Нещо като обединена държава.

— Разбирам какво искаш да кажеш, но ще има и такива, които ще се противопоставят и ще видят заплаха в обединяването на Германия.

Максим се засмя.

— Знам, но онези, които мислят по този начин, не разбират от европейска политика, да не говорим за икономическата ситуация в Европа в момента. Освен това германците са готови на всичко, за да изкупят греховете си от последните четирийсет и четири години. Те ще бъдат много внимателни. Нуждаят се от световно признание.

— Ново поколение, нови ценности. Това ли искаш да ми кажеш, татко?

— Може би. — Максим стана, взе папките и заобиколи бюрото.

Майкъл скочи и пое подадените му папки.

— Благодаря за огромното доверие, татко. Няма да те изложа.

— Сигурен съм, Майкъл. — Максим сложи ръка на рамото му и го изпрати до вратата.

 

 

— Господин Трентън ще дойде да пийнем по нещо преди да отидем на вечеря, Марко — съобщи Максим на иконома, който се грижеше за къщата в Мейфеър.

— Да сервирам ли обичайното „Рьодерер Кристал“, сър Максим?

— Да, ако обичаш. Господин Трентън ще пристигне към седем и половина. Ще седнем долу в библиотеката.

Марко леко се поклони.

— Вие ще желаете ли нещо, сър Максим? Чаша чай?

— Не, благодаря — промърмори Максим и се отправи към стола с „Ивнинг Стандарт“ в ръка.

— Добре, сър. — Марко излезе от кабинета на Максим, който бе на горния етаж до спалнята, и тихо затвори вратата след себе си.

Максим хвърли поглед на първата страница, но нямаше настроение да чете и захвърли вестника. Той се облегна на стола, притвори очи и се върна към случките от деня. Внезапното пристигане на дъщеря му в Лондон бе приятна изненада за него. Най-хубавото нещо през последните девет месеца след злополуката бе изглаждането на отношенията между тях. Заслугата бе на Аликс: тя постоянно бдеше до леглото му в болницата и след като го изписаха. Той самият смяташе да поеме инициативата тогава, когато отиде в Ню Йорк да я търси, но тя бе заминала за Калифорния. Отново бяха добри приятели, по-близки от всякога. А сега може би щеше да се сближи и със сина си. Мислите му се прехвърлиха върху Майкъл. Той наистина бе шокиран. Направо не бе на себе си. Максим се засмя наум, доволен, че най-после успя да му предаде част от управлението. Освен всичко друго, Майкъл го заслужаваше. Той ще се справи чудесно, каза си Максим. Ръководството на офиса в Ню Йорк ще му помогне да стъпи на крака.

Ню Йорк. Мисълта за бъркотията там го изпълни с тревога и страх. Но рано или късно трябваше да се заеме и с това. Внезапно си спомни нещо, което му бе казала Камилия преди години: „Ние сами пишем сценария на собствения си живот и после го играем.“ Бе абсолютно права. Сам забърка кашата в Ню Йорк и сам трябваше да се оправя. Никой не му бе виновен.

Другата седмица заминаваше с Теди за Берлин. Оттам ще отиде в Ню Йорк. Почувства облекчение от това решение. Стъпи ли веднъж там, ще сложи всичко на място. Нямаше друг избор — от него зависеше съдбата на много хора.

След като се бе разминал на косъм от смъртта, той си бе обещал да сложи объркания си личен живот в ред. Но това отне повече време, отколкото очакваше. Последва церемонията в Бъкингамския дворец през юни, когато бе удостоен с почетната титла „сър“. След това по съвет на доктора се отправи на дълго пътешествие с яхтата из Средиземно море. Бе в компанията на най-близките си: Аликс, Майкъл и Анастасия, Теди и Марк, семейство Деревенко, Хлапето и Марша — всички онези, които обичаше и които го обичаха. Така изминаха юли и август. През септември трябваше спешно да замине за Япония по бизнес. Преди да се върне в Лондон трябваше да се отбие в Австралия и Хонконг.

От октомври бе тук и се занимаваше с покупката на френска компания за парфюмерия и козметика. Уреждаше и евентуалното преминаване на бизнеса в ръцете на Майкъл след няколко години, когато най-после се оттегли. Но сега бе крайно време да реши личните си проблеми в Ню Йорк.

Максим се изправи и застана с гръб към огъня. Имаше отнесен вид. Все още го измъчваха същите противоречия и съмнения, каквито и в началото на годината, преди злополуката. Допирът със смъртта ги беше изострил. Нощи наред лежеше буден и се луташе из тъмния лабиринт на душата си, търсейки смисъла на своя живот или някакво обяснение за всичко, което му се беше случило. Но отговор и досега не бе открил.

Години наред, още от детството си, той бе изпълнен с дълбока тъга. Раздялата му с Анастасия само бе засилила това чувство за загуба, което носеше в себе си.

Вече бе започнал да разбира и да приема, че тъгата винаги щеше да остане в душата му. Оставаше му само да се моли един ден да намери покоя, който толкова дълго бе търсил, и ако това станеше, всичко щеше най-после да си дойде на мястото.

Максим чу звънеца и се отърси от мислите си. Излезе от кабинета и се завтече по стълбите да посрещне Хлапето, на когото Марко вече отваряше вратата.

Той ми е приятел от четирийсет и седем години, помисли си Максим. Най-добрият ми приятел. Верен, непоколебим, предан и мъдър. Какво щях да правя без него.